Определяне на обезщетение за морални вреди при незаконно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 626

гр.София, 23.10.2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело № 4688 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и по насрещна касационна жалба на ищеца Г. Н. К. срещу въззивно решение № 625 от 12.05.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2593/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, като ответникът го обжалва в частта му, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 261847 от 03.06.2022 год., постановено по гр. дело № 5665/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 21 с-в, е уважен предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от обвинение в извършено престъпление по чл. 201 НК, по което ищецът е бил оправдан с присъда от 26.03.2018 год. по ВНОХД № 13/2018 год. на Окръжен съд – Монтана, влязла в сила на 09.10.2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2018 год. до окончателното й изплащане, а ищецът – в частта му, в която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до пълния претендиран размер от 70 000 лв.

С определение № 591 от 07.02.2025 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по двете касационни жалби по следния въпрос: За определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и за тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетението за неимуществени вреди в завишен размер, в противоречие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. В обжалваното решение не били изложени мотиви за значението на всяко едно от установените обстоятелства по делото за размера на обезщетението и за наличието на причинно-следствена връзка с причинените вреди, както и не било отчетено, че за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, в т.ч. за неговото физическо и психическо здраве, за професионалното му развитие, въпреки че за известен период от време той бил останал без работа и финансовото му положение било затруднено; наказателно производство и обвинението не били публично разгласени и били станали достояние единствено на ограничен кръг близки, познати и колеги; към момента на образуване на наказателното производство ищецът бил в активна трудоспособна възраст /54 год./, която предполагала по-висока устойчивост към стреса от наказателното преследване. Въззивният съд не бил съобразил също така интензивността на наказателното преследване, както и че на ищеца била наложена мярка за неотклонение „подписка“, като не му били определяни други мерки за процесуална принуда. Необоснован бил изводът, че е налице пряка причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и получените от ищеца заболявания – артериална хипертония и диабет. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не били взети предвид и продължителността на наказателното производство и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането.

Ответникът по касационната жалба Г. Н. К. счита, че въззивното решение е правилно в обжалваната от Прокуратурата на Република България част.

В насрещната касационна жалбата на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил отчел, че претърпените от ищеца неимуществени вреди били над обичайните такива, както и тяхното конкретно отражение върху живота на ищеца, поради което присъдил обезщетение в занижен размер, в противоречие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. За времето от 11.04.2016 год. до 09.10.2018 год. по отношение на ищеца била постановена окончателна осъдителна присъда за престъпление, което не бил извършил, като през този период изпитвал несигурност и страх от развитието на житейския си път. Впоследствие бил оправдан след възобновяване на наказателното производство, а оправдателната присъда била протестирана от прокуратурата. Участвал в множество процесуални действия, настъпили били трайни и необратими последици за здравето му, загубил възможността да намери работа и да се пенсионира със сравнително добра пенсия, загубил приятели, доброто му име и професионалната му репутация били компрометирани. Въззивният съд не бил отчел в пълна степен обстоятелствата, че ищецът изпитвал несигурност и страх за развитието на житейския си път с по-голям интензитет за периода от 11.04.2016 год. до 09.10.2018 год., когато бил с постановена осъдителна присъда за престъпление, което не бил извършил, както и загубата на контакти, приятелства, обкръжение и изградения си обществен и социален статус. Въззивната инстанция не била обсъдила обстоятелството, че във воденото наказателно производство били извършени редица незаконосъобразни действия от страна на разследващите органи и прокуратурата, а отделно от това отношението на държавните органи било унизително и уронващо честта на ищеца. Не било отчетено и това, че наказателното производство се било развило, когато ищецът бил на 54 години, като тъй като бил загубил възможностите си за намиране на работа, на практика бил загубил и възможността да се пенсионира със сравнително добра пенсия – поради проявилите се здравословни проблеми понастоящем бил пенсионер по болест с минимална пенсия. Не бил съобразена и икономическата ситуация в страната и процента на инфлация.

Ответникът по насрещната касационна жалба Прокуратурата на Република България счита, че въззивното решение е правилно в обжалваната от ищеца част.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 319 от 17.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2829/2015 год., ІV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касаторите решения и др. Според тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид /извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган, при завишени изисквания за почтеност, и е изпълнявана работа, свързани с отговорности в публичен интерес/ и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/.

Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.

Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. В този смисъл присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

По същество на касационните жалби:

В разглеждания случай, за да приеме, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание /т.е, че наказателното преследване срещу ищеца е било незаконно/, въззивният съд е зачел установените по делото обстоятелства, а именно:

На 15.02.2012 год. по повод депозирана жалба от председателя на „Съюза на глухите в България“ срещу ищеца, в качеството му на бивш управител на производствено предприятие към „СГБ“ - „Тих труд – Лом“ ЕООД, била извършена предварителна проверка, в хода на която на 12.04.2012 год. същият дал обяснения. Към 05.04.2012 год. ищецът бил осъждан за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 НК – с влязла в сила на 15.01.1991 год. присъда по НОХД №2378/1988 год. на СГС, като му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 5 години, което бил изтърпял ефективно, като бил условно предсрочно освободен. На 01.07.1999 год. същият бил реабилитиран за това престъпление с протоколно определение на СРС. На 31.05.2012 год. срещу ищеца било образувано досъдебно производство №544/2012 год. по описа на РУП – Лом за извършване на престъпление по чл. 201 НК, впоследствие преобразувано като сл. дело №23/2013 год. по описа на ОСлО при ОП-Монтана. На 22.04.2013 год. ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 201, предл. първо, четвърто, пето, шесто и седмо вр. с чл. 26, ал. 1 НК – длъжностно присвояване при условията на продължавано престъпление в периода от 03.02.2010 год. до 05.12.2011 год., за сума в общ размер от 17 708.37 лв., в качеството му на управител на предприятие „Тих труд – Лом“ЕООД – [населено място], като бил разпитан в качеството на обвиняем и му била наложена мярка за неотклонение „подписка“, а на 29.11.2013 год. му били предявени материалите по делото.

На 12.03.2014 год. в Районен съд – Лом бил внесен обвинителен акт срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 201, предл. първо, четвърто, пето, шесто и седмо вр. с чл. 26, ал. 1 НК, по който било образувано НОХД № 544/2013 год. по описа на РС-Лом, като същото приключило на 11.04.2016 год. с постановяването на осъдителна присъда, с която на ищеца било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години, чието изтърпяване било отложено за изпитателен срок от 4 години. Присъдата била обжалвана от ищеца като в тази връзка било образувано ВНОХД № 55/2016 год. на ОС-Монтана, като с решение по посоченото дело от 01.08.2017 год. осъдителната присъда била потвърдена.

На 24.11.2017 год. ищецът подал молба, съдържаща искане за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 55/2016 год. на ОС-Монтана, по която било образувано НД № 1461/2017 год. на САС, като с решение № 52 от 19.02.2018 год. наказателното производство било възобновено, решението от 01.08.2017 год. било отменено, а делото – върнато за разглеждане на ОС-Монтана. След възобновяването на производството било образувано ВНОХД № 13/2018 год. на ОС-Монтана, по което на 26.03.2018 год. Била постановена присъда, с която била отменена изцяло осъдителната присъда, постановена по НОХД № 155/2014 год. на РС – Лом, като ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение и бил отхвърлен предявения срещу него граждански иск. Срещу така постановената оправдателна присъда бил подаден касационен протест, по който било образувано НД № 657/2018 год. на ВКС. В проведеното по посоченото дело открито съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура заявил, че не поддържа касационния протест, подаден от Окръжна прокуратура – Монтана, както и че новата въззивна присъда е правилна. С Решение № 150 от 09.10.2018 год. оправдателната присъда била оставена в сила.

За да определи обезщетението за неимуществени вреди в размер на 25 000 лв. въззивният съд е приел, че: 1/ престъплението, за което ищецът е обвинен, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – за него е предвидено наказание „лишаване от свобода“ в размер до осем години, както и кумулативната възможност съдът да постанови конфискация до една втора от имуществото на виновния и да го лиши от права да заема определени длъжности, или да упражнява определена професия; 2/ наказателното производство срещу ищеца е продължило за период от общо 6 години, 4 месеца и 9 дни, от който не следвало да се изключва периодът от 3 месеца и 23 дни – от влизането в сила на осъдителната присъда до подаването на молбата за възобновяване на наказателното производство – през този период нямало висящо наказателно производство срещу ищеца, но той бил търпял особено силни негативни емоции, породени от влязлата в сила осъдителна присъда, с която бил признат за виновен за извършване на длъжностно престъпление, и имал статус на осъдено лице, което било непреодолима пречка да започне работа на материалноотговорна длъжност, за каквато притежавал необходимата квалификация и професионален опит, и за каквато длъжност бил одобрен; следвало да бъде зачетен и периода от образуването на наказателното производство срещу ищеца на 31.05.2012 год. до датата, на която бил привлечен като обвиняем – на 22.04.2013 год., тъй като пруз този период му било известно, че срещу него е образувано наказателно производство за извършено длъжностно присвояване; 3/ ищецът имал необходимата квалификация и документи да започне работа като таксиметров шофьор, но бил възпрепятстван да започне такава работа в резултат от влязлата в сила осъдителна присъда срещу него; 4/ от привличането на ищеца в качеството му на обвиняем – на 22.04.2013 год. до влизането в сила на оправдателната присъда – на 09.10.2018 год., бил изминал период от 5 години, 5 месеца и 18 дни, като през част от него, а именно от 22.04.2013 год. до влизане в сила на осъдителната присъда срещу него на 01.08.2017 год. – т.е. 4 години, 3 месеца и 10 дни, той търпял мярка за неотклонение „подписка“; 5/ за целия период на наказателното производство ищецът участвал лично общо 21 дни в процесуално-следствени действия и в открити съдебни заседания в [населено място], [населено място] и [населено място]; по-голямата част от тези процесуално-следствени действия се били осъществявали извън постоянното местожителство на ищеца /гр. София/ и били свързани с необходимост от продължително пътуване, поради отдалечеността на [населено място] и [населено място]; 6/ предвид фактическата и правна сложност на наказателното производство, общата продължителност на наказателното производство срещу ищеца не надхвърляла разумния срок; въпреки това била налице неефективност на действията по разследването и несъбиране на посочените от обвиняемия доказателства, което наложило събирането им на по-късен етап – едва в съдебната фаза на процеса, което причинило допълнителни негативни преживявания на ищеца – стрес, отчаяние, чувство за несправедливост, огорчение, неудовлетворение; 7/ настъпило общо влошаване на здравето на ищеца в периода на наказателното производство, обусловено от преживявания стрес и негативни емоции и обостряне на част от съществуващите заболявания на ищеца – възпалителните прояви в белите дробове, в областта на гърлото и синусите, артериалната хипертония и захарният диабет /като въззивният съд е отрекъл да е доказано наличието на пряка причинна връзка между наказателното производство и появата на посочените заболявания на ищеца/; 8/ трайно влошаване на психическия статус и емоционалното състояние на ищеца – той бил изключително стресиран, чувствал се много зле, бил силно отчаян, чувствал, че потъва, получавал паник-атаки, нарушения на съня, главоболие, станал затворен, не можел да изпита радост, преживял посттравматично стресово разстройство; 9/ към момента на започване на наказателното производство ищецът бил на 54 години – в зряла възраст, на която той имал вече постигнато високо ниво на професионална реализация, ползвал се с добро име в обществото, бил в добро общо здравословно състояние, имал здраво семейство с дългогодишен брак и две пораснали деца; по време на наказателното производство семейството му било изпаднало в тежко финансово състояние и той не е можел да отговори на финансовите нужди на своите учащи деца /студент и гимназист/, възникнали били трудности от интимен характер в отношенията със съпругата му, влошаването на здравословното му състояние, двукратната хоспитализация и наложилото се лечение с множество медикаменти, допълнително било усложнило и финансовото, и организационното, и емоционалното и психическо състояние на членовете на неговото семейство, което от своя страна било утежнило преживяването на наказателното производство от страна на ищеца; в края на наказателното производство – при влизане в сила на оправдателната присъда, ищецът бил на 60 години, с отнети професионални перспективи, със силно ограничена трудоспособност, със сериозна финансова задлъжнялост, в тежко емоционално и психическо състояние и 10/ по време на наказателното производство ищецът имал подкрепата на своето семейство и на съпругата си, като понастоящем психическото му състояние вече било възстановено, той бил психически здрав, успял бил да преодолее преживяното посттравматично стресово разстройство.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо. С оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/, въззивното решение се явява правилно като краен резултат.

Неоснователно е оплакването на касатора-ответник, че въззивния съд не е съобразил продължителността на процесното наказателно производство. Напротив, това обстоятелство е изрично отчетено в обжалваното решение като критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като е прието, че наказателното производство е водено в период от 6 години, 4 месеца и 9 дни /срещу който извод липсват оплаквания в касационната жалба на ответника/, както и че провеждането му е осъществено в разумен срок /срещу този извод няма оплаквания в касационната жалба на ищеца/.

Неоснователно е оплакването на касатора-ищец, че в обжалваното решение не е отчетен в пълна степен по-високия интензитет на негативните емоции на ищеца в периода от влизане в сила на постановената срещу него осъдителна присъда до постановяването на оправдателната присъда. Въззивният съд е определил по-висок размер на обезщетението поради превес на група от обстоятелства, които го обосновават и горепосоченото е едно от тях.

Същевременно основателни са оплакванията на касатора-ищец, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е обсъдил и не е взел предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди конкретно твърдените от ищеца вреди, изразяващи се в загуба на приятелства и понесени страдания от невъзможността да започне работа и в периода от привличането му като обвиняем – 22.04.2013 год., до влизането в сила на осъдителната присъда – 01.08.2017 год. Така твърдените вреди са и установени по делото въз основа на събраните гласни доказателства в първоинстанционното и въззивното производство – и през горепосочения период ищецът правел опити да започне работа, но са му отказвали, като семейството му разчитало изцяло и само на доходите на бившата му съпруга и фактът, че не може да осигури финансово семейството си, много му тежал, а в резултат на воденото срещу ищеца наказателно производство настъпила промяна в отношението на част от приятелите му.

Основателни са и оплакванията на страните, че липсват конкретни мотиви, от които да е видно как въззивният съд е приложил критерия за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно обществено-икономическите условия към момента на увреждането.

Същевременно така допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 235, ал. 2 ГПК/, макар и да е довело и до необоснованост на част от мотивите му, не е съществено, тъй като не е довело до нарушение на материалния закон – разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с която е установен принципът за справедливост при репариране на неимуществени вреди. Прилагайки именно обществения критерий за справедливост и отчитайки всички установени по делото многобройни обстоятелства, релевантни за определянето на размера на процесното обезщетение, включително невзетите предвид от въззивния съд процесни вреди – загуба на социални контакти и общия период, през който ищецът не е имал възможност за професионална реализация /не извън обичайното в подобна ситуация, а доколкото той не е могъл да работи на материалноотговорна длъжност/, настоящият съдебен състав също намира, че справедливият по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на това обезщетение – достатъчен да репарира всички причинени от незаконосъобразно предприетото срещу ищеца наказателно производство неимуществени вреди, възлиза на 25 000 лв. Този размер е от естество да обезщети в най-адекватна степен реалните вреди, претърпени от ищеца в резултат на наказателното преследване, част от които надхвърлят обичайните, т.е. същият не представлява източник на обогатяване, тъй като е съобразен както с тежестта на вредите – извършени с участието на ищеца множество процесуално следствени действия, по-голямата част от които са били осъществявани извън постоянното му местоживеене и са били свързани с необходимост от пътувания; продължителност на наказателното производство; накърнени емоционална сфера, обществена и професионална репутация на ищеца; преживяно посттравматично стресово разстройство, съпътствано с влошаване на самотичното здраве, по-голям интензитет /тези заявени за обезщетяване вреди са най-съществените/; през периода от 01.08.2017 год. до 09.10.2018 год. ищецът е бил със статут на осъдено лице при съзнание за своята невинност, което обективно е силно накърняващо чувството за справедливост и лично достойнство, така и със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда – съгласно официалните данни на НСИ, през 2018 год. средния общ годишен доход за едно лице възлиза на 6 013 лв. Същевременно на ищеца е била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“; повдигнатото срещу него обвинение не е било публично оповестено от страна на прокуратурата и разследващите органи, като неговото негативно отражение върху социалните му контакти не е по-голямо от обичайното в подобни случаи и не е с траен характер; по време на наказателното производство ищецът е имал подкрепата на семейството си и понастоящем психичното му здраве е възстановено.

Поради тези съображения уважаването на иска за неимуществени вреди в по-голям или по-малък размер би довело до несъобразяване с обществения критерий за справедливост. Наред с това следва да се вземе предвид и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, като, само по себе си, е вид морално обезщетяване, наред с паричното.

Ето защо въззивното решение следва да бъде оставено в сила в обжалваните му части.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 625 от 12.05.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2593/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, в обжалваните му части.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: