Определяне на обезщетение за неимуществени вреди при тежки увреждания и съпричиняване от пострадалия

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 705
гр. София 26.11.2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 21.02.2024 (двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов
Членове : Димитър Димитров
Яна Вълдобрева

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 609 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9458/02.12.2022 година, подадена от Д. С. Е. и касационна жалба с вх. № 9551/05.12.2022 година, подадена от ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София, с които същите обжалват решение № 438/19.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 343/2022 година.

С решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 18/04.03.2022 година на Окръжен съд Смолян, постановено по гр. д. № 5/2021 година в обжалваната му част, с която ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София е осъдено да заплати на Д. С. Е., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ, сумата над 250 000.00 лева до 600 000.00 лева обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки, страдания и психически стрес, причинени от телесните увреждания, получени при пътнотранспортно произшествие, реализирано на 21.11.2019 година, заедно със законната лихва за забава върху сумата, считано от датата на уведомяване на застрахователното дружество-24.03.2020 година до окончателното плащане и са отхвърлени предявените от Д. С. Е. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ за разликата от 600 000.00 лева до 800 000.00 лева на обезщетението за неимуществени вреди и за разликата от 2570.23 лева до 3426.98 лева на обезщетението за имуществени вреди.

С подадената от Д. С. Е. касационна жалба въззивното решение на Апелативен съд Пловдив се обжалва в частта му, с която предявеният от него срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ за обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата между уважения размер от 600 000.00 лева и пълния претендиран такъв от 800 000.00 лева.

Изложени са доводи за това, че решението на Апелативен съд Пловдив в тази му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в посочената му част и да се постанови ново, с което предявения от касатора срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ, да бъде уважен, така както е предявен.

Ответникът по тази касационна жалба ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София е подал отговор на същата с вх. № 271/13.01.2023 година, с които е изразил становище, че същата е неоснователна като е поискал оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част.

Д. С. Е. е бил уведомен за обжалваното решение на 31.10.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 9458/02.12.2022 година, като е подадена по пощата на 30.11.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С подадената от ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София касационна жалба въззивното решение на Апелативен съд Пловдив се обжалва в частта му, с която предявеният от Д. С. Е. срещу дружеството иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ за обезщетение за претърпени неимуществени вреди е уважен за сумата над 250 000.00 лева. Изложени са доводи за това, че решението на Апелативен съд Пловдив в тази му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в посочената му част и да се постанови ново, с което предявения от Д. С. Е. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ, да бъде уважен до сумата от 250 000. 00 лева.

Ответникът по тази касационна жалба Д. С. Е. е подал отговор на същата с вх. № 814/02.02.2023 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част.

ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 04.11.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 9551/05.12.2022 година, като 04.12.2022 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 2474/17.08.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно пътнотранспортното произшествие, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и правнорелевантните факти, от които да изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи и във връзка с това трябва ли съдът в мотивите си да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?; за това, в кои случаи допуснатото от пострадалия при пътнотранспортно произшествие нарушение на установените правила води до съпричиняване на вредоносния резултат по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и при направено възражение за наличието на такова как се разпределя доказателствената тежест между страните в производството и въз основа на какви критерии следва да се определи размера на съпричиняването? и за това предвидените лимити за отговорността на застрахователите по риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите могат ли да служат като критерий при определянето на социално икономическата обстановка в страната и за ориентир за стандарта на живот?.

По така поставените въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира следното:

По първия въпрос:

Съгласно чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът трябва да посочи в решението си какво постановява по съществото на спора, а по силата на ал. 2 от същата разпоредба е задължен да изложи мотиви към решението, в които да бъдат посочени исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Това означава, че съдът на първо място трябва да установи какъв е предмета на повдигнатия пред него спор, който съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК се определя от страните, чрез наведените от тях по реда на чл. 8, ал. 2 от ГПК факти, твърдения, доводи, възражения и искания, като по този начин определи и предмета на доказване по чл. 153 от ГПК. За да разреши спора между страните съдът трябва да установи кои от сочените от страните факти съществуват в действителността и съответно доколко обосновават доводите, възраженията и исканията на страните.

Това установяване се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право.

Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях.

При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право.

При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда.

Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението.

Цялата дейност на съда по определянето на предмета на спора, анализа на относимите доказателства и приетите за установени въз основа на него фактически констатации, както и следващите ги действия по определянето на приложимите към спора правни норми и приложението им към фактическите констатации намира израз в мотивите, които съдът е задължен да изложи към своето решение, независимо от това дали се касае до първоинстанционно или въззивно такова.

Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството.

От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Наред с това мотивите следва да са кратки-раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година.

Затова не е задължително в тях съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод, за това че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото.

По втория въпрос:

Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане.

В този случай вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на делинквента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. Причинената вреда обаче трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или бездействията на делинквента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка между действието или бездействието на делинквента и вредата.

При това не е задължително действията на делинквента и на пострадалия да се намират в причинна връзка едно с друго, а могат да се проявяват и самостоятелно, но задължително следва да доведат до настъпването на една обща и неделима вреда. В случаите на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е възможно деянието на делинквента да е обусловило това на увредения, като го е предхождало и е било условие за неговата реализация или пък обратно, деянието на увредения да предхожда това на делинквента или двете да се проявят едновременно. Във всички случаи действията на делинквента и на увредения, които са довели до настъпването на общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с непозволеното увреждане, но не и след това.

За наличието на съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия.

Поради това не всяко действие или бездействие на увредения водят до съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а само онези от тях, които са в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.

Съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД възлага на увреденото лице задължението да търпи негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на обезщетението. Същото обаче не поражда субективни права за делинквента и не може да бъде релевирано от него чрез самостоятелен иск или чрез предявяване на насрещен такъв в случаите на предявен иск за обезщетение за вредите от непозволеното увреждане.

Касае се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като с оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК съдът не е задължен да извършва служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от самата разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, която предвижда, че обезщетението може да бъде намалено, а не че се намалява задължително.

С оглед на това, за да бъде въведено в предмета на производството, това възражение следва да бъде заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба. Доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за установяване на факта на съпричиняването.

В случая не се касае до насрещно доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както и на събраните във връзка с тях доказателства. Срещу въведеното в процеса от ответника възражение за съпричиняване ищецът може да реализира защитата си с твърдението, че липсва причинна връзка между неговото действие или бездействие и настъпилите вреди, в който случай доказателствената тежест за установяване на причинната връзка се носи от ответника. Обратно, когато от данните по делото се установява наличието на така причинна връзка ищецът може да релевира доводи, че ако не бе извършил действието или не бе допуснал бездействието би претърпял по-големи вреди, в който случай той носи доказателствената тежест за установяване на това твърдение.

При това следва да се има предвид, че доказателствената тежест не представлява задължение за представяне на доказателства, а е задължение да бъдат понесени неблагоприятните последици от това, че даден факт или обстоятелство не е установено от събраните по делото доказателства.

Намаляването на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването, на който правото свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни последици изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното увреждане.

Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях.

Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на делинквента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни, обезщетението се намалява поравно.

Този критерий обаче сам по себе ни е неприложим в случаите, когато се касае за състави на непозволеното увреждане, които не изискват виновно поведение от страна на делинквента, а и както се посочи по-горе, поначало вината на увреденото лице е без значение за настъпването на фактическия състав на съпричиняването, като намаляването на обезщетението не представлява санкция за неправомерно поведение на увредения.

Освен тези два критерии, като критерий за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат.

Преценката за намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, но също така ако е налице субективен елемент трябва да бъдат взети предвид тежестта на извършеното правонарушение, ако действието на увредения е противоправно, както и степента на неговата вина. Самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Затова е допустимо, ако след извършването на преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването, се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на делинквента, обезщетението да бъде намалено с повече от половината.

Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай може да бъде по-голям от този на делинквента.

Съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗЗД делинквентът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Това обезщетение обхваща както имуществените вреди, в двете им разновидности-причинени вреди и пропуснати ползи, така и неимуществените вреди. Не съществува задължение обезщетението за всички тези вреди да бъде искано в едно и също производство. Възможно е всяка една от вредите или част от тях да бъде търсена в отделно производство. В този случай вредите и техния размер ще подлежат на доказване в това производство, в което се търсят. Общото между тези производства е основанието пораждащо отговорността на делинквента за вреди. Чрез установяването на това основание се констатира не само съществуването на юридическите факти, от които то произтича, но и наличието на задължението на делинквента да обезщети всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от него.

Затова, когато са претендирани само част от вредите, влязлото в сила решение по този иск се ползва със сила на пресъдено нещо по въпроса за наличието и обема на отговорността на делинквента, който въпрос е относим не само до претендираните в конкретното производство вреди, но и до всички останали такива, които са в причинна връзка с увреждането.

Наред с това предявяването на иск само за част от вредите от непозволеното увреждане е аналогично с частичния иск, поради което страните по правоотношението са обвързани от даденото с решението разрешение на въпроса за наличието и обема за отговорността на делинквента. Затова ако в първоначалното исково производство не е направено възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД или същото е оставено без уважение, такова възражение не може да се прави в последващото производство за обезщетяване на останалите вреди от непозволеното увреждане. Съответно когато възражението е било уважено то страните са обвързани от посочения в съдебното решение размер на съпричиняването и в производството по обезщетение на останалите вреди.

По третия въпрос:

Въведените с разпоредбата на чл. 492 от КЗ минимални застрахователни суми (лимити на отговорността) по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите възпроизвежда установените с чл. 9 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключването на такава застраховка минимални размери на застрахователните суми. Видно от текста на Директивата страните-членки могат да установяват по-високи минимални застрахователни суми да посочената задължителна застраховка, но не и по-ниски от предвиденото в нея. Тези лимити са от значение за определяне на възможния максимален размер на отговорността на застрахователя при предявен срещу него пряк иск за вреди.

Когато искът за обезщетение е насочен не срещу прекия причинител на вредите, а срещу неговия застраховател по риска „гражданска отговорност“ съдилищата трябва да вземат, като ориентир нормативно определените лимити по застраховката, което обаче не означава, че трябва да определят размерът на обезщетението с оглед на посочения в тях размер.

При определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Пловдив е частично неправилно по следните съображения:

Съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че претенцията била за репариране на вреди при условията, установени в чл. 432, ал. 1 от КЗ. В съдебното производство и пред двете инстанции по същество било установено, наличието на претърпени, вследствие на реализирано на 21.11.2019 година пътнотранспортно произшествие, вреди от Д. С. Е.. Същите, съгласно заключението на съдебномедицинската експертиза, се изразявали в пневмоторакс в дясна гръдна половина, многофрагментно счупване на 8-ми гръден прешлен, контузия на гръбначния мозък в нарушаване на целостта му, долна параплегия, счупване на 6, 7, 8 и 9 ребра в дясно, контузия на гръдния кош /съгласно заключението от комплексната съдебномедицинска експертиза/. Не било спорно, че вредите били причинени виновно, в резултат на противоправно поведение на водача на лек автомобил марка „М.“, модел “Ц.“, с рег. [рег.номер на МПС] - Е. Ш. Ш.. Установена била причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.

Не бил спорен и специфичният елемент на визираната в чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 343 ал. 1 от КЗ безвиновна отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите, обективиран в застрахователна полица № ВС/23/119001778205, валидна от 28.06.2019 година до 27.06.2020 година. Като спорен, според предметните предели на въззивната жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София , се очертавал въпросът относно справедливия паричен еквивалент за претърпените от Д. С. Е. неимуществени вреди вследствие тези увреждания.

Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите за обезвреда на пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение, дължимо от застрахования делинквент по реда на чл. 45 от ЗЗД, то и в хипотезата на упражнено по реда на чл. 432, ал. 1 от КЗ пряко право бил приложим въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост.

Релевантни в тази насока били събраните по делото гласни и писмени доказателства-медицинска документация и преди всичко констатациите, съдържащи се в приетото при първоинстанционното разглеждане на делото заключение от комплексната съдебномедицинска експертиза и психологична експертиза. Относими към спора, с оглед характера и интензитета на търпените от Д. С. Е. болки и страдания, били показанията на свидетелите Г. П., притежаващ „Пътна помощ“ и присъствал непосредствено при инцидента; С. Е.-баща на ищеца и Д. И., живееща във фактическо брачно съжителство с бащата на ищеца (показанията на останалите свидетели, пътували в същия автомобил, касаели механизма на ПТП). Свидетелят П. установявал, че при инцидента Д. С. Е. бил изпаднала на около 4-5 метра от автомобила, не можел да говори и диша, храчел кръв. Свидетелят С. Е. установява, че Д. С. Е. бил и е със силно влошено физическо и психично състояние. Д. С. Е. бил настанен в интензивно отделение. При посещението си свидетелят узнал, че му била направена операция на белия дроб, за да можел да диша, както и че има четири счупени ребра, 6, 7, 8 и 9 прешлени на гръбначния стълб също били счупени. Узнал и че при счупването на 8 гръден прешлен, костица се беля забила в гръбначния мозък. След това на Д. С. Е. била направена операция на гръбначния стълб и поставени титаниеви пластини. При ядрено-магнитния резонанс било установено, че имал хематом на мястото на 7, 8 и 9 прешлен, което наложило да се направи нова операция. Д. С. Е. понесъл много тежко тази операция, защото в един кратък интервал от време претърпял повече от една операции. Приемал силни обезболяващи, а свидетелят се грижел постоянно за сина си, тъй като от кръста надолу последният бил неподвижен. Грижите за физиологичните нужди на Д. С. Е.-за къпане, обличане и други продължавали и понастоящем. И понастоящем Д. С. Е. бил на памперси, защото от пъпа надолу не усещал нищо, тъй като гръбначният мозък бил прекъснат.

Във всички лечебни заведения, в които бил лекуван пострадалият, лекарите били на мнение, че вероятността той да се излекува била минимална. Свидетелят установявал, че Д. Е. изпитвал силни болки и страдания от получените при пътнотранспортно произшествие травми, както и от претърпените три операции. Все още имал болки и от операциите на белия дроб, и от счупените ребра, които вече заздравели. Но краката му са неподвижни. Първоначално Д. С. Е. можел само да лежи. Но в резултат на многобройните рехабилитации, вече можел да стои в седнало положение. Не можел да се изправя, не можел да стои на краката си, освен когато го държат. Д. С. Е. не можел да контролира физиологичните си нужди, затова му слагали катетри.

През 2021 година му била направена четвърта операция за отстраняване на десния бъбрек и след това бил само с катетри, които се слагали през 4 часа. За Д. С. Е. били необходими непрекъснати грижи, упражнявани от свидетеля и в негово отсъствие-от семейството, от който факт Д. С. Е. изпитвал силни неудобства. Вследствие на пътнотранспортното произшествие, от което му останали и трайни белези, животът на Д. С. Е., който към момента на инцидента бил едва на 17 години, се преобърнал. Преди бил жизнерадостен младеж, учел се добре и искал да продължи образованието си, като се занимава с автомобилна техника. Сега бил много депресиран, отчаян.

Дори понякога споделял с баща си съжаления, че не бил умрял при катастрофата. Навън Д. С. Е. бил извеждан с инвалидна количка, защото той не можел да се придвижва сам. Когато го слагали в автомобил, за да пътуват за преглед или рехабилитация, Д. С. Е. изпитвал силно безпокойство и страх. Вече не искал да се вижда със съучениците си, защото бил инвалид. Чувствал се непълноценен човек.

Идентични с показанията на свидетеля С. Е. били и показанията на свидетелката Д. И.. Преди всичко показанията на свидетеля Е., както и показанията на свидетелката И., се подкрепяли от заключението от комплексната съдебномедицинската и експертиза и психологична експертиза. Съгласно заключението от комплексната съдебномедицинска експертиза, изготвена от вещи лица съдебен лекар и неврохирург, уврежданията на Д. С. Е., пряка и непосредствена последица от пътнотранспортното произшествие, били пневмоторакс в дясна гръдна половина, многофрагментно счупване на 8-ми гръден прешлен, контузия на гръбначния мозък в нарушаване на целостта му, долна параплегия, счупване на 6, 7, 8 и 9 ребра в дясно, контузия на гръдния кош. Многофрагментното счупване на 8-ми гръден прешлен, с контузия на гръбначния мозък и нарушаване на целостта му, по съвкупност било довело до долна параплегия-осакатяване на долните крайници.

Контузията на гръбначния мозък, както и прекъсването на целостта му били довели до невъзможността Д. С. Е. да контролира тазовите резервоари (невъзможност за контролиране на изхожданията по малка и голяма нужди) и се преценявало като разстройство на здравето, постоянно опасно за живота. Пневмотораксът в дясна гръдна половина (проникване на въздух в гръдната кухина), наложило нейното оперативно отстраняване чрез торакоцентеза, било довело до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Счупването на 6, 7, 8 и 9 ребра в дясно било довело до трайно затрудняване движенията на снагата. Тези травматични увреждания били тежки и някои от тях криели реална опасност за живота на Д. С. Е.. Някои от последиците от травматичните увреждания криели риск за живота на Д. Е. и за в бъдеще.

Най-тежка била травмата в гръбначния стълб, след това била телесната повреда на гръдния кош и счупените ребра, които се възстановявали за около 2 месеца, а травмата на гръбначния стълб била невъзстановима. Били проведени четири оперативни интервенции, като четвъртата-отстраняване на десния бъбрек заради хидронефроза-задържане на течност и възпаление на бъбрека.

Вещите лица не били категорични, дали тази операция била в причинна връзка с пътнотранспортното произшествие, защото и преди катастрофата Д. С. Е. имал заболяване, но при това положение произшествието било допринесло до влошаването му. Към сегашния момент се констатирала видима хипотрофия на мускулатурата на двата му крака, автоматизми и на двата крака, начеващи контрактури, хипестезия към анестезия, арефлексия, инконтикенция, долна параплегия. В съдебно заседание вещите лица разяснили описаното медицинско състояние по следния начин: Автоматизми били непълноценните, неконтролирани движения на мускулите на краката, които се получавали при липса на инервация на даден мускул и това били патологични ненормални импулси на нервната система.

Тъй като нямало инервация на краката, въпреки рехабилитацията, след време мускулите започвали да развиват трайни спазми, които се наричали контрактури. Хипестезия било намалена чувствителност, а анестезия била липса на чувствителност. Арефлексия била липса на рефлекси, което пряко произтича от липсата на инервация. Инконтиненция било задържане на урина и изпражнения, т. е. човек не можел да командва тазовите си резервоари.

В резултат на провежданата рехабилитация, чувствителността при Д. С. Е. се била преместила надолу, като имало слаба чувствителност от гърдите до пъпа, но след това той нямал никаква чувствителност, т. е. налице била пълна анестезия. Според вещите лица в бъдеще, вероятността за възстановяване на моторната или сензорна функция на долните крайници на Д. С. Е. била изключително малка, или почти липсваща, дори и при усилената рехабилитация, която провеждал. Рехабилитацията и физиотерапията били необходими с цел избягване на изразената хипотрофия на долните крайници. Що се отнасяло до инконтиненцията, т. е. невъзможността за задържане на тазовите резервоари и факта, че Д. С. Е. ползвал катетри и памперси, това водело до голям риск за възникване на урогенитални инфекции и последващ сепсис, което е животозастрашаващо състояние.

Болките, страданията и най-вече физическите неудобства, които изпитвал Д. С. Е. щели продължават и в бъдеще, поради гореописаното състояние. Белезите от операциите щели останат за цял живот, но извършените операции са били необходими за спасяване живота на Д. С. Е.. Непосредствено след пътнотранспортното произшествие и до настоящия момент, Д. С. Е. се нуждаел от чужда помощ за осъществяване на ежедневните битови дейности, като най-вероятно това състояние щяло да е до края на живота му.

В съдебно заседание вещите лица били разяснили, че най-често хора в подобно състояние умират от инфекция на бъбречно-половата система, защото през катетъра можело да навлезе инфекция в червата. Тъй като липсвала чувствителност, можело да не се усетят признаците на развиващ се перитонит. При преценката на личния характер на претенцията за репариране на неимуществени вреди и доколкото неимуществените вреди били негативни промени в психоемоционалната сфера на индивида, относимо към спора било и заключението от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебно-психологична експертиза.

Съгласно заключението на вещото лице-психолог, инцидентът, лечението и периодът на възстановяване се били отразили негативно върху психологичното състояние на Д. С. Е., тъй като били довели до трайно нарушение в нормалния му ритъм на живот, на себеоценката и на социалното му функциониране. Вследствие на претърпяната злополука и последствията от нея-медицински интервенции, болнично лечение, продължаваща рехабилитация, зависимост от чужда помощ, у Д. С. Е. се били проявили симптоми на вътрешна тревога и депресия, които с времето засилвали интензитета си.

Физическото осакатяване вследствие на пътния инцидент, последвалият дълъг и изпълнен с много болка период на лечение и частично възстановяване било силно травматизиращо преживяване, което било повлияло всеки аспект на битието на Д. С. Е. и на неговото обкръжение. Настъпили били съществени промени в жизнената ситуация на личността, водеща била станала ролята на физическото оцеляване и борбата за раздвижване. Инвалидизирането било поставило сериозни предизвикателства пред Д. С. Е., сблъсквайки го с радикални промени във физически и психически план, затруднило било нормалното му социално функциониране, поставяйки невидими прегради между него и останалите здрави хора. Д. С. Е. възприемал себе си като различен от другите „нормални“ хора, заради настъпилите травматични промени в тялото му, чувствал се подтиснат и малоценен. Физическата травма щяла да има дълго във времето и непреодолимо въздействие върху психиката на Д. С. Е.. Социалната изолация, която била факт и към момента, постоянната рехабилитация, зависимостта от чужда помощ и свързаните с нея ангажименти от обездвижването на Д. С. Е., срамът, страхът, страданието и емоционалната потиснатост били само част от негативните последици, които с течение на времето щели увеличават своя интензитет.

Инвалидизирането му било тежко и непреодолимо емоционално изживяване, с трайно и неотменимо проявление в ежедневието. С течение на времето, при сблъсъка между желанието за възстановяване и минималните, почти нулеви шансове за това, проявите на потиснатост, депресивно настроение; повишена раздразнителност; тягостно чувство за невъзможност за справяне със ситуацията; мъчително усещане за непълноценност, насоченост на мисловния процес към песимистична тематика щели да се задълбочават

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съставът на Апелативен съд Пловдив е посочил, че при съобразяване конкретния обем преживени болки и страдания от Д. С. Е. и преценявайки като обективен критерий, обстоятелството, че се касаело за множество комплексни тежки телесни повреди, фактът, че били извършени три тежки оперативни интервенции, пряко свързани с уврежданията, понесени от пътнотранспортното произшествие (две от които последователно на гръбнака, тъй като било имало тежък кръвоизлив-разяснението на вещото лице неврохирург, дадено в съдебно заседание от 11.11.2021 година) и една оперативна интервенция-по отстраняване на бъбрек, която била или пряка последица от произшествието или заболяването било зле повлияно от произшествието, продължителността на оздравителния процес, който и понастоящем не бил приключил, следвало да се приеме, че сумата от 800 000.00 лева действително била справедлив паричен еквивалент на понесените и понасяните от Д. С. Е. страдания.

При определяне на този размер на обезщетението се съобразявала изключително младата възраст на ищеца-едва на 17-18 години към момента на произшествието, фактът, че в тази млада възраст Д. С. Е. бил лишен от значителни жизнени функции, неподвижен и в пълна зависимост от чужда помощ, същият не можел да приема разнообразна храна-само пасирана и течности, ползва памперси и катетър.

Видно от представеното ЕР на ТЕЛК от 18.05.2020 година Д. С. Е. бил с определена 100 % степен на инвалидност, с чужда помощ. Съобразявало се преди всичко-негативната прогноза за евентуален оздравителен процес, както във физически, така и в психологичен аспект. Както вещите лица от комплексната съдебномедицинска експертиза, така и вещото лице-психолог, давали заключение, не само за абсолютно минимална възможност за какъвто и да е възстановителен процес, но и за негативно развитие на процеса във физически и психически аспект.

