Намаляване на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е № 477/25.07.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ , в съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова и прокурора Олег Димитров, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 2376 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 59 от 08.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 92/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С обжалваното решение въззивният съд след частична отмяна на решение № 463 от 22.12.2023 г. по гр. д. № 490/23г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик е осъдил Прокуратура на Република България, на основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, да заплати на К. С. Б. сумата от 15 000 лв., представляваща допълнително обезщетение за неимуществени вреди /над размера от 25 000 лв. до размера от 40 000 лв./, претърпени в резултат от незаконно обвинение за извършено престъпление, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 12.11.2019 г. до окончателното плащане. С въззивното решение е потвърдено решение № 463/22.12.2023 г. по гр. д. № 490/2023 г. по описа на ОС - Пазарджик, в частта му, с която е осъдена Прокуратура на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, да заплати на К. С. Б. сумата до размера от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 12.11.2019 г. до окончателното плащане, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от К. С. Б. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, за сумата над размера от 40 000 лв. до претендирания размер от 50 000 лв. С решението съдът се е произнесъл и по разноските, като е осъдил Прокуратура на Република България, на основание чл.10, ал. 3 от ЗОДОВ, да заплати на К. С. Б. разноски за първоинстанционното и въззивното производство в общ размер на 5600 лв. за процесуално представителство и 15 лв. – за държавна такса.

Касационната жалба е подадена срещу въззивното решение както в осъдителната му част, така и в потвърдителната му част и в частта за разноски.

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Основните доводи са, че съдът не бил изследвал причинно-следствената връзка между воденото наказателно производство и претърпените неимуществени вреди и е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер.

В откритото съдебно заседание ответникът поддържа жалбата си, а ищецът в писмено становище възразява, че жалбата е неоснователна.

С определение № 5607 от 03.12.2024 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, както и за наличие на причинна връзка между незаконния акт и вредите.

По правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговорът на тези въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 г., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 158/2012 г. по гр. д. № 708/2011 г. на IV г.о., решение № 186 от 21.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2017 г., III г.о., решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., ІV г. о., решение № 281 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 582/2018 г., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1960/2023 г., III г. о., решение № 192 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2022 г., ІV г. о., решение № 234 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 889/2023 год., ІV г. о., решение № 377 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейният вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. Относно въпроса за причинно-следствената връзка следва да се изходи от принципните постановки на Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., съгласно които причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже, както е указано изрично в т. 2 на Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ. Пряка причинно-следствена връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като вредата закономерно произтича от деянието /решение по чл. 290 ГПК, постановено по гр. д. № 3026/2008 г. на IV ГО ВКС/. Както е изяснено и в т. 11 на ТР 3/2005 г. на ОСГК, ВКС държавата по силата на чл. 4 ЗОДВПГ отговаря при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди.

По същество на касационната жалба: Жалбата е частично основателна.

Оплакването за липсата на причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и претърпените неимуществени вреди е неоснователно.

Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, апелативният съд, за да уважи иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, е посочил, че вследствие незаконно повдигнатото обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, като подробно е описал същите. Посочил е още, че негативните психически изживявания, свързани с незаконното обвинение, са пряка последица от същото и подлежат на репариране съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ.

Мотивите на съда са ясни и пълни, като изрично съдът е установил не само настъпването на неимуществените увреждания, но още и наличието на причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение.

Основателно е оплакването за завишен размер на обезщетението.

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Република България обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3, предл. 1, вр. чл. 209, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което е бил оправдан с присъда № 24/08.07.2019 г., постановена по НОХД № 265/2018 г. на РС - Пещера, потвърдена с окончателно решение № 149/12.11.2019 г. по ВНОХД № 656/2019 г. на ОС – Пазарджик. С оглед установените обстоятелства, съдът е направил извод, че поради влязлата в сила оправдателна присъда е налице основание за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца вреди – негативни субективни преживявания от наличието на обвинение, поддържано пред съда. Изчислил е, че от привличането му като обвиняем – на 15.08.2016 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 12.11.2019 г. са изминали 3 години и 5 месеца. Съдът, като е обсъдил показанията на свидетелите, наред с всички други данни по делото, е приел, че свидетелските показания на свидетелката Б. следва да бъдат преценени при условията на чл. 172 от ГПК, като е отчел близката й родствена връзка с ищеца, обуславяща евентуална заинтересованост от изхода на делото в негова полза, но въпреки това изцяло ги е кредитирал, тъй като ги е преценил като логични, подробни, основани на личните впечатления на свидетелката, и напълно кореспондиращи на събраните по делото писмени доказателства, както и на гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетеля Д.. От съвкупната преценка на събраните доказателства въззивният съд е приел, че по време на наказателното производство ищецът е преминал през множество кризи - дисциплинарно производство, отстраняване от служба, дисциплинарно уволнение от длъжност „Началник група „Охранителна полиция“, наказателно дело. Допълнил е, че ищецът се изолирал от всякакви контакти, затворил се в дома си, споделял за постоянни кошмари нощем, дни наред безсъние, безпокойство за бъдещето на семейството си, тревожил се за родителите си. Съдът е установил, че ищецът, когато трябвало да се явява в съдебно заседание, бил под много голямо напрежение, изпитвал безпокойство и страх; по същото време и съпругата му била без работа и семейството останало без доходи. В заключение е приел, че претърпените от ищеца вреди са в непосредствена причинна връзка с наказателното производство, като е определил техния размер на 40 000 лв.

Основателни са оплакванията на касатора-ответник, че присъденото обезщетение не е съответно на реално претърпените и доказани вреди, на установената съдебна практика по аналогични дела и е несправедливо завишено. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, но не е преценил в достатъчна степен значението им. В резултат на това, неправилно е приложил материалния закон - чл. 52 ЗЗД, като определеният за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен.

Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящия състав на ВКС /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.

Касационният състав съобрази следните обстоятелства, които имат за причина незаконното наказателно обвинение и обуславят по-висок размер на обезщетение за неимуществени вреди: привличане и поддържане на обвинение срещу пострадалия; тежестта на обвинението – за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление; предвиденото в НК наказание - лишаване от свобода от една до шест години; авторитетът, с който ищецът се е ползвал сред колегите си; пострадалият е с чисто съдебно минало, а за пръв път е обвинен за престъпление и в сфера, в която дни преди повдигнатото обвинение е била неговата професионална реализация; повдигнатото му обвинение е засегнало неговата чест и достойнство в по-тежка степен от обичайното за такова обвинение, предвид обстоятелството, че той е бил задържан и разследван от свои колеги и случаят е бил широко обсъждан в обичайния му професионален кръг - сред подчинените му колеги, както и сред началниците му, тъй като както разследващите, така и свидетелите по наказателното производство, са били негови колеги; предвид наложеното му най-тежко дисциплинарно наказание е загубил работата си, която преди това е изпълнявал с отговорност и професионализъм; в периода на отстраняването му от длъжност той е претърпял срив и в социален, и в материален план, променило се отношението към него на колеги, роднини, приятели, познати, съседи.

От друга страна, с оглед тежестта на обвинението, множеството извършени процесуално-следствени действия, съдът намира, че наказателното производство срещу ищеца е приключило в разумен срок – три години и пет месеца; на ищеца не е била наложена най-тежката мярка за неотклонение, а задържането му под стража е било ограничено в рамките на 2 часа, т.е. не са били ограничени неговите законни права; обстоятелство, че още на първа инстанция е бил оправдан, което обосновава извод за по-малък интензитет на отрицателните преживявания; не се установява настъпването на трайни неблагоприятни последици за здравето на ищеца, нито за психо-емоционалното му състояние, след оправдаването му, той е станал видимо по-спокоен; доказано е, че и след приключване на наказателното производство ищецът отново е започнал работа в системата на МВР; преживените от ищеца негативни емоции и промени в поведението му - стрес, безсъние, безпокойство за бъдещето на семейството, отчуждение от приятели и близки, са в рамките на обичайните в такава хипотеза вреди.

Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, в т.ч., преценявайки съвкупно личността на ищеца, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на постановяване на оправдателната присъда – 12.11.2019 г., настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение, което ще репарира процесните неимуществени вреди, търпени от ищеца и същевременно не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, възлиза на сумата от 15 000 лв. Върху тази сума ответникът дължи и законна лихва, считано от 12.11.2019 г., която има компенсаторен характер.

При определянето на този размер съдът взе предвид и факта, че самото осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 15 000 лв. до сумата от 40 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 12.11.2019 г., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част, решението следва да бъде отменено и в частта на разноските над сумата от 2100 лв.

В останалата обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 59 от 08.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 92/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, Втори граждански състав в частта му, в която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на К. С. Б. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над 15 000 лв. до сумата от 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 12.11.2019 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските над сумата от 2100 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от К. С. Б. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 15 000 лв. до сумата от 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие воденото спрямо него наказателно производство, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 12.11.2019 г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 59 от 08.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 92/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, Втори граждански състав в останалата му обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.