Обезщетение за ползване на съсобствен имот след писмено поискване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50120/2022 г.

гр. София, 20.04.2023 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2742 по описа на Върховния касационен съд за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Д. И. Н. и С. Д. К., чрез пълномощника им адв. Ек. Ф., срещу въззивното решение от 17.03.2021 год. по гр. д. № 804/2020 год. на Софийски градски съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 13.03.2019 год. по гр. д. № 83601/2017 год. на Софийския районен съд в осъдителната му част за общата присъдена сума 11 215 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот за периода 29.07.2014 год. до 27.11.2017 год., е постановено друго, с което са отхвърлени исковете на касаторите срещу Р. О. Н. с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане общо на сумата 11 215 лв. /или на всеки от ищците по 5 607.50 лв./, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот, представляващ описания апартамент в [населено място], в частта, надвишаваща собствената на ответницата до размера на общо притежаваната от касаторите 1/2 ид. ч. от имота за горния период, ведно със законната лихва от 28.11.2017 год. до окончателното плащане.

В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу Р. О. Н. искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законната лихва в общ размер на 4 303.92 лв. за период от 18.02.2014 год. до 29.11.2017 год. върху горната главница, производството по касационната жалба е прекратено, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с влязлото в сила в тази част определение от 29.12.2021 год. по настоящето дело.

Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение в допуснатата до касационно разглеждане част, поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Неправилно и необосновано съдът приел, че искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е неоснователен, тъй като ищцата не живеела в определен период в съсобствения имот, както и е допуснато съществено нарушение на чл. 154 ГПК относно приетото от съда, че ищците носят доказателствената тежест да установят, че са лишени от ползването, при липса на твърдения, респ. доказателства за обратното от ответницата. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, по съществото на спора, с уважаване на претенциите по чл. 31, ал. 2 ЗС и присъждане на направените във всички инстанции разноски.

Ответната страна - по жалбата и по исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС – Р. О. Н., чрез адв. Г. З., в представен в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор и в съдебното заседание, оспорва жалбата като неоснователна, с искане за потвърждаване на въззивното решение и заплащане на направените пред касационната инстанция разноски. Твърди, че не са налице предпоставки за ангажиране на отговорността й по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като ищците не са доказали, че тя е ползвала съсобствения имот по начин, който препятства ползването му от тях в исковия период, а доказателствената тежест за този факт е на ищците. Последните не са имали намерение да ползват реално имота, достъпът до който никога не им е отказван от нея.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 60470 от 29.12.2021 год. по гр. д. № 2742/2021 год. на ВКС в частта, с която е отхвърлена ищцовата претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящия за изхода на спора правен въпрос относно доказването от страна на ищеца по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС на възпрепятстването на ползващия имота съсобственик като необходима предпоставка за основателност на иска. Прието е, че изложените от въззивния съд съображения, че за уважаване на иска е необходимо да се докаже, че ответницата е ползвала съсобствения имот над полагащото й се съобразно квотата й, както и че го е ползвала по начин, възпрепятстващ останалите съсобственици да го ползват, са обосновали извода му за неоснователност на предявения от тях иск. Освен това, последните и не твърдят да им е ограничен достъпа до имота от ответницата, дори няма и данни, че нямат ключове от същия, или че, не са били допуснати.

В определението по допускане на касационното обжалване е прието, че в сочената от касаторите съдебна практика разрешението по въпроса за доказателствената тежест за горните факти е обратното на приетото в обжалваното въззивно решение, напр. ТР № 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 3204/2008 год., ВКС, І г. о., решение № 241 от 10.11.2014 год. по гр. д. № 928/2014 год. І г. о., решение № 820 от 20.09.2011 год. по гр. д. № 1009/2009 год., ВКС, І г. о., решение № 467 от 7.07.2010 год. по гр. д. № 231/2009 год. ІV г. о. и др.

Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:

За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС са били уважени и вместо това да отхвърли същите, въззивният съд приел следното: По делото е установена съсобствеността върху процесния апартамент между страните, при равни права, както и факта на ползването му от ответницата в периода от 29.07.2014 год. до 24.11.2015 год.Установено е и, че на 18.02.2014 год. на ответницата е връчена нотариална покана от ищците, сега касатори, за плащане на обезщетение за лишаването им от ползване на имота съобразно техния дял от 1/2 ид. ч., а от приетото по делото заключение на оценителната експертиза е установен и размерът на претендираното от тях обезщетение. Независимо от това, съдът приел, че са останали недоказани останалите кумулативно изискуеми предпоставки за уважаване на исковете, изведени от цитирана във въззивното решение съдебна практика, а именно, че ответницата е ползвала съсобствения имот над полагащото й се съобразно квотата й в съсобствеността за целия исков период, както и че го е ползвала по начин, възпрепятстващ останалите съсобственици да ползват същия. Така, упражняваната от ответницата изключителна фактическа власт върху имота до 24.11.2015 год. е съобразно предназначението му, като за този период ищците, чиято е доказателствената тежест, не са установили с никакви доказателства, че с това тя ги е възпрепятствала да ползват и те имота според неговото предназначение. Липсват и твърдения, че ответницата е ограничила достъпа им до имота, дори няма данни, че не са имали ключове или да не са били допуснати по някакъв начин. Извършването на ремонти от ползващия съсобственик по никакъв начин не препятства останалите съсобственици да ползват имота за жилищни нужди.

Според въззивния съд, на още по-голямо основание исковете са недоказани за останалата част от исковия период - след 24.11.2015 год., с оглед данните, че ответницата не е живяла в имота, а и липсват доказателства, че е пречела на касаторите да ползват същия според квотата им в съсобствеността.

По поставените правни въпрос, по които е допуснато касационното обжалване на въззивното решение настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Неползващият съсобственик има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. Както е посочено в ТР № 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 3204/2008 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от 20.09.2011 год. по гр. д. № 1009/2009 год., ВКС, І г. о., решение № 516 от 11.01.2011 год. по гр. д. № 1385/2009 год., ВКС, III г. о. и решение № 4 от 18.02.2016 год. по гр. д. № 3322/2015 год., ВКС, ІІ г. о. вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик на една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността. Причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Не претендиращият обезщетението следва да поиска възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме.

Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД . Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС. Достатъчно е писмената покана да е достигнала до своя адресат – ползващия имота съсобственик /напр. решение № 121 от 07.04.2014 год. по гр. д. № 3230/2013 год., ВКС, IV г. о., решение № 112 от 02.07.2013 год. по гр. д. № 1011/2013 год., ВКС, II г. о./. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

Претенцията за обезщетение ще е основателна и когато ползващият съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта. Прякото ползване на вещта от единия съсобственик само по себе си представлява полза и доколкото именно от тази полза другият съсобственик е лишен, той разполага с възможността да претендира заплащане на съответното обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС има предвид личното ползване на съсобствената вещ, „служенето” с нея за задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението й, без събиране на добиви и граждански плодове и без вещта да бъде използвана като средство за производство или стока, като не поставя условие общата вещ да бъде използвана по предназначение. Състоянието на вещта следва да бъде отчетено само при определяне размера на дължимото обезпечение.

Във връзка с изложените съображения, въз основа на утвърдената съдебна практика, която настоящият състав изцяло споделя, и произнасяйки се по съществото на касационната жалба намира въззивното решение за валидно и допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Въззивният съд е приел за установено, че през исковия период страните са били съсобственици на имота, за който се претендира обезщетението, че ищците са отправила писмена покана до ответницата, получена на 18.02.2014 год., като с влязло в сила решение от 14.08.2017 год. по гр. д. № 41257/2014 год. на Софийския районен съд, последната е осъдена да им заплати обезщетение за предходен период /от 18.02.2014 год. до 28.07.2014 год./, както и че имотът е ползван единствено от ответницата. При липса на доказателства след получаване на писмената покана за плащане на обезщетение, ползващата имота ответница да е предоставила на ищците възможност да ползват същия, и те да са отказали да приемат това предложение, изводът на съда за неоснователност на претенцията за плащане на обезщетение е неправилен и в противоречие с практиката на ВКС. Налице е лично ползване, което представлява всяко осъществено от съсобственика поведение, което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата им; без правно значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я ползват на безвъзмездно основание. По делото е установено, че през процесния период ответницата е ползвала, стопанисвала съсобствения имот, а фактът, че след определена дата е заживяла в друг град не означава, че е предоставила ползването на другите съсобственици, за да се освободи от отговорност за плащане на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС. Поради това въззивното решение в обжалваната му част е неправилно и следва да се отмени, като вместо това се постанови ново по съществото на спора по исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС. Предпоставките за основателността им са налице - имотът е съсобствен между страните през исковия период, ответницата го е ползвала и след отправената й писмена покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването от страна на другите съсобственици и по делото е доказан размера на претендираното обезщетение.

Касаторите, ищци са легитимирани да претендират обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС до размера на притежаваната от тях идеална част в съсобствеността през процесния период – 1/2, видно от данните по нот. акт № 31/1993 год. и тези относно приключилото с публична продан делбено производство между страните на дата, следваща исковия период. Размерът на обезщетението следва да се определи на база средната пазарна наемна цена на имота за процесния период, която съгласно заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно – техническа експертиза /л. 46, 47/ за притежаваната от тях идеална част от имота възлиза на сумата 11 215 лв., или за всеки от ищците по 5 607.50 лв. До този размер предявените срещу ответницата искове са основателни и доказани и следва да бъдат уважени.

При този изход на делото касаторите имат право на разноски по делото, които ответникът по касация следва да им заплати в размер на сумата от 805 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и държавни такси в касационното производство, както и 513 лв., разноски във въззивното производство, съразмерно с уважената част /чл. 78, ал. 1 ГПК/. Производството по подадената касационна жалба в частта по исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е оставено без разглеждане, поради което и с оглед липсата на разграничение в направените от касаторите разноски, съдът приема, че са направени по равно за двата иска, поради което присъжда половината от тях. Същото съображение е относимо и за разноските във въззивното производство.

Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА въззивното решение № 261910 от 17.03.2021 год. по гр. д. № 804/2020 год. на Софийски градски съд, в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение от 13.03.2019 год. по гр. д. № 83601/2017 год. на Софийския районен съд в осъдителната му част за присъдената обща сума 11 215 лв. /на всеки от ищците по 5 607.50 лв./, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот за периода 29.07.2014 год. до 27.11.2017 год., е постановено друго, с което са отхвърлени исковете на Д. И. Н. и С. Д. К. срещу Р. О. Н. с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане общо на сумата 11 215 лв. /или на всеки от ищците по 5 607.50 лв./, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот, представляващ описания апартамент в [населено място], в частта, надвишаваща собствената на ответницата до размера на общо притежаваната от ищците 1/2 ид. ч. от имота за горния период, ведно със законната лихва от 28.11.2017 год. до окончателното плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Р. О. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. „Б“, ет. 9, ап. 113, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на Д. И. Н. и на С. Д. К., двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1, адв. Ек. Ф., общо сумата 11 215 лв. /единадесет хиляди двеста и петнадесет лева, или на всеки от тях по 5 607.50 лв./, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот в частта, надвишаваща собствената на ответницата до размера на общо притежаваната от ищците 1/2 ид. ч. от имота, представляващ апартамент № 42, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Б“, ет. 7, със застроена площ 88.15 кв. м., заедно с избено помещение № 18, ведно с 5.691/100 ид. ч. от общите части на сградата, за периода от 29.07.2014 год. до 27.11.2017 год., ведно със законната лихва от 28.11.2017 год. до окончателното плащане, както и разноски в общ размер на сумата 1 318 лв./хиляда триста и осемнадесет лева/.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: