Причиняване на смърт по непредпазливост след удар и падане

Текстът на акта

Ключови фрази

причиняване на смърт по непредпазливост * Убийство по непредпазливост * съдебно-медицинска експертиза * механизъм на причиняване на телесна повреда или смърт * изменение на обвинението в хода на съдебното следствие * комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза

12
Р Е Ш Е Н И Е
№ 431
гр. София, 21.11.2023 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА

ПЕТЯ КОЛЕВА

при секретаря Галина Иванова

в присъствието на прокурора Калин Софиянски

като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 746/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на частните обвинители С. и И. Ч. срещу решение № 42 от 22.05.2023 г. на апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 38/2023 г.

В жалбата на частните обвинители Ч. са въведени трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, като се претендира отмяна на атакуваното решение и увеличаване размера на наложеното на подс. С. наказание и постановяване на ефективното му изтърпяване или връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд.

В сезиращия касационната инстанция документ като нарушение на материалния закон се сочи, че съдът не е приложил закон, който е следвало да приложи, т. к. е бил длъжен да се произнесе по първоначално повдигнатото на подсъдимия обвинение, поддържано от тях като частни обвинители, независимо от становището на прокурора.

В подкрепа на заявеното касационно основание нарушение на процесуалния закон твърдят нарушение от апелативния съд на логическите правила при оценка на доказателствата чрез признаване за достоверни доказателства, отхвърлени от първоинстанционния съд, недоверяване на показанията на едни свидетели, а кредитирани показания на полицейски служители, които нямат преки впечатления относно назначаването на подсъдимия на работа. Сочат, че било неясно защо апелативният съд приема за доказано, че пострадалият е хвърлял бутилки, чупил стъкла, отправял заплахи към подсъдимия и намират тенденциозност в дейността на въззивния съд, който игнорирал показания на свидетели – роднини и близки на пострадалия, но кредитирал показанията на свидетели, близки на подсъдимия, които също като първите са заинтересовани от изхода на делото. Заявяват, че незаконосъобразно съдът се е доверил на съдебнопсихиатричната експертиза на подсъдимия за наличие на афект, като е приел, че пострадалият е отправил заплаха с убийство, а самият подсъдим не е твърдял подобно нещо. Аргументират виждането си, че подсъдимият не е нанесъл удар с лявата, а с дясната ръка, защото той е десничар, от където извеждат, че по-силният удар е нанесен от подсъдимия в ляво и от този удар е настъпила смъртта на жертвата, а не от падането, както е приел съдът. Заявяват, че са кредитирани обясненията на подсъдимия, а не действията му и изразяват мнение, че удар със сап в смъртоносна област е доказателство за умисъл за убийство, а не за телесна повреда, както е приел въззивният съд.

Развиват аргументи, че наложеното на подсъдимия наказание е явно несправедливо, поради умишлено причинена смърт на пострадалия, а не настъпила такава по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена му телесна повреда. Затова намират, че наложеното на привлеченото към наказателна отговорност лице наказание не отговаря на обществената опасност на деянието и дееца, както и на целите на наказанието.

Повереникът на частните обвинители С. и И. Ч. – адв. М. в съдебно заседание поддържа жалбата. Навежда доводи, свързани с правото на частните обвинители да получат произнасяне по първоначалното обвинение, повдигнато на подсъдимия. Сочи, че е налице липса на мотиви, защото не ставало ясно по каква причина въззивният съд е кредитирал изцяло показанията на близките на подсъдимия, а не на пострадалия, както и обясненията на подс. С., а не действията му относно това с коя ръка е нанесъл удар в главата на пострадалия, както и защо е приета съдебнопсихиатричната експертиза. Смята, че е налице умисъл за убийство. Досежно явната несправедливост на наложеното наказание пледира, че независимо от формално добрите характеристични данни за извършителя, случаят е достатъчно тежък и чрез условно наказание не биха се постигнали целите нито на специалната, нито на генералната превенция.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че апелативният съд не е допуснал сочените в жалбата на частните обвинители С. и И. Ч. нарушения, като смята, че същата е неоснователна и пледира за оставяне в сила на обжалваното решение на апелативен съд – Бургас. Претендира, че съдът не дължи произнасяне по първоначалното обвинение, защото след изменението на обвинението то загубва своето правно значение. Акцентира, че функциите на частното обвинение по дела от общ характер не допускат формулиране, повдигане и поддържане на собствено обвинение, различно от повдигнатото от прокурора. Относно наличието на пререкания между пострадалия и подсъдимия в охраняваната от последния нива, подновени по-късно в дома му, поддържа, че са изложени надлежни мотиви и този факт се установява от обясненията на подсъдимия, не опровергани от нито едно друго доказателствено средство.

Приема за неоснователни оплакванията на частното обвинение за кредитирани от съда показания на свид. С. и свид. Д. относно развитието на втората част от конфликта между пострадалия Я. и подс. С., т. к. свидетелките са присъствали на мястото и са възприели действията на двамата участници в него.

Не намира и основания за отмяна на решението с цел налагане на по-строго наказание. Счита, че правилно са анализирани всички обстоятелства, влияещи на вида и размера на наказанието. Смята наложеното наказание за справедливо.

Защитникът на подс. С. – адв. М. пледира за отхвърляне на жалбата на частните обвинители. Оценява аргументите в нея като несъстоятелни. Претендира потвърждаване на решението на апелативен съд – Бургас като правилно и законосъобразно.

Подс. С. моли наказанието да остане такова, каквото е.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 21 от 22.11.2022 г., постановена по НОХД № 629/2020 г., Окръжен съд – Сливен е признал за виновен подсъдимия Я. С. С. и го осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода условно с три годишен изпитателен срок за деяние по чл. 124, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2 вр. чл. 129, ал. 2 НК вр. чл. 54 НК, като го е признал за невиновен и го оправдал по обвинението по чл. 118 вр. чл. 115 НК.

На основание чл. 59, ал. 1 НК е извършено зачитане на предварителното задържане на подсъдимия по делото.

На основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК е отнет в полза на държавата 1 бр. дървен сап и е постановено унищожаването му след влизане на присъдата в сила.

Налично е произнасяне и по въпроса за веществените доказателства.

С цитирания съдебен акт подс. Я. С. С. е осъден да заплати направените по делото разноски и адвокатски хонорари на частните обвинители С. Д. С., С. Я. Ч. и И. Г. Ч..

С решение № 42 от 22.05.2023 г., постановено по ВНОХД № 38/2023 г., Бургаският апелативен съд потвърдил атакуваната пред него от частните обвинители С. и И. Ч. присъда, като подс. С. е осъден да заплати направените пред въззивната инстанция деловодни разноски от частните обвинители С. и И. Ч..

Жалбата от частните обвинители Ч. е допустима, но неоснователна.

Приоритетно следва да се обсъдят доводите за нарушения на процесуалния закон, защото от тяхната основателност зависи коментирането и на твърденията за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието.

Оплакването за тенденциозност на въззивния съдебен състав в полза на подсъдимия при анализа на доказателствените източници не намира опора в материалите по делото.

Коректният прочит на делото показва, че апелативният съд не е проявил пристрастие към нито една от страните. Претенцията на частното обвинение за необективност на решаващия състав не може да се обоснове с факта, че е кредитирал обясненията на подсъдимия и показанията на полицейските служители К., Б., М. и М., а не на свидетеля И. - служител на фирма „Д. г." относно наемането на подсъдимия като пазач на нивата, където по-рано през деня на инкриминираната дата възникнал конфликт между подсъдимия и пострадалия. Като инстанция по фактите въззивният съд разполага с възможността самостоятелно да прецени кои доказателствени източници заслужават доверие и кои следва да се третират като несъответстващи на обективната истина стига доводите му да са обосновани. Тъкмо по причина, че свид. И. като служител на фирма „Д. г.“ би уличил работодателя си в нарушение на трудовото и данъчното законодателство, ако признае, че е имало наети без трудов договор лица, които да пазят обектите им и в частност, че подсъдимият е бил един от тях, еднопосочните твърдения на свид. К. и свид. М. и обясненията на подс. С., че е работил като такъв, обясняват защо и въззивният съд е счел за достоверни тъкмо тези доказателствени средства.

Аналогично стои въпросът и с недоволството на частните обвинители Ч., че били кредитирани показанията на свид. С. и свид. Д. и съдът не е дал вяра на показанията на близките на пострадалия относно приетото хвърляне на бутилки от него. Съобразно становището на апелативния съд това е така най-малкото по причина, че вторите са дошли на мястото на инцидента по-късно – едва след падането на пострадалия на земята, а свид. С. и Д. са възприели част от конфликтната ситуация, развила се въпросната вечер пред дома на подсъдимия. Показанията на свидетелите роднини на подсъдимия са били коректно обсъдени, като са отчетени обстоятелствата, че те са възприели отделни фрагменти от конфликта и близките отношения с подсъдимия, но е взето предвид, че заявеното от тези свидетели е останало непроменено през цялото наказателно производство и в голямата си част съвпадат със заявеното от подсъдимия. В резултат на това посоченото от подс. С., от свид. С. и свид. Д. за хвърлени от пострадалия бутилки, въпреки тяхната заинтересованост от изхода на делото, е било прието за вярно от проверявания съд. Това, както е известно, е право на инстанцията по фактите да кредитира с доверие едни и да приеме за недостоверни други доказателствени източници, щом е подкрепила изводите си със съответни доводи, както в настоящия случай. Тъкмо на базата на приетите за достоверни сведения, съдържащи се в показанията на свид. С. и свид. Д. и обясненията на подс. С. в тази част при установяване на фактическите обстоятелства Бургаският апелативен съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които регулират проверката и оценката на доказателствата, предназначени да обезпечат достоверността на изградените изводи.

Добре е да се припомни, че съобразно чл. 316 НПК въззивната инстанция може да приеме различни фактически положения от първостепенния съд. Установяването на нови факти от апелативния съд не налага поначало отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от първата инстанция. В коментирания случай въззивният съд на базата на самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност е достигнал до частично различни изводи за хвърлени от пострадалия Д. Я. С. стъклени бутилки по подсъдимия. В тази връзка, неоснователно е възражението на частните обвинители Ч., че несъгласието на апелативния съд с установеното от окръжния относно хвърлените бутилки от пострадалия, е в нарушение на правилата на формалната логика и процесуалните правила. В процесуалната си дейност на съд по фактите въззивната инстанция е суверенна в преценката си на кои доказателствени материали да се довери. Това обаче далеч не означава, че съдът не е останал еднакво дистанциран от страните или че демонстрира предпочитание към подсъдимия.

Тезата, лансирана от подс. С. пред първоинстанционния съд за счупване от пострадалия Я. на бутилка и замахване с нея към корема на привлеченото към наказателна отговорност лице, е била аналитично обсъдена и обосновано отхвърлена в тази част, т. к. е съпоставена с обясненията му, дадени в хода на досъдебното производство, в които има описано замахване с бутилка, но липсва уточнението, направено пред първостепенния съд за нарочно счупване на същата и насочване в корема на подсъдимия, като апелативният съд изчерпателно е мотивирал защо не приема за достоверни обясненията на подс. С. в тази им част, а се е доверил на най-близките до деянието по време обяснения.

Възражението, че съдът е фаворизирал обясненията на подсъдимия и не е отчел същите в частта, в която е заявил, че е нанесъл удара с кола в дясната слепоочна област на главата на пострадалия с лявата си ръка, въпреки че е десничар, като опит да се оневини и е пренебрегнал действията му, довели до фаталния резултат и едновременно с това е отрекъл приетия като възможен и от тройната експертиза обратен механизъм на възникване на травмите, не може да бъде споделено. Този основен довод на частните обвинители е бил последователно поставян на вниманието на решаващите съдилища и задълбочено анализиран от тях. В тази връзка, убедително е бил отхвърлен предложеният от частното обвинение механизъм на причиняване на уврежданията на пострадалия, довели до неговата смърт тъкмо на база кредитираната по-голяма част от обясненията на привлеченото към наказателна отговорност лице и заключението на тройната съдебномедицинска експертиза.

Съобразно разясненията на вещите лица от тройната съдебномедицинска експертиза се касае до две различни по кинетика травми, като едната е довела до другата. Пострадалият е ударен с лявата ръка с дърво в дясната част на главата, като това представлява травма с ниска кинетична енергия. След удара лицето пада от собствен ръст без възможност да се предпази и директно контузва лявата част на главата вследствие удара върху твърдия подлежащ терен. Падането от собствен ръст с травма на главата е високо кинетична травма, довела до счупване свода на черепа, счупване на основата на черепа, контузия на цялата лява половина на мозъка, малък епидурален хематом в зоната на удара. Вещите лица са категорични, че първата по-лека травма е довела до втората и ако не бе предизвикала втората травма, е нямало да се стигне до летален изход. Лесното нарушаване на равновесието на пострадалото лице и падането му със значителна сила върху повърхността на терена е било улеснено от употребата на алкохол.

Контролираната инстанция е демонстрирала обективен подход при приемане на механизма на възникване на уврежданията, причинени на пострадалия. Доколкото е налице противоречие между единичната и тройната съдебномедицински експертизи относно начина на възникване на нараняванията при пострадалия Я., втората инстанция е съобразила и двете съдебномедицински заключения, но водещо в случая е било това на тройната.

Видно от единичната експертиза уврежданията при пострадалия Я. били получени от действието на твърди тъпи и тъпоръбести предмети в областта на главата и падане от собствен ръст и удряне на главата по твърди неравни повърхности. Според вещото лице – д-р Ч. разкъсно-контузната рана в лявата половина на главата добре отговаря да е получена вследствие нанасяне на удар с твърд тъпоръбест предмет по същата половина, като пострадалият вероятно е получил нарушение в равновесието и паднал, като ударил дясната половина на главата върху повърхността на терена със значителна сила.

Тройната съдебномедицинска експертиза, с участието на вещото лице д-р Ч., заключава, че констатираните промени в структурата на черепа вляво не се дължат на удар, нанесен с твърд тъп предмет, а на падането на пострадалия и удрянето на главата по повърхността на терена. Самият д-р Ч. в съдебното заседание пред първостепенния съд /л. 129 от съдебното дело на СлОС/ при защитата на собственото си заключение е разяснил, че след разисквания с останалите колеги от тройната експертиза, съобразяване на показанията на свидетелите и най-вече на находката от извършените изследвания, видът и естеството на получените травматични увреждания е стигнал до заключение за промяна на изводите си.

Макар самата тройна експертиза да не е изключила напълно механизма на получаване на субдуралния кръвоизлив в резултат на директния удар с твърд тъп предмет в дясната слепоочно теменна област на главата, все пак е приела, че механизмът, по който се е получил кръвоизливът под твърдата мозъчна обвивка, най-вероятно е по типа на противоудара в място, разположено диаметрално противоположно на приложената травмираща сила.

Въз основа на специалните си знания и професионален опит вещите лица от тройната съдебномедицинска експертиза са достигнали до извод, че ударът, нанесен на пострадалия от подсъдимия в дясната странична слепоочнотеменна област на главата е бил с по-ниска енергийна стойност в сравнение с удара, получен при падането на пострадалия от изправено положение на тялото върху терена и удар на лявата странична слепоочно-тилна област на главата върху него. В резултат на удара в дясната половина на главата е констатиран контузионен оток на меките черепни обвивки в областта. В резултат на удара на главата върху терена с нейната слепоочно-тилна област се е получила масивна разкъсно-контузна рана на меките черепни обвивки, линеарно счупване на слепоочната и теменните кости в лявата половина на главата с преминаване на фрактурната линия и към основата на черепа вляво в областта на средната черепно-мозъчна ямка. Непосредствена причина за настъпване на смъртта били субдуралния и епидурален хематом, двустранните кръвоизливи, получените вторични кръвоизливи в областта на мозъчния ствол, причинили масивен оток на мозъка и меките мозъчни обвивки и силно затормозяване на функцията на центровете на дишането и сърдечно-съдовия център, находящ се в мозъчния ствол.

При прегледа на мотивите на въззивното решение, които в тази част изцяло са в синхрон с анализа на окръжен съд – Сливен, е видно, че заключението на тройната съдебномедицинска експертиза относно последователността на получените увреждания от пострадалия Я., медико-биологичните им признаци, причинно-следсвената връзка между тях и последвалата смърт са обсъдени и приети от съда.

Що се касае до изводите на Комплексната съдебно психиатрична и психологична експертиза, която е приела, че подс. С. е бил в състояние на афект в момента на деянието и чието заключение въззивната инстанция е счела за обосновано, следва да се посочи, че съдът е този, който дава отговор дали в действителността фактите са настъпили по начина, по който експертите са отразили в заключението си. Тъкмо затова експертизата не е оценявана самостоятелно, а във връзка с останалия събран доказателствен материал. Изводите на вещите лица са намерили подкрепа в останалите доказателствени източници. Доколкото апелативният съд е дал вяра на обясненията на подсъдимия за възникналия конфликт между него и пострадалия по-рано същия ден, за силно провокативното поведение на Я. в нощта на инцидента, намерило подкрепа в показанията на свид. С. и свид. Д., то няма как да не кредитира с доверие заключението на комплексната съдебно психиатрично и психологична експертиза, обосновано с факти, установени с изброените доказателствени средства. Не следва да се забравя, че наличието на силно раздразнение е първо въпрос на факти, а тъкмо такива са приети от контролираната инстанция.

Отново следва да се подчертае, че от мотивите към решението ясно личи, че никой източник на информация от значение за процеса не е оставен без внимание от въззивния съд, като всички доказателствени материали са били подложени на внимателно и задълбочено обсъждане от съдебния състав. А оценката на доказателствата и доказателствените средства е суверенна дейност на инстанциите по фактите. На това основание следва да се приеме, че второинстанционният съд е извършил надлежна процесуална дейност.

Видно е от материалите по делото, че Сливенският окръжен съд е бил сезиран с обвинителен акт, с който на привлеченото към наказателна отговорност лице Я. С. е повдигнато обвинение по чл. 115 НК. В хода на съдебното следствие /л. 326 от съдебното дело на СлОС/ прокурорът от окръжна прокуратура – С. е направил изменение на обвинението в по-леко наказуемо такова – по чл. 118 вр. чл. 115 НК, по което първоинстанционният съд се е произнесъл с постановената от него присъда. Доколкото частните обвинители са изразили недоволството си от измененото обвинение още в пледоариите пред окръжния съд, сам той в мотивите към постановения съдебен акт /л. 22 и л. 23/ е обяснил причините за липсата на произнасяне по по-тежкото обвинение по чл. 115 НК, като е подкрепил виждането си с коректно цитирана съдебна практика на ВКС.

На повторените във въззивната жалба от частните обвинители Ч. твърдения относно задължението на окръжния съд да се произнесе по първоначалното обвинение независимо от изменението апелативният съд на л. 21 от решението законосъобразно е отговорил.

В касационната жалба тези доводи на частните обвинители са изложени за трети път, но са неоснователни. Първостепенният съд не може да бъде упрекнат, че не се е произнесъл по първоначално повдигнатото с обвинителния акт обвинение по чл. 115 НК срещу подс. С.. Напротив, съдът е действал законосъобразно, доколкото е обвързан единствено от последното формулирано от прокурора обвинение. Както е добре известно, съгласно чл. 46, ал. 1 НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението по дела от общ характер. На това основание той с обвинителния акт определя рамките на обвинението и в тях съдът дължи произнасяне с присъдата. Когато държавният обвинител се възползва от изключителното си правомощие по чл. 287, ал. 1 НПК да измени обвинението, съдът е длъжен да се произнесе с крайния съдебен акт само по новото изменено обвинение, т. к. първоначалното загубва своето правно значение. Тук следва да се припомни, че правото на частните обвинители да поддържат обвинението наред с прокурора и дори въпреки становището му относно доказаността на обвинението се отнасят до повдигнатото, респ. измененото от прокурора обвинение. Именно, защото са акцесорни субекти на процеса, частните обвинители действат винаги и само наред с прокурора, без да може да го заместят в неговите правомощия. Тъкмо заради измененото в хода на първоинстанционното съдебно следствие обвинение, съдът е бил десезиран с първоначалното обвинение и не е дължал произнасяне по него с присъдата. Друг е въпросът дали в конкретния случай се е налагало изобщо изменение на обвинението от държавния обвинител по реда на чл. 287, ал. 1 НПК. В този смисъл Р № 267-2013-III н. о. ВКС. Не е налице ограничаване правата на частните обвинители с непроизнасяне от съда по първоначалното обвинение, с което е бил сезиран, защото от една страна то вече не съществува след изменението, а от друга, обемът на правата им и границите на упражняване са изрично очертани с НПК.

Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

Не могат да бъдат споделени твърденията на жалбоподателите, че причинената от подсъдимия смърт на пострадалия не е по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена му средна телесна повреда, в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия чрез агресия – тропане по портата на дома на подсъдимия през нощта, псувни, фактически отправена закана за убийство, а умишлено. Същите възражения са били обект на задълбочен коментар от страна на долустепенните инстанции и в частност от апелативната /стр. 22 и стр. 23 от въззивния съдебен акт/ и обосновано са отхвърлени като неоснователни. Контролираният съд е приел, че подс. С. е действал при условията на пряк умисъл при нанасяне на телесната повреда, като за да направи този извод е отчел обективните действия на подсъдимия по отношение на пострадалия - нанесен един удар с дървен сап и насочеността му – в главата на жертвата след като е бил в състояние на силно раздразнение, при което съзнанието му е завладяно до такава степен от негативните чувства, предизвикани от пострадалия, че волята на подсъдимия се е ръководила предимно от тях. Едновременно с това, след нанасянето на единствения удар в дясната половина от главата на пострадалия, в резултат, на който изпаднал в безсъзнание, той е залитнал и паднал на земята и от съприкосновението с нея е ударил лявата половина от главата, при което в резултат на получените травми, се стигнало до леталния изход. Тъкмо този единствен удар с дървен кол в главата на жертвата е поставил началото на причинно-следствения процес – залитане на Я. и падане на земята и удар в другата половина на главата, довел до смъртта му няколко дни по-късно, като залитането и падането е било улеснено от употребения от пострадалия алкохол. Този по-отдалечен противоправен резултат не е бил съзнаван от подсъдимия, но той, предвид житейския си опит, е могъл и е бил длъжен да го предвиди.

Тъкмо такива факти са приети от решаващата втора инстанция - за употребен от Я. алкохол, за блъскане по портата на С. късно през нощта, за изречени от пострадалия към подсъдимия псувни и фактически отправена към С. закана за убийство, за нанесен един удар в главата на жертвата с дървен кол от подсъдимия, в който момент той е бил силно повлиян от изпитвания физиологичен афект, който не е попречил на способността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, при което в резултат на искания и пряко целен близък резултат – причиняване на телесна повреда – нанесен удар с кол в теменно-слепоочната част от главата на Я., той залитнал, паднал и ударил главата си вляво и като последица от този втори удар в подлежащия терен е настъпил тежкия общественоопасен резултат. Към него обаче, подсъдимият е действал непредпазливо.

Материалният закон е бил приложен правилно и не са налице основания за отмяна на атакувания съдебен акт.

Не се констатира и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

При решаване на въпроса за наказанието съдът е отчел само установените по делото обстоятелства със значение за неговата индивидуализация. Твърдение за игнорирани обстоятелства, отегчаващи отговорността на подс. С. освен общо изразено недоволство за невъзможност на наложеното наказание да удовлетвори генералната и специалната превенция, няма.

Съобразно нормата на чл. 348, ал. 5 НПК наложеното наказание е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 НК. В коментирания случай подобно несъответствие, което да дава основание за намеса на касационната инстанция, не е налице, защото при определяне на наказанието са спазени законовите норми, уреждащи индивидуализацията на санкцията, която подс. С. несъмнено следва да понесе.

На първо място, съобразена е наказуемостта на престъплението по чл. 124, ал. 2 вр. ал. 1, която за конкретното деяние, за което подс. С. е намерен за виновен, е до три години лишаване от свобода.

Правилни са изводите на проверявания съд, че смекчаващи отговорността на подс. С. обстоятелства са невисоката му лична обществена опасност – същият е реабилитиран по всички предишни осъждания, като последното му наложено наказание е изтърпяно на 23.10.2013 г., съдействието на органите на правосъдието от първия момент на привличането му в качеството на обвиняем, полагането на труд, макар сезонно и не по трудов договор и семейното му положение. Всички тези фактори обуславят налагането на наказание под средния размер за този вид престъпления, т. к. са многобройни и липсват отегчаващи отговорността на подс. С. обстоятелства освен взетата предвид от законодателя при формулиране на санкцията за този род посегателства обществена опасност на деянието. Тъкмо заради тежкия вредоносен резултат от стореното, наказанието е било индивидуализирано на една година лишаване от свобода.

Не се констатира явна несправедливост на наказанието и относно приложението на условно осъждане спрямо подс. С.. Принципно използването на чл. 66 НК не е изключено за нито един вид престъпно посегателство. Приложението на института на условното осъждане всякога е въпрос на конкретна преценка. Най-важно за прибягването до него е дали поправянето на извършителя може да се постигне и без реално изтърпяване на наказанието. Въззивният съд е приел, че целите на наказанието биха могли да бъдат постигнати и без изолирането на привлеченото към наказателна отговорност лице от обществото. Направена е освен от първостепенния и от второинстанционния съд преценка, че превъзпитанието на дееца може да бъде сторено с приложение на условното осъждане спрямо подс. С..

Данните по делото мотивират касационния съд да приеме, че не е необходима отмяна на атакуваното решение на апелативния съд и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция с оглед увеличаване размера на наказанието, което подсъдимият да понесе или с цел нова преценка на приложимостта на условното осъждане спрямо дееца и промяна на начина на изтърпяване на наказанието, защото винаги подлежи на съобразяване и продължителността на разглеждане на делото, което неминуемо ще има отражение върху размера на наказанието и/или ефективното му изтърпяване от дееца, а сама касационната инстанция при първо редовно гледане на делото, каквото е настоящето, не разполага с подобни правомощия – да увеличи размера на наказанието или да отмени условното осъждане.

По изложените съображения касационният съд не намира индивидуализираното наказание на подс. С. за явно несправедливо и счита, че така както е наложено от долустепенните инстанции ще способства той да има поведение, насочено към спазване на законите.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 42 от 22.05.2023 г. на апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 146/2022 г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.