Придобиване на имот по давност след неформална продажба и преценка на свидетели

Текстът на акта

Ключови фрази

12
Р Е Ш Е Н И Е

№ 136

София,10.03.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №2981 от 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 19459/05.06.2024г., подадена от Н. Х. З. и Маргарита Х. З., чрез процесуалния представител адвокат Ж. М. от АК-П., срещу решение № 587 от 30.04.2024г. по в. гр. д. № 418/2024г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 4870 от 30.11.2023г. по гр. д. № 17258/2022г. на Пловдивския районен съд, XIV граждански състав, е отхвърлен предявеният от касаторите против М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост на ищците на основание придобивна давност върху недвижим имот - СОС с ид. [№] по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на ИД на АГКК, с последно изменение със заповед от 28.09.2017г, с адрес : [населено място], [улица], ведно с 1/2 ид.ч. от СОС с ид. [№] по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на ИД на АГКК, с последно изменение със заповед от 28.09.2017г., с адрес: [населено място], [улица].

Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Навеждат довод, че въззивният съд неправилно е постановил, че липсва владение от страна на ищците, след като събраните по делото доказателства сочат, че владеят имотите от 2004г. и упражняват фактическата власт на основание, което изключва владението на ответниците. За неправилен считат извода на въззивния съд, че не е установено предаване на владението. Поддържат, че е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждане показанията на свителите, като неправилно показанията на свидетеля В. Л., настоящ съпруг на ответницата В. З. са кредитирани от съда, докато показанията на свидетелите К. и А. неправилно не са кредитирани. М. обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният установителен иск бъде уважен, като им бъдат присъдени направените по делото разноски.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З., чрез процесуалния си представител адвокат С. М. от АК-Пловдив, изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

С определение №5407/25.11.2024г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за необходимостта съдът да изложи съображения за обективността на свидетелите и на двете спорещи страни в хипотезата на чл. 172 ГПК.

По така поставения въпрос настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

В посоченото при допускане на касационното обжалване решение №194 от 02.07.2012г. по гр.д.№92/2012г. на ІІ г.о. на ВКС за правилна е приета практиката, според която при преценка на гласни доказателства, съдът е длъжен да посочи съображения защо не дава вяра на свидетелите, които приема за недостоверни, а когато свидетелите, посочени от едната страна, са в еднаква или нееднаква степен на родство с двете страни, съдът е длъжен да приложи чл. 136 ГПК (отм.) - чл. 172 от сега действащия ГПК, като посочи съображения за обективност на тези свидетели от аспекта на двете страни (решение № 70 от 30.11.1980 г. по гр. д. № 65/1980 г. на ОСГК на ВС). При това съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно съдът следва да изложи мотиви за това. Последователно и непротиворечиво също така ВКС приема в своята практика, че казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства (в този смисъл решение №79/12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г. на ІV г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). Във всички случаи, както е прието в решение №207 от 17.03.2021г. по гр.д.№165/2020г. на IV г.о. на ВКС, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Приема се, че заинтересоваността на един или друг свидетел в полза или във вреда на някоя от страните следва да се отчита, предвид възможната му необективност. Не съществува забрана въз основа на такива показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на всички останали събрани доказателства и да е базирана на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му, още повече в случая, когато за формирането на извода за основателност на иска решаващо се кредитират само показанията на свидетел, който е в близки родствени отношения с посочилата го страна (решение №136 от 30.10.2020г. по гр.д.№4746/2019г. на III г.о. на ВКС). Приема се също така, че когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно (решение №312/11.01.2018г., гр.д.№191/2017г. на ІV г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). Т.е. когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след задълбочен анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост (решение №100/08.05.2018г. по гр.д.№1737/2017г. на ІV г.о. на ВКС).

Тази практика на ВКС напълно се споделя от настоящия състав и следва да намери приложение по настоящето дело.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Производството е образувано по иск по чл.124, ал.1 ГПК, предявен от Н. Х. З. и М. Х. З. срещу М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З., за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение от 2004г. на недвижим имоти - СОС с ид.[№], ведно с 1/2 ид.ч. от СОС с ид.[№], и двата по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/ 03.06.2009г. на ИД на АГКК, с последно изменение със заповед от 28.09.2017г., с адрес: [населено място], [улица]. В исковата молба са изложени твърдения, че ищците са получили владението върху имота през 2004г., когато с наследодателя на ответниците И. Н. З. и М. Т. З. е била извършена неформална продажба на процесния имот, като са заплатили сумата 8 000 лева, с уговорка собствеността да се прехвърли след снабдяване с необходимите документи. От 2004г. до смъртта на И. Н. З. през 2020г. страните договаряли да сключат окончателен договор с нотариален акт, но не се стигнало до реално сключване на такъв договор поради пребиваване на Н. Х. З. в чужбина, а при прибирането му, И. и М. Т. З. били ангажирани. Действия в тази насока били предприети и от М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З., но не се стигнало до сключване на сделка поради отказ от страна на последните с мотив, свързан с актуалността на цената на имота.

Ищците твърдят, че са придобили собствеността върху първи етаж на недвижимия имот с ид. [№] по КК и КР на [населено място], ведно с 1/2 ид.ч. от сутеренния етаж и 1/4 ид.ч. от дворното място, чрез покупко-продажба срещу задължение за издръжка и гледане, а претендираното право на собственост върху втория жилищен етаж от сградата и сутеренния етаж основават на владение от 2004г. до подаване на исковата молба, като заявяват, че владеят процесните имоти като свои, цената за тях била заплатена през 2004г. и освен за живеене ги ползват и като помещения за складиране, а ответниците не съхранявали вещи в тези помещения.

Въззивният съд е констатирал, че по делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С. А. - братовчед на ищците и Р. К., без родство със страните, които са заявили впечатления с оглед на това, че живеят в близост до процесния имот и е възпроизвел показанията на тези свидетели по следния начин: Свидетелят А. заявил, че виждал ответниците В., И. и М. да идват предимно „на гости“, не ги е виждал да правят нещо по имота, както и на двора, не знае те да ползват имота, ответниците са се събирали на двора с ищцата М. Посочил, че ответникът Н. от 2004г. живее в Америка. Изразил предположение, че всички са на едно мнение, че Маргарита е собственикът. След смъртта на И. - праводателят на ответниците В. и Н., все по рядко ги е засичал, документално не знае на кого е имотът, М. е живеела там, не знае за прехвърляния на имота, И. до смъртта си идвал в къщата, не помни кога е починал И., бил казвал на баща му, че е продал имота за да има пари да изпрати сина си в Америка, не знае дали е бащината къща на И., виждал го повече на двора, не го виждал да преспива, на приземния етаж живее тяхната майка, на горния етаж ищецът Н. заедно с жена си и детето, на следващия етаж има стари мебели на М. Виждал съпруга на В., смътно го познава, бил малък, когато го виждал, той лично не е виждал да са правили ремонти. Свидетелката К. е заявила, че в момента в имота живеят М. и Н., който е в чужбина, майка им и синът на М., не виждала в последните години ответниците, идвали като „на гости“, идвали да посетят баба си докато била жива, не ги виждала нещо да правят, да си отключват врати или да чистят двора, ответниците живеели в А., а Н. З. е в Америка повече от 20 години, заминал през 2004г., а баща му продал имота като собственик на втория етаж на къщата, на Н., давал го на роднини, а не на чужди хора, финансирал заминаването на сина си, първичните собственици на имота били дядо Н. и баба М., които най-вероятно са били собственици като са прехвърлили имота на децата си; на сутеренния етаж живеят Н. и Маргарита, те били собственици на двата етажа, на втория виждала Н., който през последните 5-6 години не е в България, не живее тук, виждала Н. когато идва от чужбина, И. З. починал през 2017г., когато майка му била жива идвал само да я види, не е виждала И. да ремонтира къщата, с Н. са израснали заедно, идвал е на гости при баба си, отсядал е при нея, не е виждала сестра му В., собствеността е на И. - баба М. и дядо Н. му я прехвърлили.

Въззивният съд е констатирал също така, че за опровергаване заявените от ищците обстоятелства са ангажирани гласни доказателства от ответниците - свидетелите П. С. Д., бивш съпруг на ответницата В. и В. Л. Л., настоящ съпруг на В. и е възпроизвел показанията на тези свидетели по следния начин: Първият свидетел заявил, че бил съпруг на ответницата В. от 1991г., когато не знаел, че дядото И. З. има къща в кв. К., но като се родила дъщеря им, решили да се преместят в кв. К., защото им било тесничко, решили да направят ремонт на втория етаж, който бил на дядо му - затворили два прозореца, докарали строителни материали, направили мивка в кухнята, шпакловки, боядисване, това било през 1993г. Не могли да завършат ремонта, защото ищцата М. имала притеснения, че докато правят ремонт им пречели на нормалния живот, трябвало да се преминава през техния етаж, стълбата била така направена, че не можело да се качиш на горния етаж, ако не се качиш през техния етаж, решили да спрат ремонта, за да не притесняват М. и направили външна стълба. В крайна сметка похарчили парите, които били отделени за ремонта и външната стълба, след което се отворила възможност да направят кооперация в А., където вложили усилията си и спрели ремонта в кв. К. след 1993-1994г., след което не правил нищо по къщата, постоянно дядо му правил нещо по тази къща освен него, никой друг не правил нещо по тази къща, а те правили тоалетни на всички етажи около тези години 1994г. и по-късно, много работи правил и по външната стълба, те имали багаж, както и баба му и дядо му - родителите на бившата му съпруга. С ответницата се развели през 2004г.

Свидетелят В. Л. Л., който 15-16г. е в брак с ответницата В., според отразеното в мотивите към обжалваното решение, заявил, че много пъти ходил в къщата в кв. К., дядото имал наследствен имот, последните години дядото - бащата на съпругата му бил болен и свидетелят му бил като личен шофьор, починал през 2020г. По празниците ходили да правят ремонт на къщата, дядо И. бил заварчик, ходили там да правят огради, врати, парапети по стълбището, има спомен също така за входната врата откъм улицата, която се била изкъртила, всичко било негово дело. Това било около 7-8 години преди да се разболее дядо И., 2009-2020,2011г., бил здрав когато правил тези неща, бил като баща на М. и Н., за всяко нещо се допитвали до него, М. също правела ремонти, свидетелят е съветвал да не прави, защото дядото искал къщата да се раздели, която била предназначена за В., защото те имали друг апартамент, много пъти М. се допитвала за всяко нещо до дядо И., искала разрешение от дядо И., като се надявала, че като й дадат да направи преустройство, ще й дадат къщата, но взимала пари от баба си и майка си, от дядо И., имало нейн багаж на втория етаж, който я помолили да си вземе, съпругата му и майка й обмисляли да продадат етажа на М., но тя не е била съгласна със сумата; заявил, че Н. не живее в имота, тъй като от 10-11г. бил в чужбина, свидетелят бил чувал на телефонни разговори, в които М. искала пари за ремонт на къщата, които й давал дядо И., искала разрешение да направи кухня, за всичко искала разрешение от него. Около 8-9-10 години живеели заедно с дядо И. и баба М., били постоянно заедно.

За да отхвърли предявения положителен установителен иск за собственост на заявеното оригинерно основание, въззивният съд е приел, че събраните по делото гласни доказателства не установяват предаване на владение през 2004г., поради това, че не са налице конкретни сведения какви точно уговорки са постигнати, както и за кой от двата имота, предмет на делото. Посочено е, че такива откъслечни и неконкретни данни се намират само в показанията на свидетеля К., но не са налице и данни за точни действия, извършвани през релевантния период, както свидетелите да са били очевидци на настъпила реална промяна в поведението на наследодателя на ответниците И. З., както и неговите наследници преди и след 2004г., както и липсват данни за предаване на ключове, ограничаване на достъп или друго, поради което не може да се приеме, че ищците са установили владение върху имота като постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително упражняване на непосредствена фактическа власт върху една вещ.

Взето е предвид, че с Тълкувателно решение №1/06.08.2012г. на ВКС по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт обаче, различен от наследяването. Посочено е, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Изложени са мотиви, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

Посочено е, че показания на свидетелите С. А. и Р. К. се основават на странични впечатления относно вида и начина на упражняване на фактическа власт върху процесните имоти, както от ищците, така и от ответниците и неинформативни относно конкретните фактически действия, с които е обективирано и демонстрирано намерението за своене на имотите както спрямо техния първоначален собственик, така и спрямо неговите наследници впоследствие. Прието е, че извършването на ремонтни работи от ищците в имота, както и съхранението на вещи в процесните обекти не съставляват типични действия на владение, доколкото такива действия са присъщи и на държатели на имот, а поставяното на вещи не съставлява постоянно и непосредствено лично осъществявана фактическа власт, както и не сочи на намерение този имот да се свои и да изключва фактическата власт на действителния собственик. Изложени са съображения, че от ангажираните гласни доказателства от ответната страна - показанията на свидетелите Д. и Л. е установено, че по време на престоя на ответницата В. със семейството си в процесния имот заедно с баща й И. приживе също са извършвали ремонтни работи в имота за неговото облагородяване за семейни нужди, които действия са продължили и впоследствие със свидетеля Л., отново съвместно с баща й И., наследодателят на всички ответници. Установено е, че спрямо наследодателя на ответниците И. З. до момента на неговата смърт, ищцата М. З. е искала неколкократно и често разрешение за извършване на ремонтни и други работи в имота, което сочи по несъмнен начин, че същата не е имала отношение към обекта на претендираната собственост като свой, а като чужд. Прието е, че по делото не е установено ищците да са владели процесния имот за себе си, още по- малко това да е демонстрирано спрямо наследодателя на ответниците и впоследствие спрямо неговите наследници, поради което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен.

Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 172 и чл. 236, ал. 2 ГПК), довело до неправилно приложение на материалния закон (чл. 68, ал. 1, чл. 69 и чл. 79 ЗС).

В нарушение на трайно възприетите в практиката на ВКС критерии, по които се извършва преценка на свидетелските показания, въззивният съд не е изложил съображения защо счита показанията на доведените от ответниците свидетели за обективни при наличието на очевидно противоречие между техните показания и показанията на свидетелите, доведени от касаторите, за които няма данни да са заинтересовани от изхода на спора. Не е съобразено обстоятелството, че показанията на св.Д. касаят период до 2004г., когато в исковата молба се твърди, че е било постигнато съглашение с наследодателя на ответниците, въз основа на което касаторите твърдят, че са установили самостоятелна фактическа власт върху имота. Не е съобразено също така, че св.Д. е заявил, че през 1993г. се преместили с ответницата В. в къщата в К., която била на И. З., докато според представения по делото н.а.№38, дело №13263/1996г. Н. И. З. и М. Х. З. са прехвърлили на сина си И. З. втория жилищен етаж на 10.09.1996г., т.е. налице е противоречие между показанията на свидетеля и писмени доказателства по делото.

За следващия период от време настоящият състав констатира противоречие в показанията на свидетелите - докато св.А. и св.К. твърдят, че в имота са живеели само касаторите, които са го поддържали, като ответниците идвали в имота само на гости, вкл. и техния наследодател, то св.Л. твърди, че ремонти в имота е правел наследодателят на ответниците, а Маргарита правела ремонти само с негово съгласие и дори с негово финансиране. Следва да се отбележи също така, че показанията на св.Л. не съдържат твърдение наследодателят И. да е живеел в имота. Не се съдържат и твърдения ответницата В. да е живеела в този имот, а оттам и свидетелят, поради което не може да се приеме за достоверно свидетелят да е имал преки и непосредствени впечатления от случващото се в този имот в периодите, в които не го е посещавал.

По делото не са представени доказателства бракът между свидетеля Л. и ответницата В. И. З. да е бил сключен към 2004г., когато касаторите твърдят, че е била постигната договорката с наследодателя на ответниците, от което следва изводът, че свидетелят в показанията си до голяма степен преценява поведението на наследодателя И. Н. З. без знание за тази договорка. Казаното от този свидетел следва да бъде преценявано при отчитане на това обстоятелство и от показанията да се приемат за доказани следните факти: В периода, за който свидетелят дава показания и който е посочен от самия свидетел (2009-2010-2011г.) докато бил здрав И. З. по празниците ходел да прави ремонти в къщата (дядо И. бил заварчик) – правил огради, врати, парапети по стълбището, оправил входната врата откъм улицата, която се била изкъртила. Бил като баща за Маргарита (З.) и Н. (З.), които за всяко нещо се допитвали до него. Маргарита също правила ремонти, много пъти се допитвала за всяко нещо до дядо И..

По отношение на тези обстоятелства по делото не се установява противоречие между казаното от св. Л. и казаното от св. А. и св. К., доколкото и тези свидетели, които са незаинтересовани от изхода на спора и живеят в близост до процесния имот, т.е. имат преки и непосредствени ежедневни впечатления за обстоятелствата, свързани с упражняването на фактическата власт върху имота, са заявили пред съда, че в имота в процесния период са живеели само касаторите, които са го поддържали, докато ответниците В., И. и М. са идвали предимно „на гости“ и не са правили нищо по двора и по имота (св. А.). Ответниците идвали в имота като „на гости“ да посетят баба си докато била жива, не ги е виждала нищо да правят по двора, да си отключват врати или да чистят двора-живеели в А., а Н. З. заминал за Америка през 2004г. На втория етаж живеел Н. (З.), който през последните 5-6 години не е в България (св. К.).

Данни за наличието на договорка между И. З. М. З. и Н. З. за извършването на неформална продажба на процесния имот и за предаване на владението през 2004г. се съдържат в показанията на свидетелите А. и К.. Св. А. е заявил, че И. З. казал на бащата на свидетеля, че е продал имота, за да има пари да изпрати сина си в Америка, а св. К. е заявила, че И. З. продал имота през 2004г., за да финансира заминаването на сина си Н. за Америка. Продал го на роднините, за което свидетелката е узнала от него.

Както вече беше отбелязано, казаното от тези двама свидетели не се опровергава от показанията на св.Д., чиито преки и непосредствени впечатления предхождат релевантния момент на предаване на владението (2004г.) и от показанията на св.Л., чиито преки и непосредствени впечатления следват този момент. Освен това, както се приема в практиката на ВКС, към показанията на свидетеля Л. следва да се подхожда с особена критичност, доколкото в резултат на показанията му по отношение на неговата съпруга В. З. искът би бил отхвърлен, и да не се дава вяра на онази част от показанията, която съдържа оценъчни твърдения, както и за казаното, че дядото искал къщата да се раздели, която била предназначена за В. (което твърдение съдържа и вътрешно противоречие).

Въз основа на извършения от настоящия състав анализ на показанията на свидетелите по делото следва да се приеме за установено наличие на договореност за неформална продажба на процесния имот, постигната между И. З., Маргарита З. и Н. Х. З. през 2004г., от който момент Маргарита З. и Н. Х. З. са установили върху имота самостоятелна фактическа власт с намерението да придобият собствеността. Упражнявали са тази фактическа власт явно спрямо собственика И. З. (който им е предал владението), спокойно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години, и са придобили правото на собственост по давност.

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният от Н. Х. З. и М. Х. З. положителен установителен иск бъде уважен като се признае за установено по отношение на ответниците М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З., че Н. Х. З. и М. Х. З. са собственици на процесния недвижим имот.

С оглед изхода на спора в полза на Н. Х. З. и М. Х. З. следва да бъде присъдена сумата от 862.16 лв., представляваща направените по делото разноски за държавна такса и по събиране на доказателствата, определена като следва: 416.10 лв. . за производството пред първоинстанционния съд, 193.03 лв. за производството пред въззивния съд и 253.03 лв. за производството пред ВКС. Наред с това в полза на Маргарита Х. З. следва да бъде присъдена и сумата от 4000 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред въззивния съд и пред ВКС.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №587, постановено на 30.04.2024г. от Окръжен съд-Пловдив, ІХ състав по в.гр.д.№418/2024г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З., че Н. Х. З. и М. Х. З. са собственици въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност с начален момент от 2004г. на следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г. на ИД на АГКК, с последно изменение със заповед от 28.09.2017г., с адрес: [населено място], [улица], ет. 3; предназначение: жилище, апартамент; брой нива: 1; площ: 70.44 кв.м.; прилежащи части: 34.34 % идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти на същия етаж: няма, под обекта- [№] , над обекта-няма, както и на 1/2 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.534.517.1.3 по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г. на ИД на АГКК, с последно изменение със заповед от 28.09.2017г., с адрес: [населено място], [улица]; предназначение: друг вид самостоятелен обект в сграда; брой нива: 1; площ 64.27 кв.м.; прилежащи части: 31.34 % идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти на същия етаж: няма, под обекта-няма, над обекта-56784.534.517.1.1.

ОСЪЖДА М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на Н. Х. З. и М. Х. З. сумата от 862.16 лв. (осемстотин шестдесет и два лева и 16 ст.), представляваща разноските за държавна такса и по събиране на доказателствата, направени в производството пред първоинстанционния съд, пред въззивния съд и пред ВКС и на М. Х. З. сумата от 4000 лв. (четири хиляди лева), представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред въззивния съд и пред ВКС.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: