Осъждане за избягване на ДДС чрез фиктивни сделки със слънчоглед

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * вътрешно убеждение * данъчно задължение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 508

София, 21 октомври 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

НЕВЕНА ГРОЗЕВА

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Галина Стоянова

като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 377/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Х. Х., чрез защитник – адв. Ц. Н. И. срещу решение № 24 от 20.02.2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 310/2022 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия Х., алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, поради допуснати съществени процесуални нарушения. В касационната жалба се твърди допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните такива - „липса на мотиви“, изразяваща се в това, че въззивният съд е нарушил формалните правила при изготвяне на мотивите си, не е обсъдил събраните доказателства и не е ясна волята му относно правните изводи и в частност тези, касаещи субективната страна на престъпното деяние. Жалбоподателят се позовава и на допуснато нарушение на разпоредбите чл. 13 и чл. 14 от НПК. Също така се релевират доводи за нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК. Касаторът намира за неправилни изводите на решаващите съдилища, че сделките са фиктивни, тъй като по делото са събрани достатъчно доказателства за реалното им извършване. Обобщено, счита въззивното решение за незаконосъобразно.

В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на прокуратурата намира жалбата за неоснователна. Твърди, че въззивният съд не е допуснал нарушения на материалния и процесуален закон. Извършил е дължимата се проверка и оценка на доказателствата. Посочва, че възраженията, изложени в касационната жалба преповтарят тези от въззивната жалба и на същите вече е даден отговор от контролираната инстанция. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила.

Гражданският ищец – Министърът на финансите, като представляващ държавата, чрез юрисконсулт С., редовно призован, не изпраща представител.

Адвокат Ц. И., защитник на подсъдимия, поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Излага аргументи в подкрепа на тезата си за липсата на мотиви, тъй като изготвените от въззивната инстанция не отговарят на изискванията относно тяхното съдържание. Също така преповтаря твърдението си за допуснато нарушение на материалния закон, настъпило в резултат на ненадлежно извършен доказателствен анализ от страна на въззивния съд, при който е даден превес на едни доказателствени източници пред други, без да са изложени конкретни съображения затова. Пледира за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане или алтернативно за оправдаване на подсъдимия.

Подсъдимият А. Х. счита, че е осъден неправилно и моли делото да бъде върнато за ново разглеждане, защото е невинен.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 8 от 29.06.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 395/2021 г., Окръжен съд – Шумен е признал подсъдимият А. Х. Х. за виновен в това, че през периода 1.10.2011 г. – 31.01.2012 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството му на управител на /фирма/, за четири данъчни периода избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, общо възлизащи на 168 000.83 лв. за дружеството, представляващи дължим данък върху добавената стойност, като при водене на счетоводството използвал документи с невярно съдържание – отчетни регистри – дневници за покупките на дружеството съгласно чл. 124, ал. 1, т. 1 от ЗДДС и чл. 113, ал. 1 и ал. 3 от ППЗДДС, в които отразил данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, потвърдил неистина в подадени писмени декларации, които се изискват по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС и чл. 116, ал. 1 от ППЗДДС и приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и десет месеца.

На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК е определено едно общо и най- тежко наказание измежду наложеното по настоящата присъда и по н.о.х.д. № 44/2017 г. на ОС – Шумен, а именно две години лишаване от свобода.

На основание чл. 25, ал. 4, вр. чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното наказание е отложено за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на държавата, представлявана от Министъра на финансите, сумата от 19 130.28 лв., представляваща уважен граждански иск за имуществени вреди.

Съдът се е произнесъл по разноските и дължимата се държавна такса върху уважения размер на гражданския иск.

С вззивно решение № 24 от 20.02.2023г., постановено по внохд № 310/22г., Апелативен съд – Варна е потвърдил изцяло атакуваната пред него първоинстанционна присъда.

Касационната жалба е депозирана от активно легитимирано лице, срещу акт, подлежащ на касационна проверка и в преклузивния 15-дневен срок, поради което е процесуално допустима, но по същество е неоснователна.

На първо място следва да бъдат обсъдени доводите за допуснати съществени процесуални нарушения. Оплакванията така, както са релевирани и поддържани от защитника на подсъдимия, могат да бъдат систематизирани в две насоки – твърдения за допуснато нарушение от категорията на абсолютните – липса на мотиви, както и нарушения при събирането и оценката на доказателствата. Необходимо е да се посочи, че преобладаващо оплакванията са общо и декларативно заявени в жалбата.

Неоснователни са възраженията за липсата на мотиви. Атакуваният съдебен акт е въззивно решение, което следва да отговаря на изискванията на чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК. В случая апелативната инстанция е изготвила съдебен акт, който е съответен откъм съдържание с изискванията на закона. Съдът изцяло е възприел за правилно установени фактическите констатации на първата инстанция, въз основа на които са направени и съответните правни изводи. Също така, видно от съдържанието на решението и процесуалните документи, с които е бил сезиран, въззивният съд е отговорил на доводите на страните. Подсъдимият и защитниците му намират дадените отговори, с които са отхвърлени възраженията им за неудовлетворяващи ги, поради което отново ги навеждат пред настоящата инстанция, но това не обосновава немотивираност на атакувания акт.

Решаващите съдилища са изпълнили задълженията си по чл.107 от НПК относно събирането и проверката на доказателствата. Въззивният съд не може да бъде упрекнат в липсата на аналитична дейност, касателно доказателствената съвкупност. Той е инкорпорирал изцяло фактическата обстановка, приета за установена от първия съд, като е достигнал до извод за направена вярна оценка на доказателствата и доказателствените източници. Тези изводи на апелативния съд не сочат на допуснато процесуално нарушение, тъй като принципно той не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. Това не е необходимо, когато мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда/Решение № 181 по н.д. № 486/12г., ВКС, І н.о./. Независимо от аргументираните и подробни мотиви на първия съд, апелативната инстанция е могла да бъде по-задълбочена в изложението си, без да е необходимо да преповтаря изцяло доказателствения анализ. Това обаче не води до извод за липса на мотиви и не налага отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Невярно е твърдението в жалбата, че съдът не е изложил в акта си фактическите констатации, които е приел за установени, както и че не е изложил мотиви досежно субективната страна на деянието, за което подсъдимият е признат за виновен. Безпредметно е да бъдат обсъждани доводите на касатора за това, че между фирмите /фирма/ и /фирма/ са съществували търговски отношения във връзка с продажба на слънчоглед. Това обстоятелство не е спорно по делото и още първостепенният съд е приел, че между тези търговски дружества е имало реално осъществени сделки, но това не означава, че такива са били и инкриминираните.

Неоснователно жалбоподателят релевира доводи за липсата на мотиви по спорния по делото момент, които е и определящ за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимото лице, а именно дали сделките по процесните тринадесет фактури са реални или са фиктивни. Принципно изясняването на този въпрос е съществено с оглед предмета на доказване по делото, очертан от инкриминираното обвинение по чл.255 от НК. Това е необходимо, тъй като за да възникне право на приспадане на данъчен кредит следва да е налице реална доставка, а при липсата на такава по смисъла на чл.6 от ЗДДС не е налице данъчно събитие, поради което не настъпва изискуемост на данък съгласно чл.26, ал.6, т.1 от ЗДДС. Също така, според ЗДДС данъчното събитие при доставка на стоки възниква при прехвърляне на собствеността върху тях. При договор за покупко-продажба (доставка) на движими вещи прехвърлянето на собствеността се осъществява с предаването на фактическата власт върху вещите от продавача на купувача, който реално получава владение върху тях. Това изисква продавачът да притежава стоката и да извърши реално предаване. Правилно контролираният съд е приел, че сделките по инкриминираните тринадесет фактури не са реални. По всички фактури доставчик е дружеството /фирма/, а получател /фирма/. Обстоятелствата, че фактурите притежават изискващите се от Закона за счетоводството реквизити, извършено е плащане от купувача и „документално“ закупените количества слънчоглед са продадени на клиенти на „Авангард И.“ не обосновават извод за реалност на осъществените сделки. По делото е безспорно установено, че е извършено само „документално прехвърляне“ на стоката - слънчоглед, без реално същата да е преминавала от продавача -/фирма/ към купувача - /фирма/, като са били съставени договори, фактури, приемо-предавателни протоколи, товарителници и др.документи. Също така е установено, че стоката е била реално предадена директно от производителя на крайния купувач, а закупуването на слънчогледа от дружеството, представлявано от подсъдимия е ставало само по документи. Нито подсъдимият, нито неговият съконтрахент са притежавали необходимата материална и трудова обезпеченост за извършване на доставки. Документалното оформяне на доставките по правилата на Закона за счетоводството не е достатъчно, за да се приеме, че сделките са действително осъществени. Необходимо е да бъдат установени реалните престации на двете страни по сделките, тъй като това е основанието държавата да претендира внасяне на дължимия данък от продавача, както и основание купувачът да начисли и прихване платения ДДС от дължимия се данък по следващи продажби, или да претендира възстановяването му.

По-нататък, невярно е твърдението, че съдът в аналитичната си дейност е пренебрегнал обясненията на подсъдимия, че при реализираните сделки по покупко-продажба на слънчогледа той е действал в качеството на посредник. Съгласно разпоредбата на чл.49 от ТЗ посредник е търговец, който по занятие посредничи за сключване на сделки, каквато дейност не е осъществявана от подсъдимия. Инкриминираните договори, по които страна е дружеството /фирма/ са за покупко-продажба, а не договори за посредничество. Не е налице и „транзитна продажба“ по смисъла на чл.329 от ТЗ, тъй като последната изисква изрично страните да договорят предаването на стоката от продавача на посочено от купувача трето лице, както и продавачът е длъжен да съобщи на купувача, че изпраща стоката на третото лице, като му изпрати и препис от документите, придружаващи стоката, а в случая сделките са оформяни само документално.

Горното налага извод, че контролираната инстанция не е допуснала както съществени процесуални нарушения, така и нарушения на материалния закон.

Доводи в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК не се сочат от касатора, поради което не се налага обсъждането на въпроса за явна несправедливост на наказанието.

Обобщено, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 24 от 20.02.2023г., постановено по внохд № 310/22г., Апелативен съд – Варна.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: