Задължения на въззивния съд при непълен доклад и доказване на платена заплата

Текстът на акта

Ключови фрази

1
Р Е Ш Е Н И Е
№69

гр. София, 20.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря Валентина Илиева и прокурора………………..

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1742 по описа на Върховния касационен съд за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД, чрез адв. И. Д., срещу въззивно решение № 481/11.12.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 771/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 634/31.07.2019 г., постановено по гр.д. № 1486/2018 г. на Районен съд – Пещера. С първоинстанционното решение са частично уважени предявените от Щ. Г. Ж. против „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД искове: 1) по чл. 242, вр. чл.128 КТ - за незаплатено трудово възнаграждение в размер на 17 969.59 лв. за периода 06.10.2015 г. – 20.10.2018 г., със законната лихва от датата на предявяване на претенцията; 2) по чл. 224 КТ- за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 6 работни дни през 2018 г. в размер на 149.52 лева. Искът е отхвърлен за разликата до претендирания размер от 1 664.21 лв.

Ответникът по жалбата – Щ. Г. Ж., чрез адв. С. П. поддържа становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 774/12.11.2020 г. касационното производство е прекратено на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК в частта по иска с правно основание чл.224 КТ. Със същото определение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му по предявения иск по чл.242, вр. с чл.128 КТ по процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото.

По поставения въпрос в практиката на ВКС (вж. - решение № 63/ 24.02.2015 г. по гр.д. № 4054/2014 г., IV г.о., решение № 74/26.07.2017 г. по т. д. № 1047/2016 г., I т.о., решение № 91/04.04.2019 г. по гр. д. № 3595/ 2018 г., ІV г.о., решение № 105/02.10.2020 г. по гр. д. № 4648/2019 г., III г.о. и др.) се приема, че неизясняването на делото от фактическа и правна страна, неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд и недаването на указания, както и непълнотите и грешките в тях имат значение за правилността на решението. Съгласно чл. 7, ал. 1, изр. последно от ГПК съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна. Конкретен израз на този принцип е разпоредбата на чл.146 ГПК, според която първоинстанционният съд е длъжен да извърши доклад по делото. Докладът включва изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните (правнорелевантните факти). Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна въпроси по тези факти, указвайки значението им за претендираното право или направеното възражение, за да се изяснят, конкретизират или отстранят противоречията в тях, както предвижда чл. 145, ал. 2 ГПК. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, дадените указания и доклада и от този момент настъпва преклузията да се твърдят нови факти и обстоятелства и да се сочат нови доказателства, освен ако не са налице условията по чл.147 ГПК. При липсата на надлежен доклад не настъпват преклузиите на закона и за въззивното производство - чл. 266, ал. 3 ГПК. Нормите, регламентиращи дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото, изясняването на твърденията на страните за фактите и отстраняването на противоречията в тях са императивни. Когато произнасянето по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение предполага непълнота на фактическите твърдения на страните и/или събиране на нови доказателства, въззивният съд дължи преценка извършил ли е първоинстанционният съд дължимите процесуални действия по докладване на делото и съответно настъпила ли е преклузията за въвеждане в спорния предмет на твърдения за факти и на исканията за събиране на доказателства. Ако направеният от първоинстанционният съд доклад е непълен или неточен, включително и когато този съд не е изпълнил задълженията си по чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК и въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия, по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания - т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна поради следните съображения:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът Щ. Ж. е работил в ответното дружество по сключен трудов договор № 1/05.10.2015 г. на длъжността „пласьор на стоки“, при уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 470 лв. С допълнителни споразумения трудовото му възнаграждение е последователно увеличавано - на 500 лв. от 01.01.2017 г.; на 510 лв. от 01.01.2018 г., а с последното споразумение е уговорено и заплащане на допълнително възнаграждение за прослужено време по чл. 3 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения и на допълнително възнаграждение за положен нощен труд. Със Заповед № 10/19.10.2018 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.328, ал. 1, т. 3 КТ – поради намаляване обема на работа. Ищецът е твърдял, че за целия период, през който е работил не му е изплащано уговореното трудово възнаграждение - общо в размер на сумата 18 150 лв. Според изложеното в исковата молба, той получавал само суми, представляващи „процент от продажбите“ от търговския оборот за доставените на клиентите на дружеството стоки.

Въззивният съд е счел претенцията за основателна, като е посочил, че съгласно предвиденото в разпоредбата на чл.270, ал.3 КТ, работодателят има задължение да изплаща трудовото възнаграждение лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка; или по писмено искане на работника или служителя – на негови близки, или на влог в посочена от лицето банка. Представените ведомости за заплати за изследвания период ищецът е оспорил да са подписани от него. Приетата съдебно – графологична експертиза е дала заключение, че подписите в оригиналите на ведомостите не са положени от Щ. Ж., а са изпълнени от друго лице. В тази връзка за недоказани са преценени възраженията на ответника, че трудовото възнаграждение е изплатено, основано на косвените доказателства (редовно водено счетоводство; съвпадение на отразеното във фишовете за заплати и реално осчетоводените суми за заплати, установено със заключението на СИЕ; ежемесечно внасяни осигуровки и данъци за наетите по трудово правоотношение лица) и на признанието на ищеца в исковата молба, че за изследвания период са му изплащани суми, но като „процент от продажбите“. Въззивният съд е посочил, че в трудовите договори липсват уговорени други допълнителни възнаграждения, извън тези по споразумението от 01.01.2018 г. – за прослужено време и за извънреден труд. Поради това е счел, че плащанията на суми с неустановен размер, без да са налице доказателства за ежемесечното им изплащане на ищеца, могат да се квалифицират като допълнително материално стимулиране, но не са елемент от брутното трудово възнаграждение. При така приетото е направен извод, че работодателят не е изпълнил задължението си за изплащане на уговореното с договора трудово възнаграждение на ищеца и предявеният иск е уважен до размера на сумата 17 969.59 лв., установен със заключението на СИЕ.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция нарушение по чл.146, ал. 1, т. 5 ГПК, въззивната инстанция е приела, че макар първоинстанционният съд погрешно да е разпределил доказателствената тежест между страните, това нарушение не е препятствало правото на защита на ответника и събирането на доказателства във връзка с неуказани му като подлежащи на доказване факти. Посочено е, че ново разпределяне на доказателствената тежест и указания във връзка с установяването на правно релевантните факти не се дължи, тъй като в жалбата не са заявени искания за събиране на доказателства, а и съгласно общото правило по чл.154, ал.1 ГПК, т.е. и без да са нужни изрични указания на съда, в доказателствена тежест на работодателя е да докаже, че е платил дължимото трудово възнаграждение.

При дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, решението е неправилно. По делото са останали неизяснени обстоятелствата какъв е размерът на изплатените на ищеца суми през периода на действие на трудовия договор, за каквито плащания в исковата молба се съдържа признание, колко често , на какво основание и как са получавани (по банков път или на ръка), респ. оформяни ли са документи за плащанията. Тези правнорелевантни за спора факти и обстоятелства не са изяснени - в съдебно заседание към страните не са поставяни въпроси във връзка с тях, не са давани указания относно значението им за претендираните от ищеца права и направените от ответника възражения и не е дадена възможност всяка от страните да изложи твърденията си по тях, като ги изясни и конкретизира. Неизпълнението на задълженията на първоинстанционния съд по чл.145, ал. 1 и ал. 2 ГПК от своя страна е довело до непълнота на доклада във връзка с обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и до липса на надлежни указания за разпределението на доказателствената тежест между страните.

Във въззивната си жалба работодателят е въвел оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по тези въпроси, което е породило задължение за въззивния съд да даде указания на страните да изяснят и конкретизират твърденията си и евентуално да ангажират нови доказателства, тъй като в случая преклузията на закона не е настъпила (чл.266, ал.3 ГПК). Като не е изпълнил тези си задължения, въззивният съд е допуснал на свой ред процесуални нарушения по посочените по-горе в отговора на правния въпрос съображения. Без да изясни какви суми, как и на какво основание са получавани от ищеца (по признанието в исковата молба), без да обсъди данните от заключението на СИЕ, въззивният съд е приел, че след като ведомостите не съдържат подпис на служителя, то заплата не му е изплащана и през трите години на действие на трудовия договор. В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че изпълнението на задължението за изплащане на трудово възнаграждение може да бъде доказано с всички писмени доказателства, а неизпълнението на задължението за точно оформяне на ведомостите за заплати няма гражданскоправни последици. Изброяването в чл.270, ал.3 КТ на доказателствата, с които се доказва плащането на трудово възнаграждение е примерно (вж. - решение № 165/06.12.2018 г. по гр. д. № 181/2018 г., III г.о.). Счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято формална доказателствена сила се отнася единствено до факта на писменото изявление и неговото авторство, но не обхваща други данни, за които документът свидетелства. Затова доказателствената сила на свидетелстващите документи следва да се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото – чл.182 ГПК. Посочено е още, че когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, каквито са ведомостта и платежното нареждане, удостоверяващи плащане, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, както и допустимостта на други доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание, веществените доказателства, заключения на вещи лица и др. (вж. - решение № 2/ 26.01.2011 г. по гр. д. № 478/2010 г., ІІІ г. о., решение № 89/29.03.2013 г. по гр.д. № 558/2012 г., IV г.о., решение № 746/5.01.2011 г. по гр.д. № 727/ 2009г., IV г.о., решение № 258/03.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г., IV г.о. на ВКС и др.). Въззивният съд само формално се е позовал на тези правни разрешения и не е обсъдил нито другите косвени писмени доказателства по делото, нито е изяснил фактите и обстоятелствата, съдържащи се в направеното в исковата молба признание за получавани от ищеца суми, правното основание за изплащането им и техния размер. Вместо това, без да постави въпроси на страните, за да се конкретизират и изяснят тези факти и обстоятелства и да се даде възможност за ангажиране на доказателства по спорните от тях, въззивната инстанция необосновано е приела, че плащанията са представлявали допълнително материално стимулиране, тъй като са с неустановен размер и не е ясно дали ежемесечно са били изплащани на ищеца. Не е съобразено също, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, получателят на сумите носи тежестта да докаже основанието, на което е получил плащането, щом твърди, че ги е получил в погашение на друго свое вземане, а не за вземането си за трудово възнаграждение (вж. - решение № 746/05.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., IV г.о. на ВКС).

Предвид всичко изложено, въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Делото следва да се върне за ново разглеждане на въззивния съд, който да извърши следващите се процесуални действия по изясняване и конкретизиране на посочените по-горе в мотивите факти и обстоятелства по спора, имащи значение за правилното му решаване, като постави на страните въпроси по реда на чл. 145, ал. 1 ГПК и даде указания за конкретизиране на твърденията им относно получените от ищеца суми до прекратяването на трудовия договор. Едва след това съдът следва да прецени има ли права или обстоятелства, които се признават и да ги обяви за ненуждаещи се от доказване и да даде възможност за ангажиране на доказателства за спорните обстоятелства, като укаже разпределението на доказателствената тежест.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по направените от страните разноски за касационната инстанция.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 481/11.12.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 771/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, в обжалваната му част по иска с правно основание чл.242, вр. чл. 270, ал.3, вр. с чл.128 КТ.

ВРЪЩА ДЕЛОТО на Окръжен съд – Пазарджик за ново разглеждане от друг въззивен състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.