Обезщетение за ползване на съсобствен имот и срок за предявяване на иск

Текстът на акта

Ключови фрази

9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 78
София, 19.08.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Милена Даскалова

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия М. Д. гр.д.№ 4261 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Е. С., Р. А. Е. и Е. А. Е. срещу решение № 264166 от 23.06.2021 г. , постановено по в.гр.д. № 7658/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която след като е отменено решение № 32556 от 04.02.2020 г. , постановено по гр.д. № 12342/2019 г. по описа на Софийски районен съд, е признато за установено по предявените от Д. Х. Г. срещу тримата касатори искове по чл. 422 ГПК вр. чл.31, ал. 2 ЗС, че ответниците му дължат сумата от 17480 лв. обезщетение за лишаване от правото му да ползва съсобствен между страните недвижим имот за периода 23.04.2013 г. - м. февруари 2018 г., както и сумата от 1552, 74 лв. - обезщетение за забава за периода от 23.04.2015 г. до 01.03.2018 г. на основание чл. 422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД.

Касаторът А. Е. С. е починал на 07.04.2022г. и с определение от 08.06.2022г. са конституирани на негово място наследниците му по закон Р. А. Е. и Е. А. Е., които участват по делото и в лично качество.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

В съдебно заседание касаторите поддържат подадената от тях касационна жалба. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

Ответната страна по касационната жалба – Д. Х. Г., с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

С определението по чл. 288 ГПК № 102 от 14.03.2022 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка допустимостта решението, доколкото са налице данни за непредявяване в срока по чл. 415, ал.4 ГПК на иска за главница за горницата над 10 500 лв.

По допустимостта на въззивното решението, Върховният касационен съд, намира следното :

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Д. Х. Г. установителен иск по чл. 422 ГПК , вр. чл.31, ал.2 ЗС за признаване за установено, че А. Е. С., Р. А. Е. и Е. А. Е. му дължат сумата от 18 000лв., представляваща обезщетение за ползата, от която ищецът е лишен във връзка с ползването на съсобствен недвижим имот за периода от м. 03.2013 г. до м.02.2018 г., както и сумата от 1 600, 76 лв.- мораторна лихва за периода 01.03.2015 г.- 01.03.2018 г., за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Първоинстанционният съд е дал указания за отстраняване нередовности на исковата молба. С молба от 15.03.2019г. ищецът е поискал да се признае за установено, че ответниците му дължат главница от 10 500 лв. – частичен иск от общото вземане цялото от 18 000 лв. В открито съдебно заседание, проведено на 17.12.2019г. е допуснато изменение на размера на иска, като той се счита предявен за пълния размер на главницата от 18 000 лв. С първоинстанционното решение искът е отхвърлен изцяло.

С обжалваното решение въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е признал за установено, че А. Е. С., Р. А. Е. и Е. А. Е. дължат на Д. Х. Г. сумата от 17 480 лв. обезщетение за лишаване от правото му да ползва съсобствен между страните недвижим имот и 1552, 74 лв. - обезщетение за забава.

Върховният касационен съд намира, че обжалваното решение в частта му, с която е разгледан и е уважен иск по чл.31, ал.2 ЗС за сумата над 10 500 лв. е недопустимо и подлежи на обезсилване.

Право на кредитора е, при постъпило възражение против издадената в негова полза заповед за изпълнение, да предяви иск за установяване на вземането си. Предмет на установителния иск може да бъде цялото вземане или част от него, като преценката за това е на ищеца. Доколкото за производството по чл. 422 ГПК са приложими общите правила на исковия процес, то и ако искът е предявен като частичен, ищецът разполага с правната възможност да предяви иск и за останалата част от вземането си, стига обаче да е изпълнено специалното условие на чл. 415, ал.4 ГПК - претенцията да е предявена в едномесечния срок от съобщението на съда за постъпилото възражение против заповедта за изпълнение. Срокът по чл. чл. 415, ал.4 ГПК е преклузивен и с изтичането му заявителят губи правото да предяви иск за установяване на вземането, за което му е била издадена заповед за изпълнение, като последица от непредявяване на иска в срок е обезсилване на издадената заповед – изцяло или частично – чл. 415, ал.5 ГПК.

В настоящия случай с молбата от 15.03.2019г. ищецът изрично е заявил, че предявява иска като частичен – за сумата 10 500 лв. главница, като и е внесъл държавна такса само за тази част от вземането. Последвалото увеличение на иска е направено на 17.12.2019г., т.е. след изтичане срока по чл. 415, ал.4 ГПК и е било недопустимо. Следователно решението на въззивния съд в частта му, с която е уважил иска за сумата над 10 500 лв. до 17480 лв. подлежи на обезсилване като постановено по недопустим иск.

В останалата му част решението е допустимо, поради което и настоящият състав на ВКС, следва да се произнесе по доводите за неправилност на решението, въведени в касационната жалба.

Не е спорно, че страните са съсобственици на процесния имот.

С решение от 03.04.2011 г. по гр. д. 5429/ 1999. по описа на СРС е допусната делба на процесния имот, при квоти 1/3 ид. ч. за ищеца Д. Г. и 1/3 ид. ч. за А. Г. Е. (от която 45%- за А. Е. и 55%- съпружеска имуществена общност между А. Е. и А. Е. С.).

Ответниците по иска Р. Е. и Е. Е. са наследници /синове/ на А. Е., както и на А. Е. С.. Последният също е бил ответник по иска и е починал в хода на касационното производство.

С нотариална покана, отправена от ищеца Д. Г. чрез адв. И. до А. Е. и до А. С. /получена лично съответно на 11.05.2006 г. и 14.06.2006г./, последните са поканени да предадат на ищеца ключ от спорния имот в 3- дневен срок, като е направено и искане за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС.

Ползването на имота от ответниците е установено от показанията на разпитаните по делото свидетели.

При така установеното по делото от фактическа страна, правилен е изводът на въззивния съд, че са налице предпоставките на чл. 31, ал.2 от ЗС за ангажиране отговорността на ответниците. Р. Е. и Е. Е., като наследници на майка си, встъпват освен в правата и в задълженията й, включващи и задължението й да заплаща обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС и за да се ангажира отговорността им, не е необходимо отправянето на нова покана до тях. В този смисъл е и практиката на ВКС /решение № 491 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 363/2009 г., IV г. о./, с която въззивният съд се е съобразил и е направил обоснован извод, че е доказано връчването на покана за заплащане обезщетение за ползването на имота.

Предвид разрешението, дадено в т.2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК, неоснователен е и доводът на касаторите, че не са поканени да заплатят обезщетение, защото поканата е отправена от ищеца Д. Г., чрез адв. И., която не е имала представителна власт. Дори и поканата да е била отправена от лице, което не е имало представителна власт, то с факта на предявяване на иска действията му са потвърдени, а и на такава липса на представителна власт може да се позове само лицето, от чието име е направено изявлението, а не и адресатите на това изявление.

Имайки предвид приетото в Тълкувателно решение № 7/2.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, че за личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил, а от значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират, то неоснователен е и доводът, че ответникът Е. Е. е бил в чужбина.Той е обвързан от правното положение на своя наследодател А. Е., за която е възникнало задължение за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС и за да се освободи от отговорност е следвало да предприеме действия за предоставяне достъп на ищеца до имота, каквито доказателства не са ангажирани.

В касационната жалба се поддържа, че ищецът при посещенията си в имота не е искал да му бъде предоставен ключ, както и че ищецът не е бил спиран да ползва имота, а и той продължително е бил в чужбина.

След като веднъж ответниците са били поканени от ищеца да му предадат ключ и да предоставят достъп до имота, то за ищеца не съществува задължение периодично или при всяка среща със съсобствениците да отправя нови покани до тях. В този смисъл показанията на св. Х., че ищецът е посещавал имота и отношенията му с ответника Р. Е. са били по- скоро приятелски, като при тези срещи не е поставян въпросът за предоставяне на ключ, не сочи на друг извод, защото посещението на съсобствен имот не е равнозначно на ползването му. Редовно връчената покана е възпроизвела своето действие и за да се освободят от отговорност ответниците е следвало да докажат, че са осигурили на съсобственика реална възможност да ползва имота според правата му в съсобствеността, като не е необходимо ищецът да доказва, че не е допускан до вещта. В този смисъл е и разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 7/2.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Без значение е дали ищецът постоянно се намира в страната и може лично да ползва имота, защото фактическият състав на чл. 31, ал.2 ЗС не включва такова изискване. Ползването на имота може да се упражнява, както лично, така и чрез другиго.

От приетата съдебно- икономическа експертиза, се установява, че размерът на обезщетението за ползване на 1/3 от спорния имот е 19 692лв., предвид на което и следва извод, че предявеният частичен иск за присъждане на обезщетение по чл. 31,ал.2 ЗС е основателен в пълния му размер от 10 500 лв.

С издадената заповед за изпълнение е разпоредено ответниците да заплатят солидарно на ищеца претендираното обезщетение. Постановеното от заповедния съд солидарно осъждане не обвързва исковия съд, който е длъжен да извърши самостоятелна преценка за наличие предпоставките на чл. 121 ЗЗД. В тази връзка, както първоинстанционният съд, така и въззивният съд са давали изрични указания на ищеца да конкретизира претенцията си спрямо всеки от ответниците и такава конкретизация е направена от ищеца. Независимо от това, въззивният съд се е произнесъл, без да е отчел направеното уточнение на петитума, поради което и се налага извод че решението е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационно основание по чл. 293, ал.2, предл. второ ГПК.

С оглед изложеното, въззивното решение в частта му, с която е признато за установено, че ответниците дължат сумата от 10 500 лв. главница и 1552, 74 лв. лихва следва да се отмени и вместо него да се постанови друго такова, с което да се признае за установено, че двамата ответници Р. Е. и Е. Е. дължат на ищеца по 5 250 лв. главница и по 776,37 лв. обезщетение по чл. 86 ЗЗД., които суми са определени според правата им в съсобствеността.

Предвид изхода на спора следва да се отмени и решението на въззивния съд в частта за разноските, като се присъдят такива за трите инстанции съобразно окончателния изход от спора.

За заповедното и първоинстанционното производство на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 574,95лв., а за въззивното производство – 241, 05 лв., изчислена съобразно уважената част от иска.

В полза на процесуалния представител на ищеца адв. А. на основание чл. 38, ал.1 от ЗА се дължи адвокатско възнаграждение по 687,47 лв. за първоинстанционното и за въззивното производство, както и 692 лв. за касационното производство.

На ответниците за първоинстанционното производство се държат 435,12 лв., като имайки предвид, че решението на районния съд, с което са им присъдени 33,90 лв. е потвърдено от въззивния съд и е влязло в сила, то следва да им се присъдят още 401,30 лв.

За въззивното производство ответниците не са доказали, че са направили разноски, а дължимите се такива за касационното производство, определени съобразно отхвърлената част от иска, са 618 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 264166 от 23.06.2021 г. , постановено по в.гр.д. № 7658/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която след като е отменено решение № 32556 от 04.02.2020 г. постановено по гр.д. № 12342/2019 г. по описа на Софийски районен съд, е признато за установено по искове с правна квалификация чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС, че А. Е. С., Р. А. Е. и Е. А. Е. дължат на Д. Х. Г. сумата от 6 980 лв . , представляваща обезщетение за ползване на съсобствен недвижим имот, представляващ целия първи етаж на триетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], № 21, за периода от 23.04.2013 г. до м. февруари 2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 23.04.2018 г. до окончателното плащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 25694/2018 г. на СРС, 61 състав, като прекратява производството по делото в тази му част.

ОТМЕНЯ въззивно решение № 264166 от 23.06.2021 г. , постановено по в.гр.д. № 7658/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която след като е отменено решение № 32556 от 04.02.2020 г. постановено по гр.д. № 12342/2019 г. по описа на Софийски районен съд, е признато за установено по искове с правна квалификация чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че А. Е. С., Р. А. Е. и Е. А. Е. дължат на Д. Х. Г. следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 25694/2018 г. на СРС, 61 състав: сумата от 10 500 лв . , представляваща обезщетение за ползване на съсобствен недвижим имот, представляващ целия първи етаж на триетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], № 21, за периода 23.04.2013 г. - м. февруари 2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 23.04.2018 г. до окончателното плащане на вземането и сумата от 1552, 74 лв . , представляваща обезщетение за забава за периода от 23.04.2015 г. до 01.03.2018 г., както и отменя въззивното решение в частта му с която са присъдени разноски, като вместо него постановява :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правна квалификация чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Р. А. Е. дължи на Д. Х. Г. следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 25694/2018 г. на СРС, 61 състав: сумата от 5 250 лв . / пет хиляди двеста и петдесет лева/, представляващи обезщетение за ползване на съсобствен недвижим имот, представляващ целият първи етаж на триетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], № 21, за периода от 23.04.2013 г. до м. февруари 2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 23.04.2018 г. до окончателното плащане на вземането,и сумата от 776,37 лв . /седемстотин седемдесет и шест лева и тридесет и седем стотинки/, представляваща обезщетение за забава за периода от 23.04.2015 г. до 01.03.2018 г.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правна квалификация чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Е. А. Е. дължи на Д. Х. Г. следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 25694/2018 г. на СРС, 61 състав: сумата от 5 250 лв. /пет хиляди двеста и петдесет лева/, представляваща обезщетение за ползване на съсобствен недвижим имот, представляващ целият първи етаж на триетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], № 21, за периода 23.04.2013г. - м. февруари 2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 23.04.2018 г. до окончателното плащане на вземането, и сумата от 776,37 лв . /седемстотин седемдесет и шест лева и тридесет и седем стотинки/, представляваща обезщетение за забава за периода 23.04.2015г. - 01.03.2018 г.

ОСЪЖДА Р. А. Е. и Е. А. Е. на основание чл. 78, ал.1 ГПК да заплатят на Д. Х. Г. сумата от 574,95лв., представляващи разноски за заповедното и първоинстанционното производство и сумата от 241,05 лв. разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА Р. А. Е. и Е. А. Е. да заплатят на адв. И. С. А. от САК на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 688 лв . за първоинстанционното производство, 688 лв. за въззивното производство и 692 лв. за касационното производство .

ОСЪЖДА Д. Х. Г. на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на Р. А. Е. и Е. А. Е. още 401,30 лв. разноски за първоинстанционното производство, както и 618 лв. разноски за касационното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: