Доказване на пияно състояние със свидетели и намаляване на наказанието за причинена смърт

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * пияно състояние * смекчаващи и отегчаващи обстоятелства * нарушаване на правилата за движение по пътищата

Р Е Ш Е Н И Е
№ 514
гр. София, 26 ноември 2025 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП С. М. изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 534/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по постъпила касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия Г. Е. Б., срещу въззивно решение № 111/11.03.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 301/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се твърди, че при постановяване на въззивния съдебен акт са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, а потвърденото с него наказание е явно несправедливо. Сочат се подробни доводи в подкрепа на заявените касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 – 3 НПК, като се правят алтернативни искания за: оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл. 343, ал. 3, пр.1, б. „б“ НК, поради недоказаност; отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, за да бъдат отстранени допуснатите при постановяването му съществени процесуални нарушения; определяне на санкцията при условията на чл. 55, ал.1, т.1 НК с отлагане на нейното изпълнение по реда на чл. 66, ал.1 НК за определен изпитателен срок.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа касационната жалба и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения.

Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба, поради това, че при постановяване на въззивното решение не са били допуснати твърдените в нея нарушения на процесуалния и материалния закон, а наложеното на подсъдимия наказание е справедливо. На това основание представителят на държавното обвинение прави искане за оставяне на въззивния съдебен акт в сила.

Поверениците на частните обвинители Н. Д. М. и И. А. С. намират касационната жалба за неоснователна, с оглед на което претендират за оставянето й без уважение.

В предоставената му последна дума подсъдимият Г. Б. не се признава за виновен по обвинението да е причинил ПТП в пияно състояние и моли да бъде оправдан.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда от 15.04.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 164/2019 г., по описа на Окръжен съд – Монтана, подсъдимият Г. Е. Б. е признат за виновен в това, че на 03.09.2017 г. на път ІІІ – 812 в землището на гр. Вършец, при управление на МПС – л. а. марка „***“, модел „М.“ с ДК № *****, в пияно състояние нарушил правилата за движение по пътищата, установени в чл. 20, ал.1 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. И. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр.1, б. „б“, вр. с ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 54 НК го осъдил на пет години лишаване от свобода, при първоначален „общ“ режим на изтърпяване.

Със същата присъда на основание чл. 343г НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от седем години.

По жалба на подсъдимия с искане за оправдаване по обвинението относно квалифициращия елемент „пияно състояние“ и отлагане изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода по реда на чл. 66, ал.1 НК, както и по жалба на частното обвинение с искане за увеличаване на размерите на наложените наказания, в Софийски апелативен съд е образувано в.н.о.х.д. № 1103/2022 г. С решение № 228/15.06.2023 г., постановено по същото дело, първоинстанционната присъда е изменена, като деянието е преквалифицирано по чл. 343, ал.1, б. „в“ НК, подсъдимият е оправдан по обвинението същото деяние да е извършено в „пияно състояние“, като му е наложено наказание три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 НК за изпитателен срок от пет години, а срокът на наказанието лишаване от право на управление на МПС е намален от седем години на пет години.

По касационен протест на Софийска апелативна прокуратура и жалба на частните обвинители във ВКС е образувано н. д. № 748/2023 г. С решение № 132 от 22.02.2024 г., постановено по същото дело, въззивното решение е отменено и делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг съдебен състав, за да бъде приложен правилно материалния закон.

При повторното въззивно разглеждане на делото е постановено въззивно решение № 111/11.03.2025 г., по в.н.о.х.д. № 301/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, предмет на настоящата касационна проверка, с което е изменена първоинстанционната присъда, като е посочена правилно цифрово и текстово нарушената разпоредба на чл. 20, ал.1 ЗДвП. В тежест на подсъдимия са присъдени разноските в размер на 730 лева, направени във въззивното производство.

Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение, е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирано лице, в срока по чл. 350 НПК и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна.

Приоритетно следва да бъдат разгледани оплакванията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, доколкото при основателност на същите се обезсмисля проверката за наличието на останалите касационни основания.

Твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК се аргументира с довода, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено свидетелските показания, не е констатирал противоречията между тях и е игнорирал заключението на СМЕ, което опровергавало обвинението за това, че подсъдимият по време на произшествието е бил в пияно състояние. Не се сочи между кои от свидетелските показания са налице противоречия, по отношение на кои обстоятелства, кои от тях са игнорирани или превратно оценени от въззивния съд. Това създава известни затруднения при извършване на проверката за основателност на оплакването и даването на конкретен отговор на направените възражения. Поради това, че касаторът оспорва квалифицирането на деянието като извършено в „пияно състояние“, настоящият съдебен състав прецени, че следва да насочи проверката върху доказателствената и аналитичната дейност на въззивния съд, въз основа на която е изградил фактическите и правните си изводи относно посочения квалифициращ елемент. Извършеният в тази насока преглед на въззивното решение не установява допуснати нарушения от страна на контролирания съд на правилата за събиране, анализ и оценка на доказателствата. В изпълнение на основаните си задължения, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, въззивната инстанция е провела въззивно съдебно следствие, в хода на което е изслушала заключението на съдебно – медицинската експертиза, изготвена при предходното въззивно разглеждане на делото, приобщила е свидетелските показания, събрани на досъдебното производство, както и представените пред нея писмени доказателства. Обсъдила е доказателствения материал в пълнота, с необходимата задълбоченост, като в мотивите на въззивното решение е изложила ясни и недвусмислени аргументи относно кредитирането на едни и игнорирането на други от доказателствените източници. При това не се констатира неаргументирано фаворизиране на доказателства или неоправдано подценяване на значението на изготвените по делото експертни заключения. Въззивният съд във въззивното решение е посочил на основата на кои от доказателствата е достигнал до извода, че деянието е осъществено от подсъдимия в „пияно състояние“, довело до квалифициране на престъпната му проява по по – тежкия състав на чл. 343, ал. 3, пр.1, вр. с ал.1, б. „в“ НК. Контролираният съд е анализирал показанията на свидетелите М., Ц. Д., З. Д., С. Р., М. П. и Д. В., като въз основа на тях е приел, че подсъдимият е употребил алкохол по време на тържеството в дома на първата свидетелка. При това правилно е преценил, че макар свидетелите да не са дали конкретни сведения за количеството алкохол изпит от подсъдимия, те са били категорични, че е пил бира и че е имал видими признаци на алкохолно опиянение. Въззивният съд е обърнал особено внимание на показанията на св. М. и логично е преценил, че като домакиня на празненството тя е най – точна по отношение на информацията за вида и количеството на изпития от подсъдимия алкохол. Обстоятелството, че изложените от нея сведения не се характеризират с противоречивост или непоследователност, както и факта, че са в корелация с показанията на останалите присъствали на тържеството свидетели, е дало основание на контролираната инстанция да ги приеме с доверие. Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетелите И. К., В. П., С. П. и П. П., участвали в извършването на спасителните действия спрямо подсъдимия, като е приел същите за обективни, поради отсъствие на данни за отношения между тях от една страна и дееца, и пострадалия от друга. Логичният и по същество верен анализ на техните показания е дал основание на контролирания съд да приеме, че обстоятелството, че свидетелите не са усетили мирис на алкохол от подсъдимия, се дължи на възприетите от тях други тежки миризми на мястото на произшествието – на масло и гориво, разлети при удара на автомобила, както и на обилното количество кръв, бълвана от подсъдимия, в резултат на получените от него тежки наранявания. В този смисъл, проверяваният съд правилно е преценил, че техните показания не опровергават твърденията на свидетелите, присъствали на рождения ден на св. М. и възприели, както употребата на алкохол (бира) от подсъдимия, така и явните признаци на алкохолното му опиянение непосредствено преди деянието. Противно на твърдението на касатора, заключението на СМЕ, изготвено при предходното въззивно разглеждане на делото, изслушано и прието в хода на проведеното въззивно съдебно следствие, не е останало извън вниманието на контролираната инстанция. Последната е възприела отразеното в заключението експертно мнение за това, че при липсата на химическо изследване на кръвта, непосредствено след ПТП и отсъствието на конкретни данни за теглото на подсъдимия към момента на деянието, не е възможно да се определи с точност концентрацията на алкохол в кръвта му. Въпреки това, изцяло в съответствие с указанията, дадени с т. 4, б. „а“ от Постановление № 1/17.01.1983 г. на Пленума на ВС, въззивната инстанция законосъобразно и правилно е счела, че „пияното състояние“ може да се установи и само със свидетелски показания, каквито са събрани достатъчно по делото. Изводите на проверявания съд в този смисъл изцяло се възприемат от настоящия съдебен състав и поради това е излишно да бъдат повтаряни.

Всестранният, задълбочен, обективен и по естеството си правилен анализ на доказателствената съвкупност логично е довел до законосъобразния извод, че ПТП е причинено от подсъдимия в „пияно състояние“, обосноваващо квалифицирането на престъплението по чл. 343, ал. 3, пр.1, вр. с ал.1, б. „в“ НК. Процесуалният и материалният закон са приложени правилно от въззивния съд, поради което твърдението на касатора за наличието на касационните поводи по чл. 348, ал.1, т.1 и 2 НПК, е неоснователно.

При извършване на проверка на въззивното решение за наличието на твърдяното от жалбоподателя касационно основание по чл. 348, ал.1, т.3 НПК, се констатира известна противоречивост в изводите на контролирания съд относно това кои от смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства имат превес. На л.16 от въззивното решение проверяваният съд е отчел превес на положителните, а на л. 18 от същото – превес на отрицателните фактори, като накрая е приел, че определените от първоинстанционния съд санкции по вид и размер могат да изпълнят целите, заложени от законодателя. С оглед на това, настоящият съдебен състав намира за необходимо да направи някои уточнения, като изложи и собствените си изводи относно определените от предходните съдилища санкции.

Въззивният съд е оценил правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на дееца, добрите характеристични данни за него, влошеното му здравословно състояние с оглед тежките увреждания, които е претърпял и той самия в резултат на произшествието, наложили продължително лечение, извършване на множество операции и дълъг период на възстановяване.

На следващо място законосъобразно контролираният съд е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства предходните нарушения на правилата за движение, за които подсъдимият е санкциониран по административен ред (три нарушения за две години); значителната скорост, с която е управлявал дееца МПС, надхвърляща с около 30 км/ч, разрешената за движение, извън населено място; упоритостта на подсъдимия да управлява автомобила, въпреки противопоставянето на свидетели, присъстващи на тържеството; пренебрегване на отговорността, която като водач е имал спрямо непълнолетния пострадал, возещ се с него. Настоящият съдебен състав обаче се дистанцира от становището на въззивната инстанция, според което като отегчаващи отговорността обстоятелства следва да бъдат отчетени значителното количество употребен алкохол към момента на деянието и данните за безразсъдно шофиране в предходни случаи. Както беше посочено по - горе, действително са налице достатъчно доказателства, обосноваващи наличието на квалифициращия признак „пияно състояние“, изведени от показанията на присъствалите на празненството свидетели за изпития алкохол от подсъдимия и повлияването му от него, изразено чрез външните признаци на поведението му. От заключението на приетата от въззивния съд СМЕ се установява, че не са налице категорични данни, за да се определи точната концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия, тъй като той не е тестван с техническо средство след произшествието, поради тежкото му състояние, и въпреки че е взета от него кръв, тя не е изследвана за съдържание на етилов алкохол. След като точната концентрация на алкохол в кръвта на дееца не е определена по надлежния ред – чрез съответното химическо изследване на кръвта и урината, не може да се приеме, че нейната стойност, установена само на базата на свидетелски показания, значително надхвърля необходимата (най – малко 0, 5 промила – ППВС №1/1983 г.) за квалифицирането на деянието по посочения законов текст и че сама по себе си води до утежняване на отговорността на дееца.

Неправилно въззивният съд е отчел като отегчаващо вината обстоятелство и предишното безразсъдно шофиране на подсъдимия, за което не е наказан. Сведения в тази насока се съдържат единствено в показанията на част от разпитаните свидетели, които несъмнено съдържат субективната им оценка относно начина на шофиране на дееца. Такова нарушение не е регистрирано и санкционирано по предвидения за това административен ред от съответните органи (не е отразено в официалната справка, изготвена от ОДМВР – Монтана) и поради това не следва да се приема за установено по несъмнен начин и преценявано като допълнителен отегчаващ фактор.

Не се споделя и становището на въззивния съд за това, че младата възраст на дееца, към момента на извършване на деянието, не следва да бъде отчетена като смекчаващо отговорността обстоятелство. Към датата на деянието – 03.09.2017 г. роденият на 14.06.1996 г. подсъдим е бил на двадесет години. Тази възраст е сравнително близо до навършване на пълнолетието, когато човек все още не е придобил достатъчно житейска зрялост, като поведението му се обуславя от характерните за младостта самонадеяност, надценяване на собствените си възможности и недооценяване на реалните последици от действията си. Поради това, младата възраст на подсъдимия към момента на извършване на деянието има своето значение при определяне на вида и размера на санкцията, от гледна точка на постигане на целите най – вече на специалната превенция – неговото поправяне и превъзпитаване. Не е без значене и обстоятелството, че през близо осем годишния период, след деянието, подсъдимият е имал възможност да преосмисли и коригира поведението си, като не може да не се отбележи, че при него е налице положително развитие в процеса на личностното му изграждане. В посочения период той е претърпял множество хирургични интервенции за възстановяване на здравето му, увредено в резултат на произшествието, като едновременно с това е успял да завърши висшето си образование. Това е обстоятелство, което характеризира положително личността на дееца и разкрива наличието на достатъчно капацитет за неговото поправяне и превъзпитаване, поради което следва да се вземе предвид при определяне размера на санкцията.

На следващо място въззивният съд правилно е преценил като смекчаващо отговорността обстоятелство значителната продължителност на наказателното производство (повече от осем години, считано от датата на деянието – 03.09.2017 г. до настоящия момент), която не съответства на изискването на разпоредбата на чл. 22 НПК за решаване на делото в разумен срок. До този извод е достигнал съобразявайки критериите, изведени в решенията на ЕСПЧ, въз основа на които се преценява дали е спазено това изискване - конкретната фактическа и правна сложност на казуса, процесуалното поведение на подсъдимия, активността на наказателните органи и други относими обстоятелства. При това правилно е приел, че продължителността на наказателния процес не изпълнява критериите за разумност, но не следва да се отчита като изключително смекчаващо обстоятелство, доколкото една от причините за забавяне на производството е обективна – пандемията от „Ковид 19“. Това обстоятелство не е могло да бъде преодоляно с обичайните способи и средства, предвидени в НПК за ускоряване на процеса. Поради това, макар и да е довело до обективно забавяне на производството, не може да се приеме, че това се дължи на бездействието на компетентните наказателни органи – прокуратура и съд, което да изисква по - значителна компенсация на дееца, чрез прилагане на разпоредбата на чл. 55 НК. Неправилно обаче контролираният съд е преценил, че забавянето на производството се дължи и на поведението на подсъдимия - отлагането на съдебните заседания поради заболяването му и направените от него и защитника му доказателствени искания. Единствено шиканирането на процеса и злоупотребата с права биха могли да бъдат причина да не се отчита като смекчаващо отговорността обстоятелство неразумно дългата продължителност на производството, каквито не се констатират по делото. Отлагането на съдебните заседания е било по уважителни причини, за които са били представени съответните документи от болнични заведения, а правото да иска събирането на доказателства в негова защита, е от основните права на подсъдимия по чл. 55 НПК и упражняването му не може да води до неблагоприятни за него последици. В този смисъл въззивният съд неправилно е преценил, че деецът има съществен принос /като посочения/ за забавянето на наказателното производството.

Съвкупната оценка на посочените обстоятелства, сочеща на по -значителен превес на смекчаващите такива, налага извода, че е налице основание за корекция на определената на подсъдимия санкция лишаване от свобода, като срокът на същата следва да бъде намален от пет години на четири години. Срокът на наказанието лишаване от свобода не изпълнява една от предпоставките на чл. 66, ал.1 НК, поради което не може да бъде уважено искането на защитата за отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Следва да се отбележи, че в посочената разпоредба законодателят е акцентирал върху целите на специалната превенция, които в конкретния случай не биха могли да бъдат постигнати с отлагане на изпълнението на наказанието. Преди деянието, подсъдимият в рамките на недългия си стаж като водач, три пъти е наказван по административен ред за допуснати нарушения на правилата за движение, което е ясна индикация за проявеното от него безотговорно отношение към регламентацията на високорисковата дейност, каквато е управлението на МПС. Намесата на държавата чрез налагане на административни наказания на подсъдимия, не е постигнала неговото дисциплиниране. Неглижирането на правилата за движение е ескалирало до изключително грубото им нарушаване, което е довело до настъпване на най – тежкия възможен резултат – смъртта на пострадалия. В този смисъл престъпната проява на подсъдимия е с висока степен на обществена опасност и е изключително укорима. Това изисква по - висок интензитет на наказателната репресия, изразен чрез поставянето на подсъдимия в условия, които да му въздействат по - осезателно в посока осмисляне на правилата, установени в обществото.

Освен поправянето и превъзпитаването на дееца санкцията има и общопревантивна цел. С безразсъдното си поведение – управление на МПС след употреба на алкохол и със скорост, значително надвишаваща разрешената, подсъдимият е причинил смъртта на един млад човек, което е тежка загуба не само за неговото семейство, но и за обществото. Човешкият живот е безценен и само стриктното спазване на правилата за движение по пътищата може да предотврати неговата загуба. С оглед на това, за да се постигне генералната превенция, следва да се наложи такава по тежест санкция на конкретния извършител, която да респектира останалите участници в движението, като им въздейства предупредително и възпиращо. Тази цел не може да бъде постигната с условно осъждане, поради по принцип по - ниския му принудителен и превантивен потенциал, което налага санкцията лишаване от свобода да бъде изтърпяна ефективно от подсъдимия, както законосъобразно и справедливо са преценили предходните съдебни инстанции.

Касаторът не оспорва справедливостта на наложеното наказание лишаване от право на управление на МПС. Неговият размер отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 49, ал. 2 НК и след намаляване на срока на лишаването от свобода от настоящата инстанция, поради което не са налице основания за корекцията му.

С оглед на изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 111/11.03.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 301/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Г. Е. Б. наказание лишаване от свобода от пет години на ЧЕТИРИ ГОДИНИ .

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.