В този смисъл въззивната инстанция намирала, че като бил определил обезщетение в размер на 800 000.00 лева за понесените от Д. С. Е. неимуществени вреди, първоинстанционният съд бил съобразил обективно установени по делото факти, релевантни за определянето му-всички остатъчни последици от увреждането и съпътстващи ги и до момента болки, факта на постоянен период на обездвижването, свързаните с това ограничения и неудобства от ползване на чужда помощ. Спазен бил принципът на пропорционалност между справедливостта и социалната необходимост.

Ето защо не можела да се сподели тезата на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София , че определеният размер на обезщетение не бил съобразен със съдебната практика и доктрината на ЕСПЧ. Спазването на принципа за справедливост, като в националната съдебна практика, така и практиката на ЕС, изисквало съвкупна и конкретна преценка на релевантните обстоятелства при всеки конкретен случай-характера и вида на увреждането, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което били и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.

Не можела да се сподели и тезата на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София , че посоченото обезщетение за неимуществени вреди не било съобразено със социално-икономическата обстановка в страната. Вярно било, че като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служели стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането.

Нивата на застрахователно покритие, респективно-нормативно определените лимити на отговорност по застраховката „гражданска отговорност“ на автомобилистите, не били критерий, както и база за определяне размера на обезщетението, но били от значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди и индиция за икономическата конюнктура.

Предвидената в чл. 492, т. 1 от КЗ минимална застрахователна сума за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт била 10 420 000.00 лева за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Лимитите за отговорността на застрахователя съставлявали една от проявните форми на обществено икономическите условия. Обезщетението по правило се присъждало заради възможността да бъдат поправени нанесените вреди. Поправянето на нанесените неимуществени вреди било невъзможно да бъде постигнато чрез заместването с еквивалентно материално благо, поради което обезщетението на неимуществените вреди представлявало известно компенсиране на търпените страдания.

Въззивният съд е посочил, че следващият спорен въпрос в производството, очертан с предметните предели на двете въззивните жалби, било наличие на съпричиняване от страна на Д. С. Е. за настъпване на вредоносния резултат, каквото възражение застрахователят имал право да релевира, съгласно чл. 432, ал. 2 от КЗ и каквото възражение своевременно било въведено в процеса, както и относно степента на съпричиняване.

В материалноправната норма-чл. 51, ал. 2 от ЗЗД била предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като намаляването на обезщетението било обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както било посочено в мотивите към т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 година, постановено по тълк. д. № 1/2014 година на ОСТК на ВКС, дали поведението на пострадалия било рисково и дали то било допринесло за увреждането, подлежало на установяване във всеки конкретен случай. Съпричиняване било налице, когато освен с поведението на делинквента увреждането се намирало в пряка причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден. Като конкретна проява на такъв тип поведение от страна на пострадалия, в отговора на исковата молба и във въззивната жалба се поддържало непоставянето на предпазен колан.

По отношение на това сочено поведение на съпричиняване-непоставянето на обезопасителен колан, изводи следвало да се направят от допусната при първоинстанционното разглеждане на делото съдебноавтотехническа експертиза.

Съгласно заключението на вещото лице пътнотранспортното било настъпило на км. 62+600м, в посока Пловдив-София, на АМ „Т.“. Д. С. Е. бил пътувал на задна лява седалка. Видимостта по време на произшествието била ограничена вследствие на проливния дъжд и облачното време. Автомобилът внезапно бил попаднал в аквапланинг, който довел до загубата на управление на автомобила, неговото завъртане и излитане извън пътното платно.

Шофьорът изгубил контрол върху автомобила, който се бил завъртял, преминал от лявата бърза лента за движение в дясната и през аварийната лента, където напуснал пътното платно, завъртял се вляво и с дясната страна се ударил в коловете на оградата, като ги счупил, разкъсал бил оградата и се преобърнал надясно няколко пъти. При преобръщането Д. С. Е. изпаднал от автомобила и бил намерен от свидетелите на около 2 метра наляво от задната част на автомобила.

Инерционните сили, действали към момента на настъпване на произшествието към тялото на Д. С. Е., били описани по следния начин: загубата на масовия център след настъпилия аквапланинг била накарала тялото да се придвижи вляво; След удара в дясната част на автомобила тялото получило импулс, за да се придвижи надясно; От завъртането на лекия автомобил се били получили центробежни сили, които най-вероятно били накарали тялото да изпадне от колата. Тялото на Д. С. Е. имало съприкосновение с лявата страна на лекия автомобил и от части с тавана. Съгласно заключението от комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, в медицинската документация липсвали специфични травматични увреждания, които да били оставени от предпазен колан.

От този факт и от факта на изпадане на пострадалия от автомобила, вещите лица давали вероятно, но логично заключение, че Д. С. Е. бил без поставен обезопасителен колан, а при правилно поставен такъв, не би напуснал купето на автомобила. Вещите лица били категорични, че получените от Д. С. Е. травматични увреждания били получени по механизма на удар или притискане със или върху твърд тъп предмет.

Тези увреждания било възможно да се получат именно при изпадането на пострадалия и при това изпадане на удар в гърба на 6, 7, 8, 9 десни ребра и гръбнака в областта на 6, 7 и 8 прешлени. Тези травми можели да се получат и при изпадане на Д. С. Е. по лице ако бъде притиснат в гърба в областта на 6, 7 и 8 прешлени.

В съдебно заседание вещото лице било разяснило, че при поставен обезопасителен колан Д. С. Е. нямало получил травмата в гръбнака, не би настъпил удар в зоната на гръбнака. Ето защо неоснователно е оплакването на Д. С. Е., че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че той пътувал без обезопасителен колан, че този извод бил направен на база вероятните предположения на вещите лица.

Не се касаело за вероятно предположение на вещите лица, а за обосновано заключение на база конкретиката на случая и знания от специална област, че Д. С. Е. е пътувал без поставен обезопасителен колан. Вярно било, че в съдебно заседание от 11.11.2021 година вещото лице Т., изготвило САТЕ, било изразило мнение, че с оглед механизма на произшествието, деформациите върху автомобила (пълна щета), ако беше пътувал с поставен обезопасителен колан, Д. С. Е. би получил по-тежки по вид увреждания.

Но вещите лица от комплексната съдебномедицинска експертиза не били категорични за възможността от получаване на по-тежки травми (черепномозъчна или шийна травма). В съдебно заседание от 10.02.2022 година вещото лице съдебен лекар било разяснило категорично, че при поставен обезопасителен колан гръдните и гръбначни травми не биха настъпили, защото гърбат щял да е долепен до седалката. В съдебното заседание от 11.11.2021 година вещото лице неврохирург било разяснило, че увреденият, смачкан 8-ми гръден прешлен, разместването между 7 и 8 гръден прешлен, които увреждания били получени при притискане със или върху твърд тъп предмет, т. е. падане с инерционна сила върху земята, били именно травмите, довели до увреждане на гръбначния мозък, което пък било причина Д. С. Е. да не можел да движи краката си.

Посоченото поведение на Д. С. Е.–непоставяне на обезопасителен колан, категорично сочело на нарушение правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 137в от ЗДвП, вменяващи в задължение на пътниците в МПС да използват системи за обезопасяване, с които моторните превозни средства са оборудвани. Именно неизползването на обезопасителен колан, било онова конкретно действие на Д. С. Е., което по безспорен начин обективно било допринесло за настъпване на вредоносния резултат, представляващ най-тежкото увреждане, засягащо гръбначния мозък, като било улеснило неговото настъпване.

Преценката за наличие на съпричиняване се извеждала именно с оглед на това, че конкретното увреждане не би било причинено, ако пострадалият бил пътувал с ползване на съответната система за обезопасяване. Налице били категорични доказателства за причинно-следствена връзка между поведението на Д. С. Е. по време на произшествието и конкретния вредоносен резултат, за който се претендира обезщетение. Т. е. установено било, че приносът на пострадалия бил конкретен, тъй като релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД бил онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат.

Това поведение на пострадалия, представляващо конкретен принос за настъпване на увреждането, с което поведение увреждането се намирало в пряка причинна връзка, съпоставимо с деликтното поведение на водача на лекия автомобил, който не бил съобразил скоростта с конкретната пътна и атмосферна обстановка и не се бил съобразил със съществуващите на място пътни знаци А 15 (опасност от хлъзгане), В 26 (забранено е движението със скорост по-висока от 120 км/ч)-съгласно заключението от САТЕ, било в процентно отношение–25 %, както правилно бил приел първоинстанционният съд.

С касационната си жалба с вх. № 9458/02.12.2022 година Д. С. Е. е обжалвал решението на Апелативен съд Пловдив в частта, му с която предявения от него иск е отхвърлен.

Същевременно с касационната си жалба с вх. № 9551/05.12.2022 година ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София не е оспорвало въззивното решение в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на Е. сумата от 250 000.00 лева, като жалбата е срещу частта от решението, с която искът е уважен над тази сума до сумата от 600 000.00 лева.

От това следва, че решението на Апелативен съд Пловдив в частта му, с която предявеният от Д. С. Е. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София иск е уважен до сумата от 250 000.00 лева обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 24.03.2020 година до окончателното плащане е извън предмета на касационното производство, така както същият е определен съгласно чл. 284, чл. 288 и чл. 293 от ГПК. Освен това Е. няма правен интерес да обжалва решението в тази му част, тъй като с нея предявеният иск е уважен.

Предвид на това, а и тъй като разпоредбите на ГПК не забраняват частичното обжалване на решенията, в тази си част въззивното решение е влязло в сила по смисъла на чл. 296, т. 2, пр. 1 от ГПК и поради това съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 от ГПК е задължително за страните в настоящето производство и за съда, като съгласно чл. 299, ал. 1 от ГПК спорът в тази му част не може да бъде пререшаван. Още повече, че задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е делимо такова и затова решението, за разлика от това за неделимите задължения, може да влезе в сила само за част от него.

С оглед на това със сила на присъдено нещо е установено основанието, въз основа на което ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София дължи на Д. С. Е. обезщетение за претърпени от него, вследствие на реализирано на 21.11.2019 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва за забава върху сумата, считано от датата на уведомяване на застрахователното дружество-24.03.2020 година до окончателното плащане. Спорен е само въпросът за размера на дължимото се обезщетение за претърпените от Д. С. Е. неимуществени вреди и касационният съд следва да се произнесе само по него. Освен това преразглеждането на решението, в частта му за основанието на задължението на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София и за размера на същото до 250 000.00 лева за неимуществените вреди създава възможност за евентуално влошаване на положението на Д. С. Е., без тази част на решението да е допусната касационно обжалване по жалба на другата страна, което е в противоречие с разпоредбата на 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК.

Освен това при частичното обжалване на решението само по отношение на размера на дължимото се обезщетение положението е сходно с това при предявен преди това частичен иск и предявена впоследствие претенция за остатъка до пълния размер на задължението. Решението по частичния иск се ползва със сила на присъдено нещо за спорното материално право, така както същото е въведено с основанието и петитума на иска, предмет на производството.

С решението си съдът подвежда установените по делото факти под приложимата правна норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на присъдено нещо, поради което диспозитивът представлява източник на силата на присъдено нещо. Когато е уважен частичен иск със сила на присъдено нещо се ползва диспозитива на същото за заявеното основание и размер.

Основанието на иска не е самата правна норма, а фактите въз основа на които се предявява субективното право. Затова предмет на силата на присъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право и въз основа на които същото се претендира.

Установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на присъдено нещо, доколкото индивидуализират спорното право, чрез основанието и петитума на иска, поради което същите не могат да бъдат предмет на повторна преценка в следващо съдебно производство, образувано на същото основание.

Именно затова, ако е отхвърлен частичния иск не може да се предявява нов такъв за разликата над първоначално предявения частичен размер до пълния такъв. Това е още една предпоставка да бъде прието, че със сила на присъдено нещо е установено обстоятелството, че ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София дължи на Д. С. Е. обезщетение за всички неимуществени вреди, които са претърпени от него и които са пряка и непосредствена последица от посоченото по-горе пътнотранспортно произшествие, доколкото в касационното производство спорен е само част от размера на претендираното обезщетение, а не самите обстоятелства по възникване на задължението на дружеството.

Освен това следва да се посочи, че с въззивното решение № 438/19.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 343/2022 година и потвърдено първоинстанционното решение № 18/04.03.2022 година на Окръжен съд Смолян, постановено по гр. д. № 5/2021 година в частта му, с която предявеният от Д. С. Е. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София иск за обезщетение за претърпените от пътнотранспортното произшествие имуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения размер от 2570.23 лева до пълния предявен такъв от 3426.98 лева, като в частта, с която този иск е бил уважен първоинстанционното решение не е било предмет на въззивен контрол.

Поради това решението на Окръжен съд Смолян е влязло в законна сила в частта му, с която искът за имуществени вреди е уважен е влязло в законна сила с изтичането на срока за въззивно обжалване-чл. 296, т. 2, пр. 1 от ГПК, а самото въззивно решение по този иск не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на предявения иск-чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК.

С влизането в сила на решението, с което е уважен иска за претърпени вследствие на пътнотранспортното произшествие имуществени вреди със сила на присъдено нещо е установено основанието за това задължение на застрахователя, като силата на присъдено нещо за задължението на застрахователя да заплати обезщетение за претърпените от увреденото лице вреди и за обема на отговорността му обвързва страните по правоотношението и при последващите искове за останалите непредявени вреди от произшествието.

От заключението на изслушаната по делото комплексна съдебномедицинска експертиза с вещи лица д-р М. К. Б. и д-р Д. С. С., а също така и от заключението на изслушаната по делото комплексна съдебноавтотехническа и съдебномедицинска експертиза с вещи лица С. К. М. и д-р М. К. Б. се установява, че при пътнотранспортното произшествие Д. С. Е. е получил травматични увреждания изразяващи се в пневмоторакс в дясна гръдна половина. многофрагментно счупване на 8-ми гръден прешлен, контузия на гръбначния мозък с нарушаване целостта му. долна параплегия. счупване на 6-то, 7-мо, 8-мо и 9-то ребра в дясно. контузия на гръдния кош. Многофрагментното счупване на 8-мия гръден прешлен, придружено с контузия на гръбначния мозък и нарушаване на целостта му са довели до долна параплегия, която по съществото си е осакатяване на долните крайници. Самата контузията на гръбначния мозък, както и прекъсването на целостта му водят до невъзможността Е. да контролира тазовите си резервоари (невъзможност за контролиране на изхожданията си по малка и голяма нужда) което се преценява от вещите лица като разстройство на здравето, постоянно опасно за живота . Пневмотораксът в дясна гръдна половина (проникване на въздух в гръдната кухина), наложил неговото оперативно отстраняване, чрез торакоцентеза и довел до разстройство на здравето, временно опасно за живота, а счупването на 6-то, 7-мо, 8-мо и 9-то ребра в дясно довели до трайно затрудняване на движенията на снагата.

Вещите лица сочат, че получените от Е. при пътнотранспортното произшествие увреждания са тежки като някои от тях са криели опасност за живота му към момента на увреждането, а някои от последиците от тях крият такъв риск и за в бъдеще. Непосредствено след инцидента, Д. С. Е. е бил хоспитализиран чрез спешно отделение при МБАЛ „Пазарджик“ АД [населено място], където му били проведени множество образни и лабораторни изследвания, както и торакоцентеза в дясно в 5-то междуребрие, ламинектомия със стабилизация, ревизия на стабилизацията и евакуация на хематом.

По време на престоя му са били използвани противооточни средства, кортикостероиди, антибиотици, бронхолитици, НСПВС, аналгети ноотропни средства, витамини, кръвоспиращи, ИБВ, мониторинг на основни жизнени функции, както и кислородна поддръжка през лицева маска. След изписването му е пребивавал и в отделението по физикална терапия при УМБАЛ „Свети Г.“ ЕАД-гр. Пловдив. Е. претърпял две операции на гръбначния стълб, тъй като е имало кръвоизлив, който следвало да бъде отстранен. Била поставена стабилизация на гръбначния стълб между 7-мия и 10-тия гръдни прешлени, като ако бил счупен 7-мия гръден прешлен стабилизацията нямало да може да бъде поставена.

В конкретния случай смачкания прешлен, който правел проблеми бил 8-мия гръден прешлен, където се била получила фрактура с разместване между 7-ми и 8-ми прешлени, което било травмирало гръбначния мозък. Проблема бил в това, че при счупването и на 7-мия и на 8-мия гръдни прешлени, на втория прешлен били счупени отзад израстъците, които имали много важно значение. Движението, което се било получило, назад, на 8-мия гръден прешлен, освен на 7-мия, било довело до тежката травма на гръбначния стълб.

Така получените от Е. травматични увреждания и провежданото за тях лечение са в пряка причинно следствена връзка с реализираното на 21.11.2019 година пътнотранспортно произшествие.

При провеждането на необходимия за изготвянето на заключението личен преглед на Д. С. Е. вещите лица са констатирали видима хипотрофия на мускулатурата на двата крака, както и липса на иневрация на мускулите, при което те извършват сами неконтролирани движения, които са от патологични ненормални импулси от нервната система. Това не са пълноценни движения и представляват автоматизми, които не могат да бъдат контролирани от пострадалия.

Поради липсата на инервация на краката, въпреки провежданата рехабилитация, след време мускулите са започнали да развиват трайни спазми, т. нар. контрактури. Била налице хипестезия (намалена чувствителност на крайниците), която се развивала съм арефлексия (липса на чувствителност), което състояние също било следствие от липсата на инервация на крайниците. При Е. е налице инконтиненция, което състояние означава, че той не може да командва тазовите си резервоари не може да задържа урина и изпражнения. Невъзможността пострадалият да задържа урина води до това, че му е поставен катетър,който трябва да се сменя своевременно, за да не навлезе инфекцията навътре, като това го правел баща му, тъй като ищецът не може да прави това.

Невъзможността за задържане по-голяма нужда, води до това, че ако Е. изяде нещо и го отдели, веднага трябва да бъде сменен памперсът и да се измие и да се поддържа. Е. не може да контролира тези рецептори, това е вид автоматизъм, затова памперсът трябва веднага да се смени, в противен случай останалите изпражнения ще доведат до инфекции и до рани. При ищецът заради високото ниво на прекъснат гръбначен мозък ще има проблеми и с червата, защото е затруднена перисталката на същите и те не могат да се движат и трябва да се съобразява, каква храна и какво количество ще се приема-течност през час-два, кашести храни, за да не се създават проблеми в червата му. Съществува реална опасност от инфекция в бъбречно-половата система, защото през катетъра може да навлезе инфекция и проблемите в червата.

Поради липсата на чувствителност Е. нямало да усети болки в корема и ще се разбере късно, ако има перитонит. Чувствителността в крайниците при Д. се била преместила само с около 10 см. по-надолу в резултат на провежданата рехабилитация, имало слаба чувствителност, след което изпадал в абсолютна анестезия, т. е. пълна нечувствителност. Тъй като от пъпа нагоре Д. С. Е. е подвижен той може да се върти и да се повдига с помощта на монтирана при леглото му помощна тръба, но след това се нуждае от помощ да легне.

Ищецът не може да движи и да стъпва на краката си, които падат по инерция от гравитацията. Е. само си помага с висилката и с ръцете си, но набирайки се с ръце не може да премести краката си, а друг трябва да ги постави на място. Ако не спи ищецът трябвало да е в седнало положение. Добре било да седи, тъй като в противен случай можело да направи застой белия дроб. Затова при него трябвало да има човек, който да го обгрижва. Е. не можел сам да се облече, да се движи, да се къпе, като единствено можел да подаде храната до устата си, но тя трябвало да бъде пасирана, за да не предизвикала проблеми.

Към момента Д. С. Е. има епизодични болки от факта, че той не може да се движи, застава в положения, които не са удобни за него, като в един момент започва да изпитва болки които били от положението на тялото-епизодични болки, като той не може да си смени позата сам. Вероятността за възстановяване на моторната или сензорната функция на долните крайници е изключително малка, почти липсваща, дори и на фона на активна рехабилитация и физиотерапия.

Последните ще са наложителни с цел избягването на изразената хипотрофия на долните крайници. Инконтиненцията, а именно невъзможността за задържане на тазовите резервоари и факта, че Д. С. Е. използва катетър и памперс, води до голям риск за възникването на урогенитални инфекции и последващ сепсис, което е живото застрашаващо състояние. Непосредствено след пътнотранспортното произшествие Д. С. Е. изпитвал от умерени на моменти значителни по сила и интензитет болки и страдания, които постепенно затихвали в хода на оздравителния процес, до степен да са епизодични. Болките, страданията и най-вече физическите неудобства, които изпитва Е. ще продължат и за в бъдеще, с оглед състоянието му.

Непосредствено след произшествието, както и до настоящия момент Д. С. Е. се нуждае от чужда помощ за осъществяване на ежедневните битови дейности, като най-вероятно това ще бъде така до края на живота му.

Заключенията на вещите лица съответстват на показанията на разпитания по делото свидетел С. Х. Е., който е баща на Д. С. Е.. Към момента на пътнотранспортното произшествие свидетелят е бил в К. В. С. И., като веднага след като е разбрал за случилото се, на 23.11.2019 година, се е прибрал в Република България. Към този момент Д. С. Е. се е намирал в болницата в [населено място], като е имал счупени четири ребра и не е можел да движи краката си. Свидетелят бил уведомен, че 7-ми, 8-ми и 9-ти прешлени били счупени, като 8-мия бил много счупен и костица се била забила в гръбначния мозък. Била е извършена операция, при която са били поставени титаниеви пластини на счупените прешлени, която операция е продължила дълго време.

След седмица открили хематом на същото място, което наложило извършването на втора хирургична интервенция. Д. С. Е. е имал силни болки, като вечер не е можел да спи. Силните болки са продължили около десет дена, като Е. не е можел да мърда без помощта на свидетеля, който го е вдигал и му е помагал да осъществява физиологичните си нужди. Ищецът е можел да се храни, но не е можел да се движи, като свидетелят се е грижел за него-хранене, обличане, къпане, физиологични нужди. И към настоящия момент Д. С. Е. е на памперси и от пъпа надолу не усеща нищо. В Пазарджик ги били уведомили, че шансовете за възстановяване са минимални, както и, че гръбначният мозък е прекъснат и няма да се възстанови движението на краката. Впоследствие в Пловдив им казали, че има разкъсване на гръбначния мозък, но е останал една малка част, която ги свързва и има малък шанс за възстановяване, който се оценява на 5 %.

В Пирогов също казали, че гръбначния мозък е разкъсан, останала е една много малка свързваща част и има 5 % вероятност за възстановяване на долните крайници. Посочено било, че трябва много рехабилитация, упорита, непрекъсната и след това била „Божа работа“ дали ще се възстанови движението на долните крайници. Д. С. Е. имал болки непрекъснато, като претърпял три операции, а други операции не са се налагали. Свидетелят водил Д. С. Е. един път в Пловдив и шест пъти в Република Турция на рехабилитация.

В Пловдив били седем дни, в Република Турция също били ходили шест пъти по седем дни. При рехабилитацията Д. С. Е. не усещал много болки, усещал само в лявата страна болка, но не усещал болки в краката. Нищо не усещал в краката си, а тях ги усещал като тежест, като олово. В горната част болките били до зарастването на счупените ребра и от операцията на белия дроб. В началото свидетелят бил купил специален матрак, като ищецът лежал на него, имал рани. Той не можел сам да се обръща, а това правел свидетелят. В резултат на рехабилитацията Д. С. Е. вече можел да седи и се вдигал, но с помощта на свидетеля. Не се доверявал на себе си и нямал сили. Някой път му казвал „Тате, по-добре да бях починал в тази катастрофа“. Към момента на разпита на свидетеля Д. С. Е. бил на 19 години, а към момента на пътнотранспортното произшествие бил на 17 години. На 21.11 станало произшествието, а на 22 ноември бил рождения ден на Д. С. Е.. Той бил силно депресиран. Свидетелят му давал непрекъснато надежда, но имало периоди, когато гледал в една точка, нито ме чувал, не реагирал и бил силно обезкуражен. Свидетелят извеждал Д. С. Е. на разходка с количка.

От количката го слагал в колата и го разхождал малко. Ищецът не можел да се придвижва сам. В леглото можел да застане само до седнало положение и пак с помощта на свидетеля. Иначе лежал и не ставал от леглото. Когато свидетелят пристигнал Д. С. Е. се намирал в интензивно отделение на болницата в [населено място], храчел кръв и не можел да диша. След изписването от болницата ищецът все още имал затруднение в дишането и това продължило много време. Д. С. Е. не можел да контролира физиологичните си нужди, защото нямал усещане в никакви нерви от кръста надолу и затова през цялото време бил с памперс.

Свидетелят използвал специални катетри, с който източвал урината и махал катетъра след това. Когато го оперираха също му слагали катетър. Свидетелят сменял катетрите през 4 часа. Свидетеля сочи, че има дете на 11 години, което е инвалид, тъй като е с неизграден гръбначен стълб. Заради него имал такава количка, в която като се сложело детето, то се изхождало по голяма нужда и с тази количка го карал в банята и го къпел.

Свидетелят сочи, че непрекъснато трябва да е до Д. С. Е.. Ако ходи или пътува до някъде оставя до него майка си, брат си или жена си. От както си е дошъл от К. В. и С. И. свидетелят е плътно до Д. С. Е., включително и през нощта. Като го усетел, че има болки го обръщал, за физиологични нужди също го обслужвал. Д. С. Е. се притеснявал и най-вече от жената на свидетеля. От самия него нямал притеснения, защото той му бил родител-баща, пък и бил видял как се грижел за братчето му.

Белезите от операциите му били видими, и най-вече травмата в краката, защото не можел да ги движи. Нямал белези по краката. Д. С. Е. не искал да излиза, не искал да общува с приятели, затворил се в себе си, бил депресиран. Чувствал се много непълноценен, защото преди бил нормален човек и бил ходил, а сега не можел да ходи.

Преди да стане катастрофата Е. бил много жизнен и общителен. След произшествието бил много затворен и бил силно депресиран. Към момента на произшествието ищецът учел в 12 клас. Той не успял да завърши училище. Свидетелят искал да го закара на абитуриентския бал, но Е. отказал, защото не искал съучениците му да го виждат в това състояние. Той искал да учи, да стане студент. Влечала го автомобилната техника. Щял да отиде да работи при свидетеля в К. В. С. И., да изкарва някой лев и да може да следва спокойно.

Преди да направи това ищецът карал шофьорски курсове, като дори взел изпита с листовките. Някой път като свидетелят увеличавал скоростта на колата пострадалият веднага казвал: „Татко, намали скоростта!“ Не се било случвало Д. С. Е. да застане самостоятелно изправен. Свидетелят имал снимки при рехабилитацията в Република Турция как го изправят, но имал шини на краката, и на проходилка бил изправен, но самостоятелно не можел да стои на краката си.

В същият смисъл са и показанията на свидетелката Д. Р. И., която живее на съпружески начала със свидетеля С. Х. Е.. Същата е видяла Д. С. Е. за първи път след произшествието след като се е прибрал от лечебното заведение. Тогава състоянието на ищеца не е било добро. Дишал нормално, но е имал счупени ребра и не е можел да се движи. По принцип за него се грижел свидетелят С. Х. Е., който го къпел и обслужвал физиологическите му нужди. В началото ищецът не е могъл да се храни сам, но вече го прави.

Свидетелката понякога му помага, но той се срамувал от нея защото е голям, а тя е жена, поради което тази помощ е рядка. Д. С. Е. се придвижва с инвалиден стол, като не може сам да седне на леглото , а някой трябва да го изправи. Ищецът не може да стои на краката си, ползва катетър и памперси, а С. Х. Е. го къпе. Преди произшествието Д. С. Е. бил весел и енергичен, а сега бил затворен в себе си. Не искал да излиза и да се среща с приятели. Мислите му били как да се оправи, като нямал други мисли за бъдещето.

От показанията на посочените по-горе свидетели следва извод, че пътнотранспортното произшествие се е отразило и на психическото състояние на Д. С. Е.. Във връзка с последното от изслушаното по делото заключение на съдебно-психологичната експертиза с вещо лице Д. Х. Топова е видно, че психологичните преживявания на Д. С. Е. съответстват на личностовата му характеристика и реално протичащи обстоятелства и процеси.

Данните от проведеното изследване го очертават като личност с повишена тревожност, невротичност и депресивност, насочена към себе си, към своите мисли, чувства и преживявания. Той притежава ресурси, които позволяват да се справи с дребните ежедневни неприятности, но не са достатъчни на сериозни трудности и усложнения.

При стресови въздействия лесно може да загуби душевното си равновесие. Личностовите му особености и занижените възможности за справяне с травмиращи събития, създават благоприятни условия за изпадане в депресивни състояния, които са провокирани от емоционално натоварената житейска ситуация-физическата травма, получена при пътно-транспортния инцидент, оперативното лечение, продължаващата рехабилитация, зависимостта от чужда помощ. Податлив е към развитие на устойчиви стресови реакции и съпътстващите ги здравни усложнения.

Високите нива на депресивност и емоционалната потиснатост могат да се възприемат като отправна точка за провеждане на допълнителни прегледи и изследвания с други методи, с цел диагностициране на клиничните форми на депресия. Физическото осакатяване вследствие на пътнотранспортното произшествие, последвалият дълъг и изпълнен с много болка период на лечение и частично възстановяване е силно травматизиращо преживяване, което е повлияло всеки аспект на битието на Д. С. Е. и на неговото обкръжение.

Настъпили са съществени промени в жизнената ситуация на личността, водеща е станала ролята на физическото оцеляване и борбата за раздвижване. Инвалидизирането е поставило сериозни предизвикателства пред ищеца, сблъсквайки го е радикални промени във физически и психически план, затруднило е нормалното му социално функциониране, поставяйки невидими прегради между него и останалите здрави хора. Инвалидизирането, оказало огромно влияние върху качеството на живота му, е провокирало преосмисляне на установената представата за физическите му възможности, за собственото му тяло и за него самия.

Насилствено наложената промяна във физическите възможности и физическия облик е променило себеоценката му. Д. С. Е. възприема себе си като различен от другите „нормални“ хора, заради настъпилите травматични промени в тялото му, чувства се подтиснат и малоценен. Лечението и периода на възстановяване са се отразили негативно върху психологичното състояние на Д. С. Е., тъй като са довели до трайно нарушение в нормалния му ритъм на живот, на себеоценката и на и социалното му функциониране.

Вследствие на претърпяната злополука и последствията от нея-медицински интервенции, болнично лечение, продължаваща рехабилитация, зависимост от чужда помощ, у ищеца са се проявили симптоми на вътрешна тревога и депресия, които е времето засилват интензитета си. Физическата травма на Д. С. Е. ще има дълго във времето и непреодолимо въздействие върху неговата психика.

Социалната изолация, която е факт и към момента, постоянната рехабилитация, зависимостта от чужда помощ и свързаните е нея ангажименти от обездвижването на Д. С. Е., срама, страха, страданието и емоционалната потиснатост са само част от негативните последици, които с течение на времето ще увеличават своя интензитет. Инвалидизирането е тежко и непреодолимо емоционално изживяване, с трайно и неотменимо проявление в ежедневието.

С течение на времето, при сблъсъка между желанието за възстановяване и минималните, почти нулеви шансове за това, проявите на потиснатост, депресивно настроение; повишена раздразнителност; тягостно чувство за невъзможност за справяне със ситуацията; мъчително усещане за непълноценност, насоченост на мисловния процес към песимистична тематика ще се задълбочават.

Преценявайки посочените по-горе доказателства въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от Д. С. Е. вследствие на пътнотранспортното произшествие имуществени вреди е в размер на 800 000.00 лева, като при това се е ограничил до размера на заявената от него претенция.

Във връзка с това следва да бъде посочено, че съгласно чл. 52 от ЗЗД съдът е този който следва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост като при това не е ограничен от посочения от увреденото лице в обстоятелствената част на исковата молба размер-ТР № 1/01.08.2022 година, постановено по тълк. д. № 1/2021 година на ОСГТК на ВКС.

Затова съдът може да определи и по-голям размер на обезщетението за претърпените от пострадалия неимуществени вреди, като посочения от последния размер на същите е от значение с оглед забраната за произнасяне свръхпетитум.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на първо място следва да бъдат взети предвид характера и степента на получените от Е. травматични увреждания, както и интензивността на предизвиканите от тях болки и страдания, а също така и свързаните с тях негативни преживявания. Ищецът е получил счупване на четири ребра в дясно, което е довело до пневмоторакс в дясната гръдна половина. Последното означава навлизане на въздух в гръдния кош, което оказва натиск върху белия дроб, който не може да се разгъва вследствие на което пострадалия не може да диша и съществува възможност от задушаване. Това състояние е опасно за живота му и е наложило извършването на торакоцентеза вдясно в 5-то междуребрие, за да може да бъде изтеглен въздуха и да се осигури нормалното дишане на Е..

Последният е търпял неблагоприятните последици от тези увреждания-от пневмоторакса до отстраняването му, а от счупените ребра до заздравяването им, което към настоящия момент е настъпило и от тези травми не могат да бъдат търпени неблагоприятни последици за в бъдеще време. Освен тези увреждания, както се посочи по-горе при пътнотранспортното произшествие Д. С. Е. е получил многофрагментно счупване на 8-ми гръден прешлен, придружено с контузия на гръбначния мозък и нарушаване целостта му. Счупването е стабилизирано с поставяне на стабилизация на гръбначния стълб между 7-мия и 10-тия гръдни прешлени, но целостта на гръбначния мозък не е възстановена. Вследствие на това Е. е в невъзможност да движи краката си и постоянно трябва да е в легнало положение, като може единствено да предприема опити за изправянето си в леглото.

При това пострадалият не може да се обслужва сам (с изключение на възможността евентуално да се храни), като изцяло е зависим от обслужването от трети лица както за ежедневните си така и за физиологичните си нужди. Така установеното състояние създава повишен риск за здравето на пострадалия, както е посочено в заключенията на изслушаните по делото съдебномедицински експертизи. Същото значително ограничава Е. не само в социалния му живот, но и във възможността да се реализира професионално и да осъществи намеренията, които е имал преди произшествието.

Във връзка с това трябва да се отчете, че това ограничение е съществено тъй като към момента на произшествието-21.11.2019 година Д. С. Е. е бил на 17 години и 11 месеца-роден е на 22.11.2001 година. Затова към този момент той не е бил започнал социалната и професионалната си реализация, като увреждането го принуждава изцяло да преосмисли намеренията си за в бъдещето.

При това Е. ще търпи последиците от това увреждане продължително време, предвид посоченото в заключенията на съдебномедицинските експертизи относно възможностите за възстановяването му. Същото се отразява неблагоприятно на психиката на пострадалия с оглед на това, че Е. е определен от вещите лица като личност с повишена тревожност, невротичност и депресивност, насочена към себе си, към своите мисли, чувства и преживявания. Той притежава ресурси, които позволяват да се справи с дребните ежедневни неприятности, но не са достатъчни на сериозни трудности и усложнения, поради което за в бъдеще не е изключено изпадането в депресивни състояния и влошаването на психичното му състояние в цялост, с оглед на начина, по който ще се развият опитите на възстановяването му.

Всички тези обстоятелства обуславят извода, че Д. С. Е. е претърпял и към момента търпи значителни неимуществени вреди, които определят значително по-висок размер на дължащото се за тях обезщетение, при това без последното да служи като източник на неоснователно обогатяване.

Затова имайки предвид и времето, през което Е. ще търпи тези вреди настоящият съдебен състав намира, че сумата от 950 000.00 лева справедливо ще го обезщети за претърпените от него вреди, която сума се покрива от лимита на застраховката „гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 492, ал. 1, т. 1 от КЗ в редакцията й към момента на настъпване на застрахователното събитие-10 420 000.00 лева за неимуществени и имуществени вреди, вследствие на телесно увреждане или смърт за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица.

Така определеното обезщетение трябва да бъде намалено с 25.00 %, тъй като с влязлото в сила решение за обезщетение за имуществени вреди със сила на присъдено нещо е установено съпричиняване на Д. С. Е. в настъпилите вследствие на пътнотранспортното произшествие вреди в посочения размер. След това намаляване ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София дължи на Д. С. Е. обезщетение за причинените вследствие на пътнотранспортното произшествие неимуществени вреди в размер на 712 500.00 лева.

С оглед на това обжалваното решение следва да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Д. С. Е. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София иск за заплащане на обезщетение за претърпените от пътнотранспортното произшествие неимуществени вреди за сумата от 112 500.00 лева (разликата между действително дължащото се обезщетение от 712 500.00 лева и присъденото такова от 600 000.00 лева), като се постанови ново, с което искът бъде уважен в тази му част, като сумата бъде присъдена заедно със законната лихва за забава, считано от датата на уведомяване на застрахователното дружество-24.03.2020 година до окончателното плащане. В останалата му обжалвана част въззивното решение на Апелативен съд Варна следва да бъде потвърдено.

В първоинстанционното производство ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София е направило разноски в общ размер от 17 792.79 лева, от които Д. С. Е. дължи възстановяването на 2502.11 лева изчислени с оглед отхвърлената част от иска, така както тя е определена окончателно в касационното производство.

Съответно във въззивното производство дружеството е направило разноски за държавна такса за подадената от него въззивна жалба в размер на 7000.00 лева, за адвокатско възнаграждение по въззивната жалба в размер на 10 236.00 лева и за адвокатско възнаграждение за отговор на въззивната жалба на Е. в размер на 7677.00 лева. Тъй като въззивната жалба на дружеството срещу първоинстанционното решение е оставена без уважение, който резултат не се променя с касационното решение, ищецът дължи възстановяване само на част от разноските за отговор на подадената от него въззивна жалба, определени с оглед на крайния резултат от спора, която част е в размер на 3358.69 лева.

Доколкото касационната жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София остава без уважение то на дружеството се дължат разноски в касационното производство само за отговора на подадената от Е. касационна жалба, които определени с оглед оставената без уважение част от последната жалба са в размер на 3461.63 лева. Или Д. С. Е. дължи на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София сумата от общо 9322.41 лева.

Същевременно с първоинстанционното решение ищецът е осъден да заплати на дружеството разноски в размер на 4421.70 лева, а с въззивното такова в размер на 7677.00 лева или общо 12 098.70 лева, което е с 2776.29 лева повече от дължимото. Затова обжалваното решение следва да се отмени и в частта му, с която Д. С. Е. е осъден да заплати на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София разноски за сумата над 4900.71 лева.

С оглед изхода на делото ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София ще трябва да заплати на адвокат Р. И. М. от САК, с адрес [населено място], [улица], ет. сумата от 9556.54 лева представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, с включен в сумата ДДС, а по сметка на ВКС сумата от 9000.00 лева държавна такса върху увеличената част от иска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 438/19.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 343/2022 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от Д. С. Е. от [населено място], [община], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес . С., [улица], ет. , чрез адвокат Р. И. М. от САК срещу ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД гр. София , [улица], ет. иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ, за заплащане на сумата от 112 500.00 лева (разликата между действително дължащото се обезщетение от 712 500.00 лева и присъденото такова от 600 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, състоящи се в болки, страдания и психически стрес, причинени от телесните увреждания, получени при пътнотранспортно произшествие, реализирано на 21.11.2019 година, заедно със законната лихва за забава върху сумата, считано от датата на уведомяване на застрахователното дружество-24.03.2020 година до окончателното плащане, както и в частта му, с която Д. С. Е. е осъден да заплати на ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД ГР. СОФИЯ разноски за сумата над 4900.71 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД [населено място], [улица], ет. , на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ да заплати на Д. С. Е. от [населено място], [община], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес . С, [улица], ет. , чрез адвокат Р. И. М. от САК сумата от още 112 500.00 лева (разликата между действително дължащото се обезщетение от 712 500.00 лева и присъденото такова от 600 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, състоящи се в болки, страдания и психически стрес, причинени от телесните увреждания, получени при пътнотранспортно произшествие, реализирано на 21.11.2019 година, заедно със законната лихва за забава върху сумата, считано от датата на уведомяване на застрахователното дружество-24.03.2020 година до окончателното плащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 438/19.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 343/2022 година в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД [населено място], [улица], ет. да заплати сумата от 9000.00 лева, представляваща държавна такса върху уважената част от иска по сметка на ВКС.

ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД [населено място], [улица], ет. да заплати на адвокат Р. И. М. от САК, с адрес [населено място], [улица], ет. 4 сумата от 9556.54 лева представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, с включен в сумата ДДС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.