Възобновяване на дело поради порочно споразумение за наказание и приспадане на арест

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 314

гр. София, 26.06.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни през 2025 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ИВАН СТОЙЧЕВ

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Петя Маринова разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 488 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХХІІІ НПК.

Образувано е по искане на и.ф. главен прокурор на Република България за възобновяване на н.д. № 611/2024 г. на Пернишкия окръжен съд и за отмяна на постановените по него определения от 11.12.2024 г. и от 18.12.2024 г., с които след одобряване на споразумения между прокурор от Окръжна прокуратура – гр. Перник и защитниците на осъдените А. А., Р. В., М. Д. и Г. Х., постигнати в рамките на ДП № 220/2022 г. на ГД БОП, е прекратено наказателното производство по делото.

В искането се твърди, че съдът не е изпълнил задължението си да извърши предварителна проверка за съответствие на споразуменията със закона и това е довело до постановяване на определенията, с които тези споразумения са одобрени, в противоречие с материалния и с процесуалния закон и до налагане на явно несправедливи наказания.

В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа направеното искане и изложените в него съображения.

Защитникът на осъдения А. А. –адв. Юл. С. счита, че в искането не са изтъкнати основания за възобновяване, които да са действително съществени. Като несъществен определя и пропускът в споразумението за А. да се впише правното основание за определяне на кумулативната санкция именно в посочения в споразумението вид, като този пропуск според него е преодолим чрез съпоставяне на конкретното споразумение с текста на споразуменията за останалите осъдени. Проблемът с прилагането на чл. 59 НК счита, че може да бъде успешно преодолян с намеса на прокурора. Наложените наказания преценява като съобразени със степента на съучастие на всеки един от осъдените, с материалното им положение и с процесуалното тяхно поведение. Подчертава, че законът не поставя ограничения пред възможното смекчаване на санкцията при определянето й по реда на чл. 55 НК. Моли искането да бъде оставено без уважение.

Защитникът на осъдения Р. В. – адв. М. възразява, че в направеното искане не са изложени конкретни аргументи в полза на поддържаните основания за възобновяване по отношение на останалите осъдени, освен А. А.. Оспорва твърдението на вносителя, че определените със споразуменията наказания са значително под минималния, предвиден в закона размер за извършеното престъпление, като изтъква, че наложеното на В. лишаване от свобода е със срок от три години. Изтъква и факта на изминалото време от извършване на престъпленията. Считайки искането за необосновано, моли то да бъде оставено без уважение.

Защитникът на осъдения М. Д. също се противопоставя на направеното искане, като счита, че то е лишено от конкретика по отношение на всеки един от осъдените, което затруднява реализацията на защитата. Подчертава, че в производството по гл. ХХІХ НПК съдът не дължи мотиви за причините, поради които се съгласява с предложеното определяне на наказанието при условията на чл. 381, ал. 4 НПК и от тази гледна точка счита, че в случая законът формално е спазен. Аргументите, с които в искането е обоснована необходимост от налагане на по-строги санкции счита, че визират признаци от състава на престъплението, като не са изтъкнати други факти и обстоятелства, които да показват степента и характера на участие на Д., които да е възможно да бъдат коментирани в контекста на упражняване на правото му на защита. Изказва мнение, че събраните по делото доказателства са твърде „слаби“ по отношение на Д. и от тази гледна точка преценката на съда за степента и характера на участие на този осъден счита, че наложеното наказание отговаря на неговия принос. Настоява за оставяне без уважение на искането, доколкото липсва нарушение на закона, а наложеното на осъдения Д. наказание е в съответствие с разпоредбите на НК и с доказателствата относно персоналното негово участие в извършеното престъпление.

Всеки от участвалите в заседанието осъдени В. и Д. изразява становище в подкрепа на казаното от своя защитник. В последната си дума всеки от тях настоява искането да бъде оставено без уважение.

Осъдените А. А. и Г. Х., както и защитникът на Х., не вземат лично участие в заседанието и не представят становище по искането.

Настоящият състав на ВКС, след като обсъди направеното искане, изложените в него съображения, както и тези, развити в съдебното заседание и извърши проверка в рамките на поддържаните основания за възобновяване, установи следното:

Искането е депозирано от компетентен орган и в 6-месечния срок от влизане в сила на всяко от двете неподлежащи на касационна проверка определения, с които са одобрени споразуменията за решаване на делото в досъдебното производство. Поради това то е допустимо. Разгледано по същество, то е частично основателно.

С определение от 11.12.2024 г., постановено по наказателно дело № 611/2024 г., състав на Пернишкия окръжен съд е одобрил споразумения между прокурор от Окръжна прокуратура – гр. Перник и защитниците на осъдените А. Д. А., Р. М. В. и М. Л. Д., а с определение от 18.12.2022 г. по същото наказателно дело същият състав на Пернишкия окръжен съд е одобрил и споразумение между защитника на осъдения Г. Т. Х..

По силата на подписаното от А. А. споразумение той се е признал за виновен в това, че на 04.10.2022 г., в хладилно ремарке с рег. № ** ** ** **, съчленено с влекач, марка „ДАФ“ с рег. № ** ** ** **, установени на паркинг в гр. П., ул. „В. в.“ № 1, в съучастие като съизвършител с всеки от останалите трима осъдени, в това число и с Г. Т. Х., без надлежно разрешително е държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество – марихуана в особено големи размери, като престъплението е извършено в условията на опасен рецидив. Престъплението е квалифицирано като такова по чл. 354а, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК. Отразено е, че страните се съгласяват на основание чл. 354а, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1, пр. 4, ал. 1вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК на А. да бъде наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, търпимо при първоначален строг режим и глоба в размер на 10 000 лева. Посочено е, че на осн. чл. 59, ал. 1 НК времето, през което А. е бил задържан под стража по ЗМВР и НПК от 04.10.2022 г. до 13.12.2022 г. следва да бъде приспаднато при изпълнението на наказанието лишаване от свобода.

Със споразуменията, подписани от Р. В., М. Д. и Г. Х. всеки от тримата се е признал за виновен в това, че на 04.10.2022 г., в хладилно ремарке с рег. № ** ** ** **, съчленено с влекач, марка „ДАФ“ с рег. № ** ** ** **, установени на паркинг в гр. П., ул. „В. в.“ № 1, в съучастие като съизвършител с всеки от останалите трима осъдени, без надлежно разрешително е държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество – марихуана в особено големи размери. Във всяко от споразуменията престъплението е квалифицирано като такова по чл. 354а, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и е отразено, че страните се съгласяват на основание посочената квалификация и чл. 54, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК на Р. В. да бъде наложено наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което да бъде отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от пет години и 10 000 лева глоба; на М. Д. и на Г. Х. да бъде наложено лишаване от свобода за срок от по една година за всеки от двамата, изпълнението на което да бъде отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години и на осн. чл. 55, ал. 3 НК да не се налага кумулативно предвидената от закона за посоченото престъпление глоба. Със споразуменията за Г. Х. и М. Д. е предвидено приспадане по чл. 59, ал. 1 НК. С всички споразумения е предвидено и заплащане на направените по воденето на делото разноски.

Преценявайки тези споразумения като непротиворечащи на закона и на морала и на осн. чл. 382, ал. 7 НПК съдът ги е одобрил.

Според вносителя на искането за възобновяване, споразумението между защитника на А. А. и прокуратурата е постигнато в нарушение на чл. 59, ал. 1 НК, доколкото предвижда приспадане на предварително задържане за срок, който включва и време, през което по отношение на А. е прилагана марка за неотклонение домашен арест.

Прегледът на материалите по делото потвърждава констатацията на вносителя. Със заповед на служител на ГДБОП-МВР от 10:00 ч. на 04.10.2022 г. е постановено задържане на А. А. за 24 часа. Впоследствие този срок е бил продължен до 72 часа от прокурор от ОП – Перник за довеждането на задържания пред съда във връзка с направено искане за неговия постоянен арест (постановление от 05.10.2022 г.). С определение от 07.10.2022 г., постановено по н.ч.д. № 333/2022 г., състав на Пернишкия окръжен съд е отказал да задържи под стража А. и е постановил поставянето му под домашен арест. След протест на прокурора и с определение от 20.10.2022 г. по в.н.ч.д. № 87/2022 г. състав на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното определение и е постановил задържането на А. А. под стража. Тази мярка е била прилагана по отношение на лицето до отмяната й на 13.12.2022 г., когато с постановление на прокурор от ОП-Перник му е била определена мярка за неотклонение гаранция в размер на 10 000 лева, внесена в същия ден.

Въпреки тези факти, в сключеното между защитника на А. и прокурора споразумение е било вписано приспадане по чл. 59, ал. 1 НК на времето от 04.12.2022 г. до 13.12.2022 г., в което според споразумението А. А. е бил задържан под стража. Одобрявайки споразумението, съдът се е отнесъл безкритично към това вписване, като очевидно не е проверил верността му, съпоставяйки го с обективние данни от делото и е пренебрегнал факта, че в периода от 07.10.2022 г. до 20.10.2022 г. по отношение на А. е прилаган по силата на първоинстанционното съдебно определение именно домашен арест, а не задържане под стража. По този начин съдът е утвърдил клауза в коментираното споразумение, противоречаща на закона.

Приспадането по чл. 59 НК е предвидено като част от правилата, приложими при определяне на наказанието, за да се изключи несправедливото и прекомерно засягане на правата на дееца, надхвърлящо наказанието, заслужено чрез извършеното от него престъпление. Част от възможните рискове от такова засягане законът е свързал със случаите, когато в течение на наказателното производство по отношение на дееца е било прилагано задържане (по НПК, ЗМВР или друг закон) или домашен арест, доколкото всяка от тези мерки е свързана с ограничаване на правото за свободно придвижване. Различният интензитет на това ограничаване във всяка от двете хипотези е предопределил установяването на различия при начина на приспадане на срока, за който то се е прилагало, от срока на наказанието лишаване от свобода при неговото изпълнение. Тези различия, указани в чл. 59, ал. 1, т. 1 и т. 2 НК, съдът е следвало да има предвид и преценявайки законосъобразността на предложеното на вниманието му споразумение по отношение на А. А., е трябвало да провери коректността на конкретната негова клауза от гледище на обективните данни по делото и съответно да упражни правомощието си по чл. 382, ал. 5 НПК, като предложи на страните за обсъждане необходимата промяна.

Макар допуснатото нарушение да е свързано с въпрос, чието решавнане произтича от закона, а не зависи от договаряне между страните, в случая то не би могло да бъде отстранено по друг начин, освен чрез възобновяване на наказателното производство в частта относно обвинението срещу А. А., защото наказателното производство по отношение на това лице е приключило със споразумение и съдът не би могъл да интервенира в закрепената в него воля на страните без тяхното съгласие. Не случайно сред правомощията на съда по чл. 425, т.т. 1 – 4 НПК не е предвидено изменение на определението за одобряване на споразумение чрез внасяне на промяна в клаузите на това споразумение. Още повече, че в случая това изменение не би било в полза на осъдения.

Проблемът не би могло да бъде решен и по реда на чл. 417 НПК, както счита адв. С., защото разпоредбата предвижда намеса на прокурора единствено, когато чл. 59 НК не е приложен от съда, а настоящата ситуация очевидно не е такава.

Очевидно е при това положение, че споразумението за А. А. е одобрено в нарушение на чл. 382, ал. 7 НПК, с което е предпоставено неправилно прилагане на материалния закон по чл. 59, ал. 1 НК.

2. С основание вносителят на искането е изтъкнал липсата на посочено в сключеното за А. А. споразумение правното основание, от което страните са се водели, договаряйки размера на всяко от кумулативно предвидените с това споразумение наказания. Отсъствието на указание относно тези правила е факт и той създава несигурност в тяхната воля.

Законът е предвидил основни и специални правила за определяне на наказанието, съответно в чл. 54 НК и в чл. 55 НК. Когато наказателното производство приключва със споразумение, изборът по кои от тези правила да бъде определено наказанието в конкретния случай принадлежи на страните по споразумението.

Изискването за посочването на правното основание, в частност при определяне на наказанието, е приложимо поначало за всеки акт, който е предназначен да породи правни последици. Той трябва да черпи своята правна сила именно от разпоредбите на закона. Като гаранция, че в конкретния случай това е така, приложимите разпоредби трябва да бъдат посочвани като правно основание за решаване на уредените със съответния акт въпроси. Посочването на правното основание в актовете на съдилищата е необходимо с оглед на задължението за тяхното мотивиране, произтичащо от норми като чл. 34, чл. 305, ал. 3, чл. 339 и чл. 354, ал. 4 вр. чл. 339 НПК и др. Това задължение при първоинстанционните и въззивните съдебни актове, които подлежат на инстанционен контрол, се обосновава и от нуждите на този контрол.

Когато правното основание може да се определи чрез други елементи на акта, предлагащ определено правно решение, непосочването му изрично в един от тези елементи може да не се третира като съществен порок. Така би било при присъдите, решенията, определенията, които освен разпоредителна част, съдържат и мотиви, даващи сигурност относно правните причини за решаването на всеки един въпрос. Когато обаче чрез други елементи на акта е невъзможно ясно да се определи правното основание, непосочването му в този акт не може да се третира единствено като формален порок. Така е при споразумението, което не се съпровожда от мотиви на страните. Затова тяхната воля по всички въпроси, решени с него, трябва да е ясно заявена, а не чрез тълкуване да се осигурява постижимостта й.

Посочване в споразумението на правното основание за определяне на наказанието се налага с оглед на факта, че наказанието е сред въпросите с основен характер, които се решават и с присъдата по всяко наказателно дело. Същевременно този въпрос е единственият, по който страните могат да се споразумеят и обвързвайки решението си по него с разпоредба от закона, те придават на волята си категоричност и яснота по отношение на приложените правила за определянето на наказанието. Не случайно законът в чл. 381, ал. 1, изр. 2 НПК е предвидил задължително участие на защитник в това производство, какъвто съдът е длъжен да назначи за обвиняемия/подсъдимия, когато той не е упълномощил такъв. От редакцията на законовия текст може да се заключи, че макар законът да говори за „защитник“, какъвто поначало може да бъде съпругът, възходящ или низходящ роднина на обвиняемия (чл. 91, ал. 2 НПК), разпоредбата има предвид участие на професионален адвокат, защото само такъв съдът може да „назначи“. Това прави очевидно, че законодателната идея, вложена в изискването на чл. 381, ал. 1, изр. 2 НПК, е да се осигури професионално споразумяване, част от което е професионалното опериране с правните основания при създаването на клаузите на споразумението. Доколкото в случая споразумението за А. А. не съдържа указание относно правното основание, по пътя на което страните са договорили точния размер на всяко от приложимите наказания, налице е непълнота на споразумението, за която съдът е бил длъжен да следи и при констатирането й е следвало да предложи по реда на чл. 382, ал. 5 НПК нейното преодоляване чрез допълване на споразумението.

3. Според искането, определени при условията на чл. 55, ал. 1 НК, наказанията на четиримата осъдени са значително под минимума, предвиден в закона за престъплението по чл. 354а, ал. 2 НК и се явяват занижени и очевидно несъответстващи на обществената опасност на престъпленията и на личната обществена опасност на всеки от осъдените, като е невъзможно с тях да бъдат постигнати целите по чл. 36 НК. Твърди се, че с отмерването им под минимума неправилно е приложен закона и това е довело до явна несправедливост на наказанията. Според искането тези наказания не са съобразени с факта,че престъплението, в което са били обвинени четиримата осъдени, е едно от най-тежко наказуемите престъпления срещу народното здраве. Изтъкнато е, че предмет на инкриминираното държане е наркотично вещество с висока степен на риск за общественото здраве, същото е било в особено големи размери, държането е било с цел разпространение, свидетелстваща за користни подбуди, а по отношение на А. А. са налице и предходни негови осъждания.

В тази му част искането и съпътстващите го аргументи са несподелими.

Зададеното от чл. 35, ал. 3 НК съответствие между престъплението и наказанието като една от основните цели при наказването би било постижимо при разглеждането на делото по общия ред, когато при доказване на деянието, на неговия престъпен характер, авторството и вината на дееца, наказанието следва да се определи съобразно с общите правила за определяне на наказанието – основни по чл. 54 НК или специални по чл. 55 НК. Самият процесуален закон обаче в своя чл. 381, ал. 4 е допуснал при сключване на споразумение наказанието да бъде определено при условията по чл. 55 НК и без да са налични изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства. Същевременно, за разлика от съкратеното съдебно следствие в хипотезата по чл. 371,т. 2 НПК, при споразумението законът не е установил граници във възможното смекчаване на наказанието. Единственото ограничение е това наказание да бъде определено в рамките на предвиденото в закона за съответното престъпление, респективно, в допустимите от чл. 55 НК предели на смекчаване. В противен случай то би противоречало на закона. Т.е. съдът остава задължен да следи за спазване на принципа за законоустановеност на наказанието при определянето на договорената санкция като вид и като размер. Поради това не би могло към определеното в тази процедура наказание да се поставя съпътстващо изискване за съответствието му с извършеното престъпление, каквото има предвид чл. 35, ал. 3 НК. В противен случай то би изгубило притегателната си сила за дееца и би било обезсмислено прилагането на самата процедура.

От друга страна, изтъкнатите аргументи за очевидно несъответствие на наказанията спрямо обществената опасност на престъплението и неговия характер, типичните характеристики на инкриминираното наркотично вещество, фактът, че то е било в особено големи размери и престъпната цел за реализираното държане, третират все обстоятелства, представляващи част от състава на самото престъпление, които са позволили квалифициране на престъплението именно по чл. 354а, ал. 2 НК. По отношение на тях е валидна забраната по чл. 56 НК.

Извън посочените обстоятелства и макар в искането да се твърди, че при индивидуализацията на наказанията не са били правилно оценени факти от делото, определящи обществената опасност на деянието и на самите дейци, като единственият такъв факт е изтъкната предходната съдимост на А. А., но тя няма отношение към тежестта на санкционирането на останалите осъдени.

Що се касае до количеството на инкриминираното наркотично вещество, обективният подход към случая определя това обстоятелство като значим за преценката на тежестта на извършеното фактор. И това е така, защото количеството на наркотика надхвърля необходимото за покриване на критерия особено големи размери. Но тежестта на престъплението зависи не само от посоченото обстоятелство, а и от вида на това вещество, от обстоятелствата, при които е извършено престъплението, от доказателствено установения индивидуален принос на всеки от осъдените в рамките на съучастническата дейност, от индивидуалните особености на личността на всеки от тях, от продължителността на вмененото държане по отношение на всеки от четиримата и конкретните обстоятелства по неговото реализиране. Искането обаче не показва тези обстоятелства да са били съобразени за нуждите му.

Наред с изложеното, искането не държи сметка и за друго. Ако признаването на вина в рамките на споразумението може да се разглежда като част от стратегията за получаване на по-благоприятно наказателно-правно третиране, то когато обвиняемите лица, респективно подсъдимите, са депозирали обяснения в досъдебното производство и са разказали за извършеното, давайки по този начин израз на отношението си към него, този факт също изисква съобразяване при определяне на приложимото наказание. В случая всеки от подсъдимите е дал такива обяснения, съдържащи самопризнания, а А. - включително и пред съдия. Поначало самопризнанието се третира в съдебната практика като смекчаващ отговорността фактор. Няма причини тази роля на самопризнанието да се отрече при сключването на споразумение.

С оглед на всичко това наложените на А., В., Д. и Х. наказания представляват достатъчно адекватен и целесъобразен отговор на извършеното престъпление, съобразен със всички, значими обстоятелства, включително и със степента на доказана чрез усилията на органите на досъдебното производство реализация на особените психични изживявания, с които поначало се свързва наличието на субективния признак „цел за разпространение“. Отчетена е и открояващата се индивидуалната степен на участие на Р. В. в извършването на престъплението. Отказвайки се от разглеждането на делото по общия ред, прокурорът очевидно също е преценил целесъобразността на този изход, включително и по отношение на договорените наказания.

Поради изложеното не се констатира нарушение на материалния закон с определянето на наказанията по реда на чл. 55 НК, довело според вносителя на искането до явна несправедливост на тези наказания.

Водим от изложеното и на осн. чл.425, ал. 1, т. 1 вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ протоколно определение на Пернишкия окръжен съд от 11.12.2024 г. по наказателно дело № 611/2024 г., с което са одобрени споразумения между прокурор от Пернишката окръжна прокуратура и защитниците на осъдените А. А., Р. В. и М. Д., В ЧАСТТА относно споразумението, сключено между прокурор от Окръжна прокуратура – гр. Перник и адвокат Ю. С., като защитник на осъдения А. А..

ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по наказателно дело № 611/2024 г. на Пернишкия окръжен съд по отношение на А. Д. А. и връща делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на Пернишкия окръжен съд.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на и.ф. главен прокурор на Република България в останалата му част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.