Придобиване по давност на реституиран имот до жилищен блок

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 529

СОФИЯ, 05.08.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ : ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

при секретаря Цветелина Пецева изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 5105/2023 година и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Ц. Ц., Л. С. Ц., А. А. Г. лично и като правоприемник на Л. Г. Б. - Г., А. А. Г. и М. А. М. като правоприемници на Л. Г. Б. - Г., Д. С. Н., С. Н. Ч., П. Ю. К., Г. Б. С., А. П. С., Х. Т. А., Г. И. Ш., И. П. Ш., М. Е. М., Н. Р. П., В. П. И., Н. И. Н., Л. В. Н., Л. П. Т., Д. М. Т., П. А. П., Р. Н. П., Б. Й. М., А. К. Я. - П., Г. Ц. Ц., А. Ц. Л., Р. Г. И., Й. А. А., всички представлявани от адв. А. Х. и адв. А. Ц., срещу въззивно решение № 4626 от 23.08.2023 г. по в.гр.д. № 5413/2022 г. на Софийски градски съд. С него е отменено решение № 20010437 от 04.02.2022 г. по гр.д. № 19717/2020 г. на Софийски районен съд, 40-ти състав, и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от жалбоподателите против Л. Л. Л. и Н. В. Г. субективно съединени искове за признаване за установено, че на основание изтекла придобивна давност по чл. 79, ал.1 ЗС ищците / жалбоподатели в настоящото производство/ са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-50/ 20.06.2016 г. на изп. директор на АГКК, с адрес: [населено място], район „К. с.“, [улица], с площ на имота 846 кв.м, стар номер ***, кв. 312 , при посочени в диспозитива на решението квоти.

След подаване на касационната жалба е починал жалбоподателят А. А. Г. и с определение от 06.06.2025 г. на основание чл. 227 ГПК като страни в процеса са конституирани неговите наследници по закон П. А. Г. и А. А. Г., който е страна по делото и на собствено основание.

С определение № 2471 от 16.05.2025 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Докъде се простира правото на ползване на земята по чл. 64 ЗС, което има собственикът на една сграда, построена върху нея, при отделянето на нов имот от стария по силата на реституция, и следва ли в тази хипотеза суперфициарният собственик, който продължава да ползва реституирания имот, да се счита владелец занапред, или следва да демонстрира пред собственика, че променя намерението си и започва да владее имота за себе си“.

Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. В представените писмени бележки се обосновава виждането, че при реституция на недвижим имот по реда на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ правото на собственост се възстановява свободно от чужди права и тежести, каквото представлява и правото по чл. 64 ЗС. В резултат на реституцията възниква нова вещ, различна от вещта на държавата, към която е принадлежала. Тази нова вещ не е обременена с вещните тежести или облигационните права, с които е било обременена вещта, от която е отделена. Тъй като при реституция държавата не е праводател на собственика, чийто имот е бил одържавен, нейните права и задължения не преминават върху реституирания собственик. Затова, ако суперфициарният собственик е държал на някакво основание одържавения имот, държането му върху реституираната част се погасява и остава върху нереституираната част. В тази хипотеза суперфициарният собственик няма правно основание да държи реституираната вещ, поради което е приложима разпоредбата на чл. 69 ЗС- от момента на реституцията той се счита за владелец и не е необходимо да демонстрира пред реституирания собственик, че променя намерението си и започва да владее за себе си. Достатъчно е да докаже обективния признак на владението - упражняването на фактическа власт, а в тежест на страната, която оспорва презумпцията, е да я обори. В съдебно заседание доразвиват тезата си, като поддържат, че в случая обективният признак на владението е установен от събраните доказателства и презумпцията на чл. 69 ЗС не е оборена.

Ответниците Н. В. Г. и Л. Л. Л., действащи чрез своя пълномощник адв. Ст. Х., оспорват касационната жалба. В представените писмени бележки поддържат, че по правило упражняването на фактическа власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено, като промяната може да се извърши и чрез едностранни действия, но те трябва да бъдат от такъв характер, че по явен и недвусмислен начин да показват отричане на владението на действителния собственик. Считат, че в случая такива доказателства по делото не са събрани.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

От фактическа страна по делото е установено, че процесният поземлен имот с идентификатор *** е част от б. имот пл.№ *** по кадастрален план от 1980 г. Със ЗРП на м. “К. с.- Б. - ІІ част“ в кв. 304 е бил отреден терен за специални нужди на МВР, в който попада и имот пл.№ ***. Върху част от имота е построен 10 етажен блок № 2. С влязло в сила решение от 21.07.2000 г. по адм.д. № 3434/1999 г. на Софийски градски съд е уважено искането на лицата М. М. С., Г. Т. С. и М. Т. С. за реално връщане по реда на чл. 2, ал.5 ЗОСОИ на незастроената част от имот пл.№ *** в кв. 312 по плана на м.“К. с.- Б.- ІІ част“ с площ 850 км.м, означена на скица на вещото лице, съставляваща неразделна част от решението.

Установено е, че източно от възстановената част е построен жилищен блок № 1. Ищци по настоящото дело са лица, които са собственици и ползватели на самостоятелни обекти в тази сграда. Твърдението им е било, че от въвеждане на сградата в експлоатация през 1994 г. ползват непрекъснато, явно и необезпокоявано околоблоковото пространство, представляващо приблизително половината от терена с площ 8 000 кв.м, върху който са изградени двата блока, включително и спорния имот. Със собствени сили и средства се грижили за мястото, облагородявали го, засаждали цветя и дръвчета, почиствали го. Пред входа на блока и откъм западната му страна оформили площадка за влизане и паркиране на автомобили. Оградили ползваната от тях част, в рамките на която попада и реституираният имот. През 2000 - 2001 г. затворили съществуващият проход с метална врата, през която влизали автомобилите на живеещите в блока, а през 2007 г. закупили и монтирали на вратата автоматичен механизъм с устройства за дистанционно управление, с които всеки от ищците разполага.

След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че от момента на въвеждане на сградата в експлоатация живеещите в бл. № 1 са ползвали дворното място около сградата и процесния имот, но установената от някои от тях от момента на построяване на сграда, а за други- от по- късен момент, фактическа власт е била с характер на държане, тъй като им е била предоставена от собственика на терена - държавата, във връзка с ползването на сградата съобразно разпоредбата на чл. 64 ЗС. Посочил е, че в тази хипотеза, за да придобият правото на собственост по давност, е следвало да установят по несъмнен начин, че са променили намерението си, с което са държали имота и от този момент са започнали да го държат като свой, както и че са демонстрирали това намерение пред всички, включително и пред собственика. Приел е, че такива доказателства по делото не са ангажирани. В обобщение е направил извод, че ищците не са придобили правото на собственост върху процесния имот, тъй като не са владели същия в период от 10 години, променяйки първоначалното намерение, с което са упражнявали фактическата власт.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема следното:

В обхвата на реституцията по ЗВСОНИ попадат недвижими имоти и движими имущества, отнети по някой от посочените в чл. 1 и 2 закони и начини, които към деня на влизане в сила на реституционния закон се намират в патримониума на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Съгласно чл. 3, ал.3 ЗВСОНИ, когато не са налице условията за възстановяне на собствеността върху имотите по чл. 1 и чл. 2, бившите им собственици са обезщетяват по ред, определен с отделен закон. В изпълнение на тази разпоредба е приет Закон за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти, в чл. 2, ал.1 от който е предвидено, че собственици на имоти, които не могат да бъдат върнати реално, защото са станали публична собственост на държавата или на общините, придобити са добросъвестно от трети лица, или върху тях са извършени, при спазване на действащото законодателство, строежи или други промени, които не позволяват реалното им връщане, имат право на обезщетение по този закон. В чл. 2, ал.5 ЗОСОИ е уредена хипотеза на обезщетение чрез отделяне и реално връщане на земята или на част от нея, предпоставка за което е възможността тази част да може да се обособи в самостоятелен парцел съгласно нормативните изисквания. Тази хипотеза е приложима и в случаите, когато върху одържавената или отнета не по установения ред земя е отстъпено право на строеж до 25.02.1992 г. и строежът е започнал при влизане на този закон в сила.

Към 25.02.1992 г. е била в сила разпоредбата на чл. 15, ал.3 ЗС, съгласно която правото на строеж върху държавна или общинска земя включва ползването и върху незастроената част от земята. Последователно и безпротиворечиво в съдебната практика се приема, че при действието на чл. 15 ЗС правото на ползване, което суперфициарният собственик има върху държавния или общински парцел, е по- широко по съдържание в сравнение с общото правило на чл. 64 ЗС и се простира в границите на урегулирания поземлен имот /парцел/. Упражняваната от суперфициарните собственици фактическа власт върху незастроената част е с характер на държане, тъй като е установена на правно основание - по силата на закона /чл. 15, ал.3 ЗС, чл. 130, ал.4 ЗТСУ, чл. 105, ал.1 НДИ/. Отделянето и реалното връщане на реална част от този имот на бившите собственици при условията на чл. 2, ал.5 ЗОСОИ стеснява пространствено обема на техните права върху незастроената част, които се концентрират върху останалата нереституирана част от терена, по отношение на която те запазват качеството си на държатели. Тъй като правото им да ползват незастроената част е производно от правото на строеж върху държавен/ общински имот, от момента на влизане в сила на акта за обезщетяване по ЗОСОИ чрез отделяне и реално връщане на част от поземления имот и трансформирането му в частна собственост отпада основанието суперфициарните собственици да ползват възстановената част. При липса на друго основание, противопоставимо на бившите собственици, да упражняват фактическа власт върху нея, те придобиват качеството на владелци и в отношенията им със собственика на възстановения имот действа презумпцията на чл. 69 ЗС. При този отговор на правния въпрос въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон.

По делото е установено от фактическа страна, че с влязло в сила решение от 21.07.2000 г. по адм.д. № 3434/1999 г. на Софийски градски съд, след отмяна на Заповед № РД-21-1164 от 19.08.1999 г. на Областния управител на Област София, е уважено искането на М. М. /Т./ С., Г. Т. С. и М. Т. С. за реално връщане на земята по реда на чл. 2, ал.5 ЗВСОИ относно частта от имот пл.№ *** в кв. 312 по плана на м.“ К. с. – Б. - ІІ- част“ с площ 850 кв.м, отразена в приложена към решението скица, неразделна част от същото. Установено е също, че имот пл.№ *** е попадал в границите на терен - парцел *** в кв. 304, за който е било открито производство по отчуждаване за специални нужди на МВР, както и че по отношение на този имот не е била проведена процедура по отчуждаване, тъй като собствениците не са били открити. Към момента на постановяване на съдебното решение върху част от имот пл.№ *** е бил построен 10-етажен блок/ блок № 2/, който още не е бил обитаем. Източно от имота е бил построен 9-етажен блок № 1. Данните по делото са, че сградата на бл. № 1 е била завършена и към 1994 -1995 г. е била обитаема, за което свиделстват представената като доказателство в заверен препис домова книга и удостоверенията за регистриран от ищците постоянен и настоящ адрес.

Ищците по делото са физически лица, които твърдят, че са собственици и ползватели на апартаменти в сградата на бл. № 1. Поддържали са, че във връзка с упражняване на правата си на собственост върху самостоятелните апартаменти в блока в периода от 1994-1999 г. до момента непрекъснато, явно и необезпокоявано ползват околоблоковото пространство около [жилищен адрес] включително и разположената западно от бл. № 1 част, граничеща с имот пл.№ ***. Когато се установили да живеят в жилищата, заварили останала от строежа ограда на имота от телена мрежа, която минавала от запад по границата с имот пл.№ ***, от юг - частично по [улица]с оставено място за влизане на автомобили и от изток- ограда откъм улицата с имот пл.№ ***. След въвеждането в експлоатация на сградата на бл.№ 2 били премахнати строителните платна, разделящи двата блока, след което ищците монтирали ограда от телена мрежа, с която на практика заградили мястото около бл.№ 1, почистили го от строителни отпадъци и започнали да се грижат за него - почистили частта, граничеща на запад с имот пл.№ ***; в нея и покрай оградата засадили дървета; на изток от сградата обособили игрище; пред входа на блока и откъм западната му страна оформили със собствени сили и средства площадка от трошен камък и асфалт за влизане и паркиране на автомобили, която поддържат и поправят със събрани от собствениците на жилищата средства; в оградата откъм [улица]оставили съществуващия проход за коли, а през 2001-2002 г. затворили този проход с механична врата, която през 2007 г. сменили с врата с автоматичен механизъм, за която всички се снабдили с чипове. С тези твърдения са обосновали претенцията си за придобиване по давност на възстановения по реда на чл. 2, ал.5 ЗОСОИ недвижим имот.

По делото е прието заключение на съдебно - техническа експертиза, неоспорено от страните, с изготвена към него скица. Върху нея вещото лице е отбелязало със зелен контур и б. Г-Н-Д-Е-О-Ж-З-И-К-Л-М-Г оградения с телена мрежа на бетонни колове терен около бл.№ 1, в границите на който попада възстановения на праводателите на ответниците имот по б. В-Н-Д-Е-О-Ж-В, заснет с кад.№ *** в кадастрален план от 1980 г. В границите на този имот по б. Д-Е-О-Н със зелен контур е обозначена частта, в която са засадени различни храсти и дървета. Посочено е, че по линията М-Г-Н има монтирана врата за автомобили, които паркират в оградения терен.

В одобрената през 2016 г. кадастрална карта процесният имот е с идентификатор ***, записан на името на Л. Л. Л. и Н. В. Г.. С отговора на исковата молба същите са оспорили предявения иск, като са поддържали, че ищците са ползвали имота като обслужваща обектите им на собственост територия, поради което са имали качеството на държатели и следователно, не са могли да придобият имота по давност.

По делото са събрани гласни доказателства. От показанията на св. Цв. С., която чисти входа от момента на въвеждането му в експлоатация, се установява, че след като се нанесли в блока, собствениците на самостоятелните жилища в сградата почистили терена наоколо от строителни отпадъци и започнали да го облагородяват - засадили трева, дръвчета, храсти. Оградили терена около блока с ограда от телена мрежа. Откъм [улица]имало вход за автомобили, които паркирали в оградената част. Първоначално на входа била поставена метална врата и бариера, впоследствие заменена с електронна врата, която се отваряла с чип, за да могат в двора да влизат и да паркират само коли на живущите в блока. В същия смисъл са и показанията на св. Т. Т., който е бил технически ръководител при строителството на двата блока и притежава жилище в бл. 2. Същият е заявил пред съда, че след построяването на блок 1 живущите в него почистили терена от разхвърляните в него строителни отпадъци. През 1995 г. направили ограда откъм улицата и съседния имот, а през 1999 г. - ограда и между блок 1 и блок 2. Поставили метална врата откъм улицата, която преди повече от 10 години заменили с бариера с чип. По този начин ограничили достъпа на автомобили в ограденото място на други лица, освен живеещите в блока. Свидетелят не знае някой да се е противопоставял на ползването на имота или да има други собственици. Преди около година е видял група хора, които са искали да оградят част от имота, но това не се е осъществило.

Посоченият от ответниците свидетел Д. П. е консултирал сделката по продажбата на процесния имот от Г. и М. С., които от дълго време живеят в Ч.. Той е заявил, че в България те се представлявали от Б. и Й., които от дълго време водят дела от тяхно име. Б. живеел в [населено място] и идвал няколко пъти в годината специално да се грижи за имотите. Запознал се с него в края на 2016 г. и от него разбрал, че Г. и М. искат да продадат притежаваните от тях имоти в страната, и че Б. вече бил възрастен и не можел да се занимава. Б. му обяснил, че е плащал данъците за имота със средства, предоставени му от Г. и М., и че мястото било отредено за озеленяване. Свидетелят е посетил имота няколко пъти между 2017-2020 г. Първоначално Б. му показал едно празно пространство, което не било оградено. В него е имало паркирани няколко автомобила. При тези посещения свидетелят не е забелязал мястото да е оградено и да има поставена бариера. Такава видял при посещението си през 2020 г., когато били разлепени покани да бъдат премахнати паркираните автомобили. Свидетелят е заявил също, че процесното място не е било оградено, имало е огради, но те били стари и ограждали по- широк периметър.

Въззивният съд е допуснал до разпит по още един свидетел на всяка от страните. Свидетелката Р. Ц., доведена от ответниците по иска, е заявила пред съда, че в началото на 2000- та година Б., с когото са били в близки отношения, е помолил съпруга й да му помогне да сложат ограда на имота, тъй като той не е бил ограден откъм улицата. През 2005-2006 г. засадил две дървета, за да подпират оградата. При едно от посещенията му възникнал скандал между него и друго лице, паркирало в имота, на което обяснил, че имотът е частен и няма право да паркира в него. В съдебно заседание на същата е показана приложената към заключението на вещото лице аерофотоснимка от 2020 г. и тя е уточнила, че поставената от Б. ограда е между процесния имот и имот пл.№ ***, който е съседен от запад.

Свидетелят Р. С., доведен от ищците, е посочил, че целият терен около бл.№ 1 е бил ограден с мрежа и ламарина още по време на строежа. Ламаринената ограда е била от северната страна към бл. № 2. Няколко месеца след премахването й от строителя живеещите в бл. 1 изградили на нейно място ограда от бетонови колове и мрежа.

Преценявайки така събраните гласни доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с констатациите на съдебно- техническата експертиза настоящият състав споделя направените от въззивния съд фактически изводи по спора. Ищците най - късно през 1999 г. са оградили и ползват част от държавния имот, върху който е построена сградата, в която част попада и процесният недвижим имот, възстановен през 2000 г. по реда на ЗОСОИ на бившите собственици. Една част от него се ползва от тях за паркинг, а останалата част е облагородена, като върху нея са засадени дървета и храсти.

Въз основа на така установените факти и отговора на правния въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване, настоящата инстанция приема от правна страна, че при действието на чл. 15, ал.3 ЗС/ отм. ДВ бр. 33/1996 г., в сила от 01.06.1996 г./, ищците са придобили право на строеж върху държавния имот, което включва имплицитно и правомощието да ползват незастроената част от земята. До влизане в сила на решението по адм.д. № 3434/1999 г. на Софийски градски съд - 13.10.2000 г., целият терен, върху който е било отстъпено правото на строеж, е бил държавна собственост и упражняваната от суперфициарните собственици фактическа власт върху него е била с характер на държане. След влизане в сила на посоченото решение правото на собственост на държавата върху реално възстановената част от имот пл.№ *** е прекратено. Като последица от това е отпаднало правното основание ищците да ползват възстановения имот и по отношение на него те вече имат качеството на обикновени владелци и се ползват от презумпцията на чл. 69 ЗС. Това не е съобразено от въззивния съд. Поставянето на метална врата, чрез която се препятства достъпа на трети лица върху целия ограден терен, включващ и възстановения имот, паркирането на автомобили в него и полагането на грижи за поддържането му в добро състояние и след 2000 г. по естеството си представляват действия, с които се демонстрира намерението им за своене. Тези действия са явни, нямат еднократен и спорадичен характер. Обективно могат да бъдат възприети от неопределен кръг хора и да достигнат и до знанието на всеки заинтересован, включително и на собственика. По делото не е установено в продължение на повече от 10 години след реалното възстановяне на собствеността върху имота неговите собственици да са предприели фактически или правни действия, с които да смутят или преустановят владението на ищците. Не се установява възстановеният имот да е бил обособен с ограда откъм останалата част от терена, която да препятства достъпа на ищците до него. Плащането на данъци, декларирането му пред надлежните органи, разлепването на покани за преместване на автомобилите, словесните пререкания, не смущават владението, нито прекъсват придобивната давност, тъй това не са действия от категорията на визираните в чл. 116 ЗЗД. От 2001 г. до предявяване на 22.05.2020 г. на установителния иск за собственост, предмет на настоящото дело, е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал.1 ЗС 10-годишен давностен срок, необходим за придобиване на имота по давност.

По тези съображения въззивното решение следва да бъде отменено като постановено в нарушение на материалния закон и тъй като делото е изяснено от фактическа страна, спорът бъде решен по същество от касационната инстанция, като предявените от ищците при условията на активно субективно съединяване установителни искове за собственост на спорния имот бъдат уважени.

От събраните по делото гласни доказателства се установява твърдяното от ищците съвместно упражняване на фактическа власт върху процесния имот с намерение да го държат общо за себе си. Между тях няма спор, че имотът е ползван общо от всички и с общи средства и труд е поддържан и благоустрояван. Доколкото в исковата молба не са посочени конкретни квоти за всеки ищец, следва да се приеме, че правото на собственост се претендира от тях при равни права - по 1/27 ид. част.

Ищцата Л. Г. е починала в хода на процеса. Придобитата от нея идеална част се наследява от съпруга й А. А. Г. и синовете М. А. М. и А. А. Г.. След образуване на касационното производство е починал и А. А. Г.. Неговите идеални части /общо 4/81//се наследяват поравно от синовете му А. А. Г. и П. А. Г., конституирани като страни по делото. Или по наследяване от първоначалните ищци А. А. Г. и Л. Г.-Б. А. А. Г. се легитимира като собственик на 3/81 ид. части, П. А. Г. - на 2/ 81 ид. части и М. А. М.- на 1/81 ид. част. Всеки от останалите ищци се легитимира за собственик на по 3/81 ид. части. При тези квоти следва да бъдат признати правата им.

Настоящият състав споделя доводите на ответниците по касация, че действащата нормативна уредба предвижда определяне на прилежащ терен около всяка сграда в режим на етажна собственост в имот- държавна или общинска собственост, в рамките на който се простира правото на суперфициарите да ползват незастроената част, който режим изключва възможността за придобиване на тази площ на оригинерно основание. Но настоящият случай не е такъв. Предмет на иска за собственост е имот, който след проведената реституция, не е държавна или общинска собственост, а е станал частна собственост на физически лица. Прилежащата площ около сградата, необходима за нейното ползване, е определена в административното производство по обезщетяване на бившите собственици по реда на ЗОСОИ, и не е предмет на делото.

С оглед този изход на делото ответниците по касация Л. Л. Л. и Н. В. Г. следва да бъдат осъдени да заплатят на А. А. Г. разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 255.65 евро/ равностойност на 500 лв./, а на жалбоподателите А. Ц. Ц., Л. С. Ц., Д. С. Н., С. Н. Ч., П. Ю. К., Г. Б. С., А. П. С., Х. Т. А., Г. И. Ш., И. П. Ш., М. Е. М., Н. Р. П., В. П. И., Н. И. Н., Л. В. Н., Л. П. Т., Д. М. Т., П. А. П., Р. Н. П., Б. Й. М., А. К. Я. - П., Г. Ц. Ц., А. Ц. Л., Р. Г. И. и Й. А. А., разноски в общ размер на 1149.38 евро/ равностойност на 2 248 лв., включващи възнаграждение за един адвокат в размер на 1200 лв. с ДДС и 1048 лв. внесена държавна такса /. По делото няма доказателства за платено от П. А. Г. и М. А. М. адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 4626 от 23.08.2023 г. по в.гр.д. № 5413/2022 г. на Софийски градски съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Л. Л. Л. и Н. В. Г., че А. Ц. Ц., ЕГН: [ЕГН], Л. С. Ц., ЕГН: [ЕГН], А. А. Г. , ЕГН: [ЕГН]; П. А. Г., ЕГН [ЕГН]; М. А. М., ЕГН: [ЕГН]; Д. С. Н., ЕГН: [ЕГН]; С. Н. Ч. , ЕГН: [ЕГН] ; П. Ю. К. , ЕГН: [ЕГН]; Г. Б. С., ЕГН: [ЕГН], А. П. С., ЕГН: [ЕГН], Х. Т. А. , ЕГН: [ЕГН], Г. И. Ш. , ЕГН: [ЕГН], И. П. Ш., ЕГН: [ЕГН], М. Е. М. , ЕГН: [ЕГН], Н. Р. П., ЕГН: [ЕГН], В. П. И., ЕГН: [ЕГН], Н. И. Н., ЕГН: [ЕГН], Л. В. Н., ЕГН: [ЕГН], Л. П. Т., ЕГН: [ЕГН], Д. М. Т., ЕГН: [ЕГН], П. А. П. , ЕГН: [ЕГН], Р. Н. П., ЕГН: [ЕГН], Б. Й. М. , ЕГН: [ЕГН], А. К. Я. - П., ЕГН: [ЕГН], Г. Ц. Ц. , ЕГН: [ЕГН], А. Ц. Л. , ЕГН: [ЕГН], Р. Г. И. , ЕГН: [ЕГН], и Й. А. А., ЕГН: [ЕГН], всички със съдебен адрес: [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] са собственици на основание изтекла десетгодишна придобивна давност на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18- 50/20.06.2016г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес: [населено място], район К. с., [улица], с площ 846 кв. м. по скица, стар номер ***, квартал 312, при съседи: ПИ с идентификатори ***, ***, *** и [улица], при квоти както следва:

- по 3/81 ид. части за А. Ц. Ц., Л. С. Ц., А. А. Г., Д. С. Н., С. Н. Ч., П. Ю. К., Г. Б. С., А. П. С., Х. Т. А., Г. И. Ш., И. П. Ш., М. Е. М., Н. Р. П., В. П. И., Н. И. Н., Л. В. Н., Л. П. Т., Д. М. Т., П. А. П., Р. Н. П., Б. Й. М., А. К. Я. - П., Г. Ц. Ц., А. Ц. Л., Р. Г. И. и Й. А. А..

-2/81 ид. части за П. А. Г.

-1/81 ид. част за М. А. М..

ОСЪЖДА Л. Л. Л. и Н. В. Г. да заплатят на А. А. Г. разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 255.65 евро.

ОСЪЖДА Л. Л. Л. и Н. В. Г. да заплатят общо на А. Ц. Ц., Л. С. Ц., Д. С. Н., С. Н. Ч., П. Ю. К., Г. Б. С., А. П. С., Х. Т. А., Г. И. Ш., И. П. Ш., М. Е. М., Н. Р. П., В. П. И., Н. И. Н., Л. В. Н., Л. П. Т., Д. М. Т., П. А. П., Р. Н. П., Б. Й. М., А. К. Я. - П., Г. Ц. Ц., А. Ц. Л., Р. Г. И. и Й. А. А., разноски за касационната инстанция в общ размер на 1 149.38 евро.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ:

.