Предаване на владение върху съпружески имот на наследник

Текстът на акта

Ключови фрази

14

Р Е Ш Е Н И Е

№ 173

София, 15.03.2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №3303 от 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 14679/09.05.2023г., подадена от М. Х. Ч. и П. А. Ч., чрез процесуалния представител адвокат В. Л. - АК Х., срещу решение № 378/23.03.2023г. по в. гр. д. № 3298/2022г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 260027/15.09.2022г. по гр. д. № 326/2019г. на Първомайския районен съд, е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Н. Х. Н. иск за делба на урегулиран поземлен имот (УПИ) № .... с площ от 890 кв. м., с предназначение за жилищно строителство, с приложени улична и дворищна регулации, находящ се в кв. 61 по действащия регулационен план на [населено място], обл. П., от 1994г., при граници: улица, УПИ № ...., УПИ № ....,УПИ № .... и УПИ № ....9, ведно с построените в него: двуетажна масивна стоманобетонна жилищна сграда със застроена площ от 115 кв. м. на всеки етаж, състояща се от първи етаж, включващ два гаража, четири избени помещения и коридор, и втори жилищен етаж, включващ кухня-трапезария, дневна, две спални, баня, тоалетна, помощно помещение и коридор, и ведно със съответните части от общите части на сградата; масивна стопанска сграда със застроена площ от 74 кв. м. и навес с оградни стени и със застроена площ от 26 кв. м. и са присъдени разноски по делото.

Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навеждат довод, че въззивният съд не е извършил преценка и анализ на всички доказателства по делото и доводите на страните и не е формирал собствени изводи, че неправилно е кредитирал показанията на свидетелите на ответника, а не е дал вяра на показанията на свидетелите на ищците, че само декларативно е посочил, че св. П. В. Х. е заинтересована от изхода на спора поради спорове с ответника, но не е отчел обстоятелството, че същата е майка на съделителите М. Х. Ч. и Н. Х. Н. и е пряк участник в осъществяването на обсъжданите събития, че само декларативно е отбелязал, че процесният имот е СИО на наследодателя Х. Н. Х. и свидетелката П. В. Х. и не е съобразил нейните показания по отношение предаването на владението.

За неправилен считат извода на въззивния съд, че предаването на владението на ответника Н. Х. Н. още приживе на наследодателя Х. Н. Х. е доказано, особено с оглед заявеното от преживялата съпруга на наследодателя, че уговорка за предаване на владението не е имало. Поддържат, че самостоятелно владение ответникът е установил едва през 2017г., когато се е противопоставил на ползването на жилището на втория етаж от сестра му и племенника му.

Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това имотът бъде допуснат до делба, като им бъдат присъдени и направените по делото разноски. Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационна жалба Н. Х. Н. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Г. Я. К. от АК-П., изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание . Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С определение №4008/12.12.2023г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за значението на изявлението на наследодателя имотът да остане на един от наследниците по закон, ако имотът е притежаван в режим на СИО от наследодателя - важи ли това изявление и за преживелия наследодателя съпруг по отношение на неговата част от имота и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението.

По така поставения въпрос настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

Когато един имот принадлежи на двама съпрузи в режим на СИО, изявлението на единия от тях, че желае имотът да остане на едно от техните деца, не би могло да има за последица предаване на владението върху целия имот, нито на предаване владението върху идеална част от този имот, тъй като имотът се съпритежава в неделима съсобственост. Изявлението на единия от съпрузите не обвързва другия съпруг. В подобна хипотеза, за да се приеме, че е налице предаване на владението, е необходимо както изявление и на двамата съпрузи, които притежават имота в режим на СИО.

Съображенията за това са следните:

Изявлението само на един от съсобствениците в хипотеза, при която имотът се съпритежава в неделима съсобственост, че съсобственият имот следва да остане на един от техните низходящи поради това, че са дарили другия си низходящ със сума пари за закупуване на жилище, не може да бъде приравнена на предаване на владение. Предаване на владението в подобна хипотеза може да се осъществи само при наличието на изявление в този смисъл изходящо и от двамата съсобственици (съпрузи). Изявлението на единия родител, че желае имотът да остане на едно от децата, не може да ангажира волята и на другия родител за притежаваната от последния идеална част от имота, придобит в режим на СИО. Разпореждането с притежаван в режим на СИО недвижим имот трябва да се извърши съвместно от двамата съпрузи, както и предаването на владението, което има за последица придобиване на правото на собственост, ако бъде упражнявано явно, необезпокоявано и непрекъснато за период от 10 години.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Производството е за делба във фазата по допускане.

Искът за делба е предявен от М. Х. Ч. и П. А. Ч. с твърдението, че процесният имот е съсобствен, като те притежават съответно ищцата Ч. 15/24 идеални части от УПИ и 4/6 идеални части от построените в него сгради на основание наследствено правоприемство от баща си Х. Н. Х. и покупко-продажба, а ищецът Ч. 3/24 идеални части от УПИ и 1/6 идеални части от построените в него сгради на основание наследство от баща си А. Ч.. Поддържат, че част от имота е бил придобит по наследство от общия на страните наследодател Х. Н., баща на ищеца Ч. и ответника Н., а друга част възмездно, при режим на СИО, заедно със съпругата му П. В. Х., включително построените сгради в имота. След смъртта на наследодателя Х. Н. възникнала съсобственост върху имота на основание наследяване между наследниците му по закон - съпругата П. В. Х. и децата му - ищцата Ч. и ответника Н.. През 2017г. съпругата П. Х. продала на дъщеря си, ищцата Ч., притежаваната от нея по наследство и прекратена съпружеска имуществена общност, идеална част от процесния имот. След смъртта на съпруга на ищеца Ч., част от имота се наследил и от сина й - П. Ч., също ищец в производството.

Ответникът Н. Х. Н., в отговора на исковата молба поддържа, че е придобил процесния УПИ, построените в него стопански сгради и жилището на втория етаж от построената двуетажна масивна жилищна сграда, по силата на упражнявано непрекъснато давностно владение за периода от 1997г. до датата на подаване на отговора. Изложил е твърдения, че владението му е предадено доброволно от родителите му, които изразили намерение имотът да остане за него, като компенсирали дъщеря си с парична сума за закупуване на жилище. Поддържа, че договорът за покупко-продажба на част от имота, сключен между майка му и сестра му през 2017г., му е непротивопоставим, доколкото към датата на разпореждането имотът е бил придобит от него, той е бил собственика на имота, поради което майка му не е имала права, които да прехвърли и сделката не произвежда вещно-правен ефект по отношение на него. Счита, че до делба следва да бъде допуснато единствено жилището на първи етаж от построената жилищна сграда, ако притежава необходимите характеристики да бъде самостоятелен обект на правото на собственост.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че чрез договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 64, том 2, дело № 175/1974г. по описа на Районен съд – Първомай наследодателят Х. Н. Х. е придобил една втора идеална част от дворното място, учредено право на строеж и реализиране в това дворно място на приземния и първи етаж на двуетажна жилищна сграда, по време на брака му с П. В. Х., при режим на СИО. Посочено е, че тази идеална част му е прехвърлена от неговия баща Н. Х. Н., който е признат за собственик на имота въз основа на обстоятелствена проверка, за което е съставен н.а.№97/1974г. Прието е, че останалата една втора от дворното място Х. Н. Х. придобил по наследство, след смъртта на родителите си и отказа от наследство от страна на сестра му.

Взето е предвид, че през 1976г. без строителни книжа и разрешение наследодателят и съпругата му построили узаконените с Акт за узаконяване № 8 на ОНС П. стопански постройки, а намиращата се северозападната част на двора стара паянтова къща премахнали след 1978г.

Съобразено е, че Х. Н. Х. е починал на 07.08.2005г. и оставил законни наследници съпругата си П. Х. и децата си М. Ч. и Н. Н., като на 17.10.2017г. П. Х. сключила с М. Ч., по време на брака й с А. П. Ч., договор за покупко-продажба на 1/2 идеална част от процесния УПИ и 4/6 идеални части от находящите се в границите му сгради, оформен с нотариален акт № 41, том 4, рег. № 4421, дело № 620 от 17.10.2017г. по описа на нотариус Н. К., № на НК 428, район на действие Районен съд - Първомай. Констатирано е, че след смъртта на съпруга на ищцата А. П. Ч., неговата идеална част от имота, придобита в режим на СИО, е наследена от нея - М. Ч. и сина им ищеца П. Ч..

Установено е, че в жилищната сграда са обособени три самостоятелни обекта - два гаража и едно жилище с прилежащи складови помещения, тъй като, въпреки, че първи етаж на жилищната сграда е обособен като самостоятелно жилище и се ползва като такова, то не отговаря на строителните правила и норми, на които следва да отговаря такъв обект - жилище, поради липса на светла височина, както към момента на построяването на сградата, така и след това, до настоящия момент.

Прието е за безспорно установено, че след построяване на процесната жилищна сграда, наследодателят Н. и съпругата му, както и децата им, ищецът М. Ч. и ответникът Н. Н., заживели в жилището на втория етаж, където живели заедно, докато ищцата Ч. се омъжила и през 1991г., напуснала жилището и се установила със съпруга си в [населено място]. Складовите помещения на първи етаж, след построяване на жилищната сграда, се ползвали за съхранение на фураж. След като ответникът сключил граждански брак в средата на 1996г. в жилището заживяла и съпругата му, а през 1997г. се родило и детето им. Прието е, че тогава родителите на ответника отстъпили ползването на жилището на втория етаж на ответника и семейството му, а те се установили в преустроените като жилище помещения на приземния етаж, където живеел наследодателя Н. до смъртта си, а съпругата му, П. Х. и към момента. До 2017г. дворът, селскостопанските постройки и построената жилищна сграда се стопанисвали от ответника, който извършвал ремонти, грижил се за имота и го ползвал, при пълно разбирателство и липса на каквото и да е противопоставяне от страна на родителите си или сестра си, като в устроеното жилище на първи етаж освен родителите му, живял известно време при баба си и ищецът Ч., който предпочитал да прекарва повече време с братовчед си и родителите му в жилището на втория етаж.

За безспорно е прието също така, че през 2017г. отношенията между страните се влошили драстично, като ответникът се противопоставил на ползване на жилището на втория етаж от ищците, което провокирало и съдебни спорове.

Въззивният съд е приел, че именно с оглед така влошените отношения майката на ответника решила да прехвърли с договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.10.2017г., на дъщеря си М. Ч., описаната част от процесния имот, а непосредствено след това ответникът заключил вратата на апартамента на втория етаж и не допускал там майка си, сестра си и племенника си.

Въззиввият съд е взел предвид събраните по делото гласни доказателства, но е приел, че само част от тях следва да бъдат ценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК и кредитирани само в частта, в която се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен материал.

Приел е за установено, че владението върху имота е било предадено от наследодателя Х. Н. и от съпругата му П. Х. на сина им Н. Х. Н. през 1997г., които заявили волята си имотът да остане в собственост на сина им.

Според въззивния съд това свое намерение наследодателят и съпругата му заявили още след сватбата на дъщеря им, на която предоставили сума от 15000 лв. за закупуване на апартамент, като казали пред свидетели и страните, че къщата ще остане на брат й Н., като никой не следва да има претенции по отношение на нея. Приел е за установено, че след като синът им Н., ответник по делото, се оженил, със съпругата му живели в процесното жилище, заедно с родителите му, а след раждане на детето им през 1997г., родителите му предали владението на имота на сина си и се установили да живеят в приземния етаж, където преустроили три от складовите помещения в жилище.

Въззивният съд е посочил в обжалваното решение, че волята си имотът да остане на сина им Н. родителите изразили освен гласно пред свидетелите и децата си, така и обективирали чрез отстъпване на владението на сина им на втория жилищен етаж, както и компенсиране на дъщеря им с предоставяне на средства за закупуване на жилище. Посочил е също така, че след предаване на владението от родителите му ответникът извършвал ремонти, изграждал сгради, за които действия не търсил одобрение от никого, стопанисвал имота, като поддръжката му и заплащането на консумативите за ползването му била негово задължение, както и че до смъртта на Х. Н. Х. страните живели в разбирателство и при така установеното фактическо положение, което продължило до 2017г.

Според въззивния съд тези обстоятелства се установяват от показанията на незаинтересованите от изхода на делото свидетели Чемширов, М. и Н., които е определил като категорични и непротиворечиви.

При така установената фактическа обстановка е формиран решаващ правен извод, че в полза на ответника е изтекла придобивна давност, считано от датата на предаване на владението до 2007г., до когато владението му било явно, спокойно и непрекъснато, като било и демонстрирано спрямо всички. Прието е, че ответникът е придобил изцяло имота, тъй като складовите помещения се явяват принадлежност към жилището на втория етаж и следват собствеността му.

Изложени са мотиви, че част от имота и сградите, изградени в него, са придобити в режим на СИО между наследодателя на страните и П. Х., но съгласно събраните категоричните и безпротиворечиви гласни доказателства - показанията на незаинтересованите от изхода на делото свидетели Чемширов, М. и Н., приживе наследодателя Н. е заявил, че заедно със свидетеля Х., желаят притежавания от тях имот да остане в собственост на сина им Н. Н., като те доброволно са му предали владението върху имота през 1997г.

Въззивният съд е посочил, че няма противоречие между свидетелите и относно факта, че жилището се е ползвало от семейството на ответника, а достъп до него винаги са имали роднините му, които ходили там като на гости.

Прието е, че събраните доказателства с категоричност установяват заявената воля приживе на бащата на ответника синът му да остане собственик на къщата, като на тези негови изявления е присъствала и свидетелят Х., която не е отричала това тяхно решение. Тази воля е била споделена пред тримата свидетели по различно време, при различни обстоятелства, но с едно съдържание - че дават процесния имот на сина си, при когото остават да живеят, а дъщеря им е компенсирана парично. Посочено е, че никой от свидетелите не прави предположения по отношение на изявленията на праводателя на страните Х. Н., че оставя къщата на сина си, като и тримата са ясни и категорични за това, което лично са възприели, единствено свидетелите заявяват, че предполагат, че всички роднини са знаели за тези действия и намерения, защото са били едно семейство и са живели в разбирателство.

Изложени са съображения, че за да бъде прието, че ответникът е установил самостоятелна власт върху къщата, не е необходимо да бъде установено безспорно, че ищците са знаели за предварителна уговорка приживе на наследодателя Н. и съпругата му за предаване на владението върху къщата. Прието е за установено, че свидетелят Х., като съсобственик на имота, е знаела и не е дала никакъв повод за съмнение, че се противопоставя на така предаденото владение. Посочено е, че когато е налице такава предварителна уговорка с наследодателя, като едновременно с това е предадено и владението, не е необходимо приживе на наследодателя тази негова воля да се доведе до знанието на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт. Обстоятелството, че при изразяването на такава воля за предаване на владението са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда, удостоверявало, че фактическата власт е установена явно. Прието е, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Посочено е, че единствено свидетелските показания на свидетеля Х. са в обратна насока, като тя твърди, че никога със съпруга си не са изразявали желание да оставят къщата на ответника, че те са решили никой да не урежда собствеността върху имота приживе, което противоречи на събраните свидетелски показания и на нейните собствени действия като поради явната и пряка заинтересованост от изхода на делото на свидетеля Х., възмездното прехвърляне на част от собствеността, както и влошените отношения и наличието на спорове с ответника, включително съдебни, е прието, че показанията в тази им част не следва да се кредитират на основание чл. 172 ГПК.

Изложени са мотиви, че съдебната практика е константна, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността от този момент, като при такова предаване на владението, което може да стане с конклудентни действия или да се изрази словесно или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС, т.е. приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Посочено е, че в този смисъл са и разясненията на ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС, според които, в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Прието е, че владението е предадено от собствениците на процесния имот на ответника и придобиване на качеството на наследник в по-късен момент не променя факта на установяване на владението. Посочено е, че установеното владение е противопоставимо на всички, включително на собствениците на имота, като това, че същите са продължили да живеят в обособеното жилище на приземния етаж на променя този факт, като фактът на изтекла в полза на ответника придобивна даност не може да се отмени и с промененото отношение на свидетеля Х. след изтичане на срока за придобивна давност в полза на ответника. Изложени са съображения, че фактът на ползване на приземния етаж на имота, както и достъпа на предалите владението му собственици до целия имот не може да игнорира доказаното предаване на владението и осъществяването му за посочения период, а е в следствие близките родствени отношения между страните и отговаря на житейската логика. Прието е, че след като ответникът е придобил собствеността на върху процесните имоти на оригинерно основание към 2007г., то му е непротивопоставим сключения между майка му и сестра му договор за покупко-продажба на идеални части от имотите през 2017г., доколкото към момента на сключването му продавачът не е бил собственик, не може да прехвърли права, каквито не притежава.

Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 172 ГПК и чл. 236, ал. 2), както и при неправилно приложение на материалния закон (чл. 68 ЗС и чл. 79 ЗС).

При постановяване на решението си въззивният съд не е съобразил, че по делото не е установено П. Х. да е правила каквито и да е изявления, че желае имотът да остане на Н. Х., нито е установено да му е предала владението върху този имот както през 1997г, така и след смъртта на съпруга си Х. Н. Х.. Въззивният съд е посочил, че според показанията на разпитаните свидетели единствено наследодателят Х. Н. Х. е заявявал, че желае имотът да остане на неговия син Н., като предоставил на сина си през 1997г. втория жилищен етаж, а той и съпругата му П. Х. се установили да живеят в приземния етаж, където преустроили три от складовите помещения в жилище. Само въз основа на тези данни, без да съобрази, че не се установява съпругата на наследодателя да е правила подобни изявления, въззивният съд е достигнал до неправилния извод, че през 1997г. владението е било предадено и от двамата съпрузи.

Не е отчетено обстоятелството, че изявлението на Х. Х., че желае имотът да остане на сина му Н. не би могло да ангажира съпругата му П. Х., нито би могло да засегне притежаваните от нея права върху имота, доколкото липсата на изявление от нейна страна не би могло да бъде приравнено на съгласие. Още повече, както вече беше отбелязано, по делото не е установено съпругата на наследодателя да е правила подобни изявления, съответно не е установено да е предавала владението на имота на сина си. Напротив, както наследодателят Х. Н. Х., така и неговата съпруга П. Х. са продължили да живеят в имота и след 1997г., която съделителят Н. Х. посочва като начален момент на установената самостоятелна фактическа власт.

Неоснователен е доводът на ответника, че ако неучастващият в изявлението съпруг не се е съгласил изрично, то конклудентното му действие може да бъде приравнено на неоспорване в предвидения в чл. 22, ал. 3 СК от 1985г. (отм.) 6-месечен срок. Предвиденият в чл. 22, ал. 3 СК от 1985г. (отм.) срок за оспорване по съдебен ред е относим единствено към извършени разпореждания с вещно право върху обща на двамата съпрузи недвижима вещ, но не и към волеизявления, които нямат за пряка и непосредствена последица прехвърляне на правото на собственост. Оспорването по съдебен ред на волеизявление за предаване на владение е недопустимо.

Неправилен е и изводът на въззивния съд, че показанията на разпитаната като свидетел П. Х. досежно правените от нея изявления и нейната воля по отношение ползването и собствеността върху процесния недвижим имот не следва да бъдат ценени, тъй като е била заинтересована от изхода на делото с оглед имуществените й пристрастия към ищците и висящия спор с ответника.

Както последователно приема ВКС в своята практика, законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Необходимо е следователно показанията на св.П. Х. да бъдат съпоставени с показанията на останалите свидетели.

На първо място следва да се отбележи, че според показанията на свидетелите Чемширов, М. и Н. единствено наследодателят Х. Н. Х. е правел изявления, касаещи предоставянето на процесния имот на съделителя Н. Х. Н., но не и неговата съпруга П. Х.. В същия смисъл са и показанията на св. П. Х.. Според показанията на св. П. Х. съпрузите са предоставили на сина си първоначално една стая на втория етаж от къщата, а след раждането на детето му и впоследствие и на целия втори етаж от къщата, но са продължили да обитават къщата, където свидетелката живее и понастоящем. В същия смисъл са и показанията на св. П. Н., според които Х. Х. казал на свидетеля, че „вторият етаж е за Н., а ние с кака ти П. ще живеем долу“. В този смисъл по отношение липсата на изявление за предаване на владението от страна на П. Х., противоречие в показанията на свидетелите не се установява.

Не е съобразено също така, че изявлението на Х. Х., че желае имотът да остане за сина му Н. не би могло да засегне и притежаваните от него права върху имота поради вече изложеното, а именно, че съпругът не разполага с правото да се разпорежда със своята идеална част от имот, притежаван в режим на СИО до момента, в който не бъде преодоляна неделимостта на тази съсобственост на предвидените в СК основания. Дори да се приеме, че в случая от страна на наследодателя е осъществено и предаване на фактическата власт върху имота, доколкото такова не е установено и от страна на неговата съпруга П. Х., за която не е доказано и да е правила изявления в подобен смисъл, това предаване на фактическата власт не би могло да се определи като предаване на владение, въз основа на което съделителят Н. Х. Н. да може да установи самостоятелна фактическа власт за себе си. Това предоставяне на част от къщата следва да се приеме като търпимо действие, даващо правото на обитаване, но без право на самостоятелна фактическа власт, още повече като бъде взето предвид обстоятелството, че къщата е еднофамилна.

Наследодателят би могъл да се разпореди самостоятелно без съгласието на съпругата си със своята идеална част от имота чрез завещание, но доколкото по делото не се установява изявлението на наследодателя Х. Н. Х. да е било обективирано чрез извършване на завещание, то това изявление, че имотът в [населено място] трябва да остане за неговия син Н. Х., може да ангажира преживялата го съпруга П. Х. и дъщеря им М. Х. само морално и същите в изпълнение на желанието на наследодателя да му прехвърлят своите идеални части от имота, но не може да обуслови извод, че от момента, в който е направено, удостоверява предаване на владението и установяване на самостоятелна фактическа власт от страна на съделителя Н. Х..

Неправилен е и изводът на въззивния съд, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява фактическо предаване на владението, което, както вече беше отбелязано, следва да се извърши и от двамата съпрузи, които притежават имота в режим на СИО.

Както е посочено в обжалваното решение, според показанията на разпитаните свидетели, след като ответникът сключил граждански брак в средата на 1996г. в жилището заживяла и съпругата му, а през 1997г. се родило и детето им и тогава родителите на ответника отстъпили ползването на жилището на втория етаж на ответника и семейството му, а те се установили в преустроените като жилище помещения на приземния етаж, където наследодателя Х. Н. живеел до смъртта си, а съпругата му П. Х. и към момента. Действително според показанията на св.Чемширов наследодателят Х. Х. споделил с него, че дал на М. на сватбата 10000лв. да си купи апартамент и й казал, че къщата остава за батко й и да няма никакви претенции след години за къщата, като в същия смисъл са и показанията на св.Н., който е заявил пред съда, че Х. Х. му казал, че на сватбата на М. й дал пари, а на Н. ще остане къщата в [населено място]. Фактически действия по предаване на владението върху цялата сграда приживе на наследодателя обаче от показанията на свидетелите не се установява. Както вече беше посочено, св.Н. е заявил пред съда, че наследодателят му казал, че „вторият етаж е за Н., а ние с кака ти П. ще живеем долу“. И според св.Чемширов Х. Н. и съпругата му П. се отделели да живеят долу, преместили се да живеят на долния етаж, а горе останало младото семейство на Н. и детето им Х., като Н. е правил ремонти само на горния етаж. И според св.М., след като се задомили Н. и Д. живеели на втория етаж на къщата в [населено място], направили ремонт на етажа, където свидетелката им е ходила на гости и имала усещането, че това е техният дом, това е етажът на Д., Н. и малкия И.. Налице са следователно изявления на наследодателя Х. Н. Х. и извършени от него и съпругата му П. Х. действия по предоставяне на част от еднофамилната жилищна сграда за ползване, но не и по предаване на владение върху самостоятелен обект на право на собственост, доколкото от показанията на св.П. Х. тя и съпругът й още когато младите се събрали им освободили едната стая на горния етаж да се настанят в нея, а когато се родило внучето Х. през 1997г. решили да се преместят долу, отстъпили горния етаж на Н. и Д. да живеят там като младо семейство, но не са му казвали, че горният етаж от къщата е за него.

Не е съобразено и обстоятелството, установено от заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, че сградата е еднофамилна, тъй като въпреки, че първият етаж е обособен като самостоятелно жилище и се ползва като такова, то не отговаря на строителните правила и норми, на които следва да отговаря такъв обект. В подобна хипотеза, дори да се приеме, че на ответника е било предадено владението на втория жилищен етаж, доколкото сградата не се състои от два самостоятелни обекта на право на собственост, това предаване на владението не би могло да има за последица придобиване на право на собственост върху този етаж.

По така изложените съображения следва да се приеме, че не се установява наследодателят Х. Н. Х. и неговата съпруга П. Х. да са предали владението върху процесния недвижим имот на сина си Н. Х. Н.. Със смъртта на Х. Н. Х. съпружеската имуществена общност върху придобитата по време на брака му с П. Х. по силата на договор за покупко-продажба 1/2 идеална част от дворното място, както и върху построената по време на брака им жилищна сграда, е прекратена при равни дялове. Правото на собственост върху частта на наследодателя от прекратената съпружеска имуществена общност, както и върху притежаваната от наследодателя като лично имущество 1/2 идеална част от дворното място, е преминало в патримониума на неговите наследници по закон - преживяла съпруга П. Х., дъщеря М. Х. Ч. и син Н. Х. Н., при равни квоти съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9, ал. 1 ЗН, след което през 2017г. П. Х. се е разпоредила чрез договор за покупко-продажба с притежаваните права върху 1/2 идеална част от дворното място и 4/6 идеални части от находящите се в него сгради в полза на дъщеря си М. Х. Ч. по време на брака й с А. П. Ч.. А след смъртта на А. П. Ч. правата върху неговия дял от прекратената СИО са преминали в патримониума на неговите наследници по закон - преживяла съпруга М. Х. Ч. и син П. А. Ч., при равни квоти съгласно чл. 9, ал. 1 ЗН. Към настоящия момент имотът е съсобствен между съделителите като М. Х. Ч. притежава 15/24 идеални части от дворното място и 4/6 идеални части от построените в имота сгради, П. А. Ч. притежава 3/24 идеална част от дворното място и 1/6 идеална част от построените в него сгради, а Н. Х. Н. притежава 6/24 идеални части от дворното място и 1/6 идеална част от построените в него сгради, както и следва да бъде допусната делбата.

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това имотът бъде допуснат до делба между съделителите М. Х. Ч., П. А. Ч. и Н. Х. Н. при посочените по-горе делбени права.

С оглед изхода на спора в полза на М. Х. Ч. и П. А. Ч. следва да бъде присъдена сумата от 1705 лв., представляваща разноските, направени в производството пред въззивния съд и пред ВКС.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №378, постановено на 23.03.2023г. от Пловдивския окръжен съд по в.гр.д.№3298/2022г. и потвърденото с него решение №260027 от 15.09.2022г., постановено по гр.д.№326/2019г. по описа на Районен съд-Първомай и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ДОПУСКА да бъде извършена съдебна делба на дворно място, находящо се в [населено място], [улица], представляващо урегулиран поземлен имот (УПИ) № .... с площ от 890 кв. м., с предназначение за жилищно строителство, с приложени улична и дворищна регулации, находящ се в кв. 61 по действащия регулационен план на [населено място], обл. П. от 1994г., при граници: улица, УПИ № .... , УПИ № .... , УПИ № .... и УПИ № .... , ведно с построените в него: двуетажна масивна стоманобетонна жилищна сграда със застроена площ от 115 кв. м. на всеки етаж, състояща се от първи етаж, включващ два гаража, четири избени помещения и коридор, и втори жилищен етаж, включващ кухня-трапезария, дневна, две спални, баня, тоалетна, помощно помещение и коридор; масивна стопанска сграда със застроена площ от 74 кв. м. и навес с оградни стени и със застроена площ от 26 кв. м.;

МЕЖДУ СЪСОБСТВЕНИЦИ: М. Х. Ч., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.2, ап.3, П. А. Ч., ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл. П., [улица] Н. Х. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл. П., [улица];

ПРИ КВОТИ: за дворното място (УПИ ХІV-1064) - 15/24 идеални части за М. Х. Ч., 3/24 идеални части за П. А. Ч. и 6/24 идеални части за Н. Х. Н.;

за построените в дворното място (УПИ ХІV-1064) двуетажна масивна стоманобетонна жилищна сграда, масивна стопанска сграда и навес с оградни стени - 4/6 идеални части за М. Х. Ч., 1/6 идеална част за П. А. Ч. и 1/6 идеална част за Н. Х. Н..

ОСЪЖДА Н. Х. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл. П., [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на М. Х. Ч., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.2, ап.3 и П. А. Ч., ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл. П., [улица] сумата от 1705 лв. (хиляда седемстотин и пет лева), представляваща направените разноски за производството пред въззивната и касационна инстанция.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: