Недопустимост на иск за пълна трансформация след споразумение за съсобственост при развод

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 116/2020 г.

София 21.01. 2021 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на eдинадесети ноември, две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при секретаря Райна Стоименова

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 787/2020 г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. К. Д., Б., чрез пълномощника и адвокат А. Б., срещу въззивно решение № 4960/15.11.2019г. по гр.д. №636/2019г. на Окръжен съд – Благоевград.

В касационната жалба се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон – основания за касация по чл.281,т.3 ГПК.

Ответникът по касация В. И. К.,Б., оспорва жалбата в становище по чл.287,ал.1 ГПК.

ВКС, състав ІІ г.о. след проверка на заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, приема следното:

С въззивното решение е отменено решение № 4395/2019г., по гр.д.№ 236/2018г. на Районен съд – Благоевград. Вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от К. Р. срещу В. К. иск за признаване на основание чл.21,ал.4 СК, че ответникът поради липса на съвместен принос в придобиването, не е собственик на една втора ид.ч. от процесния недвижим имот – апартамент, находящ се в Б. /подробно описан/.Отхвърлен е и и предявеният при условията на евентуалност иск за признаване за установено, че К. Р. е собственик на основание чл.23,ал.1 СК – пълна трансформация на лични средства, на същия недвижим имот.

Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени при условията на евентуалност искове – отрицателен установителен по чл.21,ал.4 СК и положителен установителен по чл.23,ал.1 СК. Според чл.21, ал.1 и ал.2 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Съгласно установената в чл.21,ал.3 СК презумпция, съвместният принос се предполага до доказване на противното. От приетото решение №5051/2017г. по гр.д. № 622/2017г. е установено, че сключеният между страните граждански брак е прекратен на основание чл.50, вр.чл.51 СК и чл.330 ГПК – по взаимно съгласие, посредством постигнато споразумение. Според последното семейното жилище, предмет и на настоящия спор, се предоставя на ползване на ищцата, която се задължава да заплаща на бившия си съпруг наем за ползването. Поемането на задължение от ползващия жилището съпруг да заплаща наем на другия, сочи, че имотът е останал съсобствен като е възникнало облигационно правоотношение по отношение на ползването му. Съгласно чл.51,ал.1 СК при развод по взаимно съгласие съпрузите задължително представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. В споразумението могат да уредят и други последици на развода, вкл.имуществени такива. Уреждането на имуществените отношения на съпрузите не е задължителен елемент от споразумението. Ако включат такива обаче, в тази част споразумението има характер на спогодба. Когато в споразумението съпрузите са посочили, че придобитият по време на брака имот остава след прекратяването му в съсобственост, те признават, че е имал качеството на СИО. Невъзможно е впоследствие с иск по чл.23,ал.1 СК да се твърди, че поради наличие на пълна трансформация на лично имущество, този имот е собственост само на единия съпруг. Само ако не са конкретизирани в споразумението размерите на притежаваните идеални части,е допустимо да се предяви иск по чл.23,ал.2 СК – за частична трансформация на лични средства, какъвто иск в случая не е предявен.

С определение № 387/27.07.2020г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и за проверка за съответствието на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г., ОСГТК и решения на ВКС като разглеждането на този въпрос предпоставя и проверка допустимостта на обжалваното решение и съответствието му с постановките на ТР № 3/29.11.2018г. по тълк.д.№3/2015г., ОСГК, ВКС с оглед приетото от въззивния съд наличие на споразумение, с което бившите съпрузи са уговорили, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да е посочен обемът на правата на всеки от тях в съсобствеността.
Съгласно цитираното ТР№1/2013г., ОСГТК, както и установената практика на ВКС при действието на ГПК /2007г./ въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора и макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжна да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба /решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др. Въззивният съд следи служебно за допустимостта на процеса. След преценка, че процесът е допустим, той дължи да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се.
В разглеждания случай въззивният съд е констатирал,че бракът на страните е прекратен на основание чл.50, вр.чл.51 СК и чл.330 ГПК, което е установено от приетото по делото /представено от ищцата/ съдебно решение. Според ТР №3/29.11.2018г., по тълк.д.№3/2015г., ОСГК, ако в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл.99,ал.3 или чл.101,ал.1 СК /1985г./, респ. чл.49,ал.4 или чл.51,ал.1 СК /2009г./, съпрузите уговорят, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг, на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл.21,ал.2 СК/1985г./, респ.чл.23,ал.2 СК /2009г./. От разясненията, дадени с това ТР следва, че когато в споразумението съпрузите са изразили воля, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен, искът по чл.21,ал.1 СК /отм./ , респ по чл.23,ал.1 СК за признаване изключителна собственост на придобит по време на брака имот в режим на СИО, не може да бъде проведен и е недопустим. Това е така, защото не подлежи на пререшаване въпросът за наличие на съсобственост между страните, бивши съпрузи, уреден със споразумението, имащо характер на договор за спогодба. Съгласно чл.20а, ал.1 ЗЗД уговорките между страните по договора имат силата на закон и следва да бъдат спазвани /в този смисъл решение №74/29.05.2019г., по гр.д.№5842/2015г., определение №215/2018г. по ч.гр.д.№1973/2017г., ІІг.о., определение №220/2018г. по ч.гр.д.№523/2018г., ІІ г.о./ В случая въззивният при преценка допустимостта на предявените искове, е следвало да вземе предвид, че след като по силата на постигнатото между страните споразумение процесният имот, посочен като „семейно жилище“, безспорно придобит в режим на СИО, е оставен в съсобственост, то така предявените искове са недопустими. Съгласно чл.21, ал.1 СК вещите и правата върху вещи, придобити по време на брака от съпрузите, в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това, на чие име са придоби. Ирелевантно е в случая, че в споразумението процесният имот е посочен като „семейно жилище“, тъй като е имот, придобит от съпрузите по време на брака. За ползването му съпругата е поела задължение да заплаща наемна цена на съпруга си за времето след прекратяване на брака. Изразеното от съпругата съгласие сочи на признаване права на съпруга в съсобствеността, за които е и поетото задължение за заплащане на наем.Следователно имотът е останал съсобствен. Съгласно разясненията, дадени с ТР №3/2015г., ОСГК, в производството по развод уреждането на имуществените отношения на съпрузите е факултативен, а не задължителен елемент от споразумението. То няма за цел да уреди изчерпателно всички последици на развода и затова съпрузите могат да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения. Ако включат такива обаче, в тази част споразумението има характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД. С нея страните могат да уговорят прекратяване на съсобствеността върху всички или някои имущества, да ги разпределят помежду си, да запазят съсобствеността като се съобразят или се отклонят от правилото за равенство на дяловете, отчитайки личния принос на всеки от тях, вложени лични средства и др. Ако в споразумението съпрузите са посочили, че придобитата по време на брака вещ, след прекратяването му остава в съсобственост, по този начин признават, че тя е имала качеството на СИО. Ето защо е недопустимо в последващ исков процес с иск по чл.23,ал.1 СК да се претендира, че поради наличие на пълна трансформация на лично имущество, имотът придобит по време на брака и посочен в споразумението, е собственост само на единия съпруг. Когато в споразумението не са посочени квотите на съпрузите в съсобствеността, е допустимо да се предяви иск по чл.23,ал.2 СК – за частична трансформация на лични средства. В случая такъв не е предявен и по него не се дължи произнасяне, поради което и доводите на касатора в тази насока не могат да се приемат за основателни.

С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение, както и решението на първоинстанционния съд, следва да бъдат обезсилени поради недопустимост на предявените искове и производството по делото да бъде прекратено.

С оглед изхода на производството и направеното от касатора искане, на последния следва да се присъдят разноски за всички инстанции в размер на 1150 лева, видно от приложените доказателства.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 4960/15.11.2019г. по гр.д. №636/2019г. на Окръжен съд – Благоевград и решение № 4395/2019г., по гр.д.№ 236/2018г. на Районен съд – Благоевград.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

ОСЪЖДА К. К. Д., Б., да заплати на В. И. К., Б., разноски за всички инстанции в размер на 1150 лева.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: