Действителност на завещание при мотив за минали и бъдещи грижи

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50002

гр. София, 28.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Славия Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3267 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба на К. Д. П., чрез адвокат Ю. Н., срещу решение № 1369 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 8779/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20112033 от 10.05.2021 г. по гр. д. № 31633/2018 г. на Софийски районен съд и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявеният от М. К. М. срещу К. Д. П. иск по чл. 108 ЗС за 2/3 ид. ч. от апартамент № 5, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес].

Въззивният съд е съобразил, че по предявения ревандикационен иск ищцата се позовава инцидентно на нищожност на саморъчно завещание по отношение на процесния апартамент на основание чл. 42, б. „в“ ЗН, поради това, че със същото са вменени задължения за грижи за завещателя, поради което завещанието е загубило безвъзмездния си характер. От своя страна, ответницата е оспорила иска с твърдения, че завещанието е действително, като с него е изразена благодарност както за вече положените грижи, така и за тези, които ще бъдат положени занапред, като изразеното очакване за в бъдеще тези грижи да продължават, не променя безвъзмездния характер на завещанието. Съдът е намерил за заявено извън срока по чл. 131 ГПК възражението на ответницата по иска за придобиване имота по давност.

Съдът е приел, че завещателят Г. И. Г. (вдовец) е починал на 19.12.2006 г. и е оставил наследници по закон М. К. М. - дъщеря на неговия племенник К. М. М. (починал на 30.07.2014 г.) - син на сестра му П. И. М. (починала на 2.06.1992 г.) и М. Г. П., дъщеря на едноутробната му сестра С. А. В. (починала 13.05.2002 г.). Неговите възходящи И. Г. В. (баща) и И. И. Г. (майка) са починали, съответно, на 7.12.1992 г. и 24.09.1964 г. Майката е имала дъщеря от първия си брак С. В. и дъщеря и син от втория си брак (П. М. и Г. Г.). Приживе, със саморъчно завещание от 11.11.2000 г., Г. И. Г. се е разпоредил с цялото си движимо и недвижимо имущество в полза на Ц. Ц. Ц.. С протокол от 12.03.2007 г. по нот. д. № 1/2007 г. саморъчното завещание е обявено от нотариус Е. И. и вписано в Службата по вписванията, [населено място] на 16.04.2008 г. с дв. вх. peг. № 25693. Г. И. е притежавал правото на собственост върху процесния апартамент въз основа на договор за продажба на ведомствен държавен имот съгласно Наредбата за държавните имоти от 20.08.1977 г. На 5.04.2016 г., с нотариален акт за покупко-продажба с peг. № 81, том I, peг. № 1238, Ц. Ц. е прехвърлила същия апартамент на ответницата по исковата молба.

Софийски градски съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелката Ц. Ц., далечна роднина на Г. Г., като е приел, че от тях се установява, че след смъртта на съпругата му завещателят изцяло разчитал на грижите на свидетелката и майка й. Не са имали уговорка да го гледат, за да им остави имота. Желанието да завещае имота било негово, тъй като никой друг не се грижил за него. Казал им ориентировъчно мястото, където е оставил завещанието. Преди съпругата му да почине, когато завещателят се обръщал към тях, свидетелката и майка й винаги се отзовавали: носили им багажи, придружавали ги до институции, ходили при тях, когато били болни. Едва когато съпругата му починала, тогава започнали да се грижат вече за него, започнали да му чистят, да му пазаруват. Свидетелката не знаела за негови заболявания, за неговата възраст имал нормално здраве. С роднините от [населено място] той бил в лоши отношения, имали съдебни производства.

Визирал е, че по делото е обявено за безспорно обстоятелството, че К. П. е във владение на процесния апартамент.

Софийски градски съд е намерил спора за валидността на саморъчното завещание за преюдициален спрямо спорното право за собственост.

Изложил е, че завещанието е едностранен акт на безвъзмездно разпореждане с имущество за след смъртта (чл. 13, ал. 1 ЗН). Приел е, че в случая е спазена писмената форма на завещанието по чл. 25, ал. 1 ЗН, както и че изрично в съдържанието му е записан мотивът: „за благодарността и грижите, които се полагат за мен до сега и до края на моя живот, като живея при условията, както досега“, а на втората страница от завещанието е употребен изразът: „да живея при същите условия, както досега“.

Посочил е, че когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави и когато условието или тежестта са невъзможни, завещателното разпореждане е нищожно (арг. от чл. 42, б. „в“ ЗН). Мотивът е психологическата подбуда, конкретният вътрешен стимул, който е подтикнал страната да го извърши, затова за всеки конкретен случай мотивът е различен. Законът е придал правно значение на мотива, когато единствено поради него е направено завещателно разпореждане.

Въззивният съд е приел, че в конкретния случай, при тълкуване волята на завещателя чрез употребените изрази и думи в завещанието, се налага изводът, че в съзнанието на завещателя е формирано убеждението, че се разпорежда с имуществото си за след смъртта си, но докато е жив срещу това предварително той получава материална облага - обезпечаване на бъдещи грижи, при това е поставено условие на същите - „при същите условия, при които живее“, към момента на съставянето на завещанието. Намерил е, че този извод се подкрепя и от показанията на свидетелката Ц. Ц., от които се установява, че съпругата на завещателя е починала в годината на съставяне на завещанието (2000 г.), а до този момент с Ц. Ц. и майка й са поддържали близки отношения, събирали са се по празници, последните ги придружавали по институции, но докато съпругата му е била жива, тя и Г. Г. разчитали един на друг и не се е налагало да го гледат. Едва когато съпругата му починала, тогава започнали да се грижат вече за него, започнали да му чистят, да му пазаруват. Визирал е, че противно на твърденията на К. П. употребените изрази за обезпечаване бъдещето на завещателя, при това повече от веднъж и при поставени от завещателя условия на грижите, без съмнение имат материален израз и са решаващият единствен мотив, поради който е извършено завещанието.

Съдът се е позовал на константната съдебна практика, че когато изразеният в завещанието мотив е вменяването на грижи в полза на завещателя за в бъдеще, това сочи на желание (воля) на завещателя да бъде възмезден за имуществото, което оставя на ползващия се от завещанието. Приел е, че този мотив на завещателното разпореждане противоречи на безвъзмездния характер на завещанието и го прави нищожно на основание чл. 42, б. „в“, предл. първо ЗН, поради което лицето, в чиято полза е завещан процесният апартамент, не се легитимира за негов собственик. След като е нищожно, то няма правно действие и не може да породи правоприемство, съответно, ползващото се от него лице не може да придобие по наследяване имуществото на завещателя. Поради липса на вещноправно транслативно действие на завещанието, ответницата по исковата молба също не е придобила правото на собственост, доколкото никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам има.

Относно размера на наследствената квота на М. М. въззивният съд е намерил, че същата възлиза на 2/3 ид. ч. По този въпрос е изложил, че завещателят няма низходящи, нито преживели възходящи. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗН, когато починалият е оставил само братя и сестри, те наследяват по равни части. Съгласно чл. 8, ал. 3 ЗН в случаите на предходните алинеи еднокръвни и едноутробни братя и сестри получават половината от това, което получават родните братя и сестри. В случая сестрите на завещателя са починали преди него - родната му сестра е починала през 1994 г., а едноутробната му сестра през 2002 г. При съобразяване на чл. 8, ал. 3 ЗН, квотите са както следва: за родната сестра - 2/3 ид. ч. и за едноутробната сестра - 1/3 ид. ч. от наследството на Г. Г.. Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗН починалите преди наследодателя негови братя и сестри се заместват от своите деца - в случая синът на родната му сестра - К. М. и дъщерята на едноутробната му сестра - М. П.. К. М. е починал на 30.07.2014 г. и е оставил низходящ наследник - М. М.. Следователно, М. М. е собственик на 2/3 ид. ч. от процесния апартамент. Съдът е намерил, че са налице всички законови предпоставки по чл. 108 ЗС за уважаване на ревандикационната претенция за 2/3 ид. ч. от имота.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че въззивният съд е пренебрегнал изразената в завещателното разпореждане воля на завещателя да й се отблагодари чрез него за полаганите до съставянето му грижи, като в тази връзка не е съобразена и установената практика на ВКС.

Насрещната страна намира касационната жалба за неоснователна.

С определение № 50088 от 08.03.2023 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Нищожно ли е на основание чл. 42, б. „в“ ЗН завещание, което е направено както заради вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му; може ли в такъв случай, при тълкуване волята на завещателя, да се приеме, че единственият мотив за съставяне на завещанието противоречи на закона, тъй като нарушава принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение на ВКС, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

По въпроса (въпросите), по които е допуснато касационно обжалване:

В правната доктрина и съдебната практика завещанието се определя като едностранен акт на безвъзмездно разпореждане с имущество за след смъртта. При него, като едностранна сделка, за разлика от договорите, няма размяна на блага между две страни, няма насрещна престация, а само едната страна предоставя облага. Предвид този едностранен и безвъзмезден характер, мотивите на завещанието, изразени в съдържанието му, имат важно значение за разкриване волята на завещателя и за преценка дали разпореждането е в границите на закона. А мотивите могат да са различни - да се отблагодари, да се възнагради, да се въздаде справедливост, да се поощри, да се прояви щедрост, да се осигури нуждаещият се, да се накаже безотговорният - това са съображения, които разкриват моралния интерес на завещателя от съставяне на завещанието, неговите цели и подбуди. Във всеки отделен случай мотивът на завещанието произтича от конкретните условия на живот и отразява моралните и материални потребности на личността на завещателя. Безвъзмездният характер не означава, че завещанието не може да има възнаградителен характер. Напротив, обичайният мотив за съставяне на завещание е именно благодарствен и той съответства на закона и на добрите нрави. Едно завещание може да е обусловено от няколко свързани или отделни мотива, които заедно предопределят волята на завещателя. Разпоредбата на чл. 42, б. „в“ ЗН предвижда нищожност на завещателното разпореждане, когато то или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави.

Съгласно приетото в ТР № 2/21.01.2025 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГК на ВКС завещание, което е направено както заради вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му, не е нищожно на основание чл. 42, б. „в“ ЗН; в такъв случай при тълкуване волята на завещателя не може да се приеме, че е налице единствен мотив за съставяне на завещанието, който противоречи на закона поради нарушаване принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане.

По основателността на касационната жалба:

Завещанието, извършено от Г. И. Г. отговаря на изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН. Процесният имот е изрично описан в него. Спорно по делото е дали завещанието е нищожно на основание чл. 42, б. „в“ ЗН.

В завещанието, на стр. първа, завещателят е посочил, че прави същото „За благодарността и грижите, които се полагат за мен до сега и до края на моят живот, като живея при условията, както до сега“, а на стр. втора – „И да живея при същите условия, както до сега“. От това следва, че в случая завещателното разпореждане е направено по два мотива едновременно – благодарност за проявени преди съставянето му отношение и грижи и получаване на бъдещи грижи до края на живота на завещателя, осигуряващи му досегашния начин на живот. Първият мотив определя възнаградителен характер на завещанието – то е израз на благодарност за проявено внимание и полагани грижи отпреди съставянето му. С оглед постановките на визираното по-горе тълкувателно решение, в този случай завещателното разпореждане не е нищожно на основание чл. 42, б. „в“ ЗН. Като е приел противното, въззивният съд е постановил неправилно решение.

Предвид изложеното – поради валидността на процесното завещание, М. М. не се легитимира като собственик по наследство по закон на спорния апартамент. Предявеният от нея иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Изложеното обуславя отмяна на въззивното решение и постановяване на друго за отхвърляне на ревандикационната претенция, като на жалбоподателката се присъдят и всички направени и претендирани пред трите съдебни инстанции разноски (съответно: 2042.94 лв., 2450 лв. и 3069.13 лв.), възлизащи общо на 7562.07 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 1369 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 8779/2021 г. на Софийски градски съд, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. К. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], срещу К. Д. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] ап. № 5, иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че М. К. М., като наследник по закон на Г. И. Г., ЕГН [ЕГН], починал на 19.12.2006 г., е собственик на 2/3 ид. ч. от следния недвижим имот: апартамент № 5, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-4/9.03.2016 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 53.61 кв. м, заедно с мазе № 8, и заедно с прилежащите части - припадащите се 3.754 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и за осъждане на К. Д. П. да предаде владението на 2/3 ид. ч. от описания имот.

ОСЪЖДА М. К. М. да заплати на К. Д. П. разноски за всички съдебни инстанции в размер на 7562.07 лв. (седем хиляди петстотин шестдесет и два лева и седем ст.).

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: