Признаване и адаптиране на присъда от държава от ЕС за изтърпяване у нас

Текстът на акта

Ключови фрази

Производство по ЗПИИСАННЛСМВЛС * неоснователност на искане за възобновяване

8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 540
гр. София, 01.11.2024 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретаря Илияна Рангелова

и участието на прокурор Сийка Милева

като изслуша докладваното от съдия Колева НД № 740/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК.

Постъпило е искане от И. Ф. Главен прокурор на Р България за възобновяване на ВЧНД № 45/2023 г. на Апелативен съд – Бургас и ЧНД № 1288/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, отмяна на Решение № 19/06.03.2023 г. на Апелативен съд – Бургас и Решение № 38/03.02.2023 г. на Окръжен съд – Бургас с искане за връщане на делото за ново разглеждане от окръжната инстанция.

В искането са наведени касационните основания нарушения процесуалните правила и материалния закон. Твърди се, че съдилищата не е следвало да приложат Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/, а чл. 44, ал. 11 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест /ЗЕЕЗА/ вр. чл. 457 от НПК, защото смята, че този нормативен акт следва да намери приложение „в случаите, когато български съд откаже изпълнение на ЕЗА за предаване на български гражданин на молещата държава и приема той да изтърпи наложеното му в тази държава наказание в България.“ Излага се твърдение за нарушено право на защита на осъдения с неприлагане на този ред. Акцентира и на факта, че съставът на съда по ЗПИИСАННЛСМВЛС е едноличен, а по чл. 44 ЗЕЕЗА вр. чл. 457 НПК тричленен, от където прокурорът прави извод, че производство е разгледано от незаконен състав.

При адаптиране на присъдата на италианския съд и квалифициране на деянието на осъдения по съответстващото на българския Наказателен кодекс престъпление не е бил приложен законът, който е следвало да бъде приложен, което е станало предпоставка за неправилно приспособяване на наложеното наказание. Окръжният съд в Бургас е приел, че деянието, за което осъденият е признат за виновен, следва да се квалифицира като престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5 от НК, като не е съобразил, че посочената наказателноправна норма е въведена в българското законодателство със ЗИДНК, ДВ бр. 74 от 26.09.2015 г. – след извършване на деянието от осъденото лице.

Съгласно българското законодателство деянието на осъдения, извършено на 04.09.2012 г., съответства на престъпление по чл. 281 НК в редакцията на нормата, обнародвана в ДВ, бр. 27/2009 г., т. к. тя се явява приложимият материален закон към момента на извършване на деянието. За престъплението по чл. 281 НК /в редакцията на нормата от ДВ, бр. 27/2009 г./ е предвидено наказание глоба от хиляда до осем хиляди лева. Наказанието, наложено в издаващата държава, не съответства по вид на наказанието, предвидено за същото деяние в българското законодателство, което е изисквало приспособяване съгласно чл. 13, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС.

В съдебно заседание прокурорът от Върховна прокуратура смята искането за възобновяване за основателно. Намира, че е бил нарушен както материалния, така и процесуалния закон. Пледира за възобновяване на производството и отмяна на решението на апелативния и окръжния съд.

Защитникът на осъдения – адв. Н. намира искането за основателно. Пледира да се допусне възобновяване на производството и прилагане на точния материален закон. Отново твърди, че подзащитният й не е бил уведомен от италианските власти за датата на разглеждане на делото.

Осъденият моли да се допусне възобновяване на производството.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:

Искането за възобновяване е допустимо, т. к. е подадено от компетентен орган в съответствие с правомощието му по чл. 420, ал. 1 от НПК, по отношение на акт от категорията на посочените в чл. 419, ал. 1 от НПК – решение на апелативен съд, непроверявано по касационен ред. Макар и да е направено извън срока по чл. 421, ал. 1 от НПК, то подлежи на разглеждане, т. к. е направено в интерес на осъденото лице.

Разгледано по същество искането за възобновяване е неоснователно.

Основанията по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК за възобновяване не са налице.

По делото е установено, че по повод издадена срещу Р. А. Б. от Държавна прокуратура към съда в Анкона Европейска заповед за арест от 27.04.2022 г. за задържането му и предаването му на италианските власти за изтърпяване на наказание лишаване от свобода по влязла в сила присъда срещу него било постановено решение № 117 от 24.06.2022 г. на окръжен съд – Бургас по НЧД № 630/2022 г., с което било отказано изпълнението на ЕЗА. В това производство исканото от италианските власти лице Р. Б. е изразил категорично желание да търпи наложеното му наказание в Р България.

Това решение не било атакувано пред Апелативен съд – Бургас и влязло в сила на 30.06.2022 г.

Въз основа на него прокурор от Окръжна прокуратура – Бургас внесъл в Бургаския окръжен съд предложение за приемане за изпълнение на присъдата, постановена по отношение на Р. А. Б. от италианския съд по реда на чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, по което било образувано ЧНД № 1288/2022 г. по описа на съда, приключило с решение № 38 от 03.02.2023 г., с което било прието за изпълнение съдебно решение № 6604/12RG.N.R., 1714/12RG Trib, 114/13 Reg.Sent, постановено на 30.01.2013 г. от Първоинстанционен съд – Анкона – наказателно отделение, Р Италия, влязло в сила на 21.07.2013 г., с което Р. А. Б. е признат за виновен и осъден на лишаване от свобода за срок от 5 години и 3 месеца за извършено на 04.09.2012 г. в гр. Анкона, Р Италия престъпление по чл. 12, пар. 1, пар. 3, б. „г“ и пар. 3 б. „б“ от Италианския законодателен декрет № 286/98, съответстващо на чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5 НК на Р България, като приел, че наказанието следва да се изтърпи при първоначален строг режим.

На основание чл. 12, ал. 9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС било приспаднато времето, през което осъденият Р. А. Б. е бил с мярка за неотклонение задържане под стража в Р Италия от 04.09.2012 г. до 18.12.2012 г., времето на задържане по ЗМВР в Р България на 14.06.2022 г., задържането на 15.06.2022 г. с постановление на прокурор при Окръжна прокуратура - Бургас и задържането с мярка за неотклонение „задържане под стража“ в периода 16.06.12-22.06.2012 г.

Приспаднато е и времето с приложена спрямо Р. А. Б. мярка за неотклонение „домашен арест от 23-24.06.2012 г.

Решението на Бургаския окръжен съд било обжалвано от упълномощения защитник на осъдения Б. пред Апелативен съд – Бургас, който с решение № 19/06.03.2023 г., постановено по ВНЧД № 45/2023 г., го изменил в частта му относно приложението на чл. 12, ал. 9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, като приспаднал изцяло времето на изтърпяната част от наказанието временното задържане на осъдения Р. А. Б. от общия срок на наложеното наказание, считано от 04.09.2012 г. до 18.12.2012 г., от 14.06.2022 г. до 22.06.2022 г. и периода на взетата мярка за неотклонение „домашен арест“ от 23.06.2022 до 24.06.2022 г. и потвърдил решението на Бургаския окръжен съд в останалата му част.

В искането на И. Ф. Главен прокурор на Р България е посочено, че се иска възобновяване на производството, защото следвало да се приложи не процедурата по ЗПИИСАННЛСМВЛС, а тази по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА вр. чл. 457 от НПК, т. к. самото производство е започнало по отказано изпълнение на ЕЗА, издадена в друга държава - членка по отношение на български гражданин или лице, което живее или постоянно пребивава на територията на Р България с цел изпълнение на наказание или мярка, изискваща задържане.

Макар принципна разлика между производствата по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА и по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС да няма, защото и в двете се решават въпросите за признаване на чуждата присъда и приемането й за изпълнение с адаптирането й, в случая правилно е бил приложен по-новият закон вместо по-стария. Когато става дума за конкуренция между производствата по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА вр. чл. 457 от НПК и по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, следва да се съобрази изричната промяна на нормата на чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА, въведена със ЗИДЗЕЕЗА, обн. ДВ бр. 45 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г., според която в тези случаи се прилага процедурата по чл. 29, ал. 2 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода. Следователно, налице е изрично и недвусмислено препращане към процедурата, уредена в ЗПИИСАННЛСМВЛС. С изменението, въведено от 01.01.2020 г., се извърши мълчалива отмяна на стария ред, по който се осъществяваше сътрудничеството по наказателни дела между държавите членки до въвеждането й. Затова, признаването на присъдата на италианския съд и приемането й за изпълнение законосъобразно е осъществено по реда на чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. С изменението и допълнението на чл. 40, ал.1, т. 4 от ЗЕЕЗА в сила от 01.01.2020 г. се предвиди изричен нов ред, към който законодателят препраща – а именно към нормата на чл. 29, ал. 2 ЗПИИСАННЛСМВЛС, поради което е неоснователно възражението на И. Ф. Главния прокурор, че е следвало да се приложи производството по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА вр. чл. 457 от НПК. Изправени сме пред изрично препращане, определящо реда, който се прилага в случая и той без съмнение е този по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, защото нормите на ЗПИИСАННЛСМВЛС дерогират съответните разпоредби на ЗЕЕЗА. Процедирайки по новия ред, предвиждащ по-облекчена процедура в сравнение с по-стария, от където и е произтекла разликата в състава на първоинстанционния съд, решаващ делото, на който и И. Ф. Главен прокурор на Р България акцентира в искането си, окръжният съд не е допуснал нарушение на процесуалния закон и решението му не е постановено от незаконен състав. Затова и не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразило се в разглеждането на делото в процедурата по ЗПИИСАННЛСМВЛС вместо по ЗЕЕЗА.

Възражението на самия осъден за нарушено право на лично участие в проведения в отсъствие на лицето в издаващата държава процес срещу него, не подлежи на изследване в настоящото производство, защото производството по чл. 44, ал. 8 от ЗЕЕЗА не подлежи на възобновяване. То е само предпоставка за образуване на производството по ЗПИИСАННЛСМВЛС.

Отделно от това, сам осъденият в процедурата по чл. 44, ал. 8 от ЗЕЕЗА пред окръжен съд - Бургас е изразил желание да не бъде „екстрадиран“ в Р Италия, т. к. не знае езика, а е поискал да остане в Р България, където са близките му. Отказвайки да бъде предаден на италианските власти, Б. сам се е лишил от възможността да постави на разглеждане пред тях въпроса за евентуално нарушените му процесуални права, свързани с личното му участие в провелото се наказателно производство срещу него в Р Италия. Такава възможност би била налице в издаващата държава по изрично предвиден процесуален ред от същата, но само след реално изпълнение на процедурата по предаване, изпълнена по реда на ЗЕЕЗА. В резултат на изрично изразената от Б. воля да не бъде предаван на компетентните власти на Р Италия, а да търпи наказанието в Р България е отказано изпълнението на ЕЗА и съответно е преклудирано правото му да претендира нарушено право на справедлив процес, поради неучастие в наказателно производство пред съда в гр. Анкона. В този смисъл са Р № 85-2019-I н.о. ВКС, Р № 244-2019-II н.о. ВКС и др.

Неоснователно е направеното възражение, че в случая следва да се замени видът на наложеното на Б. наказание, доколкото се касае за деяние, осъществено от осъденото лице на 04.09.2012 г., когато разпоредбата от българския наказателен закон, действала към този момент, е предвиждала наказание глоба. Макар принципно да е верен аргументът, че съгласно чл. 2, ал. 1 от НК за всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му, в случая се налагат две уточнения. Първо, поначало преценката за наличието на предпоставките на чл. 2 от НК се прави от съда, респективно съдилищата във висящия наказателен процес, а не след приключване на същия с влязъл в сила съдебен акт, защото е въпрос по същество. Второ, следва да се държи сметка за естеството на развилото се производство пред първата и въззивната инстанции в Р България и то е свързано само с изпълнението на влезлия в сила съдебен акт след адаптирането му. Затова и Бургаският окръжен съд и апелативният такъв са били сезирани с процедура, касаеща признаване и изпълнение на съдебен акт за наложено спрямо български гражданин наказание лишаване от свобода, постановено в друга държава - членка на Европейския съюз. Следователно, наличието на окончателен съдебен акт, постановен в чуждата държава - членка, с който е наложено наказание лишаване от свобода, е задължително условие за започване на тази процедура. Доколкото става дума за специфично производство по приспособяване на наказанието, наложено от съд на чужда държава, не може да се приеме, че е налице възможност за прилагане от българския съд на чл. 2, ал. 1 от НК.

В разпоредбата на чл. 12, ал. 8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС изчерпателно са посочени въпросите, които съдът решава в това производство и между тях не фигурират такива по същество, поради което и доколкото е налице влязла в сила присъда, тя само подлежи на изпълнение. В производството, развило се в Р България пред българските съдилища може единствено да се приспособи наложеното на осъденото лице наказание, като българските съдилища нямат правомощия да променят или модифицират наказанието на осъдения, наложено в чуждата държава. Изпълняващата държава – Р България е обвързана с правния характер и срока на наказанието, както са определени от осъдилата държава – Р Италия. В процедурата по приемане за изпълнение на чуждата присъда, българският съд е лишен от възможността да променя присъдата, приета за изпълнение, в т. ч. и да съобразява приложението на чл. 2 от НК на Р България. Ако ВКС допусне възобновяване на производството и прилагане на чл. 2 от НК, с това би променил постановената от италианския съд присъда. Съпоставката, която извършват съдилищата в изпълняващата държава се извършва на база действащи правни норми в изпълняващата държава към момента на приемане на чуждата присъда за изпълнение, както законосъобразно са процедирали двата състава на окръжната и апелативната инстанции. В този смисъл са Р № 212-2013-II н.о. ВКС, Р № 94-2015-III н.о. ВКС и посочената в него съдебна практика.

Освен това, съгласно чл. 13, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС: „Съдът може да приспособи наложеното в издаващата държава наказание, когато то не съответства по вид на наказанията, предвидени за същото деяние в българското законодателство. В този случай то трябва да съответства във възможно най-голяма степен на наказанието, наложено в издаващата държава. Наказанието не може да бъде заменено с глоба.“ От редакцията на текста е видно, че нормата е императивна, волята на законодателя е ясна и не е предвидена възможност изпълняващият съд да премине към друг вид наказание, независимо, че българският закон към датата на деянието е предвиждал различен вид наказание от лишаване от свобода. Преценката на правната квалификация, която правят решаващите съдилища в Р България, е не към момента на деянието, а към момента на признаване и приемане за изпълнение на присъдата. Затова, наказанието, наложено на осъдения Б. от чуждия съд, правилно е било адаптирано от долустепенните съдилища като вид и размер, доколкото са спазени правилата на чл. 13, ал. 2 вр. чл. 8 вр. чл. 12, ал. 8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС и на това основание искането на И. Ф. Главния прокурор на Р България следва да се отхвърли като неоснователно.

Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И. Ф. Главен прокурор на Република България за възобновяване на производството по ВЧНД № 45/2023 г. на Апелативен съд – Бургас и ЧНД № 1288/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, отмяна на Решение № 19/06.03.2023 г. на Апелативен съд – Бургас и Решение № 38/03.02.2023 г. на Окръжен съд – Бургас.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.