ВКС потвърди 20 години затвор за предумишлено убийство и незаконно оръжие

Текстът на акта

Ключови фрази

Предумишлено убийство * предумисъл * справедливост на наказание * тежест на деяние

Р Е Ш Е Н И Е

№ 167

гр. София, 14 март 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Максим Колев

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 73 по описа за 2024 г

Касационното производство е образувано по жалби на защитата на подсъдимия И. Г. Г. и по жалба на частните обвинители С. И. С. и И. С. Т., депозирана чрез техните повереници, срещу решение на Бургаски апелативен съд № 75 от 11.10.23 г, по ВНОХД № 134/22, с което е потвърдена присъда на Сливенски окръжен съд № 8 от 12.04.2022 г, по НОХД № 579/20.

С първоинстанционната присъда подсъдимият Г. е признат за виновен, както следва:

1/ в това, че на 20.07.2020 г, в землището на [населено място], общ. /община/, умишлено е умъртвил С. Т. С., като деянието е извършено предумишлено, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 9 чл. 115 и чл. 54 НК, е осъден на двадесет години „лишаване от свобода“,

2/ в това, че на неустановена дата и място е придобил и до 7.08.2020 г в [населено място], общ. /община/, е държал огнестрелно оръжие / сигнално-газов пистолет, преработен в боен/, без да има за това надлежно разрешение, с оглед на което и на основание чл. 339, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на пет години „лишаване от свобода“.

На основание чл. 23, ал. 1 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание: двадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 8.08.2020 г.

С жалбите на защитата на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: Допуснат е порок при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Анализът на доказателствената съвкупност е проведен в отклонение от процесуалните правила. Органите на досъдебното производство са работили само по една версия за извършител на престъплението, а именно: по тази, че деянието е извършено от подсъдимия. Не е съобразено обстоятелството, че св. Г., който е бил в близки отношения със съпругата на пострадалия, е възможен извършител на деянието. При наличието на възможност извършител на деянието да е друго лице неправилно е становището на съда за авторство в лицето на подсъдимия. Мотивите на въззивната инстанция в голямата си част преповтарят съображенията на съда от първата инстанция, което обуславя извода, че липсват собствени мотиви на контролния съд. Приетите от съда факти относно предварително изработения от подсъдимия план за осъществяване на деянието не са надлежно доказателствено обезпечени. Не е доказателствено обезпечен и приетият от съда мотив за извършване на престъплението. Съдът не е отговорил на въпросите кога и в каква обстановка подсъдимият е взел решение да извърши престъплението. Гласните доказателства са оценени едностранчиво, като е дадена вяра само на тази им част, която кореспондира с обвинителната теза, а е игнорирана друга част, която я опровергава. Дадена е вяра на заявеното от св. З. К. и св. С. Х., но не са коментирани противоречията между техните показания. Отхвърлени са голяма част от показанията на св. Д., св. З. Г. и св. Д., но именно тази част разколебава приетото от съда по отделни пунктове на обвинението. Не са обсъдени показанията на свидетелите, разпитани пред въззивната инстанция, че е имало случаи на кражба на селскостопанска продукция, което е мотивирало подсъдимия да се снабди с огнестрелно оръжие. Не са взети предвид показанията на св. П., работила като психолог с малолетния син на подсъдимия. Съдът е кредитирал безрезервно показанията на св. С. и св. М., без да отчете тяхната заинтересованост от изхода на делото. Съдът е проявил пристрастие към обвинителната теза, което обуславя извода, че делото е разгледано от незаконен състав. Съдията-докладчик от въззивната инстанция е следвало да се отведе, но той е отказал да стори това, с което е оставил у подсъдимия съмнение относно неговата обективност. Невярно е становището на съда, че обясненията на подсъдимия са недостоверни, по съображения, че на местопроизшествието не е намерен нож, макар и такъв да е открит при оглед и да е приложен като веществено доказателство. Останал е неизяснен въпросът относно психическото състояние на подсъдимия към момента на деянието, респективно, състоянието му на физиологичен афект. Не е обсъден факта, че пострадалият е употребил алкохол по необичайно време / на обяд /, и този факт не е обвързан с показанията на св. Р., че С. е проявявал агресивност в състояние на алкохолно опиване. Не е даден отговор на наведените от защитата възражения във въззивното производство, което може да се приравни към хипотезата „липса на мотиви“. Не са изяснени обстоятелствата къде е започнала стрелбата и къде е завършила, както и в кой момент е попаднала кръвта върху автомобила на пострадалия. Неправилен е отказът на съда да допусне поискани от защитата повторни СППЕ-зи за детето на подсъдимия и за самия подсъдим. Още в началото на наказателното производство е допуснато съществено процесуално нарушение, намерило израз в „подслушване“ на задържания обвиняем. Решението на въззивната инстанция е изготвено извън установения в закона двумесечен срок, което представлява самостоятелно основание за отмяна на обжалвания акт. Допуснато е нарушение на материалния закон. Не е налице „предумисъл“ в действията на подсъдимия, поради което деянието е несъставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 НК. Съдът е следвало да оправдае подсъдимия, на основание чл. 12 НК, или да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление / чл. 118 или чл. 119 НК /. Наложеното наказание е явно несправедливо поради завишаването му. То не е съобразено с ниската степен на обществена опасност на дееца и с целите по чл. 36 НК.

С жалбите на защитата се правят алтернативни искания: за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване на наказанието или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.

С жалбата на частните обвинители се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Изтъква се, че наложеното наказание е занижено и оттам, явно несправедливо. Сочи се, че би било справедливо да се определи наказание „доживотен затвор“, което отговаря на спецификата на конкретния случай.

С жалбата на частните обвинители се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд с оглед влошаване на наказателноправното положение на подсъдимия.

В съдебно заседание на ВКС повереникът на частните обвинители пледира за уважаване на жалбата, подадена от неговите доверители.

Частните обвинители жалбоподатели С. И. С. и И. С. Т. се присъединяват към становището на своя процесуален представител.

Защитата пледира за уважаване на жалбите, подадени от защитниците на подсъдимия.

Подсъдимият жалбоподател се присъединява към становището на защитата си и моли за намаляване на наказанието.

Представителят на ВП счита, че въззивният акт е правилен и законосъобразен и следва да бъде оставен в сила, а жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато.

Извън предмета на касационното производство е изследване на въпроса дали е било възможно да се търсят други версии за случилото се, които биха сочили към друг извършител на инкриминираното деяние. В правомощието на прокуратурата е да реши на кого да повдигне обвинение и за какво престъпление, а при наличие на обвинителен акт срещу определено лице, съдът е задължен да се произнесе относно неговата виновност или невинност. Когато намери, че липсват основания за признаване на подсъдимия за виновен, съдът разполага с правомощие да го оправдае, но няма правомощие да разсъждава по въпроса кой друг би могъл да бъде извършител на инкриминираното деяние. Съдът се произнася по обвинението, залегнало в обвинителния акт, и спрямо лицето / лицата, предадени на съд, и неговата функция на орган по ръководство и решаване в съдебната фаза не предполага да търси и да изследва други версии за случая, извън версията, очертана в обвинителния акт. Съдът няма задължение да разсъждава по евентуалната вина и отговорност на някой от свидетелите / в случая, на св. Г., за когото защитата твърди, че би имал мотив да извърши престъплението /, а единствено би могъл да оцени техните показания от гледна точка на тяхната достоверност и да реши да ги кредитира или да ги отхвърли. С оглед на изложеното, доводите на защитата относно обсъждането на други версии за престъплението и друг възможен извършител, се явяват недопустими и не биха могли да бъдат обсъждани в касационното решение.

Принципно е положението, че страните в наказателния процес разполагат с правото да навеждат доводи и да правят възражения, които се основават на събраните по делото доказателствени материали. Недопустимо е да бъдат коментирани доводи и възражения, които се отнасят до обстоятелства, за които по делото липсват доказателства. Такъв е доводът на защитата, че по време на задържането на обвиняемия спрямо него е приложено незаконно „подслушване“. По делото обаче не са експлоатирани специални разузнавателни средства и липсват данни, че „подслушване“ е осъществено в рамките на наказателното производство. С оглед на изложеното, твърдението за допуснато закононарушение във връзка с проведено „подслушване“ на обвиняемия на досъдебното производство, не би могло да бъде обсъдено и да доведе до желаните от защитата правни последици.

На следващо място, не може да бъде споделено становището, че съдията-докладчик от Бургаския апелативен съд е проявил пристрастие при решаване на казуса. Съдия Ц. е отказала да се отведе по съображения, че наличието на колегиално познанство със съдията докладчик от първата инстанция, априори не води до извода, че съдията от контролния съд ще прояви необективност при разглеждане на делото. Настоящата инстанция споделя изложеното становище и също счита, че основание за отвод би могло да бъде само обстоятелство, подкрепено с надлежни доказателства, че съответният съдия би могъл да бъде заинтересован от изхода на делото, поради което следва да бъде отведен. В случая, обстоятелството, че съдиите от двете инстанции, се познават и поддържат служебни отношения, без да е налице доказателство за възможно пристрастие на съдията от горестоящия съд, не обуславя необходимост от отвод на съдията от въззивната инстанция, а възражението на защитата в този аспект е неоснователно.

Неоснователен е доводът, че при изготвяне на въззивния акт са нарушени процесуалните изисквания по чл. 339 НПК. В решението е даден отговор на наведените от защитата възражения срещу обосноваността и законосъобразността на осъдителната присъда. При положение, че въззивната инстанция възприема становището на първоинстанционния съд по въпросите, касаещи вината и отговорността на подсъдимия, няма пречка в акта на контролния съд да бъдат споделени и съображения на първата инстанция, както е в настоящия случай. В същото време, апелативният съд е изложил множество собствени съображения в допълнение към доводите на първата инстанция, поради което възражението на защитата относно „липса на мотиви“ не може да бъде възприето. Не може да бъде споделен аргумента, че изготвянето на въззивния акт извън срока по чл. 340, ал. 1 НПК, представлява съществено процесуално нарушение, пораждащо необходимост от отмяна на акта и връщане на делото за ново разглеждане. Посоченият законов срок е инструктивен, в която хипотеза не се пораждат изтъкнатите от защитата правни последици от неговото неспазване. Отделен е въпросът, че този срок се включва в общия срок на наказателното производство, който има отношение към преценката за „разумен срок“ по чл. 22, ал. 1 НПК.

Неоснователно е становището на защитата, че съдът е проявил пристрастие към обвинителната теза. Съображенията за това са следните: При анализа на доказателствата и средствата за тяхното установяване съдът е задължен да формира своите изводи по релевантните факти, като спази изискванията на чл. 14 НПК. Когато съдът намери, че е спазен стандарта на доказване, залегнал в чл. 303 НПК, той постановява осъдителна присъда. Ако счете, че обвинението не е доказано съобразно изискванията на чл. 303 НПК, постановява оправдателна присъда. В нито една от двете хипотези не може да бъде отправен упрек към съда, че проявява пристрастие към обвинителната или оправдателната теза. И в двата случая съдът изпълнява своите процесуални задължения е дължи излагане на мотиви по доказателствата и по правната квалификация на деянието, чиято правилност подлежи на инстанционен контрол. Когато контролният съд установи, че вътрешното съдийско убеждение по релевантните факти на проверявания съд, е формирано в отклонение от изискванията по чл. 14 НПК, това представлява съществено процесуално нарушение и е основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане.

По настоящето дело са спазени процесуалните изисквания за анализ на доказателствената съвкупност, а изведените от съда изводи по релевантните факти са верни и се споделят от настоящата инстанция. На първо място, налице са обективни следи от престъплението, които обвързват подсъдимия с инкриминираното деяние. Такива са изводими от протоколите за оглед на местопроизшествието, протоколите за претърсване и изземване и иззетите въз основа на тях веществени доказателства. Обективни факти са изяснени и от видеоматериалите, заснели превозните средства на участниците в инкриминираните събития, дали възможност на съда да установи времевия интервал на придвижване на подсъдимия и пострадалия на инкриминираната дата. В насока на авторството са и експертните изводи относно идентичността на лицата, оставили следи от кръв и клетъчен материал, намерени на местопроизшествието. На следващо място, към изброените доказателствени материали, се инкорпорират гласните доказателства, изводими от показанията на св. Г., св. К., св. К., св. С., св. С., всеки от които е възприел определен факт от обективната действителност, имащ отношение към изясняване на случилото се. На трето място, приложените писмени доказателства, сред които са тези, свързани с продажбата на овощната градина, и документите, касаещи получаване на субсидии от ДФ „фонд“, установяват отношенията между подсъдимия и пострадалия и дават основание да бъде изведен мотива за престъплението. На следващо място, в обясненията си подсъдимият не отрича, че е умъртвил пострадалия, но сочи като причина за това предприето спрямо детето му нападение, каквото по делото не се установява. Ето защо, правилно тази версия е оценена като защитна такава и не е ползвана при формиране на изводите по релевантните факти. В тази насока, от значение е следното: Изяснено е, че пострадалият е закупил от подсъдимия овощна градина, засадена със сини сливи, но сделката е редовна / собствеността на имота е прехвърлена и съответната цена е заплатена / и нейното сключване не е породило конфликтни отношения, които биха мотивирали пострадалия да прояви агресия към подсъдимия или неговото дете. Единственият „спорен“ въпрос между тях е бил кой от двамата да декларира овощната градина пред ДФ „фонд“ с цел получаване на субсидии, но и този въпрос е намерил разрешение, като пострадалият е заявил своя имот за стопанските години 2018 г и 2019 г. Що се отнася до аргумента на защитата, че съдът е игнорирал съществуването на нож, иззет като веществено доказателство, следва да се посочи, че становището на съда по този въпрос е правилно, имайки предвид, че мястото, откъдето е иззет ножът, не съвпада с мястото, на което е причинена смъртта на жертвата. В тази насока, от значение е следното: Ножът, иззет като веществено доказателство, е открит в овощна градина, засадена с праскови, който имот не е бил собственост на пострадалия и липсват данни да е посещаван от него. Подсъдимият в обясненията си не е посочил какво се случило с ножа, „употребен“ от пострадалия, но и не е отрекъл, че деянието е извършено в закупения от пострадалия имот / овощна градина, засадена със сини сливи /. Мястото на причиняване на смъртта е установено и въз основа на обективни следи, намерени в имота на пострадалия, където са открити следите от кръв, принадлежаща на жертвата. От СМЕ-зи е изяснено, че в резултат на първата серия изстрели, пострадалият е паднал на земята и е бил в безпомощно състояние, което не му е позволявало да се придвижи до друго място, а ножът, иззет като веществено доказателство, е намерен в овощна градина, засадена с праскови, отдалечена от неговия имот. Поради изложеното, настоящата инстанция споделя извода на апелативния съд, че на инкриминираната дата не е възникнал конфликт между подсъдимия и пострадалия, че пострадалият не е използвал нож, с който да е проявил агресия, а убийството е извършено в резултат от предварително взето от дееца решение, приведено в изпълнение на инкриминираната дата. Не може да бъде споделен аргумента на защитата, че от показанията на св. Р. / че пострадалият е ставал агресивен в състояние на алкохолно опиване /, може да се приеме, че на инкриминираната дата е нападнал детето на подсъдимия. Такъв фактически извод би почивал на предположение, основано на сходство на факти, което е недопустимо, съгласно процесуалните изисквания за доказване по НПК. Обстоятелството, че малолетният син на подсъдимия е присъствал на мястото на събитията, е установено чрез изводите на СППЕ, респективно, показанията на св. П., психолог, работил с детето, поради което неоснователно защитата е настоявала да бъде изслушана повторна СППЕ, каквато е ненужна за правилното решаване на делото.

Вярно са оценени гласните доказателства, изводими от показанията на близките на подсъдимия: св. Д., св. В., св. Г., чиито твърдения в голямата си част успешно се инкорпорират в контекста на кредитираните от съда доказателствени източници. Съдът не е дал вяра на заявеното от св. Д., майка на подсъдимия, че синът й не е управлявал нейния автомобил „марка“, като е съобразил, че това твърдение е изолирано / изводимо е от показанията й от съдебното производство, докато на досъдебното такова е заявила обратното / и е опровергано от показанията на съпруга й: св. Д., че на инкриминираната дата подсъдимият е управлявал този автомобил. Вярно са интерпретирани и показанията на св. Д. В., баба на подсъдимия, посочила, че в следобедните часове на инкриминираната дата, тя и св. Д., нейна дъщеря, са ползвали автомобила „марка“, за да посетят съседно село. Доколкото тези твърдения са опровергани от обективния факт, че същият автомобил е заснет от камерите на видео-наблюдение, че се е движил по друг маршрут, а именно: от дома на подсъдимия в [населено място] по посока на овощната градина, собственост на пострадалия, правилно съдът не е кредитирал показанията на св. В. в посочената част. Неоснователно се изтъква, че отхвърлените показания на близките на подсъдимия опровергават отделни пунктове на обвинението, тъй като частта, която не е кредитирана от съда, се свежда единствено до лицето, управлявало автомобила „Опел К.“ на инкриминираната дата, което обстоятелство е елемент от хронологията на инкриминираните събития, но не и такова с най-голяма относителна тежест. С определящо значение за авторството на деянието в лицето на подсъдимия са следните обстоятелства, надлежно доказателствено обезпечени, а именно: Следите от кръв по автомобила на пострадалия и по мъжката джапанка, намерена на местопроизшествието, са оставени от пострадалия. Част от клетъчния материал, открит върху латексовите ръкавици на подсъдимия, принадлежи на пострадалия, а другата част от клетъчния материал е оставена от подсъдимия. Химическият състав на обтривката от волана и скоростния лост на лекия автомобил „марка“, собственост на подсъдимия, съвпада с откритите капсулни частици по дясната му ръка и почти напълно по установените такива по лявата му ръка. Оръжието, с което е извършено убийството, е сигнално-газов пистолет, преработен в боен, собственост на подсъдимия, и предаден от него на разследващите органи. Клетъчният материал по въжето, тип „сезал“, иззет като веществено доказателство, и материала по друго веществено доказателство: черна латексова ръкавица, ползвана от подсъдимия, принадлежат, както следва: на пострадалия / по въжето „сезал“ / и на подсъдимия / по латексовата ръкавица /. Установената побитост по автомобила на пострадалия е в резултат на произведен изстрел с огнестрелно оръжие. Проведените разговори по мобилните телефони на инкриминираната дата във времевия интервал, интересуващ процеса, сочат на следното: В 13, 47 ч е проведен телефонен разговор между подсъдимия и св. В., негова баба, по което време подсъдимият не е бил в дома си в [населено място], общ. /община/. За времето от 15, 21 ч до 15, 41 ч, както и след 16, 25 ч, клетката, обслужваща мобилния телефон на подсъдимия, съвпада с клетката на местопрестъплението. За времето от 17, 35 ч до 18, 46 ч, мобилният телефон на пострадалия е бил изключен, като последната клетка преди да бъде изключен, показва [населено място], общ. /община/, и обхваща местопрестъплението. Записите от видеокамери са заснели пътя на пострадалия с управлявания от него автомобил и пътя на автомобилите „марка“ и „марка“, ползвани от подсъдимия на инкриминираната дата. Местата, по които са преминали посочените превозни средства, съвпадат с района на местопроизшествието. Към изброените обстоятелства успешно се инкорпорират фактите, изводими от показанията на св. З. и св. Х., между чиито твърдения липсват противоречия, чули изстрели на инкриминираната дата, показанията на св. К. и св. С., разговаряли с подсъдимия и получили информация, че пострадалият си полива градината, показанията на св. С., видял подсъдимия в периода след произвеждане на втората серия изстрели. Неоснователно се сочи, че приетият от съда факт относно изработения от подсъдимия план за осъществяване на убийството, е доказателствено необезпечен. В тази насока са събрани множество доказателства, изводими от данните за местоположението на подсъдимия в района на престъплението, посетено от него три пъти на инкриминираната дата, и от показанията на свидетелите, които същия ден са го видели в същия район. Посочените доказателства, преценени в тяхната съвкупност, установяват, че деецът е имал предварително изработен план за действие. Съдът е дал правилен отговор на въпроса в каква обстановка е взето решението за умъртвяване на пострадалия, а именно: в спокойна обстановка при отчитане на рисковете от разкриване на престъплението и при съобразяване с навиците на жертвата, проучени от дееца, преди да пристъпи към действие. В тази насока е изяснено, че подсъдимият е наблюдавал поведението на пострадалия и е установил в кои случаи при посещение на овощната си градина е бил придружаван от други лица: от св. М. или от св. С., респективно, в кои случаи е бил сам. На инкриминираната дата подсъдимият се е уверил, че пострадалият е сам, и е пристъпил към осъществяване на плана си. Неоснователно се възразява срещу анализа на гласните доказателства, изводими от показанията на св. С., съпруга на пострадалия, и св. М., негов приятел, с аргумента, че те са заинтересовани от изхода на делото. Техните твърдения са последователни и еднозначни и кореспондират на обективните следи от престъплението, поради което правилно са кредитирани от съда. Що се отнася до довода, касаещ мотива на подсъдимия за снабдяване с огнестрелно оръжие / за защита срещу евентуални кражби на селскостопанска продукция /, следва да се посочи, че законът е въвел разрешителен режим за държане на такова оръжие, който е задължителен за всички граждани, независимо от мотива им да разполагат с такова.

С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

ВКС споделя извода на съда, че е налице съвкупност от престъпления: по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 НК и по чл. 339, ал. 1 НК, за които следва да се определи едно общо наказание, при условията на чл. 23 НК. В мотивите на въззивния акт е даден обстоен отговор на въпроса за наличието на „предумисъл“ в действията на подсъдимия, който се споделя от настоящата инстанция. Верен е изводът на съда, че за умисъла, респективно, за предумисъла, на дееца се съди по неговите действия. В тази насока правилно е съобразено, че е налице поредица от действия, които са формирали решение у подсъдимия да „накаже“ пострадалия чрез умъртвяването му, за което предварително си е съставил план, променян на инкриминираната дата в зависимост от външни фактори / среща с познати, формиране на алиби, че е ангажиран с ремонта на дома му в [населено място] /. Доколкото по делото липсват доказателства за афектен умисъл, законосъобразно съдът е отказал да квалифицира деянието по чл. 118 НК. Неоснователно е и искането за приложение на чл. 12 НК, респективно, чл. 119 НК, тъй като не е установено да е имало нападение, от страна на пострадалия, което да обуслови право на подсъдимия на активна защита, поради което е законосъобразен и отказът на съда да приложи чл. 12 НК или чл. 119 НК.

ВКС намери, че не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Съображенията за това са следните:

Въззивният съд е дал отговор на въпроса кое от трите алтернативно предвидени наказания по чл. 116, ал. 1, т. 9 НК се явява най-подходящо по вид, като правилно е приел, че това е „лишаването от свобода“. В тази насока е отдадено дължимото значение на личността на подсъдимия, като е съобразено, че деецът е с ниска степен на обществена опасност, семеен, баща на две малолетни деца, трудово ангажиран като земеделски производител, неосъждан. Взето е предвид, че деянието по чл. 116, ал. 1, т. 9 НК разкрива типичната степен на обществена опасност на престъпленията от съответния вид. С оглед на изложеното, верен е изводът на съда, че в конкретния случай, липсва основание да се наложи наказание „доживотен затвор“, каквото становище поддържат частните обвинители, тъй като не е налице хипотезата на чл. 38 а, ал. 2 НК, предвиждаща, че извършеното престъпление е изключително тежко. По отношение на срока на наказанието „лишаване от свобода“ правилно е взета предвид завишената степен на обществена опасност на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 9 НК, изводима от механизма на умъртвяване на жертвата и изживените от нея тежки предсмъртни мъки и страдания. Съдът е съобразил и разпоредбата на чл. 36 НК, като е отдал дължимото значение на периода, през който е необходимо осъденият да бъде изолиран от обществото и спрямо него да бъде проведена превъзпитателна работа с цел да бъде приучен да спазва законите на страната и добрите нрави.

С оглед на изложеното, настоящата инстанция намира, че определеното от съда наказание, при хипотезата на чл. 23 НК, двадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим е съобразено със законовия критерий за справедливост, а исканията за неговото смекчаване или за неговото утежняване не могат да бъдат удовлетворени.

По тези съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение № 75 от 11.10.2023 г, по ВНОХД № 134/22 по описа на Бургаски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: