Потвърждаване на ефективна присъда за причинена смърт при ПТП с наркотици и бягство

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * необоснованост * бягство от местопроизшествие * правилно приложение на материалния закон

Р Е Ш Е Н И Е

№ 418

гр.София , 15 юли 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА

ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при участието на секретаря Илияна Петкова

и прокурора от ВКП Калин Софиянски

след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 85/2024 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв. Б., защитник на подсъдимия С. С. И., против решение №216 от 22.11.2023 г., постановено по внохд №345/2023 г. на Пловдивски апелативен съд.

Независимо, че в началото на касационната жалба, касаторът е посочил, че „решението на въззивния съд е необосновано по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК, като такова е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния закон “,впоследствие изрично е подчертал , че „основното и единственото им оплакване е за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода и начина му на изтърпяване“. Това касационно основание /чл.348 ал.1 т.3 от НПК/ се обосновава с твърдение за несъобразяване от решаващите съдилища на определения размер на наказанието лишаване от свобода със степента на обществената опасност на деянието и с многобройните смекчаващи отговорността обстоятелства. Посочва се, че механизмът на осъществяване на пътното произшествие, броя, вида и тежестта на допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата не разкриват някаква специфика на конкретното деяние, поради което неговата обществена опасност е в рамките на характерната за непредпазливите престъпления по транспорта. На следващо място се твърди, че възприетите от съда смекчаващи отговорността обстоятелства са многобройни, поради което следва да бъде приложена разпоредбата на чл.55 от НК, като се предлага наказанието лишаване от свобода да бъде определено на три години. По-нататък, защитникът твърди, че решаващите съдилища незаконосъобразно са отказали приложението на чл.66 от НК, тъй като възрастта на подсъдимия, предпоставя наличието на достатъчно житейски опит, който в съвкупност с трудовата му ангажираност, семейната среда и родителските грижи към малолетното му дете, са достатъчни за изграждането на положителен извод за това, че условното осъждане би постигнало целите на специалната и генерална превенция. Моли се да бъде отменено въззивното решение, като наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода бъде намалено на три години, с приложение на чл.66 ал.1 от НК за срок от пет години.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия С. И.- адв.Б. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените искания. Допълнително оспорва наличието на квалифициращото обстоятелство „бягство от местопроизшествието“ , твърдейки, че у подсъдимият са били налице основателни причини /неговото психологическо състояние/, за да се предаде на органите на досъдебното производство в по-късен момент.

Адв.Н., повереник на частните обвинители Х. М., С. М., А. Р., Е. М., С. М., Г. М. и Ю. К., пледира за оставяне без уважение на касационната жалба, поради липса на претендираните касационни основания. Споделя извода на контролирания съд, че наличните смекчаващи отговорността обстоятелства не са многобройни, нито пък, че предвиденото за конкретното престъпление минимално наказание е несъразмерно тежко, за да се приложи разпоредбата на чл.55 от НК. Възразява срещу твърдението на касатора, че обществената опасност на деянието не е висока, че подсъдимият не е избягал от местопроизшествието, като за последното обстоятелство посочва редица фактически обстоятелства, които го опровергават. Счита, че доколкото наложеното на подсъдимия наказание е в размер на три години и четири месеца е налице формална пречка за прилагане на института на условното осъждане. Моли за присъждане на направените по делото разноски.

Представителят на Върховната прокуратура взема становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че наложеното на подсъдимия И. наказание е справедливо и съобразено с всички обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията му. Предлага атакуваното съдебно решение да бъде оставено в сила.

В последната си дума подсъдимият С. И. изразява желание за по-лека присъда, за да се върне при семейството си и да се грижи за своето дете.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди релевираните в касационната жалба оплаквания, доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното :

С присъда №13 от 09.06.2023 г., постановена по нохд №193/2023 г., Окръжен съд- Кърджали е признал подсъдимия С. С. И. за виновен в това, че на 31.07.2022 г., на път /път/, км./номер/, по пътя от ГКПП- /граничен пункт/ към [населено място], при управление на л.а. /марка/, с рег.№ /рег. №/, /белгийска регистрация/, нарушил чл.20 ал.1, чл.21 ал.1 и чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Ф. С. М., като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества- кокаин и деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.2 и пр.4, б. „б“ във вр.с ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 ал.1 и чл.58а ал.1 от НК го е осъдил на три години и четири месеца лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наказанието.

На основание чл.59 от НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимия, както и времето, през което е бил с мярка за неотклонение домашен арест.

На основание чл.343г от НК на подсъдимия е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години.

Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски, както и тези сторени от частните обвинители.

По въззивни жалби на защитника на подсъдимия и на повереника на частните обвинители А. Р., С. М., Х. М. и Е. М., пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд № 345/2023 г., приключило с решение №216 от 22.11.2023 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло.

Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Както беше посочено и по-горе в касационната жалба напълно декларативно е посочено, че въззивната инстанция е допуснала нарушение на материалния закон, без да са изложени каквито и да е било конкретни аргументи в тази насока. Независимо, че жалбоподателят е уточнил в иницииращия касационното производство документ, че единствено оспорва справедливостта на наказанието, ВКС намира, че следва да вземе отношение и по наведения довод в съдебното заседание за липса на квалифициращото обстоятелство „бягство от местопроизшествието“ , доколкото той е относим към касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, все пак заявено в касационната жалба.

Правният извод на решаващите съдилища, че е налице този квалифициращ престъплението признак е законосъобразен и се споделя от настоящия касационен състав. Съобразно признатите от подсъдимия по реда на чл.371 т.2 от НПК факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, след произшествието той е „видял спрели автомобили, пътуващите, в които искали да окажат помощ на него и на пътниците в другия автомобил, като някой казал, че има починал човек“. Подсъдимият И. „съблякъл тениската си и избягал от мястото, като тръгнал гол до кръста в посока към реката край пътя“ . Нощта той прекарал в гората, като едва на другия ден, около 6.00 часа се предал на органите на МВР. Съгласно разрешенията, дадени в ППВС №1/1983 г., задължителни за приложение, „квалифициращият признак „избягал от местопроизшествие“ следва да се разбира в смисъл, че деецът без уважителна причина е напуснал местопроизшествието с цел да се укрие или да заличи доказателства или участието си в транспортното произшествие“ . Сочената от защитата причина за своеволното напускане на местопроизшествието- психическото състояние на подсъдимия, резултат от преживения от него стрес, страх и паника, не може да се приеме за уважителна. В жалбата дори самия защитник твърди, че психичното му състояние към този момент се е изразило в обичайния стрес. По делото липсват доказателства за някакви извънредни и изключително тежки емоционални и психически преживявания към този момент, които да са повлияли негативно върху способността на И. за правилна преценка на ситуацията и за вземане на решение да изпълни задължението си за оставане на място. Както правилно е отбелязал и първоинстанционния съд бягството на подсъдимия е мотивирано не само от желанието му да се укрие, но и да заличи доказателства, предвид обстоятелството, че той е бил употребил наркотични вещества, факт безспорно установен по делото.

Цитираното от защитата решение №280 от 22.IX.1994 г. по н. д. № 293/94 г., III н. о., касае фактология, напълно различна от настоящата, тъй като в разгледания казус по делото от 1994 г., съдът е приел, че независимо, че е изминало известно време след произшествието, през което подсъдимият е полагал усилия за излизане от автомобила и реката и след преодоляване на грозящата го опасност от удавяне, е останал на брега, където е провел разговори, както с лицата, притекли се на помощ, така и със служител на КАТ. По тази причина, според Върховния съд, е било възможно той да бъде своевременно разпитан и да бъде подложен на изследване за употреба на алкохол. Ето защо и изведения правен извод от върховната инстанция по цитираното дело, на който се позовава адв.Б., е неотносим към настоящото.

Предвид всичко изложено, касационният състав приема за неоснователна тезата на защитата на подсъдимия за липса на квалифициращо обстоятелство „бягство от местопроизшествието“.

По-нататък, ВКС не намира да е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК.

Преди всичко е необходимо да се отбележи, че претенцията на защитника на подсъдимия за определяне на наказанието лишаване от свобода в размер на три години, чрез приложение на разпоредбата на чл.55 ал.1 т.1 от НК, е невъзможно. Това е така, тъй като минимално предвиденото наказание за престъплението по чл.343 ал.3 пр.2 и 4, б. „б“ във вр.с ал.1 б.“в“ от НК, към датата на деянието е три години /ДВ, бр.74/2015 г./. Последващият закон /ДВ, бр.67 /2023 г./ е по-неблагоприятен за дееца, понеже долният праг на наказанието лишаване от свобода е бил завишен на пет години. При това положение, приложението на чл.55 ал.1 т.1 от НК няма как да обоснове налагане на наказание от три години лишаване от свобода, а може да доведе до определяне на такова под минимума от три години.

На следващо място определеното от първоинстанционния съд и потвърдено от въззивния наказание от пет години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК на три години и четири месеца, не е явно несправедливо, тъй като липсва явна и очевидна диспропорция между него и обществената опасност на деянието и дееца, която да произтича от несъответна или неизчерпателна преценка на смекчаващите отговорността обстоятелства. Обществената опасност на конкретното деяние законосъобразно е била приета като висока и това е изводимо както от броя на допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата, така и от техния вид, доколкото управление на МПС с превишена скорост и нарушаване на забраната за навлизане и движение в насрещната лента, когато пътното платно има две пътни ленти, са едни от най-тежките нарушения, понеже поставят в сериозен риск живота и здравето на другите участници в движението. От съществено значение за завишаване на степента на обществената опасност на деянието е и наличието на две квалифициращи обстоятелства. В тази насока съдебната практика е категорична, че броя на квалифициращите признаци, когато са повече от един, неизбежно се отразява на величината на обществената опасност на конкретното деяние.

По-нататък, отчетените от апелативния съд смекчаващи отговорността обстоятелства правилно не са приети за многобройни, нито изключителни по своя характер, за да обосноват приложението на чл.55 от НК, когато и най-лекото, предвидено в закона за конкретното престъпление наказание се явява несъразмерно тежко. Не се констатират пропуски в дейността на въззивната инстанция по оценка на обстоятелства, смекчаващи отговорността на подсъдимия, а и допълнителни такива не се сочат в касационната жалба. Освен това не следва да се подминава и факта, че на приетите смекчаващи фактори се противопоставят и отегчаващи, а именно осъществени от подсъдимия предходни нарушения на ЗДвП и ППЗДвП, санкционирани по административен ред. Това от една страна сочи, че поведението на подсъдимия на пътя не се отличава с дисциплинираност, а от друга- че административните наказания не са изиграли необходимия възпиращ ефект.

В заключение, отмереното от решаващите съдебни инстанции наказание лишаване от свобода е напълно съответно на целите по чл.36 от НК и в най-пълна степен ще способства за поправянето на С. И. и за осмисляне на бъдещото му поведение като участник в движението по пътищата.

Предвид размера на наказанието лишаване от свобода, което подсъдимия И. следва да понесе- три години и четири месеца, приложението на чл.66 ал.1 от НК е невъзможно, поради което и всички доводи на касатора в тази насока, е безпредметно да бъдат обсъждани.

И накрая, ВКС намира искането за възлагане в тежест на подсъдимия на направените от частните обвинители разноски за основателно, тъй като са налице основанията на чл.189 ал.3 от НПК. В касационното производство са представени договори за правна защита и съдействие, от които се установява, че частните обвинители А. Ф. Р., Е. С. М., С. Ф. М., Х. А. М., Ю. С. К., Г. С. М., С. С. М. са заплатили на адв.Н. Н. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по настоящото дело в размер на по 2000 лв. от всеки един по отделно /общо 14 000 лв./. Налице е съответно искане, направено от повереника на частните обвинители, за осъждане на С. И. за разноските, сторени от тях, поради което и с оглед изхода на делото, ВКС прие, че същото следва да бъде уважено.

По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №216 от 22.11.2023 г., постановено по внохд №345/2023 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА подсъдимия С. С. И. да заплати на всеки един от частните обвинители А. Ф. Р., Е. С. М., С. Ф. М., Х. А. М., Ю. С. К., Г. С. М., С. С. М. по отделно, сумата от по 2000 /две хиляди/ лева - разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1/

2/