Отговорност на държавата и общината при липса на обезопасяване на канал

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ

№ 45

гр. София 08.04.2020 година
ВИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 12.02.2020 (дванадесети февруари две хиляди и двадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 383 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е но реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9744/10.12.2018 година, подадена от Държавата, срещу от решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е отменил първоинстанционното решение № 165/11.05.2018 година на Окръжен съд Стара Загора, пети граждански състав, постановено по гр. д. № 29/2018 година и е постановил ново такова, с което е осъдил Държавата, на основание чл. 49 от ЗЗД, за заплати на А. О. А. и Н. А. М. сумите от по 70 000.00 лева на всеки един от тях за обезщетение за претърпените от тях, вследствие на смъртта на сина им А. А. О., настъпила на 09.12.2014 година, поради удавяне в отводнителен канал, намиращ се в землището на [населено място] и вливащ се в река „Т.", неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането 09.12.2014 година до окончателното плащане.

В касационната си жалба Държавата излага съображения за това, че решението на Апелативен съд Пловдив, е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. С оглед на това е поискано въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените от А. О. А. и Н. А. М. искове по чл. 49 от ЗЗД да бъдат отхвърлени.

Ответниците по касационната жалба А. О. А. и Н. А. М. са подали отговор на същата с вх. № 2551/14.01.2019 година, с който са изразили становище, с което жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Евентуалният ответник по исковете по чл. 49 от ЗЗД, а именно е подал отговор на ж:албата, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение,

Държавата е била уведомена за обжалваното решение на 09.11.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 9744/10.12.2018 година, като е подадена по пощата на 07.12.2018 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С определение № 378/11.09.2919 година, постановено по ч. гр. д. № 382/2019 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о. производството по посоченото дело е било присъединено към производството по гр. д. № 383/2019 година за съвместно разглеждане.

Производството по ч. гр. д. № 382/2019 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о. е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 9490/30.11.2018 година, подадена от А. О. А. и Н. А. М. срещу определение № 500/20.11.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1 -би граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година, с което е изменено решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година, в частта му за разноските като те са осъдени да заплатят на евентуалния ответник Община Чирпан сумата от 5000.00 лева разноски по делото за две съдебни инстанции.

В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от Община Чирпан молба по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 178/24.10.2018 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена оставена без уважение.

А. О. А. и Н. А. М. са били уведомени за обжалваното определение на 2.8.11.2018 година, а частната им жалба е с вх. № 9490/30.11.2018 година. Поради това е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересовани страни и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С постановеното по делото определение № 684/11.09.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това кои водни площи и при какви условия подлежат на минимално обезопасяване по Правилника за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи (ПВСДОВП) и по Наредбата за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи (НВСДОВП), в каква се състои това обезопасяване, кой е задължен да го извърши и какви са последиците от неизпълнението на това задължение.

От значение за тава поставения въпрос са разпоредбите на чл. 6 от ПВСДОВП и чл. 2 от НВСДОВП. Съгласно първата от тях на обезопасяване подлежат всички плувни басейни, напоителни канали, водни площи, образувани в изкопите или местата, където се добиват инертни материали, както и участъците от морските крайбрежни води, реките, езерата, язовирите и микроязовирите, а съгласно втората на обезопасяване подлежат плувните басейни, откритите канали, изкопите, участъците от морските крайбрежни води, реките, езерата, язовирите и микроязовирите.

Тези водни площи подлежат на обезопасяване при едновременното наличие на дете или само на една от посочените горните разпоредби предпоставки, а именно:

1) ако се ползват организирано или неорганизирано масово за къпане, плуване, гребане или друга дейност както е посочено в чл. 6 от ПВСДОВП или за къпане, плуване, гребане и други водни спортове или при използване на плавателни съдове и съоръжения с развлекателна цел, както е посочено в чл. 2 от НВСДОВП, а също така и

2) ако се намират в близост или в самите населени места, тъй като в при тях се създава повишена опасност от удавяния (чл. 6 от ПВСДОВП).

Съгласно чл. 9 от ПВСДОВП и чл. 7 от НВСДОВП обезопасяването може да бъде три вида-минимално, средно и максимално. На минимално обезопасяване по силата на чл. 10, ал. 1 от ПВСДОВП ш чл. 8, ал. 1 от НВСДОВП подлежат всички напоителни и други открити канали, изкопи, ями и други водни площи, когато са запълнени с вода и водният им пласт (дълбочина на водата) е по-голяма от 120.00 сантиметра. От цитираните разпоредби е видно, че основното изискване, за да възникне задължението за обезопасяване е дълбочината на водата в обектите да е по-голяма от 120.00 сантиметра. По аргумент на противното обекти, при които дълбочината на водата е под това ниво не подлежат на обезопасяване. Има се предвид това ниво на водата, което е обичайно и което се поддържа в обекта при нормални условия на експлоатация. Не е поставено изискването обектите да бъдат обезопасявани с оглед на евентуалната възможност за настъпване на форсмажорни обстоятелства и това как би се повишило нивото на водата в обекта, в тези случаи. Такова изискване не може да бъде извлечено от цитираните разпоредби на ПВСДОВП и НВСДОВП.

Самото минимално обезопасяване на водните площи се състои в оглаждането им с пояс от нискостеблени растения, парапет или друго ограждение, когато те преминават през населени места или в непосредствена близост до такива. Освен това по тяхното протежение, включително и когато се намират в извъннаселените места, се поставят лесно забележими табели забраняващи къпането, в които се посочва и конкретната опасност. Тези табели се поставят на разстояние не по-голямо от 500.00 метра (според чл. 10, ал. 2 от ПВСДОВП) или от 200.00 метра (според чл. 8, ал. 2 от НВСДОВП). Наред с това в случаите когато скоростта на водата в откритите канали е по-голяма от 1.5 м/сек. на разстояние не по-голямо от 200.00 метра в населените места и от 500.00 метра в извъннаселените места се поставят стълби за слизане на дъното им.

Както ПВСДОВП, така и НВСДОВП възлагат обезопасяването на водните площи на стопанина им. Последният в зависимост от конкретните обстоятелства може да е лицето, което я стопанисва и управлява, а при липса на такъв ползвател собственикът й. Неизпълнението на задължението за обезопасяване на водните площи води до административнонаказателна отговорност на лицата, които са отговорни за това неизпълнение. То би могло да доведе и до възникване на гражданскоправна отговорност на задължените лица за претърпените от трети лица вреди, в случаите когато съществува причинна връзка между неизпълнението и вредите.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Пловдив е неправилно по следните съображения:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че по делото било установено, че А. О. А. и Н. А. М. са родители на А. А. О., който е починал на 09.12.2014 година, вследствие на удавяне в канал, намиращ се в землището на [населено място] и влизащ се в река „Т.". От доказателствата по делото се установявало, че техническото хидросъоръжение, в което станал инцидентът било отводнителен канал отвеждащ както природно извиращи води, така и дъждовни и отпадни води, намиращ се в регулацията на [населено място]. Дълбочината на канала била 0.40 метра, до края на бетоновите наклонени стени-1.30 метра., а до края на наклона от земна маса от 2.14 до 2.17 метра. Обикновено водата била в рамките на бетоновото корито, което било дълбоко 0.40 метра, но при обилни валежи излизала извън него и се покачвала. Преди инцидента имало период на обилни валежи и нивото на водата било високо-по субективна преценка на свидетелите около 2.00 метра, което означавало, че водата била около и над наклона с бетонни плочи, който бил с височина 1.30 метра. Точно покачването на нивото на водата в резултат на обилните валежи, било преценено от ръководството на училището, в което учил А. А. О., като опасно за децата, които обичайно го прескачали. Тази опасност била преценена като реална възможност за злополука, поради което бил информиран Общинския съвет и било поискано обезопасяване на канала, за да се препятства преминаването му. Според въззивният съд не било толкова важно какво е било нивото на водата в деня на злополуката. Очевидно било, че е достатъчно да завлече А. А. О. в реката. По съществено било дали с оглед характеристиките на канала е било необходимо неговото обезопасяване. Задължението за обезопасяване на водни площи били регламентирани в Правилника за водноспасителната дейност и обезопасяването на водната площ от 1983 година, допълнен и детайлизиран в Наредба за водноспасителната дейност и обезопасяване на водните площи от 1996 година. В чл. 6 са изброени „водни обекти" подлежащи на обезопасяване поради обстоятелството, че се намират в близост или в самите населени места, създават повишена опасност от удавяния. В случая каналът се намирал в регулацията на града. За въззивния състав не било от особено значение дали е в регулацията или в контактната зона между регулацията и земеделските земи. Същественото било, че при определени условия съществувала опасност от удавяне, следователно имало необходимост от обезопасяване. Съгласно чл. 9 от Правилника обезопасяването можело да бъде минимално, средно и максимално. Съгласно чл. 10 ал. 1 от Правилника минимално обезопасяване подлежали всички напоителни и други открити канали, изкопи и ями и други, когато са запълнени с вода и водният им пласт е по-голям от 120.00 сантиметра. Съгласно ал. 2 Когато водните площи по ал. 1 се намирали или преминавали през населени места или в непосредствена близост до такива, те се обезопасявали с пояс от нискостеблени растения, парапет или друго ограждение. В случая каналът бил проектиран да поема воден пласт до 130.00 сантиметра до края на бетонните плочи на насипа под наклон и до 217.00 сантиметра до края на земния насип. Без значение било за необходимостта от обезопасяването му е, че тази дълбочина не била постоянна, а се проявявала само при определени атмосферни условия, като обилни валежи. От значение била опасността от удавяне при достигане на такава дълбочина. По смисъла на чл. 10 ал. 2 във връзка с ал. 1 от Правилника канала подлежал на обезопасяване с пояс от нискостеблени растения, парапет или друго ограждение. Задължението за обезопасяване на канала било за ползвателя, а при отсъствието'на такъв за собственика, съгласно чл. 31 от Правилника. Аналогични били разпоредбите и в наредбата. От доказателствата по делото без противоречиво се установявало, че нормативното задължение за минимално обезопасяване не било изпълнено към момента на инцидента. Следователно било налице бездействие на длъжностни лица, за изпълнение на задължения произтичащи от закона при изпълнение на служебни задължения, като поведението било противоправно и виновно. Налице били всички признаци на състава на чл. 49 от ЗЗД-отговорност за причинени вреди от чужди действия и бездействия, при и по повод изпълнение на възложена работа и причинна връзка между вредата и виновното и противоправно поведение. Спорен в случая бил въпросът кой от двамата ответници е собственик на канала, с оглед на това кой иск ще се уважи, главния или евентуалния. Само от факта на записването на канала в партидата на имот в ОСЗ, като общинска частна собственост не следвал извод за правото на собственост. Записването било декларативно, а не правопораждащо. Правото на собственост се определяло от нормите на ЗВ. Съгласно чл. 11 от ЗВ водите в РБ били публична държавна собственост. Съгласно чл. 19 от ЗВ водностопанските системи и съоръжения били собственост на търговски дружества, когато били включени в тяхното имущество. Процесният канал не бил включен в имуществото на „Напоителни системи" ЕАД [населено място] и не бил негова собственост. Той събирал вода от природен източник, дъждовна и отпадна вода и се влива в река „Т.", която била държавна. Съгласно т. 5 на чл. 11 от ЗВ водите, в това число отпадните води, когато изтичали от имоти, публична или частна собственост, и се вливати във води-публична собственост били публична държавна собственост. В конкретния случай каналът се вливал в река, която била публична държавна собственост и водата, която се движела в него била с източник от местността „А." в землището на [населено място], дъждовна вода и от отливни канали на дъждопреливници, поради което също била публична държавна собственост, от което следвало, че канала като съоръжение бил държавна собственост. С оглед на това предявените от А. О. А. и Н. А. М. срещу Държавата искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД се явявали доказащи по основание. Същите се явявали доказани и по размер. Да загубиш дете било може би най-тежкото емоционално преживяване за един родител. Загубата се отразявала на психо-емоционалната сфера, родителя търпял болки и страдания, които се доминирали от факта на прекия произход. Външната проява на страданията за всеки индивид била различна. Според въззивния състав не било необходимо да се доказват конкретните проявления на страданията, тъй като те се презумирали. Само страдания над обичайните подлежали на доказване с всички доказателствени средства. В конкретния случай родителите, които са отглеждани своето дете, полагали са за него обичайните грижи били понесли и обичайните болки и страдания от загубата му. Дълго време са плачели, страдали и трудно приемали случилото се. С оглед критериите за справедливост и съдебната практика за обезщетение на понесените неимуществени вреди, щяла бъде достатъчна сумата от по 100 000.00 лева. Исковете следвало да се уважат частично за 70 000.00 лева за колкото били предявени.

С оглед на горното от съществено значение за отговорността на ответника както по главния, така и на евентуалния иск е обстоятелството дали каналът, в който е станала злополуката е подлежал на минимално обезопасяване по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ПВСДОВП и чл. 8, ал. 1 от НВСДОВП.

От събраните по делото доказателства по делото се установява, че каналът, в който е станала злополуката се намира между училището „Св. св. Кирил и Методий" Ч., в което е учел А. А. О. и жилището където е живеел, като се влива в река „Т.". На около тридесет метра преди вливането на канала в реката през него преминавала пешеходна пътека, която представлява утъпкан черен път, през който са преминавали хора. Същата пътека е била използвана и от учениците, които отивали на училище. На самото място на злополуката нямало поставен мост за преминаване, поради което каналът трябвало да бъде прескачан от преминаващите. Масивен мост с изграден парапет имало на около 131.50 метра по на юг, където започвал покрития участък на река „Т.". Самия канал не е ограден и покрай него не са поставени предупредителни табели.

По отношение на техническото изпълнение на канала са изслушани две съдебно-технически експертизи. От първата от тях се установява, че той се състои от бетонов улей, берма от двете му страни, както и насип. Бетоновия улей е с ширина от 0.90 метра и с височина 0.43 и 0.42 метра съответно в двата му края. От двете страни на улея са изградени берми с дължина съответно от 1.10 и 1.20 метра и височина 0.50-0.51 метра в двата и края. Общата ширина на канала с бермите е 3.20 метра. От двете страни на бермите са изградени стени, чиято височина в краищата е съответно 1.31-1.29 метра. Общата ширина на канала между краищата на тези стени е 6.20 метра.

Според втората съдебно-техническа експертиза каналът представлява бетонов улей в средата с височина 0.40 метра и ширина 0.90 метра. От двете страни на улея има симетрично наклонени към него бетонова берма с височина 0.10 метра и ширина 1.10 метра. От двете страни на бермата има симетрично наклонени към нея бетонови стени с ширина 0.80 метра, след което следва пръст с наклон към насипа и височина 1.60 метра. Общата височина на канала от дъното на бетоновия улей до края на бетоновата стена е 1.30 метра, а общата ширина е 6.40 метра.

Видно е, че в двете заключения има известни разминавания по отношение на размерите на канала, но те не са съществени. Основната част на канала е бетоновият улей, който трябва да поеме преминаващия през канала воден поток. Същият е ширина от 0.90 метра и височина от 0.43 и 0.42 метра съответно в двата му края. Останалите елементи на канала, а именно бермата и стената не са предназначени за поемане на преминаващата през канала вода и изпълняват други функции. Брегът на канала се оформя на нивото на водата като берма, което представлява ивица от земя, която се оставя между улея на канала и долната част на насипа на същия, която придава устойчивост на почвата. Същата служи и за обслужване на канала, както и за придвижване покрай него. Затова бермата не е елемент от канала, който да служи за преминаване на водата. Поради това същата не трябва да бъде вземана предвид, при определяне на това за преминаването на какъв обем вода е проектиран канала. Това се отнася и до изградената след бермата стена, тъй като след като бермата не се взема предвид то с още по-голямо основание не трябва да се взема предвид и последващата я стена. С оглед на това изводът на състава на Апелативен съд Пловдив, че каналът бил проектиран да поема воден пласт до 130.00 сантиметра до края на бетонните плочи на насипа под наклон и до 217.00 сантиметра до края на земния насип е неправилен. Количеството вода, за което е проектиран канала е това, което е трябвало да преминава през бетоновия улей, който е с височина под 120.00 сантиметра. Същевременно обичайното ниво на водата в канала било в порядъка от 0.20 метра-0.40 метра. С оглед на това по отношение на канала не е било налице задължение за обезопасяване по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ПВСДОВП и чл. 8, ал. 1 от НВСДОВП, чието неизпълнение да послужи като основание за ангажиране на отговорността както на главния, така и на евентуалния ответник.

Горният извод остава непроменен от показанията на разпитаните по делото свидетели, според които в деня на злополуката каналът бил пълен догоре. Това обстоятелства се е дължало на падналите в кратък период от време обилни валежи, които са повишили нивото на водата в канала над обичайното такова, за което той е бил проектиран и което нормално е преминавало през него. Касае се до обстоятелство, което има временен характер и което с оглед на дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване не може да доведе до отговорност на главния и евентуалния ответник за неизпълнение на задължението за обезопасяване. При това както се посочи по-горе това задължение възниква само ако нивото на водата в обекта обичайно е над 120.00 сантиметра.

С писмо № 3851/22.10.2014 година ръководството на ОУ „Св. св. Кирил и Методий" Чирпан уведомило Председателя на Общинския съвет Чирпан за проблемите по маршрута на първокласниците от училището до махалата в която живеят. Един от тези проблеми бил наличието на бездомни кучета по улиците. За такъв проблем е счетено и обстоятелството, че повечето от децата съкращават маршрута и ежедневно прескачат канала, който според ръководството представлявал потенциална опасност за тях. Във връзка с това е направено предложение каналът да бъде обезопасен или ограден така, че преминаването през него да стане невъзможно. Това писмо е било препратено на кмета на Община Чирпан. Същевременно още преди изпращането на писмото с други писма от 21.01.2014 година, 27.01.2014 година и от 02.09.2014 година Н. А. М. и А. А. О. са били уведомени за издадената от ръководството на училището забрана за преминаване през канала при отиването до училище и обратно, като на 15.09.2014 година О. е преминал инструктаж във връзка със забраната. Тези действия на ръководството на ОУ „Св. св. Кирил и Методий" Ч. не могат да послужат като основание за ангажиране на отговорността на главния или на евентуалния ответник. На първо място писмото не е било адресирано до Държавата и не е било получавано от нея. Що се отнася до Община Чирпан то писмото не може да породи задължения за нея при положение, че такива не са предвидени в закона или друг нормативен акт.

Предвид на горното както главните, така и евентуалните искове, предявени от А. О. А. и Н. А. М. са неоснователни и трябва да бъдат отхвърлени. Това налага обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.

Обжалваното решение е било изменено по реда на чл. 248 от ГПК с определение № 500/20.11.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година. С него А. О. А. и Н. А. М. са осъдени да заплатят на евентуалния ответник по делото Община Чирпан сумата от 5000.00 лева разноски по делото за двете инстанции. С частна жалба с вх. № 9490/30.11.2018 година А. и М. да обжалвали определението по чл. 248 от ГПК, като са поискали неговата отмяна и постановяването на друго, с което искането на Община Чирпан по чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година в частта му за разноските бъде оставено без уважение. Предвид изхода на делото частната жалба е неоснователна.

С исковата молба А. О. А. и Н. А. М. са предявили всеки от тях по два иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД за претърпени от тях вследствие на смъртта на сина им А. А. О.. настъпила на 09.12.2014 година, поради удавяне в отводнителен канал, намиращ се в землището на [населено място] и вливащ се в река „Т.", неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането 09.12.2014 година до окончателното плащане. Двата иска са предявени при условията на евентуално съединяване като главния иск е против Държавата, а евентуалния против Община Чирпан.

С първоинстанционното решение № 165/11.05.2018 година на Окръжен съд Стара Загора, пети граждански състав, постановено по гр. д. № 29/2018 година и двата иска на А. О. А. и на Н. А. М. са отхвърлени изцяло. Впоследствие с решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година първоинстанционното решение е отменено като предявените против Държавата искове са уважени, което води до оставяне на исковете против Община Чирпан без разглеждане, дори и това да не е посочено изрично в диспозитива на въззивното решение. Със самото въззивно решение съставът на Апелативен съд Пловдив не се е произнасял по разпределението на направените пред двете съдебни инстанции разноски, а това е направено едва с определението по чл. 248 от ГПК, което е предмет на частната жалба.

В случаите, когато с исковата молба са предявени евентуално съединени искове срещу различни лица, всяко едно от тях е самостоятелна страна в процеса и може да се защитава по предявения срещу него иск. Такова съединяване се допуска с оглед на процесуална икономия, в случаите, когато отговорността на главния и на евентуалния ответник е на различни правни основания, възникването, на които обаче е поставено в зависимост от общи и за двете факти. Не съществува установена поредност за събиране и проверка на доказателствата за всеки един от съединените искове. Същата се извършва в едно общо производство, в което всеки един от ответниците следва да организира защитата си по предявения срещу него иск, като използва предоставените му от закона средства за това. Всеки един от евентуално субективно съединените искове е самостоятелен такъв, което прави и ответника по него самостоятелна страна в производството. Затова всеки от тях трябва да осъществи зашитата си по предявения срещу самия него иск все едно същия е предявен в самостоятелно производство. В случаите на евентуално субективно съединяване на исковете преценката на съда по отношение на всеки един от исковете намира израз в решението му. При това той може да уважи главния иск, в който случай няма да разгледа евентуалния, но е възможна и другата хипотеза, при която след като бъде отхвърлен главния иск съдът да разгледа по същество евентуалния такъв. Последното обаче означава, че трябва да са извършени всички действия по установяването на отношенията между страните по този иск. Затова евентуалния ответник не следва да бездейства, а има правната възможност да извършва необходимите с оглед на осъществяване на защитата му срещу иска процесуални действия. Осъществяването от евентуалния ответник на тези действия е свързано с извършването на разноски, включително и такива за адвокатско възнаграждение, които следва да му бъдат възстановени, независимо от това дали евентуалния иск е отхвърлен или не е разгледан.

Отговорността за разноски в посочените по-горе случаи е върху насрещната страна по спора-ищеца, каквото качество в случая имат А. О. А. и Н. А. М., като тази отговорност е за целия период от производството, независимо от това пред коя съдебна инстанция се развива същото. В случаите когато първата инстанция е отхвърлила както главния, така и евентуалния иск, ответникът няма интерес от въззивното обжалване на съдебното решение. Такъв интерес има ищецът по тези искове, като в случая първоинстанционното решение е обжалвано в цялост, както в частта му за главните, така и в частта му за евентуалните искове. С оглед на това подадената от А. О. А. и Н. А. М. въззивна жалба запазва висящността на производството по евентуалния иск. Затова евентуалния ответник, като участник във въззивното производство ще има право на обезщетение за извършените в нето разноски, така както има такова за извършените пред първата инстанция такива. Тази отговорност се реализира по правилата на чл. 78 от ГПК и задължено лице по нея, независимо по чия жалба е започнало въззивното производство, е ищецът тъй като защитата на евентуалния ответник е свързана именно с предявения срещу него иск, а не с подадената от главния ответник въззивна жалба. В случая определение № 477/04.11.2016 година, постановено по ч. т. д. № 1218/2016 година по описа на ВКС, ТК. I т. о., на което се позовават частните жалбоподатели е неприложимо, тъй като то се отнася до случай при който ответник по главния и по евентуалния иск е едно и също лице.

Предвид горното правилно съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че са налице предпоставките за допълване на решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година в частта му за разноските и е направил това с обжалваното определение № 500/20.11.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година, като е отчел извършените от Община Чирпан в хода на производствата пред двете инстанции разноски за адвокатско възнаграждение. С оглед на това обжалваното определение трябва да бъде потвърдено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от А. О. А. с ЕГН [ЕГН] и Н. А. М. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат З. В. от АК Пловдив, против ДЪРЖАВАТА искове, с правно основание чл. 49 от ЗЗД, за заплащане на сумите от по 70 000.00 лева на всеки един от тях, представляващи част от цялото вземане от по 100 000.00 лева за всеки един от двамата, за обезщетение за претърпените от тях, вследствие на смъртта на сина им А. А. О., настъпила на 09.12.2014 година, поради удавяне в отводнителен канал, намиращ се в землището на [населено място] и вливащ се в река „Т.", неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането 09.12.2014 година до окончателното плащане.

ОТХВЪРЛЯ предявените от А. О. А. с ЕГН [ЕГН] и Н. А. М. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат З. В. от АК Пловдив против ОБЩИНА ЧИРПАН искове, с правно основание чл. 49 от ЗЗД, за заплащане на сумите от по 70 000.00 лева на всеки един от тях, представляващи част от цялото вземане от по 100 000.00 лева за всеки един от двамата, за обезщетение за претърпените от тях, вследствие на смъртта на сина им А. А. О., настъпила на 09.12.2014 година, поради удавяне в отводнителен канал, намиращ се в землището на [населено място] и вливащ се в река „Т.", неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането 09.12.2014 година до окончателното плащане.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 500/20.11.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година, с което е изменено решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година в частта му за разноските.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:

Членове: 1.

2.