Отговорност на водач при неправилна реакция срещу навлязъл насрещен автомобил

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * неоснователност на касационна жалба * обоснованост на фактическите констатации и изводи * необоснованост * допълнителна и комплексна експертизи * съпричиняване * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата * указания на ВКС * бланкетно оплакване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 330
Гр.София, 07.06.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети май, 2024 г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

При участието на секретаря ИВАНОВА

В присъствието на прокурора ЛЮБЕНОВ

Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.422/24 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда №26005/26.03.21 г., постановена от ОС-Ловеч по Н.Д.104/20 г., подсъдимият Е. Й. Т. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.4 вр.ал.3,пр.4 и пр.5, б.А,алт.1 и 2 и б.Б,алт.1 вр. чл.342,ал.1,пр.3 НК и вр.чл.55,ал.1,т.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл.66,ал.1 НК. Съгласно чл.343 Г НК на дееца е определено наказание лишаване от управление на МПС за срок от една година и шест месеца.

Срещу тази присъда са постъпили въззивни протест на представителя на прокуратурата и жалба на подсъдимия чрез негов защитник и е образувано В.Н.Д.233/21 г.по описа на АС-Велико Търново /ВТАС/. С решение №129/07.11.22 г., 2-ри наказателен състав на ВТАС е изменил първоинстанционната присъда, преквалифицирайки извършеното от Е. Т. в престъпление по чл.343, ал.3,б.Б вр.ал.4 вр.чл.342,ал.1 НК и го е оправдал по обвинението за квалификация по чл.343,ал.3,б.А НК. В останалата част присъдата е потвърдена.

Срещу този съдебен акт е постъпила касационна жалба от подсъдимия чрез неговия защитник и е образувано К.Н.Д.84/23 г.по описа на 1 н.о.на ВКС. С решение №104/13.03.23 г. споменатото въззивно решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Образувано е В.Н.Д.82/23 г.по описа на ВТАС. След изпълнение на указанията по отменителния съдебен акт на върховната съдебна инстанция по наказателни дела е постановено решение №21/07.02.24 г., с което е потвърдена присъдата на ОС-Ловеч.

Срещу повторния въззивен акт по настоящото наказателно производство е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия защитник, в която са релевирани и трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се отмяна на решението на ВТАС и или оправдаване на дееца, или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на второстепенния съд.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея доводи. Представя се писмена защита, в която се доразвива недоволството от атакувания съдебен акт. Финално се настоява за отмяна на същия и връщане на делото за ново разглеждане.

Представителят на ВП намира,че решението следва да бъде оставено в сила.

Такова е становището и на поверениците на частните обвинители Р. Г. и И. Г.-С.-адвокат Г. и на А. К. и Е. Н.-адвокат П.. Самите частни обвинители, редовно призовани и уведомени по надлежен ред, не се явяват.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изтъкнатите в нея аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си според чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:

ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:

Най-напред този съд се счита задължен да даде определени пояснения, което се дължи на голяма част от аргументите по касационната жалба, а още повече от съображенията по депозираната в открито съдебно заседание писмена защита.

Неслучайно вече бе направено уточнение,че настоящото разглеждане на делото пред ВКС е второ поред. Доста може да се спори дали не се явява първо редовно такова,предвид обстоятелството,че по предишния касационен акт е констатирано неналичие на дължими мотиви по атакуваното решение и последното е отменено на това основание- съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните. Въпреки изложеното при всички случаи върховната съдебна инстанция по наказателни дела при сегашното разглеждане не може да бъде съд по същество, при неприсъствие на предпоставките на чл.354, ал.5,изр.2 НПК, а единствено съд по правото.

В контекста на обсъжданото е повече от ясно, че ВКС няма да подложи на разглеждане никакви аргументи по касационната жалба, свързани с необоснованост на атакувания съдебен акт, която не е касационно основание. А именно по този начин следва да бъдат окачествени доводите /включително и по писмената защита/, насочени към некачествена по същество доказателствена преценка на ВТАС, свързана с несъгласие с нейната същина. Подобен упрек- за тангиране на съображенията по жалбата с необоснованост- е бил отправен още в първото отменително решение на ВКС. Това говори за траен подход при стриктното спазване на процесуалните правила относно допустимата за оспорване пред и обсъждане от тази инстанция аргументация по процедурно съзрени съдебни грешки, а не по несъгласие с изводите, направени на основата на законосъобразно приета, но неудобна за атакуващата страна кредибилност на доказателствени източници.

На трето място, заложените в НПК процесуални касационни основания са ясни, както и какво съдържание ги запълва. Същността на разпоредбата на чл.348 НПК и нейното тълкуване в обсъжданата насока е неотклонно. Затова трудно се намира обяснение защо при положение,че се въвежда като касационен повод нарушение на материалния закон /разяснено в нормата на ал.2 на чл.348 НПК/, в съдържанието в подкрепа на това изцяло са инкорпорирани разсъждения, които при най-широк поглед биха били характеризирани като оплаквания за допуснати процесуални нарушения, вследствие на които се твърди, че неправилно е изведено материалното право. Както винаги е подхождал в случаи като този, ВКС ще премине към подчиняване на допустимите за обмисляне аргументи под вярното процесуално основание.

Тук е мястото да се заяви, че чисто формално в касационната жалба единственото направено оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, представлява такова по чл.348,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.2 НПК-липса на мотиви. Без този съд да се задълбочава върху същината на това оплакване, което при уважаването му, би следвало да доведе до извод за липса на валиден съдебен акт, който да бъде разглеждан- поради наличие на процесуално нарушение от категорията на абсолютните, изискващо задължителна отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане- неясно остава защо на първо място се настоява ВКС да пристъпи към директно оправдаване на дееца в рамките на приетите фактически положения, очертани от негоден съдебен акт според самата атакуваща страна. Това по правило не би могло да стане, защото при възприемане на теза, че контролираното решение страда от процедурен порок, водещ до невъзможност то да бъде проверено по същината на процедурата /както впрочем е подходено в отменителното решение на ВКС, когато е прието,че ревизираният от него акт не отговаря на правилата на чл.339,ал.2 НПК/, не е възможно да се приема за установена фактология, изведена неясно на база на какви доказателствени материали.

В този ред на мисли трябва да се уточни,че последното казано е валидно и когато се оспорва годността на преценката на доказателствените източници, но въпреки това се признава основателност на възприетите фактически положения /въз основа на което се иска оправдаване в съответствие с разпоредбата на чл.354, ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК/. Тогава следва да бъде поставен въпросът: доколко това са фактите, след като се твърди,че е незаконосъобразно сложена доказателствената им обосновка? Подобен подход е експлоатиран в касационната жалба и в писмената защита по делото, с оспорване на направените съдебни изводи по експертни заключения, относими към дължимото поведение на подсъдимия при настъпилата катастрофа. Вярно е,че при вземане предвид на обслужващи защитата интерпретации в крайна сметка се извеждат позиции, свързани с приложението на правото и по-точно със задълженията,поставени в инкриминираната на Т. норма на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП. Въпреки това прочитът на мотивацията установява оспорване в голяма степен на доказателствената съдебна преценка в насока на необоснованост при многовариантност, с приемане на възможност за, доколкото е възможно, допустимо поставяне на казаното на плоскостта на допуснати съществени процесуални нарушения.

Погледнато от този ъгъл, би се явило резонно единственото отправено в съдебно заседание искане на защитата за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Ако при такива предпоставки се настоява за оправдаване, неминуемо би се претендирала преоценка от страна на ВКС на доказателствената съвкупност, дори и при финално извеждане на фактология като процесно приетата, каквото поведение тази инстанция не може да съблюдава. При потенциално достигане до извод в такава насока, в случаи като процесния тя би следвало да упражни правомощието си по отмяна на атакувания съдебен акт с последиците при липса на изискванията по чл.354,ал.5,изр.2 НПК, тъй като процедурно невярно се е стигнало до формулираните по него фактически положения.

ПО ДОПУСТИМИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ:

1/ОТНОСНО ОПЛАКВАНИЯТА ПО чл.348,ал.1,т.2 НПК.

При повторното разглеждане на делото пред въззивния съд последният е изпълнил процесуалните указания,дадени в отменителното решение на ВКС, постановено по К.Н.Д.84/23 г.по описа на 1 н.о. от една страна, а от друга- е изготвил съдебен акт,отговарящ на правилата на чл.339,ал.2 НПК. В никакъв случай не може да се приеме претенцията по касационната жалба,че не присъстват дължими мотиви, обстоятелство, обусловено от липсата на недвусмислено изразени съображения за доказателствените материали и правните съображения за взетото решение;и декларативно възприемане на изводите и мотивите към първоинстанционния съдебен акт. За тази инстанция няма съмнение кои са годните източници, на основа на които ВТАС е формирал изводите както по фактите,така и по приложението на правото. Постановеният от него акт е типичен такъв за ревизиране на първостепенната присъда и за личен преглед на всички събрани доказателства. Тезите на съда са ясно изразени и процедурно вярно мотивно обосновани.

Не може да не се обърне внимание,че настоящото наказателно производство е дълголетно най-вече по обективни причини. Няма разумни основания, които да бъдат поставени в основата на размисъл за недобросъвестно поведение на подсъдимия /а и на обвиняемия Л. Я., производството срещу когото е прекратено поради настъпила смърт, с всички възможни усложнения преди това/, нито пък на коя да е от другите страни и на разглеждащите делото по същество съдилища. Прави впечатление, наред с казаното, и фактът, че в хода на провеждането на съдебния процес, са били назначавани няколко основни и допълнителни медико-автотехнически експертизи, като се е появявало поредно обстоятелство, несъобразявано по-рано при изготвяне на заключенията- най-малко даване на обяснения от страна на Т.. Сменен е в хода на производството, при това при разглеждане на делото пред въззивен съд, и персоналният състав на защитата, вследствие на което по настоявания на последната техническите изследвания са поставени на първоначална плоскост, предвид зададени въпроси с цел всеобхватно установяване на обективната истина. Казаното до голяма степен е резултирало в преценката при предходното разглеждане на делото от върховната съдебна институция по наказателни дела, обоснована именно с направените пред нея процесуални възражения. Така се е стигнало и до назначаване на допълнителна комплексна петорна автотехническа и медицинска експертиза, изцяло по указанията, дадени по отменителното решение на ВКС, взела предвид от техническа страна всичките възможни доказателствени материали.

Изложеното току-що търпи разглеждане в два аспекта. На първо място посоченото развитие несъмнено е довело до известна разлика с приетото от първостепенния съд, доколкото се разширява процесуалната база, на която са стъпвали вещите лица. Този подход се приема за негодно поднесен от страна на защитата,видно от аргументите пред настоящия съд. На второ място, същата /защитата/ изразява несъгласие с изводите по обсъжданото експертно заключение, възприети от ВТАС в атакуваното решение, които макар и оценени в съвкупност с останалия доказателствен материал, не обслужват нейната теза. Това е така, независимо че се дават отговори на въпроси, поставени за изясняване в отменителното решение на ВКС по искане точно на защитата, както и че в съдебно заседание пред въззивния състав на 18.12.23 г. от страна на подсъдимия и неговия защитник е изявено желание да се приключи съдебното следствие,без да се оспорва коментираното заключение и без да се изисква събирането на допълнителни доказателства.

По мнение на този съд, разрешаването на очертаните проблеми следва да бъде обмислено на плоскостта на фактологията, формулирана по обвинителния инструмент, както и дали в хода на съдебното разглеждане на делото тя не се е променяла до такава степен, че подсъдимият да е изправен пред намерени за налични едва пред настоящата въззивна инстанция различни обстоятелства, срещу които не се е защитавал по изисквания инстанционен ред. А поначало е допустимо, в рамките на процедурните заложени в НПК възможности, второстепенният съд да достигне до нови фактически положения /чл.316 НПК/.

ВКС няма да прави задълбочен анализ на съдържанието на обстоятелствената част на обвинителния акт, който е приеман до момента като годен обвинителен инструмент от всички страни и съдебни инстанции, а само ще каже, че облягайки се на събраните в подготвителната фаза на процеса доказателства, прокурорът от първоинстанционната прокуратура е очертал достатъчно факти и обстоятелства, изводими за поведението на подсъдимия, отчетени като обуславящи престъпно поведение. Първостепенният съдебен състав от своя страна не е разкрил фактология, принципно различна от поднесената по обвинителния акт, ведно с експертните изводи, от които се правят съответните технически заключения. Актуалният въззивен състав пък, чийто акт бива контролиран, се е съобразил не само с доказателствата, събрани при първостепенното разглеждане на делото, не само с приобщените по надлежен ред такива, набавяни и при първото второстепенно разглеждане на делото, но и с материали, събирани и проверявани на база на отменителното решение на ВКС. И в крайна сметка, основните факти по обвинението, доколкото те могат да бъдат разчетени от големия по обем с оглед конкретиката, но не дотам прецизно изписан обвинителен акт, не са променени изключително в съставомерен план, а оттам- и финалната правна квалификация.

Може да се заключи, че става дума за точно определяне на фактологията от страна на ВТАС, основана на всичкия законосъобразно обсъден доказателствен материал. Все пак, както бе казано по-рано, подсъдимият дава поетапно обяснения. Това,разбира се, е негово право, но пък промяна на фактите във връзка с негови обяснения и проверката им по експертен път /а и на друга доказателствена информация/, може да бъде постигната, когато се депозират такива. Това обаче не води до обезателно заключение, че намерените за установени факти трябва да очертаят непрестъпно поведение на дееца. Просто приетото за установено, на основа всеобхватна доказателствена преценка, не трябва да търпи съществено отклонение от възведеното такова по обвинителния инструмент,за да е необходимо да се дири съблюдаване на правилата за изменение на обвинението по реда на чл.287 НПК.

В този ред на мисли трябва да се отхвърли първото направено в касационната жалба процедурно възражение за неизпълнение на указанията на касационната инстанция. Същото, доразвито и в писмената защита пред ВКС, очертава крайна позиция за приемане на недостатък на атакувания съдебен акт, каквато би била винаги налице по това дело, ако не се уважи теза за непрестъпно поведение на Т.. Казаното, въпреки изложената по-горе негенерирана процесуална активност, се подчертава и от развиваното оплакване, което не може да бъде разисквано от съд по правото като този, защото е свързано с необоснованост, демонстрира позицията на атакуващата страна- за използване от ВТАС на некоректни експертни изводи, общо казано, водещи до некредибилност на приетото от вещите лица.

Внимателният прочит на ревизираното решение установява възприемане на изводите по последната, назначена по указания на ВКС, допълнителна комплексна съдебно-медицинска експертиза. Разясненията по нея са изслушани в съдебно заседание пред въззивната инстанция,където страните са били свободни в рамките на процедурата да изясняват важими за тях обстоятелства. Приетите технически заключения са съпоставени с останалия събран по делото доказателствен материал и е неудовлетворяема претенцията по касационната жалба за липса на дължим анализ.

Напротив, мотивно обосновано е прието,че шофьорите на двете моторни превозни средства с настъпил удар помежду им със следващите тежки последици, са имали видимост един към друг от момента на навлизане на автомобила, управляван от Л. Я., в лентата за насрещно движение,в която се е движела колата на Е. Т.. Разстоянието между МПС-тата в този миг е било около 150 м. Няма съмнение,че първоначалното неправомерно поведение е било на починалия в хода на производството Я., който е навлязъл в насрещната лента за движение, управлявайки товарен автомобил с превишена скорост /и след употреба на алкохол/. Това поведение е било възприето от подсъдимия и ако той е бил предприел своевременни действия за спиране с максимална ефективност /чрез натиск на спирачния педал/ на спирачната система, не само не би се стигнало до промяна на траекторията на воденото от него Пежо Партнер с рег. [рег.номер на МПС] по посока на лентата за насрещно движение,но при запазване на траекторията на движение в полагащата му се пътна лента би било технически възможно безконфликтното разминаване на двете МПС-та. В защита на тази позиция, към доказателствените материали е приложена и очевидно ценена мащабна динамична схема, от която е видно,че при дадените параметри МПС биха се разминали и произшествието е било предотвратимо.

Всъщност, точно липсата на обсъждано поведение от страна на подсъдимия в насока на моментално предприемане на действия по ефективно спиране с натискане на спирачния педал /липсват обективни следи/ и оставане в регулярната за него пътна лента за движение, а вместо това- само леко отнемане на газта и отклоняване в пътната лента за насрещно движение- където пък от 83,45 м преди мястото на удара се е връщал незаконосъбразно водещият автомобила си Я., е това обстоятелство, с което Т. не е изпълнил вмененото му по закон безопасно поведение. Наистина, съгласно доказателствата по делото и реализираните на тяхна база експертни изводи, както почти по всяко транспортно производство, дават възможни хипотези, като задължение на решаващия орган е да отсее неустановените при съпоставяне с останалия доказателствен материал варианти.

Така е сторено в процесния акт и ВКС не се съгласява с отправеното в касационната жалба възражение за липса на дължим анализ кое действие или бездействие на подсъдимия се явява укоримо в наказателноправен аспект, тъй като възможността, вариантността, вероятността не бивало да бъдат поставяни в основата на правнорегламентирана дейност по управление и движение на МПС по пътищата на страната. Казаното е вярно по принцип, но пък ВТАС е изложил аргументация за приетите от него съставомерни факти в обсъжданата насока,която надлежно е защитил. Така че не следва да търпи отправения му укор.

На последно място в тази част на изложението ще се вземе отношение по най-съществения по мнение на тази инстанция довод, който бива формулиран като процесуален, а именно- не е ясно дали решаващият съд е оценил поведението на подсъдимия като,най общо казано, такова по намаляване на скоростта или спиране в случай на опасност. Заявеното е относимо предимно към правните измерения на стореното, но преди това е необходимо да се отговори дали действително ВТАС е допуснал третираната неяснота. Вярно е, че на стр.18 от решението буквално е отбелязано: „В тази ситуация подсъдимият е имал задължение единствено да промени режима на движение чрез намаляване на скоростта или да предприеме аварийно спиране, но без да напуска своята пътна лента, каквото е задължителното предписание на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП….. Ако подсъдимият се е ограничил с предприемането на тези действия, при настъпването на съставомерните последици, той не би бил наказателно отговорен, тъй като за него би се оказало случайно деянието.“

Същевременно, цялостният прочит на атакувания съдебен акт установява последователно обосноваване на дължимо поведение на Т. в насока единствено на незабавно спиране с изключителна ефективност и при продължаване движението в пътната лента на управлявания от него автомобил, иначе казано необходимост само от спиране. Този прочит надделява при определяне на приетото от съда над изявата на амбивалентната преценка, цитирана по-горе. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се отбележи,че и в обвинителния акт, и в първоинстанционната присъда финално е отбелязана такава вариантност /“не намалил скоростта и в случай на необходимост не спрял“/, която сега се поставя на процедурно обсъждане. За този съд въпросът е разрешен на плоскостта на пълноценната защита,която подсъдимият е имал при отстояване на дължимото му поведение в рамките на фактическите задължения, изисквани по разпоредбата на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП. ВТАС е дал отговор, без да излезе от рамките на вмененото поведение.

2/ОТНОСНО ОПЛАКВАНЕТО ПО чл.348,ал.1,т.1 НПК.

Оплакването за нарушение на материалния закон, накратко казано, откроява тезата, че подсъдимият не е допуснал никакви нарушения на пътното законодателство и като е приел,че е престъпил правилото за движение, визирано в чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП, откъдето пък е извел приложение на бланкетната норма на чл.343,ал.4 вр.ал.3 НК, контролираният съд /а преди това първоинстанционният такъв/ е пренебрегнал правилното приложение на материалния закон по смисъла на чл.15 НК, като е осъдил невинен човек.

ВТАС е преценил поведението на подсъдимия като нарушаващо нормата на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП. В подкрепа на всичко казано от него,с което този състав се солидаризира, може да бъде посочено и решение №521/15.05.81 г., постановено по Н.Д.55/81 г.по описа на 3 н.о.на ВС, основателно споменато от представителя на държавното обвинение в съдебно заседание пред ВКС. Макар фактологията и в частност конкретната пътна обстановка по процесния казус да не е съвсем идентична, се преценява забележително сходство, което позволява ползване на направените изводи по повод приложението на правото в насока на допуснато нарушение по специалното законодателство, каквото е положението и понастоящем, независимо от изминалите години и законодателни промени от момента на постановяване на този съдебен акт досега. „Ако едно моторно превозно средство неправилно се движи в попътната лента на друго, възниква опасност за движението, която нараства с приближаването им, и това задължава и двамата водачи да намалят скоростта или неправилно движещото се превозно средство своевременно да заеме своята лента за движение. При такива пътни ситуации, ако единият от водачите не намали скоростта, но вземе решение в последния момент да заеме разрешена за движение лента, а ДРУГИЯТ, за да избегне насрещен удар, РЯЗКО ЗАВИЕ НАЛЯВО, от които маневри последва удар, НАЛИЦЕ Е НАРУШЕНИЕ НА чл.20,ал.2 ЗДП И ЗА ДВАМАТА“. По-важният въпрос, поставен в обсъжданото решение, който е стоял на разглеждане пред върховната инстанция, се е състоял в това дали на собствено основание преминаването на втория водач, поначало движещ се правомерно, в лентата за насрещно движение, с цел да избегне удара, е представлявало самостоятелно нарушение или не. И отговорът е отрицателен, тъй като е налице принуда, породена от поведението на насрещния водач.

Остава обаче въпросът, както е развит и в актуалното производство, че е допуснато нарушение на чл.20,ал.2, в случая изр.2 ЗДП, което нарушение, вследствие на преценката на събрания доказателствен материал, е в пряка причинно-следствена връзка с тежкия настъпил протвоправен резултат. Затова и правилно подсъдимият е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.4 вр.ал.3 НК /оправдаването по първото въззивно решение на делото остава,тъй като срещу него няма нито протест, нито жалба на частните обвинители/, в какъвто смисъл е потвърдителното решение на ВТАС. Обсъдени са както направените възражения за наличие на спасителна маневра, така и тези за присъствие на предпоставките за приемане на случайно деяние. Те са отхвърлени с аргументация,споделена от настоящата инстанция.

Няма никакво съмнение, че основен принос за станалото пътнотранспортно произшествие има починалият в хода на провеждане на наказателното производство водач Л. Я.. Неговото поведение на пътя е било изцяло неправомерно- управлява с превишена скорост, след употреба на алкохол и навлиза в пътната лента за насрещно движение,след което, въпреки действията на подсъдимия,се връща обратно в своята. В този смисъл ВКС разбира отхвърлянето от страна на Е. Т. на противоправно собствено поведение с обяснение за защита на личния му живот като преимуществен обект на защита. Казаното е напълно житейски разбираемо, но това разбиране не стига за съда да бъдат осъществени правомощията му по искане на защитата. В крайна сметка задълженията на подсъдимия като водач на пътя са изисквали от него бърза и вярна преценка на пътната обстановка при появата на безспорно внезапната пътна опасност, каквато е навлизащата в неговата лента за движение кола, в съответствие с което и необходимост от предприемане на възможно най-безопасен начин на действие. А такъв е бил незабавното активиране на спирачната система и оставане в собствената лента за движение, когато би се постигнало разминаване между двата автомобила. Лошата мигновена преценка е довела до погрешно поведение, което наред с това на Л. Я., стои в основата на настъпилото произшествие с тежък противоправен резултат.

3/ОТНОСНО ОПЛАКВАНЕТО ПО чл.348,ал.1,т.3 НПК.

Такова оплакване, макар и отразено словно пестеливо и цифрово обозначено, по същество липсва. Това е така,тъй като, видно от съдържанието на жалбата, доводът за явна несправедливост на наложеното наказание стъпва на тезата,че наказанието всякога е такова, когато подсъдимият не е осъществил престъплението,за което е обвинен и осъден. Лансираната позиция не отговаря на заложените в чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК правила, защото те изискват произнясане по обсъжданото касационно основание,когато правилно са приложени процесуалният и материалният закон с осъждане на лицето и в рамките на съответното осъждане наложеното наказание не отговаря на постулатите за индивидуализирането му.

Ето защо този съдебен състав е изправен пред невъзможност да обмисля невъзведени пред него съображения в рамките на предявен касационен повод, още повече,че в открито съдебно заседание не са направени допълнителни годни уточнения. Казаното се отнася и за доводите в тази насока, развити в представената писмена защита. Видно от тях, наложеното наказание се явява несъразмерно тежко,като „същевременно то не е от естество да изпълни целите формулирани в закон, поради очевидната несъстоятелност на тезата, то да бъде понесено от фактическа жертва на чуждо, неправомерно поведение, в допълнение на причинените му житейски трайни страдания и несгоди.“

Казано другояче, чрез оспорване на виновността се прави недопустимо пренасяне върху касационното основание по чл.-348,ал.1,т.3 НПК. Съвсем отделен е фактът,че при формулираното независимо съпричинителство, приетото като престъпно, но безусловно с по-ниска степен на обществена опасност поведение на подсъдимия, е следвало да бъде разглеждано на плоскостта на смекчаващите обстоятелства, обмисляни при индивидуализиране на наказанието. Това е сторено от решаващата инстанция и този съдебен състав не намира собствени доводи да ревизира становището й.

Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №21/07.02.22 г.,постановено от АС-Велико Търново по В.Н.Д.82/23 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/