ВКС потвърди условна присъда за грабеж на непълнолетен

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж * неоснователност на касационна жалба * индивидуализация на наказание * намаляване на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 628 Гр.София, 05.12.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети ноември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ ШИШКОВА МИЛЕНА ПАНЕВА

При участието на секретаря ГАЛИНА ИВАНОВА

В присъствието на прокурора от ВП СЛАВОВА

изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.980/24 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда №96/29.05.24 г., постановена от ГС-София /СГС/,НО, 12 въззивен състав, по В.Н.О.Х.Д.785/24 г., е отменена оправдателна присъда №446/16.10.23 г., постановена от РС-София /СРС/, 94 състав, по Н.О.Х.Д.8006/22 г. и вместо нея подсъдимият Е. Е. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.198,ал.1 вр. чл.63,ал.1,т.3 НК,като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години,чието изтърпяване е отложено с тригодишен изпитателен срок. Присъдата е подписана с особено мнение на съдебен заседател, изложил подробно несъгласието си с оправдаване на дееца.

Срещу съдебния акт на СГС е постъпила жалба,в която са визирани трите касационни основания по чл.348,ал.1 НК. В допълнение към същата са развити конкретни съображения по ангажиращия настоящата инстанция документ. Иска се или отмяна на присъдата на СГС и връщане на делото за ново разглеждане, или изменение с определяне на пробация като дължимо наказание- на основание чл.55, ал.1,т.2 НК.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Неговият защитник поддържа жалбата с отразените в нея доводи и искания.

Представителят на ВП намира, че решението следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид депозираната жалба и допълнението към нея, както и изтъкнатите аргументи в тях, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:

Най-общо казано, генералните оплаквания по жалбата са свързани с неправилна интерпретация на събрания по делото доказателствен материал, откъдето пък е последвало незаконосъобразно възприемане на фактология по престъпна деятелност на подсъдимия и прилагане на съответния материален закон. В тази връзка е отбелязано,че въззивната инстанция е построила своята осъдителна присъда въз основа на показанията на пострадалия и извършеното от него процесуално-следствено действие разпознаване, както и върху показанията на М. и М. К., М. М., М. Р., С. Д., Л. О., К. В. и И. Д.. И това е вярно. СГС не само е намерил за достатъчна за постановяване на атакуваната присъда информацията, набавена през посочените доказателствени източници, но и законосъобразно е разчел всеки от тях самостоятелно и при взаимна съпоставка, откроявайки становището си в мотивите.

Първото недоволство, изразено в допълнението към касационната жалба, касае показанията на свидетеля М. М., дадени от него на фазата на досъдебното производство. Очевидно е от процесуалната действителност, че този свидетел практически е отказал да депозира показания пред първоинстанционния съд, позовавайки се на свое здравословно състояние, основателно отхвърлено да съществува. В този смисъл ВКС се съгласява с извода на защитата за недобросъвестно процесуално поведение на М.. Но съдът не е имал друг вариант, освен да използва процесуална техника за прочит на съобщеното от него в хода на подготвителната фаза, предвидена в нормата на чл.281 НПК.

По това всъщност не се спори. Спори се относно обстоятелството, че е дадена вяра на показанията, доколкото те са уличаващи за подсъдимия, но са депозирани под угрозата самият свидетелстващ да понесе наказателна отговорност. И това е така, тъй като според свидетелите К. нападателите над пострадалия М. са били двама, сиреч и свидетелят М. е участвал в инкриминираното само на А. престъпление. Освен това се посочват някакви несъответствия между казаното от М. и М.. Те обаче са дребни и не повлияват върху направения извод за авторство на деянието от страна на дееца. Отделен е въпросът за поведението на обвинителната власт досежно стореното от М., който обаче не променя последното казано.

Без съмнение за настоящата инстанция, при положение,че присъдата на СГС се крепеше единствено на показанията на третирания свидетел, не би могло да се стигне до извод за вярно и убедително осъждане. Но далеч не е така. Все пак потърпевшият неотклонно и последователно отстоява обстоятелството,че именно А. е момчето, което го е ударило, съборило на земята, взело мобилния му апарат и правило опит да изтръгне и носената чанта, владението върху която е запазено, защото се е скъсала дръжката й. Тогава, каквото и да е било състоянието на пострадалия,той е могъл да огледа в близост лицето на нападателя. По-нататък, М. е човекът, който е говорил с момче, твърдящо,че е намерило телефонния му апарат, оказващо се впоследствие подсъдимият, по признание на последния. Той е човекът, комуто се е сторило, че седящият на задната седалка на пристигналия автомобил с трима младежи, единият от които върнал апарата, А. е грабителят. И най-сетне,той е човекът, който е успял да разпознае по снимки извършителя /деецът е отказал да участва в лично разпознаване/.

Все в обсъждания дотук контекст трябва да се обърне внимание и на втория довод, въздигнат в допълнението към жалбата. Според защитата неправилно съдът е кредитирал показанията на свидетелите Д. и О., дадени от тях на досъдебното производство, доколкото на съдебното те са реализирали изявления, очертаващи незаконосъобразност на проведеното разпознаване по снимки. Като оставим настрана,че аргументацията на възражението тангира в голяма степен с необоснованост, необсъдима от настоящата инстанция при актуалното първо редовно разглеждане на делото пред нея, въззивният съд е дал разяснения защо се доверява на казаното от коментираните свидетели на подготвителната фаза. Промяната на показанията, дължаща се на раздразнението от многократното призоваване на лицата при положение,че им е обещано това да не става, този съд също го намира за налично според казаното от поемните лица, и СГС не може да търпи упрек за този си извод. Ето защо не следва да се отхвърли като противоречащ на повелите на НПК протоколът за разпознаване, каквото е желанието на подсъдимия. Отделен е въпросът, че дори и това да би било задължително да бъде сторено, преценката на останалата доказателствена съвкупност би била в състояние да доведе до същия правен извод като съществуващия във второинстанционното производство.

Що се касае до третото възражение, залегнало в допълнението към касационната жалба, се иска да се пренебрегне приетата от съда недостоверност на обясненията на самия подсъдим относно факта, че е намерил процесния телефонен апарат под пейка в някакъв парк. Този съд няма да се произнесе по кредитируемостта или не на съобщеното от дееца, защото не бива да изземва самостойната преценка на решаващата инстанция при процедурно вярно събран и обсъден доказателствен материал. А казаното означава, че на обясненията на А. се противопоставят други доказателствени материали, подробно огледани от СГС и законосъобразно ценени. Производните в тази част изявления на свидетелите Д. и В., доколкото възпроизвеждат споделеното с тях от самия подсъдим, може да подкрепи казаното от него, но не и да промени крайната оценка. Само с оглед пълнота на процесуалното изследване е нужно да се отбележи, че несъмнено доказателствено обезпечено е прието, че подсъдимият е предоставил на свидетеля Д. да върне физически отнетия телефонен апарат, което пък се разчита в посока на нежеланието му да бъде видян от пострадалия, с когото са имали среща.

Последното казано е отчетливо различимо в показанията на самия М.. В този смисъл няма съществено значение по кои външни белези е разпознал подсъдимия, виждайки го на задната седалка на колата, като обстоятелството,че това прилича на извършителя, е споделено със свидетелката Р.. Все пак бе казано, че при сблъсъка между двамата М. е имал възможност да види отблизо нападателя си. Спорът, възведен като четвърти съществен аргумент в допълнението към въззивната жалба, относно незаконосъобразно обмисляне на обсъждания начин на извънпроцесуално разпознаване на дееца, е разрешим не само на плоскостта на обсъжданото, но и на цялостния доказателствен анализ, който утвърждава верния извод за авторство на деянието от страна на А..

На последно място при разглеждане на твърдените допуснати от СГС съществени процесуални нарушения, се обръща внимание на това,че при разсъжденията относно отегчаващите фактори съдът е приел като такъв сломяване съпротивата на пострадалия чрез нанасяне първо на удар в тила, а впоследствие и ритници в областта на корема. Това само по себе си представлявало упражнена сила, която задължително е част от съставното престъпление грабеж. ВКС трябва да се съгласи до известна степен с релевираното възражение, предвид недостатъчно прецизния изказ на съдебния състав. Казаното от последния действително може да бъде отнесено към упражнената принуда, което прави престъплението съставомерно по чл.198 НК и изключва отчитането на обсъжданото обстоятелство като отегчаващо такова /чл.56 НК/. Внимателният прочит на обстоятелствената част на обвинението обаче, видна от обвинителния инструмент и приета за установена от решаващата втора инстанция, утвърждава, че вменената сила е по-лимитирана от обсъжданата в третираната част. В този смисъл би могло да се твърди,че не самата тя, а нейната интензивност е зачетена като утежняващ отговорността фактор от СГС.

Предвид изложеното, ВКС не намира основания да удовлетвори претенцията по жалбата за наличие на касационните поводи по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК.

Що се касае до възражението за явна несправедливост на наложеното наказание, същото доказва недоволство от обстоятелството,че въпросът с отговорността е решен не на плоскостта на чл.55 НК,а на чл.54 НК. Само по себе си това е оплакване за нарушение на материалния закон, защото е свързано със законосъобразния избор при начина на индивидуализиране на наказанието, а не с оценката на дължимите фактори при вярно направен подбор /чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК е ясен/. Въпреки това, доколкото в крайна сметка оплакването е относимо към намаляване на наказанието, ще бъде обсъдено в тази част на изложението.

Видно от жалбата,в нея е отразено,че правилно СГС е взел предвид смекчаващите вината обстоятелства, но неправилно не е приложил нормата на чл.55, ал.1,т.2 НК с определяне на наказание пробация. Няма никакви аргументи на основа на какви фактори се е формирало убеждението,че следва да бъде активирана тази норма- не е ясно многобройни ли са смекчаващите обстоятелства, изключително има ли сред тях и т.н. Така че пред ВКС не са поставени възражения в обсъждания смисъл,които да обмисли. На собствено основание той не намира такива, поради което и в частта по релевиране на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК жалбата е неудовлетворяема.

Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда №96/29.05.24 г., постановена от ГС-София, НО, 12 въззивен състав, по В.Н.О.Х.Д.785/24 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/