Връщане на надвзета лихва от банка при спад на пазарния индекс

Текстът на акта

Ключови фрази

Неоснователно обогатяване * тълкуване на договор * действителна обща воля на страните * лихва

Р Е Ш Е Н И Е

№ 349

гр. София, 17.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №2603 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Г. А. Г., чрез адв. Н.Т. срещу решение №705 от 03.06.2024г., постановено по в.гр.д. №3171/2023г. по описа на Окръжен съд- Пловдив. С обжалваното решение е отменено решение №261849/28.06.21г., постановено по гр.д. №994/20г. по описа на Районен съд- Пловдив, с което е осъден ответникът „УниКредит Булбанк” АД, [населено място] да заплати на Г. А. Г. сумата 6 362.90 евро – недължимо платена лихва по договор за ипотечен кредит №TR 71409422/ 28.03.2008г. за периода 16.07.2016г.- 16.01.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 22.01.2020г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноските в производството, и вместо това е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като неоснователен.

В касационната жалба се твърди, че решението следва да бъде отменено като неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че като е приел, че между страните е договорен „фиксиран минимален лихвен процент“ в размер на 7.70 %, въззивният съд e тълкувал договора в нарушение на чл.20 ЗЗД и не е разкрил действителната им воля. Оспорва като незаконосъобразни и необосновани изводите на съда относно договорен фиксиран минимален лихвен процент, като излага доводи, че посоченият в т.4.1. от договора ГЛП е определен към момента на сключването на споразумението и подлежи на промяна по начина, регламентиран в т.4 от договора, вр. т.10.3. и т.10.4 от Условията по кредити на физически лица- ипотечни кредити. Оспорва като необоснован и извода на въззивния състав, че не се доказва начисляване на компонента „премия“ като част от ГЛП от страна на банката. Счита, че от доказателствата се установява, че разликата между начислената възнаградителна лихва и дължимата е 6 362.90 евро, поради което моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде уважен предявеният иск. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответникът по жалбата „УниКредит Булбанк” АД, чрез адв. Д.Ц. оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага подробни доводи, че въззивното решение е правилно - обосновано и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:

Обжалваното решение е постановено след отмяна на предходното въззивно решение и връщане на делото от ВКС за ново разглеждане от въззивния съд /решение №50110/22.11.23г., постановено по к.т.д. №1665/22г./. За да отмени осъдителното първоинстанционно решение и да отхвърли иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въззивният съд приема за безспорно сключването на процесния договор за банков кредит, усвояването на отпуснатата сума от страна на ищеца- кредитополучател, плащането на възнаградителна лихва от 7.70 % за целия период, респективно стига до извод, че няма недължимо платена сума в полза на банката-ответник. Решаващият състав констатира, че по друго гражданско дело между страните е установено, че след сключването на договора банката едностранно е добавила нов допълнителен елемент при формиране на дължимата лихва – т.нар. „премия“, за която страните не са постигнали съгласие, като този допълнителен елемент в размер на 4% е бил включен към уговорената в договора лихва от 7.70 % и лихвата е надхвърлила договорения размер от 7.70 %, поради което е бил уважен искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за исков период, предходен на настоящия. Съдът приема, че по настоящото дело не е доказано твърдението на ищеца, че банката е продължила да прилага този допълнителен компонент към договорната лихва и за процесния период, като стига до извод, че няма разлика в размера на възнаградителната лихва по кредита при условията на фиксиран минимален размер от 7.70 % за исковия период от платения от ищеца,т.е.няма надвзета сума за договорна лихва.

Въззивният състав приема, че съгласно т.4 от договора годишният лихвен процент /ГЛП/ за съответния период на олихвяване е равен на базисен лихвен процент /БЛП/ по т.10.3. и 10.4. от Условията по кредит на физически лица, определен съгласно т.11.1.1. при подписване на процесния договор и надбавка. Съгласно т.4.1.а от договора периодът на лихвения план е от датата на усвояване до 01.04.2033г., базисният лихвен процент е 4.20 %, надбавката е 3.50 % и годишният лихвен процент е определен на 7.70 %. В т.11.1. от раздел II „Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по Договор за банков кредит“ е предвидено, че кредитополучателят заплаща на кредитора лихви, изчислявани при годишна база – 360/360 дни- за кредити, издължавани чрез анюитетни погасителни вноски, съответно дългът по заемната сметка се олихвява с годишен лихвен процент, формиран от базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размер по т.4 за съответния период на олихвяване. Уговорено е, че приложимият към съответния период на олихвяване от действието на този договор базисен лихвен процент за различните валути се определя от Управителния съвет на банката или оторизиран от него орган и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в т.10.3. и т.10.4. от условията на „Булбанк” АД по кредити на физически лица, неразделна част от този договор. В т.11.1.2. е предвидено, че с промяната на действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент, лихвените условия по раздел I, т.4.1. до т.4.5. от договора се считат автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са задължителни за страните по договора, като кредиторът уведомява кредитополучателя за настъпилите изменения. Съдът съобразява, че с влязлото в сила решение по гр.д. №10034/16г. на РС- Пловдив е прогласена нищожността на т.11.1.3., даваща право на банката-кредитор едностранно да променя размера на ГЛП, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с един пункт, като счита, че тази неравноправна клауза не може да породи своето правно действие и не следва да се прилага в отношенията между страните.

Тълкувайки клаузите на договора, решаващият състав намира, че годишният лихвен процент е формиран от две компоненти – първата представляваща фиксирана надбавка в размер на 3.50 %, а втората - базисен лихвен процент по т.10.3. и т.10.4. от Условията по кредити на физически лица, определени съгласно т.11.1.1. при подписване на договора и която е 4.20 %. Приема, че определянето на базисния лихвен процент е съгласно т.10.3. от Условията по кредити на физически лица- за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърденият от Управителния съвет на банката, съответно от оторизирани от него да го определят органи и/или служители на банката, лихвен процент за кредити в съответната валута, както следва: т.10.3.2–за кредити в евро– едномесечен EURIBOR. Съгласно т.10.4. посочените в т.10.3. базисни лихвени проценти са приложими при ипотечни кредити, какъвто е и процесният. Излага доводи, че в договора е предвидена само една възможност за промяна на лихвения процент- в посока неговото увеличаване съгласно т.11.1.3., като няма уговорка, даваща възможност за намаляване на годишния лихвен процент под уговорения от 7.70%. Именно затова е обявена за нищожна и клаузата на т.11.1.3 от договора. Стига до извод, че след като клаузата е прогласена за нищожна и не се прилага, то лихвеният процент не може да бъде увеличаван над първоначално уговорения от 7.70 %, но той не може да бъде и намаляван под този процент- 7.70 %, тъй като не е предвиден механизъм за намаляването му. Съдът приема, че страните са обвързани от този размер, на който са се съгласили при сключването на договора. Той може да бъде изменян само по волята на страните, в която съдът не би могъл да се намеси, нито да замени в случая /позовава се на практика на СЕС, според която „националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им“/.

Като приема, че няма доказателства ищецът да е заплащал месечна лихва в размер над дължимата от 7.70 % за процесния период, съдът стига до извод, че искът е неоснователен и следва да се отхвърли.

С определение №2059/02.07.2025г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите.

За да даде отговор на поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното:

По въпросите за предпоставките за тълкуване на договорите и критериите по чл.20 ЗЗД е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, вкл. цитираните от касатора актове /решение №46/07.03.2018г., гр.д. №2489/2017г., ІV г.о.; решение №75/20.06.2016г., т.д.№1608/2015г., ІІ т.о.; решение №115/01.11.2010г., т.д.№939/2009г., І т.о.; решение №546/23.07.2010г., гр.д.№856/2009г., ІV г.о.; решение №157/30.10.2012г., т.д.№696/2011г., ІІ т.о. и др./. ВКС приема, че при неяснота, съмнение или двусмисленост, при спор на страните относно съдържанието на договорна клауза, съдът следва да установи действителната воля на съконтрахентите чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на обективните критерии, регламентирани в чл.20 ЗЗД. Решаващият съдебен състав не следва да подменя волята на страните, а да тълкува договорните клаузи поотделно и във връзка една с друга, в смисъла, произтичащ от договора, като изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. В множество свои актове ВКС разяснява, че при разкриване на действителната воля на договарящите следва да се изследват и фактите, свързани със сключването на договора, обичайно възприетата практика между страните, поведението им преди и след сключването на договора, включително при изпълнението на договорните им задължения.

По основателността на касационната жалба:

Въведените в касационната жалба основания за отмяна на въззивното решение по чл.281, т.3, пр.1 и пр.3 ГПК /постановяване на решението при допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост/ са налице.

Основателни са изложените от касатора оплаквания, че въззивният съд в нарушение на чл.20 ЗЗД не е разкрил действителната воля на страните по отношение на начина на изчисляване на възнаградителната лихва и е достигнал до необоснован извод, че постигнатото между тях съгласие е възнаградителната лихва за срока на договора да бъде във фиксиран размер, посочен в договора за кредит – 7.70 %, който след прогласяване на нищожността на т.11.1.3. от договора не само не може да бъде увеличаван, но не може и да бъде намаляван в зависимост от промяната на индекса EURIBOR.

Правилно решаващият състав приема, че в процесния договор за банков кредит е постигнато съгласие годишният лихвен процент да бъде формиран от две компоненти – първата представляваща фиксирана надбавка в размер на 3.50 %, а втората - базисен лихвен процент по т.10.3. и т.10.4. от Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т.11.1.1. при подписване на договора, чийто размер към този момент е 4.20%. /чл.4/. Съгласно т.10.3. от Условията по кредити на физически лица за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърденият от Управителния съвет на банката, съответно от оторизирани от него да го определят органи и/или служители на банката, лихвен процент за кредити в съответната валута, който за кредити в евро е едномесечният EURIBOR /т.10.3.2./, приложим и при ипотечни кредити, какъвто е и процесният /т.10.4./. Обосновано съдът приема, че с влязло в сила съдебно решение по предходен спор между страните е прогласена нищожността на клаузата на т.11.1.3. от раздел II „Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по Договор за банков кредит“, предвиждаща възможност за промяна на лихвения процент единствено в посока неговото увеличаване, поради което същата не поражда правно действие и не следва да се прилага в техните отношения.

Не може да бъде споделен обаче крайният извод на въззивния състав, че между страните в чл.4.1.а. е договорен минимален лихвен процент. За да стигне до извод, че лихвеният процент не може да бъде увеличаван над първоначално уговорения от 7.70 %, но не може и да бъде намаляван под този процент- 7.70 %, тъй като не е предвиден механизъм за намаляването му, респ. че страните са обвързани от този размер, на който са се съгласили при сключването на договора, въззивният съд не е съобразил в цялост съдържанието на чл.4 от договора, както и на т.11.1. и т.11.2. от раздел ІІ на договора, озаглавен „Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит №71409422 от 28.03.2008г.“, т.10.3.2. и т.10.5. от Общите условия, при които „УниКредит Булбанк“ АД предоставя ипотечни кредити на физически лица /Условията по кредити на физически лица- ипотечни кредити/. Тези разпоредби предвиждат, че годишният лихвен процент по усвоената част от кредитите се формира от сбора на базовия лихвен индекс, приложим за съответния период на олихвяване /един месец/, плюс надбавка за редовен дълг, определена в договора. За кредити в евро това е едномесечният EURIBOR - равен на индекса, публикуван на страница „EURIBOR” на RЕUTERS в 11 часа централноевропейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец. Настоящият съдебен състав намира, че базовият лихвен процент не е фиксиран към индекса EURIBOR към датата на сключване на договора - 4,20%, а се променя ежемесечно, като се отразява на договорената от страните възнаградителна лихва, респ. и на зависещите от нейния размер лихви за забава и наказателни лихви.

Не могат да бъдат споделени доводите на ответната банка за договорен между страните фиксиран базисен лихвен процент, неподлежащ на промяна, тъй като е налице смесване на понятията фиксиран и минимален лихвен процент. Понятието „фиксиран“, означава „определен“, „уточнен“, „конкретизиран“, „установен“, но не е синоним на „постоянен“. Фиксирането на лихвения процент към момента на сключването на договора не означава, че страните са постигнали съгласие това да е минимален лихвен процент, неподлежащ на промяна. Този извод се подкрепя и от поведението на банката-кредитор, чийто Управителен съвет /УС/ взима неколкократно решения за повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент за банковите кредити на физически лица в евро. В протокол №38/14.10.2008г. на УС на „УниКредит Булбанк“ АД изрично е отразено, че цената на всеки банков кредит се определя като сбор от – променлив базов лихвен процент, формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс /SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR/ или друг договорен лихвен индекс и премия, определяна по размер от ГОД от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, към който БЛП се прибавя фиксирана договорена надбавка. Именно поради промяната на приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс /SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR/ и по-точно неговото понижаване, банката-кредитор чрез включване и увеличаване на непредвиден в договора компонент- премия, цели да не се стигне до намаляване на БЛП, респ. на дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва. Обстоятелството, че договорната клауза, позволяваща на банката да променя едностранно размера на възнаградителната лихва, е прогласена за нищожна поради неравноправност, не променя горния извод относно поведението на кредитора при изпълнение на договора.

С оглед изложеното основателни са доводите на касатора, че не следва да се съобразява начисляваният от банката размер на възнаградителната лихва по договора за кредит, фиксиран в погасителните планове към договора, а следва да се съобразят промените в индекса EURIBOR съгласно предвиденото в т.10.3.2. и т.10.5. от Общите условия, при които „УниКредит Булбанк“ АД предоставя ипотечни кредити на физически лица /Условията по кредити на физически лица- ипотечни кредити/. Такова изменение на приложимия лихвен процент за възнаградителната лихва се основава единствено на обективен фактор, чието изменение е извън контрола на банката, поради което попада в в хипотезата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде кредитиран вариантът от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, при който размерът на дължимата възнаградителна лихва за процесния период е определен при съобразяване промените в индекса EURIBOR съгласно предвиденото в т.10.3.2. и т.10.5. от Общите условия, при които „УниКредит Булбанк“ АД предоставя ипотечни кредити на физически лица /Условията по кредити на физически лица- ипотечни кредити/. Съгласно този вариант размерът на дължимата възнаградителна лихва за периода 16.07.2016г.-16.01.2020г. е 4 338.29 евро, а размерът на надвнесената от ищеца сума е 6 362.90 евро.

Неоснователно е поддържаното от ответника възражение за погасяване на процесното вземане с изтичане на 3-годишен срок. Вземането е основано на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и се погасява съгласно чл.110 ЗЗД с изтичане на 5-годишен давностен срок, който не е изтекъл към 22.01.2020г., когато е подадена исковата молба

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че искът с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен за сумата 6 362.90 евро - недължимо платена лихва по договор за ипотечен кредит №TR 71409422/ 28.03.2008г. за периода 16.07.2016г.- 16.01.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба /22.01.2020г./ до окончателното изплащане на вземането. Въззивното решение, с което след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен искът на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, следва да бъде отменено като неправилно, а претенцията да бъде уважена изцяло.

По разноските:

С оглед изхода на касационното производство и на основание чл.78, ал.1 ГПК касаторът /ищец/ Г. А. Г. има право на направените по делото разноски. Основателни са възраженията на ответника по реда на чл.78, ал.5 ГПК, поддържани във всички инстанции, за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. При отчитане на фактическата и правна сложност на делото, вкл. на обстоятелството, че по част от спорните въпроси между страните е формирана сила на пресъдено нещо по предходни дела, цената на иска, броя на съдебните заседания и процесуалните действия по делото, съдът намира, че на ищеца следва да се присъдят разноски както следва: за настоящото касационно производство- в размер на 1 878.90 лева, от които 278.90 лева държавна такса и 1 600 лева адв.възнаграждение; за първото касационно производство- в размер на 1 200 лева; за първото въззивно производство- в размер на 903.34 лева, за второто въззивно производство- в размер на 800 лева и за първоинстанционното производство - в размер на 3 197.90 лева.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №705 от 03.06.2024г., постановено по в.гр.д. №3171/2023г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, „УниКредит Булбанк” АД, [населено място] да заплати на Г. А. Г., ЕГН [ЕГН] сумата 6 362.90 евро – недължимо платена възнаградителна лихва по договор за ипотечен кредит №TR 71409422/ 28.03.2008г. за периода 16.07.2016г.- 16.01.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 22.01.2020г. до окончателното изплащане на вземането, на основание чл.78, ал.1 ГПК разноските по делото, както следва: за настоящото касационно производство- в размер на 1 878.90 лева; за първото касационно производство- в размер на 1 200 лева; за първото въззивно производство- в размер на 903.34 лева, за второто въззивно производство- в размер на 800 лева и за първоинстанционното производство - в размер на 3 197.90 лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.