Определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50053

гр. София, 02.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова и прокурора…………………….

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2163 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 414/23.03.2022 г., поправено с решение № 702/13.05.2022 г., постановени по възз. гр. д. № 2278/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с което след частична отмяна на решение № 71/11.06.2021 г. по гр. д. № 22/2021 г. на Окръжен съд – Монтана, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Ц. Д. П. сумата 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 118, вр. чл. 115, вр. чл. 18 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по внохд № 126/2019 г. на Софийския апелативен съд. Решението е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 20 000 лева до предявения размер от 35 000 лева.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата – Ц. Д. П., представляван от адв. Г. П., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 50960/20.12.2022 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство при съобразяване на всички релевантни факти и обстоятелства; и за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото.

По поставените въпроси съдебната практика константно приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство; вида и тежестта на наложената мярка за неотклонение; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото, обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да служи като източник на обогатяване за пострадалия (вж. - т.II от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК; решение № 172/12.07.2017 г. по гр. д. № 4357/2016 г., IV г.о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., IV г.о., решение № 12/ 30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г.о., решение № 60323/11.02.2022 г. по гр. д. № 517/2021 г., IV г.о., решение № 50152/16.11.2022 г. по гр.д. № 4455/ 2021 г., ІІІ г.о. и др.). Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал. 2 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди - спрямо Ц. П. е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 118, вр. чл. 115, вр. чл. 18 НК (опит, умишлено да умъртви лицето К. Г. Д. с причиняване на две прободни рани с нож, като деянието е било извършено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия), за което законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 8 години - тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. По внесения обвинителен акт е образувано нохд № 257/2017 г. на ОС – Монтана, което е завършило с постановяване на осъдителна присъда за ищеца. Тази присъда е отменена от въззивния съд и лицето е оправдано с присъда № 9/17.04.2019 г. по внохд № 126/2019 г. на Апелативен съд - София, потвърдена с решение № 32/09.04.2020 г. по кнд № 64/2020 г. на ВКС, II н. о., на която дата е влязла в сила.

При определяне размера на обезщетението въззивният съд е посочил, че наказателното производство е продължило 3 години и 6 месеца, който срок не е неразумен с оглед фактическата и правна сложност на делото, обема извършени процесуални действия и поведението на всички участници в производството; взетата мярка за неотклонение е „подписка“ в периода от 07.11.2017 г. до 17.04.2019 г.; обвинението е за престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и на първа инстанция е постановена осъдителна присъда. При анализа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че за периода на наказателно преследване ищецът е изживял обичайните за такива случаи негативни емоции и притеснения, както и че не са установени те да са с по-висок интензитет и да са довели до трайни и значителни неблагоприятни последици, вкл. влошаване на здравословното му състояние и до сериозно дискредитиране на името му пред семейството и обществото. Същевременно, посочвайки общо, че съобразява също възрастта на лицето, семейното положение и социално-икономическия стандарт на живот в страната за изследвания период, съдът е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на сумата 7 000 лв. е недостатъчна компенсация за претърпените морални вреди. За справедлива и съответна е счетена сумата от 20 000 лв., до който размер е уважен предявеният иск.

В касационната жалба на Прокуратурата са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа становище, че размерът на присъденото обезщетение не кореспондира с принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, тъй като е необосновано завишен и не съответства на действително претърпените вреди от незаконното обвинение.

Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички правнозначими обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за основателна, поради следните съображения:

Правилно е прието, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като наказателното производство по повдигнатото срещу ищеца обвинение е завършило с постановяване на оправдателна присъда. В тази връзка, въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но някои от тях са възприети неправилно, а за други не е преценено значението и връзката им с увреждането на ищеца в конкретния случай. Вследствие на това, неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен.

В случая е безспорно установено, че с постановление от 07.11.2017 г. на ищеца е повдигнато обвинение за това, че на 05.11.2016 г., в [населено място], област М. е направил опит умишлено да умъртви К. Д., като му нанесъл с нож две прободни рани в областта на гърба и на гръдния кош, което деяние е извършил в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие (нанасяне на порезни рани с нож в областта на тялото и главата на Ц. П. и на съпругата му Т. П.), като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини - престъпление по чл.118, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Взетата на същата дата мярка за неотклонение е „подписка“. Прокуратурата е внесла в съда обвинителен акт на 08.12.2017 г., като образуваното нохд № 257/2017 г. на ОС – Монтана е приключило за 11 месеца. Проведени са 8 съдебни заседания и на 07.11.2018 г. съдът е постановил присъда, с която ищецът е признат за виновен по повдигнатото обвинение, наложено му е наказание 3 години лишаване от свобода, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК за срок от 5 години; както и е осъден да заплати на гражданския ищец обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 25 000 лв. По жалба на ищеца, с присъда № 9/17.04.2019 г. по внохд № 126/2019 г. апелативният съд е оправдал подсъдимия и е отхвърлил гражданския иск. Прието е, че при извършване на деянието П. е действал при условията на неизбежна отбрана - чл. 12, ал. 1 НК. Оправдателната присъда е обжалвана само от частния обвинител и граждански ищец, като с решение № 32/ 09.04.2020 г. по кнд № 64/2020 г. на ВКС, II н. о., тя е потвърдена.

Според показанията на разпитаните по делото свидетели (съпруга, брат и приятел на ищеца), след като бил привлечен като обвиняем през 2017 г. П. станал неспокоен, затворил се в себе си, спрял да общува с приятели и колеги, не можел да спи, влошило се здравословното му състояние. Имал проблеми в работата си като таксиметров шофьор - клиентите започнали да го отбягват, тъй като в града се заговорило, че е подсъдим за опит убийство на клиент, каквато информация имало и в местната преса. Бил стресиран и преживял тежко осъдителната присъда, страхувал се, че може да влезе в затвора, не можел да повярва, че е осъден, след като самият той е бил обект на нападение.

При тези данни, въззивният съд правилно е отчел тежестта на повдигнатото срещу ищеца обвинение и негативното психологическо въздействие на първоначално постановената осъдителна присъда, но не е взел предвид, че наложената най-лека мярка за неотклонение не е ограничила личните права и свободи на лицето и не го е извела от обичайната му семейна и социална среда. При преценката си за разумността на срока на наказателното преследване съдът не е съобразил, че цялото производство е приключило за 2 год. и 5 месеца - от привличането на лицето като обвиняем на 07.11.2017 г. до 09.04.2020 г., когато е постановено решението на ВКС. Не е отчетено и обстоятелството, че прокуратурата не е протестирала постановената от въззивния съд оправдателна присъда, а същата е обжалвана само от частния обвинител и граждански ищец, както и че в касационното производство държавното обвинение е поддържало становище за правилност на въззивния акт. В този смисъл въззивният съд не е преценил до каква степен негативните изживявания на пострадалия са в пряка причинна връзка с конкретни процесуални действия на прокуратурата след приключване на делото пред въззивната инстанция.

Във връзка с характера и интензитета на претърпените неимуществени вреди в личния живот и в професионалната сфера на ищеца, апелативният съд е посочил, че по делото не са доказани други, извън обичайните негативни изживявания, тревоги и притеснения, които неизбежно съпътстват наказателната репресия. Въпреки този извод, необосновано и в противоречие със закона решаващият съд е определил обезщетение в размер на 20 000 лв., което е прекомерно и несъответно на вида, продължителността и интензитета на претендираните вреди. Без да се подценяват претърпените от ищеца негативни преживявания - стрес, притеснения, обида, компрометиране на достойнството му, затрудненията в професионален план за известен период от време, този размер на обезщетението не е съобразен с обществения критерий за справедливост към датата на деликта. По делото не е установено да са настъпили трайни и значителни неблагоприятни последици за лицето, вкл. влошаване на здравословното му състояние и сериозно дискредитиране на името му пред семейството и обществото. Липсват и конкретни данни за широка медийна разгласа на повдигнатото обвинение, което обстоятелство да се цени като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет.

От изложеното следва, че в случая незаконното обвинение и наказателният процес не са довели до настъпване в личен и професионален план за ищеца на други вреди, извън обичайните. При съобразяване на тежестта на обвинението, приложената най-лека мярка за неотклонение, разумния и кратък срок на наказателното производство; проведените процесуални действия с участието на ищеца, възрастта му (49 г.) към датата на повдигане на обвинението; липсата на необратими по характер последици в личен и професионален план и при съобразяване на обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на увреждането, съставът на ВКС счита, че сумата от 10 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който е достатъчен за репарацията на настъпилите вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените неимуществени вреди, както и на вида на упражнената процесуална принуда. Съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната страна – Прокуратурата на РБ има репариращо действие, предвид моралния, а не имуществен характер на претендираните вреди.

Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищеца е уважена за разликата над сумата 10 000 лв. до размера на сумата от 20 000 лв., като за тази разлика искът следва да се отхвърли. В останалата си част въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.

Водим от горното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 414 от 23.03.2022 г., поправено с решение № 702/13.05.2022 г., постановени по възз. гр. д. № 2278/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с която след отмяна на решение № 71/ 11.06.2021 г. по гр. д. № 22/2021 г. на Окръжен съд – Монтана, Прокуратура на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Ц. Д. П. обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 10 000 лв. до размера на сумата 20 000 лв., със законната лихва считано от 09.04.2020 г.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Ц. Д. П., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Д“, ет.3, ап.67, срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 10 000 лв. до размера на сумата 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 118, вр. чл. 115, вр. чл. 18 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда № 9/ 17.04.2019 г. постановена по внохд № 126/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 414/23.03.2022 г., поправено с решение № 702/13.05.2022 г., постановени по възз. гр. д. № 2278/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд в останалата му обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.