Отпадане на хулигански подбуди и намаляване на наказания при лека телесна повреда

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 180

гр. София, 06 април 2026 г.

Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

при секретар Марияна Петрова, при участието на прокурора А. Г. от ВКП, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1091 по описа за 2025г.

Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадени касационни жалби от подсъдимите А. Д. Д. и С. Р. С. чрез защитниците им срещу присъда рег. № 7 / 04.09.2025г. по ВНОХД № 20253000600186 / 2025г. на Варненски апелативен съд, наказателно отделение, първи състав.

С атакуваната присъда е отменена присъда № 14 / 18. 02.2025г. по НОХД № 511 / 2024г. на Варненски окръжен съд.

С касационната жалба на подсъдимия А. Д. Д. са въведени трите касационни основания, като се твърди, че липсват доказателства, липсват мотиви и е налице непроизнасяне по направените искания от защитата, а наказанието при неговата индивидуализация не е съобразено с добрите характеристични данни на дееца.

Иска оправдаването на дееца, алтернативно отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от апелативната инстанция, а като друга алтернатива- намаляване на наказанието до размера, определен от съда от първата инстанция, с намаляване на размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

В допълнение към касационната жалба се развиват доводи за недоказаност на обвинението, което е довело до нарушение на материалния закон. Оспорва се доказателствения анализ на свидетелите П., И. и Н., който не бил критичен, а се основавал на малолетието на свидетелите. Техните показания не са анализирани в съвкупност с други събрани по делото доказателство, като логическите разсъждения на съда водели до заключението, че е налице необективност и неправилност по отношение на правните изводи. В подкрепа на това защитата посочва липсата на възможност за идентификация на лицата, независимо от което обаче се давала пълна вяра на видеотехническата експертиза. Изтъква се и предубеденост на експерта, служител на МВР, като съдът бил оправдал субективните му коментари с „липсата на начин едно насилствено действие да бъде описано с неутрални думи“.

В допълнението отново се акцентира на липса на мотиви от страна на въззивната инстанция, с които да обоснове защо счита всяко едно от възраженията на жалбоподателя срещу първоинстанционната присъда за неоснователни. Тази липса правела невъзможна касационната проверка за законосъобразността на правните изводи на въззивната инстанция.

По отношение на оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание подсъдимият чрез защитата си утвърждава, че не са отчетени добрите му характеристични данни. Наказанието било съществено завишено без да се изложат съществени аргументи за това.

Оспорва се и размера на уважения граждански иск, като се твърди бързо възстановяване на св. П. и категорична недоказаност на претендираните от този свидетел претърпени болки и страдания.

В допълнението се поддържат същите искания.

Същият защитник е изразител на волята и на другия подсъдим – С. Р. С.. В тази касационна жалба се ангажират отново и трите касационни основания, като се посочва, че е налице неправилно приложение на материалния закон на първо място, тъй като липсвали категорични доказателства с оглед нормата на чл.303 от НПК.

На второ място се твърди наличието на допуснати процесуални нарушения, като конкретно се твърди за липса на мотиви защо се отхвърлени като неоснователни въззивните му възражения, както и че се кредитират само тази част от доказателствата, които обслужват обвинителната теза. Непроизнасянето по всички направени възражения представлявало съществено процесуално нарушение.

Относно наказанието касаторът твърди, че индивидуализацията на наказанието не била съобразена с добрите характеристични данни на подсъдимия, както и с предходно агресивно поведение на пострадалия.

Претенциите на този подсъдим повтарят исканията на първия - оправдаване, алтернативно - отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от апелативната инстанция и като трета алтернатива - намаляване на наказанието до размера, определен от съда от първата инстанция, с намаляване на размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

В допълнение към касационната жалба защитникът по отношение на този подсъдим се фокусира в наличието на основание за ответно поведение, т.е. се твърди личен мотив в действията на подсъдимия, предизвикан от насрещното поведение на пострадалия, изключвайки хулигански подбуди. В останалата част се повтарят възраженията на първия подсъдим, като се отбелязва увеличение от четири пъти на претендираното обезщетение, без съдът да изложи никакви доводи и основания.

Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че касационните жалби са неоснователни. Поддържа тезата, че правилно въззивната инстанция е приела установената фактическа обстановка от първостепенния съд, като с основание не се била съгласила с приложението на материалния закон. В този смисъл прокурорът приема, че правилно въззивната инстанция е възприела обвинителната теза и съответно квалификацията на деянието, поради което закономерно е постановена и новата присъда.

Пледира за правилно приложение на материалния закон, както и относно определяне на наказанията – със съобразяване на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Твърди че няма допуснати нарушения по смисъла на чл.348, ал.1 от НПК и моли за потвърждаване на обжалваната присъда.

Частният обвинител, действащ лично и със съгласието на своя родител, не се явява. Представлява се и от повереник, който също не се явява.

Двамата подсъдими, редовно призовани, не се явяват, представляват се от един защитник, който поддържа представените касационни жалби. Поставя акцент върху наличие на осъждане без категорични доказателства и неправилно според него кредитиране изцяло на показанията на свидетелите П., И. и Н., като не било отчетено отричането от страна на подс.С. на поредица твърдени за произнесени от него цинични фрази. Била пренебрегната неговата безупречна репутация, добри характеристични данни и обстоятелството, че няма житейска логика той да изрича всички тези цинизми и да извършва тези действия на обществено място, препълнено с хора. В пледоарията си оспорва преценката на въззивната инстанция, за разлика от тази на първостепенния съд, че са налице хулигански подбуди за извършване на деянието, което според подсъдимите не кореспондирало със събраните по делото доказателства. Действията на подс. С. са били провокирани от нанесената му обида от пострадалия и не били насочени към нарушаване на обществения ред и демонстрация на неуважение към обществото.

В пледоарията си защитата отново се концентрира върху твърдение за липса на мотиви, които да отговорят на възраженията на защитата, а също и да се даде отговор защо се считат за неоснователни. Това съставлявало съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като ограничавало правото на защита на подсъдимите.

На последно място отново се поддържа оспорването на наложеното наказание като явно несправедливо, с позоваване на добрите характеристични данни, чисто съдебно минало, като се твърди пренебрегване на агресивното поведение на пострадалия. За завишаването от четири пъти на гражданския иск съдът от въззивната инстанция не бил изложил също мотиви.

В заключение поддържа поставените искания в жалбите и допълнението към тях.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда № 14 / 18. 02.2025г. по НОХД № 511 / 2024г. на Варненски окръжен съд подсъдимите са признати за виновни в извършване на 18. 06. 2022г. в гр. Варна на престъпление по чл.131, ал.1, т.4, вр. чл.130, ал.2, вр. чл.20, ал.2 от НК – наложено наказание от 10 месеца пробация с три пробационни мерки на подс. С., на подс. Д. от 8 месеца пробация с две пробационни мерки.

Подсъдимия С. е признат за виновен и в извършване на същата дата и място престъпление по чл.131, ал.1, т.4, вр. чл.130, ал.2, като му е наложена глоба в размер на 500 лв.

Подс. С. за тези две деяния е бил оправдан те да са извършени по хулигански подбуди, подсъдимия Д. за деянието в съучастие също е бил оправдан – съответно по квалификацията по чл.131, ал.1, т.12 от НК.

На трето място двамата подсъдими са признати за виновни в извършване на същата дата и място на престъпление по чл. 143, ал.2, вр. ал.1, чл.142, ал.2, т. 6, пр. 2-ро, вр. чл.20 ал.2 от НК, като били наложени съответните наказания – на подс. С. 5 (пет( месеца лишаване от свобода с изпитателен срок от 3 (три) години, а на подс. Д. – лишаване от свобода в размер на 4 (четири( месеца с изпитателен срок от 3 (три) години.

Приложен е чл.23 от НК, като на подс. С. е определено най – тежкото наказание от 5 (пет) месеца лишаване от свобода при определения изпитателен срок, присъединявайки и наложената глоба в размер на 500 лв. За подс. Д. е определено да изтърпи най-тежкото наказание от 4 (четири) месеца лишаване от свобода със същия изпитателен срок.

Двамата подсъдими са осъдени да заплатят солидарно обезщетение в размер на 5 000лв. за претърпените от пострадалия П. неимуществени вреди, като предявения граждански иск е отхвърлен до пълния предявен размер от 20 000лв.

Подсъдимите са осъдени да заплатят и направените деловодни разноски.

С атакуваната в настоящето касационно производство въззивна присъда рег. № 7 / 04.09.2025г. по ВНОХД № 20253000600186 / 2025г. на Варненски апелативен съд, наказателно отделение, първи състав частично е отменена първоинстанционната присъда.

Вместо нея е постановена нова, с която двамата подсъдими са признати за виновни да са извършили престъпление по 131, ал.1, т.4 и т.12, вр. чл.130, ал.2, вр. чл.20 ал.2 от НК по отношение на малолетния Д. Д. П.. Наложено им е наказание съответно от една година и три месеца лишаване от свобода на подс. С., а на под. Д. – от три месеца лишаване от свобода

Подс. С. е признат за виновен да е извършил самостоятелно на същата дата и място същото престъпление по отношение на същото малолетно лице – постр.Д. Д. П.,

Двамата подсъдими са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 143, ал.2, вр. ал.1, чл.142, ал.2, т. 6, пр. 2-ро, вр. чл.20 ал.2 от НК, като по реда на чл.54 от НК са им определени наказание от по 3 (три) години лишаване от свобода.

Приложен е чл.23 от НК, като са определени наказания от по 3 (Три) години лишаване от свобода, с определен изпитателен срок от по 5 ( пет ) години.

Гражданския иск е уважен изцяло, а подсъдимите отново са осъдени да заплатят направените деловодни разноски и дължими държавни такси.

Настоящето касационно разглеждане е първо по ред.

Жалбите са подадени от процесуално легитимирани лица и в законовия срок. Разгледани по същество, те се явяват частично основателни.

І. По възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения;

Касационният състав не намери допуснати такива нарушения, които да опорочават както събраните по делото доказателства и тяхната процесуална годност, така и волята на решаващите съдилища по такъв начин, който да попречи на разкриване на обективната истина и да ограничи правото на защита на страните.

Важно е на първо място да се отбележи относно формата на въззивното решение, че процесуалният закон не е налагал да бъде отменена изцяло първоинстанционната присъда. Единствените различия относно приложението на материалния закон са три - относно оправдателния диспозитив на съда от първата инстанция и приложението на чл.55, респективно чл.54 от НК, както и относно размера на уважения граждански иск.

Първото различие е могло да бъде отстранено с отмяна на присъдата, но частично. Второто различие, за да бъде отстранено, е било достатъчно да бъде подведено под нормата на чл.337, ал.2, т. 1 от НПК, а това се отнася и до гражданския иск – чл.337, ал.3 от НПК, т.е. с изменение на първоинстанционния съдебен акт.

Като цяло обаче това несъобразяване с процесуалния закон не се отразява на валидната воля на решаващия съд и не я опорочава, нито пък ограничава правата на касаторите, като в този смисъл нарушението не се явява съществено.

На следващо касационният състав определя като неоснователни развитите доводи за недоказаност на обвинението, което е довело до нарушение на материалния закон, а също така е неоснователна процесуалната критика, насочена към осъществения доказателствен анализ на показанията на свидетелите П., И. и Н.. Оспорването се състои в твърдение за липса на критичен анализ, като даването на вяра на тези показания се основавало на малолетието на разпитаните лица. В действителност се оспорват не установените от тези показания факти, а тяхната интерпретация от съдилищата, което по същество е въпрос на вътрешно убеждение. Не е налице превратен анализ или такъв, който противоречи на установяваните факти по делото. Налице е както житейска, така и правна логика в това да бъдат кредитирани именно показанията на тримата свидетели, поради което оспорването на тяхната достоверност навлиза в полето на твърдение за липса на обоснованост на съдебния акт, което не съставлява същинско касационно основание.

Неоснователно е възражението за липса на анализ с останалата доказателствена съвкупност, тъй като освен обясненията на подсъдимите, други противоречия липсват, а това се отнася и за твърдяната липса за идентификация на лицата. Наличието на оспорваните свидетелски показания, в съчетание с направените разпознавания и видеозапис, не будят никакво основателно или обосновано съмнение в тяхната достоверност, като дори хипотетичната невъзможност за идентификация се преодолява с анализа на тези показания. Отражението на обективната действителност е кристализирало в предоставения видеозапис, който е такъв, какъвто е и липсва спор по съхранените телодвижения. Това е дало възможност на съда да детайлизира всяко едно телодвижение,а съответно и да възприеме изцяло изготвената видеотехническа експертиза, като словесната обосновка на експерта не може да попречи на съда обективно да оцени установените чрез записа действия и тяхното техническо проучване. Защитата като цяло основава процесуалното си недоволство на основата на отхвърлените обяснения на подсъдимите, конкретно на тази част, която противоречи на оспорваните свидетелски показания. Това не прави основателни възраженията, тъй като е суверенно право на съда да подчини вътрешното си убеждение на тези факти, които кредитира, а отхвърлянето на защитната теза само по себе си не може да бъде и не съставлява процесуално нарушение. В този смисъл тези възражения, които по начало тангират с критика на обосноваността на съдебното решение, не могат да бъдат приети за основателни.

По отношение на твърдяната липса в допълнението към касационната жалба за мотиви от страна на въззивната инстанция, с които да обоснове защо счита всяко едно от възраженията на жалбоподателя срещу първоинстанционната присъда за неоснователни;

На страници 12 и 13 от мотивите на въззивната инстанция е даден достатъчен пълен, логичен и обоснован ( което касационната инстанция не е задължена да провери) отговор на това възражение, което опровергава възраженията на касатора. Изтъкнатите доводи и съображения на въззивната инстанция са изчерпателни в една напълно достатъчна степен, при което заинтересованата страна може да разбере защо едно възражение се приема или се отхвърля. А ако е даден отговор защо не се приема един предикативен довод, то следващите съображения се извеждат по логически път, без да е необходимо да се обсъждат детайлно.

В заключение касационният състав намери, че липсват допуснати нарушения на процесуалните правила при водене на делото, които да са опорочили доказателствения анализ на съда и да се ограничили правото на защита на страните, като в този смисъл да се явяват съществени. Предвид на това съдът намери, че по това касационно основание касационната претенция се отхвърля напълно.

ІІ. По приложението на закона;

Касационният състав не споделя изтъкнатите доводи от въззивната инстанция, довели до отмяната на оправдателната част на първоинстанционната присъда, визираща приложението на т.12 на чл131, ал.1 от НК – деянието да е извършено по хулигански подбуди.

Доводите на въззивната инстанция в тази връзка са вътрешно противоречиви. От една страна е налице несъгласие с наличието на личен мотив, какъвто се твърди поне по отношение на един от подсъдимите. На следващо място при оценката на достоверността на обясненията на подсъдимите съдът от втората инстанция изтъква липсата на логичен отговор кое е наложило извеждането на пострадалия не през регулярните и открити за посетители входове - изходи, а през авариен такъв.

От друга страна се твърди наличие на обективни и субективни признаци на това деянието да е извършено по хулигански подбуди, с позоваване на т. 1.3 от ППВС № 2 / 29.11.1974г., по н.д. № 4. По същество с това позоваване се признава наличието на личен мотив, иначе действително е полезно съдилищата да се позовават на задължителната съдебна практика.

Разграничението между умисъла с личен мотив и евентуалния умисъл за извършване на хулиганските действия, визиран в т. І.3 от постановлението, от друга страна обаче, не е извършено твърде удачно.

Трябва да се отговори дали действията на двамата подсъдими представляват демонстрация на явно неуважение към обществото. Верният отговор за въззивната инстанция е следвало да се изведе от приетата липса на логика в защитната версия на подсъдимите, които твърдят, че са искали да изведат пострадалия, но не са го сторили през откритите за посетители входове. В светлината на защитната версия може да липсва логика за подобно извеждане – през авариен изход, но не и относно желанието това действие да остане скрито от очите на обществото.

Може да се твърди, изводимо от известните и приети за безспорни факти по делото, че двамата подсъдими са изпитвали респект от възможния обществен резонанс, което ги е накарало да извършат принудата и да се опитат да прикрият нанасянето на телесната повреда от очите на обществото. В цитираното постановление изрично е отбелязано, че субективната страна на престъплението се определя не само от мотива или целта на извършителя, а от съдържанието на неговия умисъл. В случая действията на двамата подсъдими са подчинени на желанието им те да останат скрити за обществото, поради което аналитичната дейност на въззивната инстанция да се изведат хулигански подбуди от това тяхно желание съставлява превратно тълкуване на доказателствата.

При всички случаи най – малкото за въззивната инстанция е съществувало съмнението дали е налице евентуален умисъл по отношение на това дали подсъдимите са желаели или поне допускали явно неуважение към обществото. А добре известно е при съмнение приложението на правилото „in dubio pro reo“, което изключва при каквито и да било доводи и обстоятелства съставомерност от субективна страна.

В т. І.5 от същото постановление е интерпретирана хипотезата дали хулиганските действия трябва да бъдат извършени на публично място. Задължителната съдебна практика е разрешила съществуващия и по това време спор, като е приела, че е налице „хулиганство и тогава, като хулиганските действия не са извършени на публично място, но след това са станали достояние или могат да станат достояние и на други лица“. В случая действията на подсъдимите са станали достояние и на други лица (каквото обстоятелство е относимо към всяко едно разкрито престъпление), но не може еднозначно, безусловно и по категоричен начин да се приеме, че то (обстоятелството) се обхваща от техния умисъл, доколкото, както се обясни по-горе, те са искали тези им действия да останат скрити за обществото.

Предвид липсата на субективна страна – конкретно хулиганските подбуди, при причиняване на телесната повреда касационният състав прие, че следва да се приложи чл.24, 1, т.1, п 1-во от НПК в тази част на обвинението, като двамата подсъдими бъдат оправдани да са извършили деянието и по т.12 на чл.131, ал.1 от НК.

Налице е допуснато нарушение на закона по отношение квалифициране деянието по чл.131 от НК на подс. С. още от фазата на досъдебното производство и при съставяне на обвинителния акт. Разпоредбата на чл.26, ал.6 от НК не се прилага по отношение на деянията, две на брой, по чл.131 от НК, като едното от тях е извършено в съучастие с другия подсъдим. По аргумент за противното, тъй като пострадало е едно и също физическо лице, тези два отделни епизода е следвало да се квалифицират като едно продължавано престъпление съобразно нормата на чл.26, ал.1 и 3 от НК, тъй като са налице всички материалноправни предпоставки за това – две деяния, които осъществяват един или друг ( в случая друг) състав на едно и също престъпление, извършени през непродължителен период от време, при еднородност на вината, като второто деяние се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото.

Такъв касационен довод обаче не е наведен от нито една от страните. Касационният състав не може да се позове по аргумент на нормата на чл.347, ал.2 от НК, тъй като съдилищата не са приложили чл.24 от НК по отношение на трите отделни деяния за подс. С., а преквалифициране на деянията от две отделни в едно продължавано може да доведе до изводи за по- тежка наказуемост на продължаваното престъпление. С оглед на това касационният състав не намери процесуална възможност за корективна намеса по отношение на това нарушение на закона.
ІІІ. Относно справедливостта на наложеното наказание;

Изложените доводи от въззивната инстанция по отношение на наложените наказания за двете престъпления са я довели до извод за налагане на наказание на и към минимума, въпреки изтъкваните декларативни съображения за висока степен на обществена опасност на деянието, като малолетието на пострадалия, което обстоятелство е елемент от състава на престъплението и само по себе си го квалифицира до степен да е престъпление от общ характер. С други думи, това обстоятелство не може да доведе до отделен извод за степента на обществена опасност на деянието и на дееца, извън предвидената от закона. Доминацията на личния мотив не е от естество да е отделно извинително обстоятелство, доколкото укоримото поведение на подсъдимия е предизвикало обидилата го реакция на малолетния пострадал. С други думи- зададен е неуместен въпрос, получен е обиден отговор. Поведението на подсъдимия С. действително е укоримо, защото въпросът не е съобразен с възрастта на пострадалия, подсъдимият няма никакви взаимоотношения и връзка с него, за да е възможна или допустима подобна близост с навлизане в интимната сфера. Тези обстоятелства и мотив обаче не го правят деец с висока степен на обществена опасност, а само невъзпитана личност с нисък волеви праг и слаб самоконтрол.

Наложените наказания от въззивната инстанция обективно представляват оценка за наличие само на смекчаващи отговорността обстоятелства за деянията по чл.143 и по чл.131, ал.1, т.4 и т.12, самостоятелното извършено и във връзка с чл.130, ал.2 от НК. При такава оценка липсва основателна причина за деянието по чл.131, ал.1, т.4 и т.12, във връзка с чл.130, ал.1 от НК, извършено в съучастие, да бъде наложено пет пъти по-тежко наказание, като в този смисъл наказанието е определено несъразмерно тежко, сравнимо с останалите две наказания – наложени на минимума. Декларативно изложените доводи за длъжностното качество на подсъдимите и обсъждане на морално-етичния аспект в поведението им в светлината на техните задължения и отговорности в служебен план не могат да бъдат възприети като отегчаващи отговорността обстоятелства или поне въззивния съд не е приел никаква, дори и относителна, тяхна тежест.

Касационният състав не намери основание да приеме, че са налице изключителни смекчаващи вината и отговорността обстоятелства. По отношение на другата възможна самостоятелна предпоставка обаче касационният състав намери, че установените по делото смекчаващи обстоятелства и приети от съдилищата, по същество покриват параметрите да са многобройни. Предвид на това касационният състав намери подхода на първоинстанционния съд за правилен – че и най – лекото наказание,предвидено в закона, се оказва несъразмерно тежко , а измененото наказание от второстепенния съд за явно несправедливо при отказ да се приложи чл.55 от НК.

Обществената опасност на деянието и на дейците не излиза извън обхвата на минимално изискуемите се предпоставки за осъществяване на състава на трите деяния, тоест не се отличава по никакъв начин в посока на завишаване на обществената опасност от типичните случаи на подобни престъпления. Деянията освен това се отличават със сравнително нисък интензитет и въпреки изтъкнатите съображения от второинстанционния състав, последиците от тях са отшумяли без сериозни отражения във физически и психически план.

Въз основа на изложеното касационният състав намери, че второинстанционната присъда следва да бъде изменена и в частта относно наложените наказания, като приложи чл.55, ал.1, т.1 и за трите деяния, придържайки се към пенитенциарната логика на първостепенния съд, без да се достига обаче до твърде снизходителното наказване, характерно за присъдата му – става въпрос обаче само за деянията по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.1 вр. чл.20 ал. 2 от НК и чл. 143, ал.2, вр. ал.1, чл.142, ал.2, т. 6, пр. 2-ро, вр. чл.20 ал.2 от НК, доколкото за деянието с приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК глобата е наложена на максимума. .

Така касационният състав реши да наложи следните наказания:

1а: На подс. С. за престъпление по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.1 вр. чл.20 ал. 2 от НК наказанието се определя по чл.55, ал. 1, т.1 от НК на пробация със следните две пробационни мерки_

- По чл.42а, ал.2, т.1 от НК – „Задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година“;

- По чл.42а, ал.2, т.2 от НК - „Задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година“.

1б: За деянието по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.2 от НК на подс. С. наказанието се определя по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК на глоба в размер на 500 лв.;

1в: За деянието на подс. С. по чл. 143, ал.2, вр. ал.1, чл.142, ал.2, т. 6, пр. 2-ро, вр. чл.20 ал.2 от НК, наказанието се определя на 1 година лишаване от свобода.

Приложим е чл.23, ал.1 от НК, като измежду така определените три наказания следва да се определи най – тежкото от тях, а именно лишаване от свобода за срок от 1 година, чието изтърпяване се отлага по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от 4 години.

Съдът не намери за необходимо да присъединява съобразно чл.23, ал.3 от НК към така определеното най – тежко наказание от една година лишаване от свобода наложената глоба, тъй като за постигане целите на чл.36 от НК е достатъчно само предвиденото лишаване от свобода, финансовия аспект не би изиграл съществена роля в поправянето на дееца, а би се възприело само като чисто репресивна мярка.

2а: По отношение на подс. Д. наказанието за деяние по чл.131, ал.1, т.4 вр . чл.130, ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК следва да се определи по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК със същите две пробационни мерки:

- По чл.42а, ал.2, т.1 от НК – „Задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 10 месеца“ ;

- По чл.42а, ал.2, т.2 от НК - „Задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок 10 месеца“;

2б. За деянието по чл. 143, ал.2, вр. ал.1, чл.142, ал.2, т. 6, пр. 2-ро, вр. чл.20 ал.2 от НК наказанието следва да се определи по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК на десет месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване да се отложи по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от 3 години. По този начин се отчита значително по - ниския интензитет на участие на подсъдимия в съвместната с подс. С. престъпна дейност, така се отчита и водещата роля на последния.

ІV. По гражданските искове;
Още по време на първоинстанционното съдебно производство е допусната процесуална грешка, като за три отделни престъпления е приет един граждански иск, предявен солидарно срещу двамата подсъдими. По този начин не е възможно сепариране на искове за вреди от всяко едно отделно престъпление ( вече беше разяснено неприложението на института на чл.26 от НК по отношение на деянията, свързани с нанасяне на леки телесни повреди и защо не може да се извърши корективна намеса на касационната инстанция), не е възможно и да се отчете различната степен на участие в престъпната дейност – подс. Д. не е извършил деянието по чл.131, ал.1, т.4, вр. чл.130, ал.2 от НК. Диференциация съобразно личното участие в отделните деликти не е извършена, макар очевидно да се налага.
Касационната инстанция, съобразявайки изключителното приложение на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, относимо и за гражданския иск в наказателния процес, макар и субсидиарно, констатира, че не е направено подобно оплакване от страна на касаторите и подсъдими по делото. Визира се, съвместно с претенция за признаване на дейците за невинни, за цялостно оставяне без уважение на предявения граждански иск като неоснователен, а алтернативно – единствено и само намаляване на уважения размер до размера, приет за доказан, от първостепенния съд.
Съдът обаче намери, с оглед изминалия период от време и необходимостта от спазване на императивния принцип делата да се разглеждат своевременно и в разумен срок, че не се налага отмяна и връщане на делото в гражданската част за уточняване на претенцията от страна на гражданския ищец и че е възможно в рамките на поисканата обезвреда да се съобрази както солидарното участие в извършване на отделните деяния, така и самостоятелно извършеното деяние. Искането за оставяне без уважение на предявения граждански иск не е основателно по изложените съображения за виновността на двамата подсъдими, като касационният състав прие за основателно искането за намаляване на уважения размер. Не намери, че следва да се възприеме първоначално уважения размер от съда от първата инстанция, тъй като е твърде занижен. Следва да бъде отсъдено по справедливост обезщетението за претърпените болки и страдания от малолетния пострадал за деянията поотделно - по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.1 вр. чл.20 ал. 2 от НК и по чл. чл. 143, ал.2, вр. ал.1, чл.142, ал.2, т. 6, пр. 2-ро, вр. чл.20 ал.2 от НК, като съдът прие, че за всяко едно от двете деяния се дължи от двамата подсъдими солидарно сумите от по 5 000лв.( равностойност в евро),или общо 10 000лв.( равностойност в евро), ведно със законите лихви, считано от датата на увредата.
За самостоятелно извършеното от подс. С. деяние по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.2 от НК той дължи на пострадалия Д. Д. П. обезщетение в размер на 2 000лв. ( равностойност в евро), като и тази присъдена сума се дължи от подс. С. ведно със законната лихва, считано от датата на увредата.
За солидарните задължения по двете деяния подсъдимите С. и Д. дължат също така солидарно държавна такса в размер на 400лв.( равностойност в евро), съставляваща 4% от уважения размер на исковете.
За самостоятелно извършеното от подс. С. деяние по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.2 от НК той дължи държавна такса в размер на 80лв. ( равностойност в евро).
Посочените суми са напълно достатъчна, за да възмезди пострадалия Д. П... Емоционалните щети са нанесени, те съществуват, но не е налице невъзстановимо състояние, което да е продължило толкова време, за да се налага да бъде компенсирано с целия претендиран размер, който е твърде значителен за подобен тип увреждания и претърпени болки и страдания, като се явява прекомерен.
В този аспект въззивната присъда следва да се измени, като се намали обезщетението до размера от 10 000 лв. ( равностойност в евро), платими от двамата подсъдими солидарно за посочените по – горе две деяния, а за третото – подс. С. следва да заплати самостоятелно сумата от 2 000лв. ( равностойност в евро).
В останалата част и за разликата от 8 000лв.( равностойност в евро) между 12 000лв. ( равностойност в евро) до 20 000лв. ( равностойност в евро) предявения граждански иск се отхвърли като недоказан по размер.

Съставът на ВКС, предвид горните изводи прие, че атакуваната с касационни жалби от подсъдимите въззивна присъда на Варненски апелативен съд следва да бъде изменена в посочените части, а в останалата си част да се остави в сила.

С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т. 2, ал.2, т.1, 3 и 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ присъда рег. № 7 / 04.09.2025г. по ВНОХД № 20253000600186 / 2025г. на Варненски апелативен съд, наказателно отделение, първи състав, в наказателната част, като :

Оправдава двамата подсъдими С. и Д. да са извършили деянието по чл.131, ал.1, т.4 вр. чл.130, ал.1, вр. чл.20 от НК по хулигански подбуди- по т.12 на чл.131, ал.1 от НК;

Намалява наложените наказания за това деяние по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК, както следва:

І.1.На подс. С. на пробация със следните две пробационни мерки:

- По чл.42а, ал.2, т.1 от НК – „Задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година;

- По чл.42а, ал.2, т.2 от НК - „Задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година;

І.2. На подс. Д. на пробация със следните две пробационни мерки/

- По чл.42а, ал.2, т.1 от НК – „Задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 10 месеца ;

- По чл.42а, ал.2, т.2 от НК - „Задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок 10 месеца;

ІІ. Оправдава подс. С. да е извършил деянието по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.2 от НК по хулигански подбуди- по т.12 на ал.1, на чл.131 от НК;

Намалява наказанието съобразно чл.55, ал.1, т.1 от НК за това деяние, като го определя на глоба в размер на 500лв.;

ІІІ Намалява наказанието на двамата подсъдими за деянието по чл. 143, ал.2, вр. ал.1, чл.142, ал.2, т. 6, пр. 2-ро, вр. чл.20 ал.2 от НК, като го определя по чл.55, ал.1, т.1 от НК и както следва;

ІІІ.1а На подс. С. на 1 година лишаване от свобода;

ІІІ.1б. Прилага чл.23, ал.1 от НК за този подсъдим, като измежду така определените три наказания следва да се определи най – тежкото от тях, а именно лишаване от свобода за срок от 1 година, чието изтърпяване се отлага по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от 4 години;

ІІІ.2а . На подс. Д. на десет месеца лишаване от свобода;

ІІІ.2б. Прилага чл.23, ал.1 от НК по отношение и на този подсъдим, като измежду така определените две наказания следва да се определи най – тежкото от тях, а именно лишаване от свобода за срок от 10 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване се отлага по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от 3 години;

ІV. Изменя присъдата и в гражданската част, като намалява присъденото обезщетение на Д. П. и осъжда подсъдимите С. Р. С. и А. Д. Д. да заплатят за причинените от тях увреждания от престъпленията по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.1 вр. чл.20 ал. 2 от НК и по чл. 143, ал.2, вр. ал.1, чл.142, ал.2, т. 6, пр. 2-ро, вр. чл.20 ал.2 от НК сумите за всяко едно от двете деяния от по 5 000лв.( равностойност в евро), или общо 10 000лв.( равностойност в евро), ведно със законите лихви, считано от датата на увредата.

Изменя присъдата в гражданската част относно деянието по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.2 от НК, като осъжда подс. С. да заплати на малолетния пострадал Д. Д. П. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от това престъпление в размер на 2 000лв. ( равностойност в евро), като присъдената сума се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на увредата.
ОТХВЪРЛЯ предявения граждански иск за разликата от 8 000лв.( равностойност в евро) между 12 000лв. ( равностойност в евро) до пълния предявен размер от 20 000лв. ( равностойност в евро) като недоказан по размер.
ОСЪЖДА подсъдимите С. и Д. да заплатят солидарно държавна такса в размер на 400лв.( равностойност в евро), съставляваща 4% от уважения размер на исковете.
ОСЪЖДА подс. С. по уважения граждански иск за самостоятелно извършеното от него деяние по чл.131, ал.1, т.4 , вр. чл.130, ал.2 от НК да заплати държавна такса в размер на 80лв. (равностойност в евро).

Потвърждава присъдата в останалата й част.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:

1.

2.