Оправдаване за палеж при недоказано авторство и изолирани косвени доказателства

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 481
гр. София, 10.11.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при секретаря Илиана Рангелова и в присъствието на прокурора Росица Славова като изслуша докладваното от съдия Колева к.н.д. № 483/2025 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, ал. 1 от НПК.

Образувано е по жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци М. Н.-А. и Н. А. – адв. Н., срещу решение № 13 от 13.01.2025 г., постановено по ВНОХД № 1141/2023 г. на апелативен съд – София.

В жалбата са посочени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК и с нея се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Нарушението на материалния закон според повереника е резултат от допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила. В подкрепа на това касационно основание е изтъкнато, че решението е буквален препис на мотивите на първостепенния съд, което представлява липса на мотиви. Претендира допуснато от втората инстанция нарушение на чл. 14, 107, ал. 5 и чл. 305, ал. 3 НПК; неотговаряне на доводи на защитата; анализиране на доказателствените източници поотделно, не и в съвкупност; несъобразяване на факта, че преките доказателства се подкрепят от производни такива; игнориране показанията на свид. Н.; надценяване показанията на свид. Г. без съобразяване на нейната заинтересованост. Акцентира на позоваване от въззивния съд на протоколите от изготвените веществени доказателствени средства, които не са приобщени по реда на чл. 283 НПК и не са предявени на страните. Твърди извращаване на факти от САС, защото е приел в мотивите, че свид. А. не познава А. С., а в разпита си свидетелят е заявил обратното; отправен е упрек, че въззивната инстанция е изградила изводите си върху разпит на свидетел, чиято достоверност не би могла да бъде кредитирана, т. к. би се уличил в извършване на престъпление, визирайки показанията на свид. А.. Сочи, че в решението няма мотиви защо се дава вяра на показанията на свид. А., които противоречат на показанията на анонимния свидетел № ***.

В изготвеното от адв. Р. допълнение към касационната жалба отново се обръща внимание на обстоятелството, че второстепенният съд се е съгласил с приетата от първоинстанционния фактология, като от л. 5 до л. 10 от решението буквално се възпроизвежда записаното в мотивите на Софийски окръжен съд в тази им част. Липсата на собствен анализ на фактите и приемането на идентична фактическа обстановка с тази на първия съд предпоставя същите или много сходни правни изводи, което е заявено категорично на стр. 11 от решението. Извежда нарушение на чл. 14 НПК, доколкото са изключени от доказателствената съвкупност някои гласни доказателствени средства, определяйки ги като косвени и непроверими, като по този начин съдът се е лишил от такива, които подкрепят обвинителната теза. Твърди, че тези доказателствени материали са множество и при балансирана и логична тяхна оценка налагат изводи за съпричастност на подсъдимия към инкриминираното престъпление. Набляга на разбирането, че не може да се откаже достоверност на едно доказателствено средство само защото е изолирано и неподкрепено, като по този начин според защитника съдът се е отнесъл към информацията, съдържаща се в показанията на свидетел с тайна самоличност № ***. Определя като неверни аргументите на съда, че свид. А. е заявил в разпита си, че не познава лицето А. С., като в действителност е казал, че го познава, което дава основание да се приеме, че показанията на посочения анонимен свидетел не са изолирани и неподкрепени. Отново иска отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание пред касационната инстанция повереникът адв. Р. поддържа жалбата и допълнението към нея. Сочи, че апелативната инстанция не е извършила самостоятелна и критична аналитичната дейност на доказателствената съвкупност, че косвените доказателства за виновността на подсъдимия са обсъждани поотделно, а не в цялост и по тази причина някои от тях са обявени за непроверими. По този начин е подходил съдът и към някои производни доказателствени материали, определяйки ги като изолирани.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Намира, че в решението на САС доказателствата са анализирани в достатъчна степен. Не отрича, че съдът е възприел фактическата обстановка, каквато е била изяснена от СОС, но е направил собствен анализ на доказателствената маса. Счита, че ясно апелативният съд е посочил защо обвинението спрямо подс. Ш. е недоказано и почива на предположения. Пледира за оставяне в сила на решението на апелативната инстанция.

Защитникът на подс. Ш. – адв. Д. моли решението на второстепенния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Счита, че в хода на воденото срещу подзащитния й наказателно производство не са събрани никакви доказателства, които да свидетелстват за съпричастност от негова страна към извършеното деяние. Изразява несъгласие с доводите в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения, като смята мотивите на въззивната инстанция за изчерпателни. Затова пледира за оставяне без уважение жалбата на частното обвинение.

Подс. Ш. не се явява пред касационната инстанция и не взема отношение по жалбата.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:

С присъда № 260000 от 17.02.2023 г. на Софийски окръжен съд, постановена по НОХД № 304/2019 г., подс. К. И. Ш. е признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 330, ал. 3 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 НК и на основание чл. 304, пр. 2 НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение.

Със същата присъда е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Г. Н. – А. и Н. И. А. граждански иск срещу подс. К. И. Ш. за сумата от 52 703 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 31.07.2014 г. до окончателното й изплащане.

За сметка на държавата са оставени направените по делото разноски.

По протест на прокурор от окръжна прокуратура – Пазарджик и по жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци – адв. Н., пред апелативен съд – София било образувано ВНОХД № 1141/2023 г. С решение № 13 от 13.01.2025 г. атакуваната пред второинстанционния съд присъда на Софийски окръжен съд била потвърдена.

След внимателна преценка на материалите по делото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не се констатира.

Контролираният съд в качеството си на втора инстанция по фактите е провел съдебно следствие, като е извършил разпит на свид. С. А., назначил е и е изслушал лицево-идентификационна експертиза, провел е безрезултатно търсене на доказателствени материали и въпреки положените усилия не е стигнал до различни фактически и правни изводи относно участието на подсъдимия Ш. във вмененото му престъпление.

Проверяваната инстанция е подложила на анализ цялата доказателствена съвкупност, като изцяло се е присъединила към анализа на първоинстанционния съд, изложен в мотивите към контролираната присъда. В този смисъл, вярно е твърдението на поверениците, че в акта на апелативния съд изцяло са инкорпорирани приетите от първостепенния такъв разрешения по фактите, анализът на доказателствените средства и правото, но това не е недопустим подход.

Решението отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК и това е така, защото съдържа аргументи относно съществените доводи на страните, а именно тези, свързани с доказаността на авторството на деянието; тезата му е ясна и е защитена по начин, който не оставя съмнение относно съдебната воля. В този смисъл, частното обвинение не е лишено от възможността да разбере категорично формираната и изразена воля на въззивния съдебен състав. Тя отговаря и на стандарта, въведен в чл. 6, § 1 от КЗПЧОС и задължаващ съдилищата в актовете си да посочат мотивите, на които се основават без да се изисква подробен отговор на всеки аргумент, а обосноваване на въпросите с решително значение за изхода на производството.

Факт е, че съображенията на решението не съдържат изричен отговор на доводите дали при направено пред анонимен свидетел извънсъдебно признание се изисква той да предупреди признаващия за евентуалните последици от това действие; дали следва да се цени поведението на привлеченото към наказателна отговорност лице по време на целия процес и дали то има отношение към въпроса за авторството по причина, че едва в хода на съдебното следствие пред първата инстанция и на осмата година от деянието, подсъдимият е представил документ от името на починало лице, че по време на осъществяване на престъплението е бил в болница, а не го е депозирал по времето, когато в хода на досъдебното производство е бил задържан, но въпреки тези пропуски не е налице касационното основание липса на мотиви или на съществена част от тях. Поначало съдебният акт съдържа отговор на решаващите доводи на страните и защитава фактическата, доказателствена и правна основа на произнасянето.

Задължението да се разясняват правата на правещия извънсъдебно признание тежи върху полицейските служители, когато извършват т. нар. „оперативни беседи“. По делото няма данни свидетел с идентификационен № *** да е такъв или споделеното му от Ш. да се е случило в условията на подобен контакт, та за него да важи задължението за предупреждаване на правещия признанието за последиците от същото, поради което САС не е коментирал изрично този аргумент на повереника, считайки го за несъществен.

По отношение на втория неотговорен довод важимо е следното: принципно правото на привлеченото към наказателна отговорност лице да сочи доказателства не е ограничено със срок. То може да бъде упражнявано по преценка на самото лице и/или неговия защитник в зависимост от избраната линия на защита. Поради това само на база време на представяне на оневиняващите доказателства не би могло да се правят изводи във вреда на подс. Ш.. Обратното е вярно, съдът е длъжен да изследва приобщените доказателствени материали без оглед на времето на депозирането им, което може да се дължи се на всякакви причини, и на тяхна база да вземе решение за това дали може да им даде кредит на доверие и дали са достатъчни за осъждане на предаденото на съд лице.

В този смисъл, съставът на въззивния съд е споменал в решението си показанията на свид. Г. в контекста на приетото от него, че не е установено по делото, че подс. Ш. е управлявал инкриминирания лек автомобил, предоставен му от свид. Ж. на посочената дата, за което обстоятелство са налични единствено показания на свид. Р.. Свид. Р. не пресъздава свои лични възприятия за това къде се е намирал автомобилът, даден за ползване от подс. Ш., въпросната нощ и колко и кои лица са били в него, а узнатото е от друго неустановено лице. Оперативната информация, получена от свид. Р. по делото не представлява годно доказателство и в процесуален план не може да послужи като доказателствена основа за фактическите изводи по същество на обвинението – Р № 174-2021-III н.о.

В хода на процеса е опровергана тезата на подс. Ш., подкрепена с писмен документ, удостоверяващ престоя му в Пазарджишката болница „Е.“ към момента на деянието, за което е привлечен към наказателна отговорност, но този факт не означава, че той е автор на вмененото му престъпление. Това е така, защото не подсъдимият следва да доказва невинността си, а обвинението виновността му, при това по несъмнен начин. Макар документът да е доказано неистински няма доказателства, с които този факт да бъде третиран в полза на обвинението.

Без значение е дали подсъдимият е активен в дейността по защита на свои законни права и интереси, в това число по събиране на доказателства, като израз на позицията му в процеса, от факта, че той активно упражнява или не упражнява това си право не могат да се правят изводи в негова вреда. Напротив, задължение на съда е да прецени тяхната относимост и достоверност. В настоящия случай САС не е обсъдил представеното писмено доказателство, удостоверяващо престоя на подс. Ш. в болница към момента на деянието по причина, че обвинителните доказателства по делото не са достатъчни според съда за осъждане на подсъдимия и без ангажирания от него писмен документ, за който е безспорно установено, че му е придаден вид, че е подписан от починало лице.

Основателно е недоволството на частното обвинение срещу подхода на Софийския апелативен съд по обсъждане на неприобщени към доказателствената маса материали. Подобна практика е недопустима, но в случая никоя от страните не е констатирала, че не са били приети приложените по делото протоколи от експлоатираните СРС, намиращи се в кориците на делото като ВДС и респективно никоя от тях не е поискала от съда надлежното им включване в доказателствената съвкупност с оглед пълноценното им обсъждане. Посоченото порочно действие от страна на съдебния състав действително говори за несъвсем професионален и задълбочен подход към работата, но не може да доведе до търсения от страната ефект, а именно - отмяната на решението, защото макар да се касае за допуснато процесуално нарушение, то не става дума за съществено такова. Доводът на адв. Н., че невключването по предвидения в НПК ред на важен доказателствен източник би могло да се третира като съществено процесуално нарушение, е поначало верен, но в коментираната ситуация резултатите от ВДС не са способни да обосноват обвинението нито сами по себе си, нито в съвкупност с други доказателства. По тази причина самият факт, че не са приобщени, но съдът ги е ползвал, не е в ущърб на никоя от страните. Дори и да ги беше приобщил, това нямаше да промени крайния съдебен извод. Затова, в случая искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от САС не може да бъде уважено.

По-натам, въпреки че в решението не е отговорено изрично на аргумента на адв. Н. за това възможно ли е ползването на производни доказателствени материали, изводът, който се налага от прочита на контролирания акт е, че макар да няма процесуална забрана за служителите на МВР, извършващи оперативна работа, да бъдат разпитани като свидетели в наказателното производство, защото те не са осъществявали действия по разследването в тесния смисъл на това понятие, извършваните от тях дейности са извънпроцесуални и са били насочени към установяване на обстоятелства, свързани с осъщественото престъпление. Прието е, че оперативната информация, на която се позовават служителите на МВР няма доказателствена сила и е недопустимо да се ползва съдържанието на тези показания, защото не възпроизвеждат лични възприятия на свидетелите.

В тази връзка, с ДВ бр. 18 от 2024 г. изрично бе изменен чл. 118 НПК, като ал. 2 от цитираната норма предвиди, че лицата, които са извършвали разузнавателни беседи по смисъла на ЗМВР не могат да бъдат свидетели.

На тази основа от доказателствената маса правилно са били изключени показанията на свид. Д., З. и Р..

САС не е приел за основателно възражението на адв. Н., че свид. Д. е споделил свои лични възприятия относно проведения от Ш. разговор с А. С., както и че двамата говорели за инкриминирания палеж, доколкото свидетелят е експлоатирал СРС по отношение на К. Ш., като вместо да посочи каква е доказателствената стойност на този доказателствен източник и дали не съдържа предположения откъм съдържателен план, го е изключил със съображения, че по делото има изготвени ВДС и им е направил анализ без да констатира, че са неприобщени.

Положените усилия по издирване, за да бъде разпитан А. С., са останали без резултат, което отново не води до извод, че обвинението е доказано.

В подкрепа на оплакването за допуснати процесуални нарушения при оценка на събраните по делото доказателства, представителят на частното обвинение е развил съображения, че превратно са оценени показанията на свид. А. като на тази база е изключено участието на подс. Ш. в деянието. Видно от съдържанието на мотивите към обсъждания съдебен акт на този доказателствен източник е отделено внимание. Макар и да са напълно прави поверениците, че САС е приел, че свид. А. не се е познавал с А. С., което не отговаря на съдържанието на свидетелските показания на А., и от тях да е видно, че е точно обратното, този детайл не води до друг извод относно доказаността на авторството в контекста на обсъждане на цялата доказателствена съвкупност. Причината е, че САС е приел за неподкрепена с други доказателствени материали информацията, дадена в депозираните от анонимен свидетел № *** показания за възприет от него разговор в кафе „Камъшит“, което е суверенно право на инстанцията по същество дали да даде вяра или не на определен доказателствен източник, стига да е изложил съображения за това. Въпреки отчетената непрецизност в работата на САС неоснователно е оплакването за едностранчив, превратен и тенденциозен подход към обвинителната теза.

Не може да се сподели възражението, че в решението анализът е направен фрагментарно, че всяко доказателствено средство е коментирано само за себе си, а не и в съвкупност, че е елиминирана значимостта на показанията на свидетелите със скрита самоличност. Тъкмо обратното - на стойността на показанията на свидетели с тайна самоличност е отделено необходимото внимание, като е подчертано виждането на съда за недостатъчност на показанията на този вид свидетели дори и в комбинация с останалите източници на информация за доказване авторството на деянието. В този смисъл срещу оценката на доказателствената маса неоснователно негодува частното обвинение.

Извършената и от въззивния съд проверка на събраните в процеса доказателства е довела до законосъобразния извод, че обвинението срещу подс. Ш. в подбудителство и помагачество към палеж не е доказано по несъмнен начин. Събраните доказателства установяват по несъмнен начин факта на престъплението палеж, осъществено по отношение офиса на ЧСИ М. А. и неговите последици, но не и авторството на същото. Неизвестни са останали не само извършителите на деянието, но и подбудителят и помагачът на престъплението. Обвинителната теза, в частта относно авторството на деянието почива на показанията на свидетелите с тайна самоличност и оперативни работници, като никой от тях не е очевидец на деянието, а пресъздават чужди волеизявления. Анонимен свидетел № *** не възпроизвежда непосредствено възприети от него факти, а пресъздава споделено му от К. Ш.. Това доказателствено средство има производен характер, което поставя по-високи изисквания към съдебната проверка на неговата достоверност и значение за процеса на доказване. Съдилищата не са игнорирали производния характер на посочените показания по отношение данните за участието на подс. Ш. в деянието и по причина, че възприятията на свидетелите се основават на непроверими първични източници, са счетени за негодна основа за признаване подсъдимия за виновен по обвинението макар в процесуалния закон да липсва забрана за използване на производни доказателства.

Изготвената и в хода на въззивното производство лицева идентификационна експертиза на запис от камерите от офиса на ЧСИ М. А., която по причина, че записът е заснет при предимно слаба осветеност, с невисока резолюция, приложена му е сериозна компресия и е с недобро фокусиране на образа, приема, че тези кадри не са годни за лицево разпознаване и не успява да установи съпричастните към извършеното деяние лица; разпитаният свид. А. категорично отрича да е водил разговор с посоченото от свид. № *** съдържание в кафе в [населено място], като дава логично обяснение на какво би могло да се дължи съдържанието на показанията му; анонимен свид. № *** преразказва споделено му от подсъдимия, което последният категорично отрича, не водят до възприемане на основното възражение на поверениците за доказаност на обвинителната теза, поради наличие на комплекс от доказателства, които в своята взаимовръзка налагат извод за виновност на подсъдимия по вмененото му престъпление.

При тези доказателствени източници аналогично на първостепенния съд и въззивният е счел, че не се установява по категоричен начин, че подсъдимият е автор на вмененото му престъпление. Несъгласието на частното обвинение с извода на съда относно авторството в престъплението, в което е бил обвинен Ш., не намира опора в доказателствата по делото. Обстоятелствата, подлежали на доказване в процеса, че подс. Ш. е подбудил и подпомогнал извършителите на палежа на офиса на ЧСИ М. А., не е безспорно доказано. Анализираните доказателства и доказателствени средства не са сигурна основа за осъдителни изводи по отношение на Ш.. В този смисъл, въпреки субективната увереност на частните обвинители във виновността на подс. Ш., изградена на база техните собствени показания, на показанията на свид. Т., Ж., записи от камерите, показанията на двамата анонимни свидетели, резултатите от химическата експертиза и пожаро-техническата експертиза, ВКС намери, че крайният резултат от дейността на проверявания съд е обективиран по ясен и несъмнен начин.

Проверката, осъществена от ВКС констатира, че въззивният съд не е имал основание да упражни правомощието си по чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, т. к. обвинителната теза страда от изначално тежък доказателствен дефицит. Тъкмо такова е заключението, направено в мотивите към постановените съдебни актове. Резултатите от проведените досъдебно производство и съдебно следствие пред двете инстанции са предопределили и обоснованата констатация, че фактическото обвинение почива изцяло на предположения и не могат да обосноват осъдителна присъда .

Направената оценка на доказателствените източници не е могла да доведе до изводи в полза на повдигнатото обвинение. В подкрепа на това е и липсата на протест срещу решението на съда от страна на прокурора от Софийска апелативна прокуратура, както и становището на явилия се в съдебното заседание пред ВКС прокурор по основателността на жалбата на частните обвинители.

На основата на приетата фактическа обстановка материалният закон е бил приложен правилно с потвърждаване оправдателната присъда по отношение на подс. Ш.. Безспорно е осъществено престъпление по чл. 330 НК, но съпричастността на подсъдимия към него не е доказана.

След като с присъдата и решението е установено, че подс. Ш. не е извършил престъпление, за него не възниква и деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД.

Водим от горното и на основание чл. 354, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 13 от 13.01.2025 г., постановено по ВНОХД № 1141/2023 г. на апелативен съд – София.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.