Недействителност на клауза за неустойка за конфиденциалност в трудов договор

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50077

гр.София,

11.05.2023 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети април две хиляди двадесет и трета в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

АНЕЛИЯ ЦАНОВА

при секретаря К.Първанова

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 2835 по описа за 2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 261565 от 10.05.2022 г. по в.гр. д. № 4798/2020 г. на ГС-София, с което е отхвърлен иск по чл. 357, ал. 1 КТ, вр. чл. 92, ал.1 ЗЗД.

Допуснато е касационно обжалване по въпроса: допустимо ли е паралелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение между едни и същи правни субекти /работодател и служител/, и в частност споразумение за неустойка, за неизпълнение на задължението за опазване на конфиденциална информация на работодателя паралелно с трудовия договор.

Жалбоподателят - „Фикосота“ ООД, чрез процесуалните си представители, поддържа, че в решението е неправилно и моли да бъде отменено.

Ответникът - А. Ю. Б., чрез процесуалния си представител, поддържа, че решението е постановено в съотвествие със закона и следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното:

Въззивният съд, като е отменил решение № 40321 от 13.02.2020 г. по гр.д. № 52724/2019 г. на РС София в частта му, с която А. Ю. е осъден да заплати на „Фикосота“ ООД на основание чл. 357, ал. 1 КТ, л вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 35 000 лв. - неустойка по чл. 7 от Споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба - 15.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иск по чл.357, ал. 1 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД на „Фикосота“ ООД срещу А. Ю. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 35 000 лв. - неустойка по чл. 7 от Споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016 г., сключено между ищцовото дружество и ответника, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателно й изплащане.

Установено е, че между страните е възникнало трудово правоотношение от 29.07.2016 г., по силата на което ответникът е заемал длъжността „мениджър продажби“, както и че страните са сключили споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016г., в което се съдържа и неустоечна клауза при нарушение на задължение за разкриване на конфиденциална информация.

Установено е, че А. Б. е бил уволнен на основание чл. 328, ал. 2 КТ считано от 14.05.2019 г. от длъжността „мениджър продажби - мениджър развитие на пазари“, и след служебна справка е установено, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ срещу уволнението на служителя са отхвърлени с влязло в сила решение № 264569 от 04.11.2019 г. по гр.д. № 38741/2019 г. на РС – София.

Прието е, че именно във връзка с трудовите функции на служителя е било сключено споразумението за конфиденциалност, в което е предвидено служителя в рамките на действие на трудовото му правоотношение и безсрочно след неговото прекратяване независимо от причината за прекратяване да не разпространява и разкрива конфиденциална информация на трети лица освен с предварителното писмено съгласие на работодателя или в изпълнение на законово задължение за това (чл. 1, чл. 4 от споразумението). Посочва, се, че в чл. 3 от споразумението е дадено неизчерпателно описание на различните аспекти на конфиденциална информация, а в чл. 5 от споразумението е разписано, че при нарушение на горепосоченото задължение е дължима неустойка в размер, равен на 5-месечното брутно трудово възнаграждение на служителя, а при съществено нарушение на същото задължение, чиито хипотези са уредени в чл. 9, е дължима неустойка в размер, равен на 10-месечното брутно трудово възнаграждение на служителя. Установено е, че в чл. 6 от споразумението изрично се предвижда винаге настъпването на вреди при нарушаване на задължението за конфиденциалност („Служителят декларира, че е наясно, че конфиденциалната информация, която се разкрива от дружеството е плод на дългогодишен труд, know - how, бизнес резултат, инвестиции, поради което, каквото и да било разкриване на конфиденциалната информация ще доведе до финансово увреждане на Дружеството“).

Въззивният съд е приел, че с исковата си молба ищецът претендира реализиране на пълна имуществена отговорност за неизпълнение на задължението за конфиденциалност с изпращането на четири имейла, което било извършено умишлено и не при или повод изпълнение на трудовите задължения. Въззивният съд посочва, че в исковата молба си молба ищецът бланкетно твърди, че с разкриването на конфиденциална информация са настъпили вреди за ищцовото дружество и предвид неустоечната клауза не е необходимо тяхното реално настъпване.

Изложени са съображения, за това че ограничената имуществена отговорност има договорен характер, тъй като възниква при неизпълнение на задължение по конкретно трудово правоотношение, а пълната имуществена отговорност има деликтен характер, тъй като има своето основание в неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму. Посочено е, че според разрешенията на т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004г., ОСГК хипотезите на пълна имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 КТ касаят деликт, отговорността за който се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД, както е прието и в практиката на ВКС (решение № 9 от 31.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1504/2017 г., IV г. о.; решение № 65 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 865/2012 г., III г. о.).

Съдът е приел за основателен доводът на ответника за недействителност на процесното споразумение, тъй като с него се уговаря реализиране на пълна имуществена отговорност чрез заплащане на неустойка в съответен размер, което е несъвместимо с естеството на пълната имуществена отговорност по трудовото правоотношение, която отговорност има деликтен характер и изисква доказване на реални настъпили вреди.

Въззивният съд е изтъкнал, че ограничената имуществена отговорност на служителя се разпростира до определен в закона размер, като за служители с ръководни функции и отчетници нейният размер може да достигне трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение (чл. 206, ал. 2 и чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ), а с процесните клаузи е уговорен 5-кратен размер на неустойката при нарушение на задължението за конфиденциалност по чл. 7 от споразумението и съответно 10-кратен размер при съществено нарушение на задължението за конфиденциалност по чл. 8 от споразумението. Прието е, че уговорените парични суми, дължими при неизпълнение на задължението за конфиденциалност, макар и да водят до реализиране на пълна имуществена отговорност, при която на обезщетение подлежат всички вреди, водят и до извода, че т. н. „неустойки“ всъщност представляват наказателна санкция за недобросъвестно поведение на служителя по време и след прекратяване на неговото трудово правоотношение.

Прието е, че процесното споразумение за конфиденциалност е недействително само в частта относно неустоечните клаузи, но не и в останалата част, с която са конкретизирани хипотезите на конфиденциална информация, тъй като такова конкретизиране е допустимо с оглед спазване на законовото задължение за неразпространяване на поверителна информация.

Съдът е посочил, че всяка страна е длъжна да докаже фактите, от които извлича благоприятни правни последици, които поради това твърди (чл. 154, ал. 1 ГПК) и в тежест на ищеца, е било при условията на пълно и главно доказване да докаже какви точно данни, съставляващи конфиденциална информация в обхвата на това понятие съгласно чл. 3, ал. 1 от процесното споразумение е разпространил ответника, поради което не може да се реализира пълната му имуществена отговорност.

С оглед на така изложените съображения съдът е счел , че предявеният иск е по чл.357, ал. 1 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и като неоснователен го е отхвърлил.

Допуснато е касационно обжалване по въпроса : допустимо ли е паралелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение между едни и същи правни субекти /работодател и служител/, и в частност споразумение за неустойка, за неизпълнение на задължението за опазване на конфиденциална информация на работодателя паралелно с трудовия договор, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Настоящият състав намира, че следва да се даде следния отговор на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване:

Възможно е в трудов договор да бъде включена клауза, с която страните да се споразумеят , че ще се търси отговорност и обезщетяване на вреди не от неизпълнение на договорно задължение, а и за неправомерно поведение, стоящо извън съществуващата правна връзка, чиито резултат ще е нарушаване на правилата на конкуренцията - деликтна отговорност в нейният специален състав по чл. 105, ал. 3 Закон за защита на конкуренцията/ЗЗК/ или правилата по чл.10 от Закона за защита на търговската тайна /ЗЗТТ/ - при неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна , но не и споразумение за неустойка за неизпълнение на задължението за опазване на конфиденциална информация. Вреда може да възникне по повод на актове и действия по см. на чл.8 ЗЗТТ и чл. 1, ал. 2 ЗЗК, като реализирането на отговорността по гражданско правен ред не е обусловена от наличието на предварително развило се производство пред административен орган. Според чл. 105 ЗЗК, увредените лица, вследствие извършване на нарушение по този закон, имат право да претендират по реда на ГПК обезщетение, като съставът на деликта съдържа всякакви нарушения на ЗЗК, вкл. на глава VІІ – "Забрана за нелоялна конкуренция", отнасяща се до нелоялните търговски практики, докато неустойката се различава от съглашение, с което се поема задължение за обезщетяване на вреди след тяхното настъпване, тъй като тя има обезпечителна функция и възниква преди изпълнението.

При така дадения отговор на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира, че обжалваното решение макар и по различни съображения от изложените в него следва да се остави в сила. Въззивният съд неправилно е приел, че уговорките за дължимост на парични суми при неизпълнение на задължението за конфиденциалност, водят до претенция за реализиране на имуществена отговорност по чл.203 и сл. КТ. Имуществената отговорност на работника или служителя се състои в задължението му да обезщети вредите, причинени на работодателя при или по повод изпълнението на трудовите задължения. Обект на нарушението при отговорността по чл.203 и сл.КТ съставляват трудовите задължения на работника или служителя да пази имуществото, което му е поверено или с което в досег при или по повод на работата. Отношенията между работника или служителя и работодателя, които надхвърлят рамките на тяхното трудово правоотношение, не попадат в приложното поле на Кодекса на труда(чл.203, ал.2 КТ). В случая дружеството претендира, че са настъпили вреди не от неизпълнение на задължение произтичащо от трудовия договор, а от неправомерно поведение по повод на актове и действия по см. на чл. 1, ал. 2 ЗЗК. Жалбоподателя - ищец в производството твърди, че е между страните е постигнато споразумение, в което изрично е посочена информацията и данните, които следва да се считат за производствена и търговска тайна за него и за които е наложил забрана за разгласяване и/или предоставяне на трети лица, както и че за времето си на работа в дружеството А. Б. е имал достъп до такава информация , която е използвал и разпространявал в противоречие с правилата. В обжалваното решение правилно е прието, че процесното споразумение за конфиденциалност е действително в частта му, с която са конкретизирани хипотезите на конфиденциална информация, тъй като такова конкретизиране е допустимо с оглед спазване на законовото задължение за неразпространяване на поверителна информация, както и че уговорката за неустойка е недействителна, тъй като размерът на конкретните вреди при наличие на недобросъвестното поведение на ответника по иска не може да бъде договорен предварително. Отговорността за нарушаване нормите за конфидециалност по същността си е деликтна и съобразно разпоредбите на чл.105 и чл.106 ЗЗК за причинени вреди вследствие на извършени такива нарушения виновното лице дължи обезщетение в пълен размер, което обезщетение поставя увреденото лице в положението, в което то би се намирало, ако нарушението на правото на конкуренцията не е било извършено. Деликтната отговорност не предполага предходно облигационно правоотношение, а възниква при проявление на вредата и останалите елементи на фактическия състав, когато обективното поведение, причинявайки вреда, накърнява определено обществено отношение, регулирано с конкретна правна норма. Вредата като елемент от деликтната отговорност е следствие и зависимост от причинноследствената връзка, породена от деликтното поведение. При наличие на вреда от деликт е налице измеримост и определеност, която се установява в съотношението на стойността на имуществото преди увреждането и след деликта, а неустойката е съглашение, установяващо предварително размера на вредите, които кредиторът в едно облигационно правоотношение би претърпял в случай на неизпълнение.

В конкретния случай въззивният съд е дал неправилна квалификация на предявения иск като такъв по чл.357, ал. 1 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД , но е достигнал до законосъобразния извод за неоснователност на претенцията за дължимост на претендираната неустойка. Конкретните вреди при наличие на поведение в нарушение на споразумението за конфиденциалност и техния размер следва да бъдат доказани в процеса и да са резултат от недобросъвестното поведение на ответника по иска, и само в този случай за причинени вреди вследствие на извършените нарушения от виновното лице се дължи обезщетение в пълен размер, така че увреденото лице да се постави в положението, в което то би се намирало, ако нарушението на правото на конкуренцията и защитата на производствената и търговската тайна не е било извършено, т.е. техният размер не може да бъде договорен предварително .

Ето защо обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, тъй като искът за заплащане на неустойка за нарушение на споразумение за конфиденциалност правилно е отхвърлен като неоснователен.

На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски за процесуално представителство в размер на 1400 лева.

Предвид тези съображения, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 261565 от 10.05.2022 г. по в.гр. д. № 4798/2020 г. на ГС-София.

ОСЪЖДА „Фикосота“ ООД да заплати на А. Ю. Б. сумата 1400 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
4
ОСОБЕНО МНЕНИЕ

на решението по гр.д. № 2835/2022 г. на ВКС,

Гражданска колегия, Четвърто отделение
Според мен, отговорът на материално-правния въпрос следваше да е: чл. 203, ал. 2 КТ допуска страните по трудовото правоотношение да уговорят неустойка за неизпълнение на задължението за опазване на поверителна за работодателя информация, в случай, че работникът/служителят разкрие сведенията умишлено и/или в резултат на престъпление и/или не при или по повод изпълнението на трудовите си задължения. Споразумението може да е част от трудовия договор или да е сключено след него. Поверителни са сведенията, обявени за такива с нормативен или с административен акт, с договор между страните или със заповед на работодателя. Уговорките, с които работникът/служителят се е задължил да не разпространява поверителната информация за работодателя след прекратяване на трудовото правоотношение, и го обезпечава с неустойка, са включени в свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД). За валидното им действие е необходимо задължението да е с разумен срок. Неустойката не трябва да изключва присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Преценката е към сключването на споразумението. Мотиви :

По този въпрос, поставен в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, от значение е установената практика на Върховния касационен съд за споразуменията, сключени между работник/служител и работодател за уреждане на имуществената отговорност, както на работодателя по чл. 200 КТ, за която се отнася Решение № 578/19.10.2010 г. по гр.д. № 603/2009 г., III-то ГО, така и на работника по чл. 203, ал. 2 КТ, за която се отнася Решение № 60156/14.07.2021 г. по гр.д. № 3156/2020 г., III-то ГО. Приема се, че споразумението между работника/служителя и работодателя обвързва страните и не може да бъде изключено от принципа на договорната свобода (чл. 9 ЗЗД) с аргументи, че правоотношението е трудово, и/или че естеството на правата и задълженията при имуществената отговорност по глава Х КТ не позволява договаряне; неприложим е принципът за „по-благоприятното положение на работника” при договаряне с работодателя, но от решаващо значение е принципната забрана за предварителен отказ от онези права на работника/служителя, които охраняват неговите интереси като икономически по-слабата страна по трудовото правоотношение. Изключени са случаите на ограничена имуществена отговорност на работника/служителя, защото КТ я урежда с императивни разпоредби. Поетите със споразумение задължения, както на работодателя в хипотезите по чл. 200 КТ, така и на работника в хипотезите по чл. 203, ал. 2 КТ обаче възникват валидно и са в размер, необходим за обезщетяването на всички вредни последици. Страните могат да постигнат обвързваща уговорка по отношение на размера на обезщетенията и вида им, като за всеки конкретен случай подлежи на изясняване кои вреди са в обема на уговореното обезщетение. По правило това са вредите, настъпили и проявили се преди сключеното споразумение или предвидени за срока на неговото действие. Споразумението е договор (чл. 365 ЗЗД) и не може да противоречи на закона, да го заобикаля, или да нарушава добрите нрави, което би довело до нищожността му.

Развитието на тази практика на Върховния касационен съд налага сходство в решаването и на въпроса за действието на споразумението, с което работникът/служителят се е задължил да опази поверителната информация на работодателя и го е обезпечил с неустойка. Такова споразумение също не е принципно изключено от договорната свобода (чл. 9 ЗЗД). Поверителни са сведенията, обявени за такива с нормативен или административен акт, с договор между страните или със заповед на работодателя (Решение № 70/28.07.2015 г. по гр.д. № 3829/2014 г. на ВКС, IV-то ГО). По принцип, гражданското право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност се обуславя от неполагането на дължимата грижа. Отделни видове гражданска отговорност могат да бъдат обусловени от наличието на умисъл, но само в изрично уредените случаи. Неразпространяването на поверителни за работодателя сведения винаги е част от съдържанието на трудовото правоотношение, защото задължението за работника/служителя произтича и от закона (чл. 7г и чл. 126, т. 9 КТ), но не е обусловено от наличието на умисъл (Решение № 3/12.03.2012 г. по гр.д. № 1325/2010 г. на ВКС, IV-то ГО). Когато споразумението между работника/служителя и работодателя за неразпространяване на поверителни сведения касае случаите, в които Кодекса на труда императивно предвижда ограничена имуществена отговорност (чл. 203, ал. 1, чл. 206, ал. 1 и чл. 207, ал. 1 КТ), то е нищожно и не поражда действие (чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ЗЗД). Когато споразумението е за случаите на вреди, причинени умишлено и/или в резултат на престъпление, включително по небрежност, и/или причинени не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, чл. 203, ал. 2 КТ допуска страните да определят имуществената отговорност на работника/служителя според гражданския закон в съответствие с принципа по чл. 9 ЗЗД, включително да уговорят компенсаторна неустойка (чл. 92 ЗЗД). Деликтна е отговорността на работника/служителя по чл. 203, ал. 2 КТ за причинените на работодателя вреди от умишленото разпространение на служебна тайна или в резултат на престъпление, или не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, ако страните по трудовото правоотношение не са уговорили друго. Отговорът съответства на т. 2 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС, както и на Решение № 9/31.01.2018 г. по гр.д. № 1504/2017 г., IV-то ГО, ВКС, и на Решение № 65/09.07.2013 г по гр.д. № 865/2012 г. III-то ГО.

Договорното ограничаване на разпространяването на поверителната за работодателя информация след прекратяване на трудовото правоотношение също е в свободата на договаряне (арг. от чл. 203, ал. 2, пр. посл. КТ, вр. чл. 9 ЗЗД). Обяснението/основанието/каузата на задължението на работника/служителя към работодателя е в забраната за нелоялна конкуренция (чл. 19, ал. 2 от Конституцията и чл. 1 ЗЗК). Балансът между частния интерес (на работодателя) и на обществото е нарушен, когато поетото задължение е безсрочно. За валидното действие на клаузата е необходимо то да е ограничено със срок – аргумент от чл. 46, ал. 2 ЗНА поради сходство със случая по чл. 41 ТЗ. Разумният срок определят особеностите на конкретния случай – според позицията на работника/служителя и характера на сферата, в която работи.

За валидното действие на клаузата за компенсаторна неустойка е необходимо да се прецени нейния размер с очакваните вреди от неизпълнението на поетото задължение работникът/служителят да не разпространява поверителна за работодателя информация умишлено, и/или в резултат на престъпление и/или не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, т.е. да не е изключена присъщата обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция на неустойката. Преценката е към момента на сключване на договора, с който е уговорена (т. 3 ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС).

При този отговор на въпроса е различно и касационно решение. Правилно въззивният съд е приел, че в споразумението за конфиденциалност (за неразпространяване на поверителна информация) страните са определили неизчерпателно различни аспекти на информацията, която работодателят „Фикосота“ ООД е поверил, а ответникът като „мениджър продажби – мениджър развитие на пазари“ се е задължил да не разпространява, и в тази част споразумението е произвело валидно действие. Неправилно обаче въззивният съд е квалифицирал като нищожна клаузата от споразумението, с които ответникът се е задължил за неустойка в обезпечение на вредите от неизпълнението на това задължение в размер, равен на 5-месечното брутно възнаграждение (чл. 7 от споразумението). Искът за неустойката по чл. 9 от споразумението е отхвърлен с влязлата в сила като необжалвана част от първоинстанционното решение. Обхванатите от споразумението случаи, в които служителят се е задължил да обезщети вредите от неизпълнението на задължението за служебна тайна, причинени умишлено или в резултат на изпълнение или не при и по повод изпълнението на трудовите си задължения, включително след прекратяването на трудовия договор за срок, който особеностите на конкретния случай определят като 2-годишен, произвеждат валидно. Споразумението е нищожно в частта, с която служителят се е задължил да обезщети вредите от неизпълнението на това задължение и в случаите по чл. 206, ал. 2 КТ (длъжността е ръководна), включително с компенсаторна неустойка. За тези вреди негова имуществена отговорност е ограничена според императивната разпоредба, тя не до пуска и клауза за неустойка, а споразумението е абсолютно нищожно в тези си части. Валидното му действие в останалите (за случаите по чл. 203, ал. 2 КТ, включително за компенсаторната неустойка), произтича също от гражданския закон, и в частност - от чл. 26, ал. 4, пр. 1 и 2 ЗЗД. Според особеностите на възложената работа (мениджър продажби) и заеманата ръководна длъжност, може да се предположи, че страните по трудовото правоотношение биха сключили споразумението от 08.08.2016 г. и без нищожните му части.

По делото е доказано, че на 13.02.2019 г. (преди 14.05.2019 г., когато трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 2 КТ) ответникът е изпратил до Б. Б. имейл, съдържащ два прикачени файла с подробна информация относно плановете на работодателя „Фикосота“ ООД за навлизане и развитие на нови пазари през 2019 г. Б. Б. е съпруга на ответника, но и управител и едноличен собственик на „Алми 2012“ ЕООД. Изводът е, че с извършеното на 13.02.2019 г. ответникът умишлено е нарушил задължението да не разпространява поверителната информация за работодателя, поето със споразумението за конфиденциалност и на основание чл. 92 ЗЗД дължи сумата 35 000 лв. - неустойката по чл. 7. Въззивното решение, с което искът е отхвърлен следваше да бъде отменено, а искът да се уважи изцяло.

Съдия: