Разграничение между продължавано престъпление и трайна принуда при изнудване

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 189

гр. София, 14.04.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети октомври през 2025 г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ИВАН СТОЙЧЕВ

при участието на секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 691 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия Д. Х. срещу решение № 137 от 27.03.2025 г. на Софийския апелативен съд-Наказателна колегия, постановено по ВНОХД № 1033/2025 г.

С жалбата и с представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение към нея се поддържа наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК, като е направено искане за пълно оневиняване на подсъдимия или за отмяна на оспорената присъда и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Заявено е становище, че приложимото по отношение на подсъдимия наказание би следвало да се определи по правилата на чл. 55 НК поради продължителността на наказателното производство, чистото съдебно минало на подсъдимия, напредналата негова възраст и влошеното му здравословно състояние.

В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът поддържа подадената жалба, изложените в нея съображения и направените искания.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Счита, че оспореният съдебен акт е правилен, мотивиран съобразно с доказателствата по делото, като липсват процесуални нарушения при формирането на съдебната воля по постановяването му. Наказанието счита, че е справедливо и моли присъдата да бъде оставена в сила.

Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител А. също настоява за отхвърляне на жалбата, излагайки подробни съображения в тази насока.

Подсъдимият заявява солидарност с доводите на защитника си и с направените от него искания. Настоява, че никой не е бил ощетен от действията му и че самият той не е взел нищо от никого. В последната си дума моли жалбата да бъде уважена.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши дължимата проверка на оспорения съдебен акт, установи следното:

С присъда № 2 от 22.03.2022 г., постановена по НОХД № 60/2020 г., състав на Кюстендилския окръжен съд е признал подсъдимия Д. Е. Х. за виновен в това, че за периода от 01.03.2016 г. до 13.05.2016 г. в гр. Кюстендил, с шест деяния, извършени в условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага – пари и вещи, е принудил М. Х. А., използвайки сила и заплашване, да извърши нещо противно на волята й – да се разпореди със сумата от 23 611.71 лева и с вещи на обща стойност 1695.71 лева и с това й причинил значителни имуществени вреди в общ размер на 25 306.98 лева, като изнудването е извършено при условията на чл. 213а, ал. 3, т. 2 НК, поради което и на осн. чл. 214, ал. 2, т. 2 вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК му е наложил наказание от шест години лишаване от свобода, глоба от 6 000 лева и конфискация на 1/3 част от имуществото му, като го е оправдал по обвинението за включени в продължаваното престъпление деяния, извършени на 23-ти и 24-ти февруари 2016 г., съответно за разликата от 25 576.98 лв. до 25 306.98 лв. Определен е първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието, свързано с лишаване от свобода.

С тази присъда подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец М. А. обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението в размер на 25 306.98 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 13.05.2016 г., както и направените от нея разноски по делото в размер на 1000 лв.

С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия.

След извършена по инициатива на защитника на подсъдимия въззивна проверка и с решение № 428 от 13.12.2023 г., постановено по ВНОХД № 638/2023 г., състав на Софийския апелативен съд е изменил присъдата, като е приел, че соченото от прокурора като извършено на 15.03.2016 г. деяние, е реализирано на 12.03.2016 г., оправдал е подсъдимия за деяние, извършено на 15.03.2016 г. и наред с това е отменил наложената конфискация на 1/3-та от ¼ идеална част от парцел с площ 2250 квадратни метра, ведно с построените в него жилищни сгради, находящ се в с. Г., общ. Кюстендил.

Несъгласен с въззивния акт, защитникът на подсъдимия е обжалвал решението на САС пред ВКС, състав на който с решение № 421 от 17.07.2024 г. по к.н.д. № 370/2024 г. го е отменил, освен в частта, с която е отменена първоинстанционната присъда за наложена конфискация и е върнал делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд в отменената част.

Последвало е образуване на ново въззивно производство пред Софийския апелативен съд под № 1033/2024 г., с което присъдата е изменена, като срокът на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е намален от шест години на пет години, определен е първоначален общ режим за изтърпяването му. Наред с това е постановено оневиняване на подсъдимия за деянията, включени в продължаваното престъпление, обхващащи периода от 14.04.2016 г. до 13.05.2016 г., включително. Съобразно с тази корекция е намален и размерът на причинените с престъплението имуществени вреди, както и размерът на присъдата в полза на гражданския ищец обезщетение за понесени имуществени вреди от престъплението, като в останалата му част искът е отхвърлен като недоказан. Редуциран е и размерът на дължимата от подсъдимия държавна такса върху уважената част от исковата претенция.

Жалбата срещу това решение е неоснователна.

Утвърждаването на осъдителните първоинстанционни изводи е оспорено от адв. Й. с настояване, че САС не се е съобразил с изводите на назначената от самия него и приета по делото комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза (КСППЕ) за пострадалата. Изложените в тази връзка съждения са основани не на действителни пороци в дейността на въззивната инстанция, а на субективност, на преувеличаване и генерализиране на собствената на защитника гледна точка относно изводите на посочената експертиза. Според адв. Й., игнорирани са от въззивния съд експертните констатации, че при душевна болест има качествено неадекватни възприятия и че пострадалата е била „с качествено неадекватни болестни преживявания, откъдето следват и всички останали нейни годности …“, че „теренът, върху който се разполагат възприятията й е качествено неадекватен“, както и невъзможността на експерта по тази експертиза да се ангажира с категоричен отговор дали А. е в състояние да дава показания. Съпоставката между така направеното възражение и действителното съдържание на експертния анализ отчетливо показва отсъствието на фактическа връзка между тях и прави несъстоятелен упрекът към въззивния акт.

Потвърдена по експертен път и поради това приета от въззивния съд като доказан факт е обременеността на А. с психично заболяване. Но не и твърдяното с жалбата отрицателно влияние на това заболяване върху базисните годности на свидетелката по времето на инкриминираните събития и след това – в хода на процесуалния развой по делото да възприема, осмисля, запаметява и да възпроизвежда пълноценно спомена за преживяното. Като особено съществен вещите лица са откроили преди всичко въпроса дали при нея се регистрират белези на когнитивен дефицит. В тази връзка експертната констатация е, че „А. не проявява белези на когнитивна увреда“ (стр. 37 от КСППЕ). Това може да означава само едно, че при нея са съхранени умствените дейности, свързани с мислене, възприятие, памет, използване на придобитата информация и знания .

При разпита им от въззивния съд вещите лица по КСППЕ са пояснили, че при душевно заболяване има различни нива на асимилиране на реалността – от липса на нарушение във възприятията до отсъствие на всякакъв капацитет в тази насока, като в тези граници индивидът, намиращ се в болестно състояние, може да има отклонение във възприятията, но това не означава, че е напълно лишен от тях. Отсъствието на такъв капацитет те са свързали с тежко увредените от хроничното заболяване пациенти, при които е наличен шизофренен дефект и се стига до деменция. Но случаят на М. А. не е такъв. Според тях в инкриминирания период А. е имала несъмнени белези на душевно заболяване биполярно афективно разстройство във фаза на приповдигнатост, манийно състояние, като анализът на данните от историята на заболяването й и личното й освидетелстване от тях са им позволили да заявят буквално следното: „… така, че не стигаме до убеждението, че в тази фаза на нейното пребиваване, на нейния живот, тя е била с качествени неадекватни болестни преживявания, откъдето следват всички останали нейни годности.“ Т.е. защитникът е ползвал за аргументацията си фрагмент от изявлението на доктор В., откъснат напълно от цялостното изложение, което деформира в съдържателен план смисъла му, придавайки му противоположно на вложеното от самия експерт значение.

Същото важи и за другия, ползван от защитника цитат от казаното от в.л. В. пред съда: „… който и да е категоричен отговор на Вашия въпрос би бил доста условен“. Репликата е в отговор на въпрос на съда дали на базата на представената от повереника на А. епикриза за нея, издадена на 07.11.2024 г., може да се обсъжда способността й да дава показания. Този отговор се отнася не въобще до годността на А. да свидетелства, а до преценка на психичните й годности на базата на документираното в тази епикриза, отразяваща състоянието й в период, предшестващ времето на експертното нейно психиатрично изследване за по делото и разпита й пред въззивния съд. А изготвената от вещите лица експертиза, датираща от времето след издаването на посочената епикриза е констатирала, че пострадалата е в ремисия и че това й състояние „предопределя налични годности правилно да възприема фактите, които имат значение за делото и да дава достоверни показания за тях“ (стр. 44 от експертизата).

Важно е когато се преценява психичната годност на свидетелката да възприема правилно събитията от процесния период, да ги запаметява качествено и впоследствие да възпроизвежда спомена за тях е и пояснението, направено от в.л. В. в рамките на разпита му, проведен от САС на 09.12.2024 г., че проявите на биполярното разстройство не са постоянно състояние, а заболяването протича с вълнообразен ход с епизоди (фази), между които пациентът може да е и в ремисия. А стилът на боледуване на свид. А. през годините не е с чести флуктуации, като периодите на обостряне и на подобрение са с по-голяма продължителност.

Поради това невярно се твърди в жалбата и се поддържа от защитника, че в КСППЕ и в направените от изготвилите я вещи лица разяснения в съдебното заседание се съдържа информация, която е от естество да ориентира съдебното внимание към друг процесуален извод относно годността на М. А. да свидетелства, различен от приетия с въззивното решение.

Основано на произволно окрупняване на факти е възражението, че при всички нейни разпити по делото, включително и пред въззивния съд, А. е ползвала тетрадка със записки. Това възражение не притежава само по себе си неоспоримата очевидност, която му е придадена с жалбата и от него не е възможност да се правят изводи за основателността му без да бъде проверено. Основателността му може да се установи единствено чрез съдържанието на съответните протоколи, документиращи проведените по делото разпити на М. А.. Извършената в тази насока проверка показва, че А. е разпитвана, както в досъдебното производство, така и в съдебната фаза. Единствено в протокола от проведения на 20.09.2017 г. по реда на чл. 223 НПК неин разпит е отразено, че депозирайки показанията си, тя е ползвала записки. Такова отразяване обаче отсъства от всички останали протоколи за разпит на А., съставени както в досъдебното, така и в съдебното производство, респ. и в отразяващите снетите нейни показания в присъствието на подсъдимия и на защитника му. Никоя от страните обаче, присъствала на съответните разпити, включая и защитника, не е направила възражение по съдържанието на съставения протокол и не е поискала поправки и допълнения в съдържанието му. При това положение и съобразно с предписанията на чл. 131 НПК протоколите от разпитите на свид. А. са доказателствено средство за провеждането на тези разпити, за съдържанието на изложението, както и за реда и условията, при които са протекли тези разпити, в частност, без да са били ползвани от разпитваната писмени бележки.

Съдебната констатация за подреденост и достоверност на твърденията на А. е оспорена чрез иронизирането й посредством цитати от показанията на свидетелката. Ползването на подобен похват е неуместно за нуждите на съдебно обжалване. Отделно от това, цитатите от показанията на свидетелката, на които е придадена негативна конотация с жалбата, водят до фрагментиране на цялостното изложение и влагане на смисъл в казаното, какъвто то няма, като се има предвид цялостното негово съдържание. Т.напр. ползваният в жалбата цитат, свързан с интимните отношения на свидетелката и подсъдимия, е взет от разказа й за деня на запознанството между двамата и съвсем не противоречи на твърденията й за по-нататъшното развитие на отношенията й с Х. през инкриминирания период, включвал и сексуални контакти между двамата. Нямат взаимно изключващ се характер и заявеното от А., че подсъдимият я е освободил от жилището си и последващото й настояване, че е била освободена от полицаите. Очевидно е от показанията й, че излагането на всяко от тези твърдения представлява моментна нейна интерпретация на освобождаването й от дома на подсъдимия, като цялостният й разказ не оставя каквото и да е съмнение, че подсъдимият е склонил и е позволил тя да напусне дома му едва след посещението на полицейския екип в имота му.

Безпочвен е и упрекът към въззивния съд за това, че е приел за установено, че упълномощаването на подсъдимия от страна на А. с широк спектър права по отношение на имуществото и интересите й се е случило при криминални обстоятелства. Според защитника подобен извод е компрометиран от факта, че пълномощното е подписано от свидетелката пред нотариус.

Поначало фактът, че пълномощното е подписано от нея в присъствието на нотариус би трябвало да означава, че действията на свидетелката са били съзнателни и акт на безпорочно формирана воля, както се настоява в касационната жалба. Конкретно установените по делото обстоятелства обаче, предшествали посещението й в кантората на нотариус А., не са дали възможност на въззивния съд да заключи, че това пълномощно отразява действителната нейна, свободно формирана воля. Коректно от гледище на доказателствата този съд е приел, че вечерта, предшестваща посещението в нотариалната кантора, подсъдимият е нанесъл на А. побой, нареждайки й на следващия ден пред нотариуса тя да се държи спокойно, естествено и да е усмихната. По този начин той за пореден път и чрез насилие е манипулирал волята й, като поведението, което тя е възприела пред нотариус А. при подписване на пълномощното е било израз не на автономната нейна воля, а резултат от експлоатацията на внушения й от подсъдимия страх.

Основано на неточен прочит на съдебните мотиви е възражението за некоректно ползване на показанията на свид. Д. като установяващи упражнено над пострадалата насилие от страна на подсъдимия, макар в показанията си свидетелката да е заявила, че няма спомен за отправяни към нея и към майка й заплахи от него. Твърденията на Д. въззивният съд е ползвал като източник на производна информация, извършвайки необходимата проверка по контрол за достоверност на съобщеното от самата пострадала и е констатирал, че още по времето на процесните събития пред дъщеря си (Д. Д.) пострадалата е описвала отношенията си с подсъдимия по начин, идентичен с този, по който разказва за тях в рамките на наказателното производство.

Като цяло вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно фактите е основано на правилно лансирани доводи, които преценени в контекста на доказателствата и експертните изводи по делото, не търпят укор. Даден е добър отговор на всички съществени възражения на страните, като по ясен начин е заявено както одобрението в полза на фактическите изводи на първата инстанция, така и причините за това.

В останалата им част възраженията за съществени процесуални нарушения при въззивното решаване на делото са лишени от конкретика, като представляват цитати от показанията на А., съпътствани с настояване, че съдът не ги е коментирал, но липсва обяснение защо и как отсъствието на съдебен коментар на всеки от процитираните изрази компрометира съдебните изводи и евентуално точно кои от тях. Налице са и възражения за недоказаност на част от заложените във въззивното решение фактически констатации, които насочват единствено към собствената на касатора преценка в тази насока, съпътствана с предложена от самия него интерпретация на доказателствата и фактите, установени чрез тях, без да се назовават конкретни и действително съществуващи пороци в дейността на въззивния съд.

Възразява се на следващо място, че не е изпълнено даденото с отменителното решение на ВКС указание за изрично обмисляне на изискването отделните деяния, изграждащи продължаваното престъпление, да осъществяват всички признаци от състава, в конкретния случай по чл. 214 НК. Действително в посоченото решение на ВКС такъв проблем е фиксиран и този проблем не е качествено разрешен при актуалната въззивна проверка. Вместо това механично е споделена преценката, направена първо от прокурора, а след това и от първоинстанционния съд, че престъпното поведение на подсъдимия носи характеристиките на продължавано престъпление. Това закономерно е провокирало възраженията на защитника, че никое от деянията не е описано като последица от конкретно използвана за извършването му принуда, съответно, че липсва съдебен коментар на всяко от деянията от гледище на признаците по чл. 214 НК.

Продължаваното престъпление се характеризира преди всичко с това, че се извършва не с едно, а с няколко деяния, които осъществяват един или различни състави на едно и също престъпление, като между отделните деяния трябва да има непродължителни периоди от време. Тези именно времеви интервали отделят деянията, разграничават ги едно от друго и са пречка всички те да се възприемат като „единно“, „сложно“ или „продължавано“ деяние (ТР № 3/1971 г. по н.д. № 32/1970 г. на ОСНК на ВС). Касае се за една от основните характерности на продължаваното престъпление, която в случая липсва.

Прието е от съдилищата от предходните инстанции, че още в първите дни на запознанството им и съвместното им заживяване, възползвайки се от уязвимостта й заради психичното й заболяване, подсъдимият е започнал да третира свид. А. по начин, който е ограничавал нормалното протичане на психичните процеси при нея по свободно изграждане на волята й, поведението й, нанасяйки й побой (удари с ръце и крака) и заплашвайки я, че ако не му се подчинява, ще убие първо дъщеря й, а след това и нея. По този начин подсъдимият е получил от пострадалата първо ПИН-кода за дебитната й карта, издадена от УниКредит Булбанк. Това негово поведение по нанасяне на побой и отправяне на закани впоследствие се е превърнало в част от общуването му с нея, вследствие на което тя, според въззивния акт, е взела решение да не му се противопоставя. Наред с това, подсъдимият я е поставил в изолация - ограничил е контактите й с нейните близките, като й е отнел личния телефон, отнел е ключовете от жилището й, личната й карта, заключвал я е в дома си, когато сам е излизал навън, лишил я е от нужните й за поддържащата я терапия лекарства. Цялото поведение на подсъдимия по отношение на А. е било насочено към това да внуши страх у нея, да пречупи и потисне волята й, да я направи отстъпчива, да я подчини на користните си цели, които поетапно в инкриминирания период е реализирал, мотивирайки я по описания начин да му предостави златните си бижута, парите си, да подпише в негова полза пълномощно, даващо му възможност включително да тегли пари от банковите й сметки и да не му се противопоставя, когато започнал да изнася вещи от дома й и да ги пренася в своето жилище. По този начин е било създадено едно трайно, постоянно състояние на страх у А., изградено е било убеждение у нея, че той е способен да изпълни заканите си за физическа разправа с детето й и с нея самата, че има решимостта да продължи с физическия тормоз над нея. Въздействието, което поведението му спрямо нея е имало върху психиката й е било трайно, провокирало е перманентен страх и специфични с оглед особеностите на личността й психични нейни състояния и преживявания, при наличието на които не се е изисквало при всеки следващ акт по мотивирането й да се разпореди в негова полза със свое имущество, той да въздейства над нея чрез физическо насилие или да я заплашва.

Тези специфики на обективните условия при които е реализирано престъпното поведение на подсъдимия, наред с фактите, обуславящи изводи за единство на решението му чрез принуда да прекърши волята на пострадалата и да я мотивира да извършва разпореждания със свое имущество в негова полза, единството на целта му да се обогати по този начин определят извършеното като престъпление именно по чл. 214 НК, но не позволяват обособяване на няколко отделни, самостоятелни деяния в рамките на инкриминирания период, съответно, изключват квалифициране на престъпното поведение на подсъдимия като продължавано престъпление. Това изисква атакуваният съдебен акт да бъде изменен, като подсъдимият следва да бъде частично оправдан – по отношение на обвинението да е извършил престъплението по чл. 214 НК в условията на продължавано престъпление, респективно, по отношение на квалификацията във връзка с чл. 26, ал. 1 НК.

От гледище на посочената специфичност на казуса не накърнява правните възможности на подсъдимия за защита фактът, че въззивният съд е приел за недоказано по делото това на 15.03.2016 г. Х. да е принудил А. да изтегли сумата от 2300 евро от депозитната си сметка в Токуда банк и да му я даде, а го е сторил на 12-ти март през същата година. Доколкото актът по получаването на тази сума е реализиран в рамките все на периода, в който е реализирано санкционираното поведение на подсъдимия, не се касае за съществено изменение на фактологията и не съществува юридически обоснована причина да бъде редуциран общият размер на причинените вреди чрез приспадане на тази сума от общия размер на нанесената имотна вреда, както настоява защитникът.

Неоснователно е и другото водещо възражение в касационната жалба – за явна несправедливост на определеното чрез въззивната намеса наказание и за съществуване на основания за допълнително негово смекчаване. Несъгласието си със съдебните изводи по този въпрос защитникът е мотивирал, изтъквайки продължителността на наказателното производство, възрастта на подсъдимия, липсата на предходни негови осъждания и здравното му състояние. Тези обстоятелства са съобразени от въззивния съд и именно те са му позволили да извърши смекчаване на наказанието. Наред с тях обаче налични са и други обстоятелства, определящи тежестта на извършеното и имащи поради това значение за отговорността на подсъдимия. Такива са продължителността на инкриминирания период, характера и интензивността на упражнената над пострадалата принуда, спецификите на личността й и оказаното над нея манипулативно въздействие извън инкриминираните събития, позволило на подсъдимия да се домогне до информацията за нейното имуществено състояние, да си осигури достъп до обзавеждането в дома й и да се възползва от част от него. Евентуално допълнително смекчаване на наложената санкция би било неадекватно от гледище на тези обстоятелства, както и от гледище на самата същност на наказанието да бъде средство за индивидуално въздействие и за стимулиране на подсъдимия към преосмисляне на нагласите и поведението си в обществено приемлива насока.

Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

РЕШИ:
ИЗМЕНЯ решение № 137 от 27.03.2025 г., постановено по ВНОХД № 1033/2025 г. на Софийския апелативен съд-Наказателна колегия, като оправдава подсъдимия Д. Е. Х. по обвинението да е извършил престъплението по чл. 214, ал. 2, т 2 НК в условията на продължавано престъпление във връзка с чл. 26, ал. 1 НК.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

ОСЪЖДА подсъдимия Д. Е. Х. с ЕГН ********** да заплати в полза на М. Х. А. с ЕГН ********** сумата от 255,65 евро (равностойни на 500 лева) за направени от нея разноски в касационното производство.

Настоящото решение е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.