Определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

12
Р Е Ш Е Н И Е № 448

гр. София, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав: Председател: Мими Фурнаджиева

Членове: Веска Райчева

Геника Михайлова
при секретаря Кристина Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2342 по описа за 2024 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 33/10.01.2024 г. по гр.д. № 242/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Л. М. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, ведно със законните лихви от 22.12.2020 г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер 350 000 лв., и е определена отговорността на Прокуратурата по чл. 78, ал. 1 ГПК.

Решението е допуснато до касационно обжалване за проверка за правилност по въпросите за онези конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за мотиви, с които съдът е длъжен да обоснове справедливия му размер .

По въпросите, на които следва да се отговори в аспекта на касационните основания:

Съгласно установената практика на Върховния касационен съд за обезщетението за неимуществени вреди на увреденото лице от незаконно обвинение се прилагат т. 11 ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. и ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк.д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС , които имат задължително за съдилищата действие (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а практиката на Върховния касационен съд по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ доразвива нормативното тълкуване с тях. Постановлението изяснява, че понятието „справедливост” по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица обективно проявени обстоятелства, които се намират в пряка или косвена връзка с непозволеното увреждане и се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Казуалната практика на Върховния касационен съд пояснява, че макар отговорността на държавата в обективните състави по чл. 2 ЗОДОВ да е обективна, по правната си природа тя е с деликтен характер. При нея се обезщетението се дължи за накърняването на неимуществените блага, защитени от Конституцията и КПЧОС - чест, достойнство, добро име, лична свобода и неприкосновеност, неприкосновеност на личния и семейния живот и т.нат, които са нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконно обвинение за извършено престъпление. Поради това релевантни обстоятелства за определяне на обезщетението са: тежестта на престъплението, в извършването на което увреденото лице е било незаконно обвинение; дали обвинението е било за едно или за няколко престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан за част от обвиненията, а за други е осъден или наказателното производство е прекратено на основание без връзка със законността на обвинението – напр. давност, амнистия, декриминализиране на деянието; обща продължителност на наказателното производство; взетата мярка за неотклонение, нейният вид и интензитет и има ли наложени други мерки за процесуална принуда, като съдът е длъжен да изясни по какъв начин всичко това се е отразило на обвинения – има ли влошаване на здравословното му състояние, от какъв вид и в каква степен, неговите преживявания от наказателната репресия, и изобщо – цялостното отражение на незаконното наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Приема се, че по исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата е процесуален субституент на държавата по спорното вземане (ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк.д. № 5/2013 г. ОСГК на ВКС). Приема се също, че Прокуратурата е надлежен ответник и за обезщетението, което се дължи за всяка упражнена държавна принуда във връзка с обвинението, макар да е от органи в системата на изпълнителната власт – напр. по използваните специални разузнавателни средства, полицейски арест, претърсване и изземване. Дори да са на органи, които не са правосъдни, а действията да са съответствали на предвиденото в закона, незаконността им произтича от незаконността на обвинението, като държавата дължи обезщетение за всички вреди с пряка или косвена връзка с обвинението (чл. 7 от Конституцията).

Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално – за всички вреди във връзка с незаконното обвинение, включително от мерките за неотклонение и наложените други на процесуална принуда по наказателното дело, а при заявено и установено основание на иска и по чл. 2б ЗОДОВ – за вредите от нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. За да се приеме, че съдът е дал защита и на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, е необходимо в мотивите на решението: 1) да приложи критериите за бавно правосъдие, примерно изброени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и произтичащи от практиката на ЕСПЧ – фактическа и правна сложност на наказателното дело, поведението на правозащитните органи и поведението на носителя на правото и на неговия адвокат, за да установи допуснатото нарушение, и 2) да изясни в каква степен незаконно обвиненото лице се е обезпокоило, че твърде дълго е в положение на несигурност за съдбата си, и в каква степен е изгубило доверие в правозащитните органи, като прилага и опитните правила – решение на ЕСПЧ по дело „Димитров и Хамънов срещу България“ по жалби № 48059/06 и № 2708/06 и цитираните в него. Когато в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не е включен довод, че и правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС е било нарушено, дългата продължителност на наказателното производство се преценява наред с другите конкретно проявени обективни обстоятелства във връзка с незаконното обвинение, които налагат по-висок размер на обезщетението. В този случай съдът няма задължение детайлно да изследва критериите за „бавно правосъдие“. Физическите и душевните болки, страдания и неудобства от незаконното обвинение не могат да се разграничат с точно парично остойностяване от понесените от неоснователно приложените мерки на процесуална принуда, нито от онези от дългата продължителност на наказателното производство. Всички имат за първопричина незаконното обвинение и проявяват общ противоправен резултат. Не е възможно и необходимо в решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът поотделно да ги остойностява, но когато дава защита и на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, е необходимо да посочи кои релевантни обстоятелства имат по-голяма относителна тежест за определеното общо/глобално обезщетение. В мотивите на решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът е длъжен да посочи конкретните установени обстоятелства в пряка или косвена връзка с обвинението и да изясни тяхното значение за определения по справедливост размер на обезщетението. Ориентир е и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението е в пари, но няма репариращ характер – накърнените неимуществени права от незаконното обвинение са невъзстановими, но обезщетението не трябва неоснователно да обогатява увреденото лице.

По касационните жалби:

Правилно въззивният съд е приел за доказан по основание предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение на ищцата Д. Л. М. в престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК. С присъда по нохд № 14787/2014 г. на Софийски районен съд, влязла в сила на 13.07.2017 г., ищцата е призната за невиновна и оправдана по обвинението за извършено престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК – за това, че в периода 18.01.2008 г. - 17.04.2008 г. в съучастие като помагач с И. М. Т. – Я. (друг помагач) и П. И. Д. (извършител), спомогнала да бъде вписан договор за покупко-продажба с продавач Столична община, представлявана от кмета Б. Б. и купувач „Свида-С“ ЕООД, вписан в Службата по вписванията, и съдействала за снабдяване с констативен нотариален акт, като по този начин умишлено е улеснила извършване на престъпление от П. И. Д., който през същото време с цел да набави за себе си имотна облага и възбудил заблуждение у Е. Д. Димитров, че ще продаде на „Медикет“ АД описания в присъдата недвижим имот в [населено място],[жк]от 14 063 кв.м., и с това причинил имотна вреда на „Симеон – 2“ ООД от 5 000 000 евро, като вредата е в особено голям размер и представлява особено тежък случай. Въззивният съд е зачел задължителната сила на присъдата (чл. 300 ГПК) и е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са с връзка с незаконното обвинение и имат значение за определяне на обезщетението.

В решението правилно е прието, че държавата дължи обезщетение, а по предявения иск Прокуратурата е неин процесуален субституент, и за неимуществените вреди от полицейския арест, претърсването и изземването на вещи от работното място, дома и личния автомобил на ищцата от 20.05.2008 г. Макар да са били извършени от полицейски служители на 06-то РПУ-МВР-София и да са били одобрени от съда, респ. 24-часовото задържане - продължено от Прокуратурата за 72 часа, те също са незаконни. Ползвани са за обвинението, незаконността на което е установена с влязлата в сила присъда. Правилно е приетото, че по сходни съображения държавата дължи обезщетение и за използваните спрямо ищцата специални разузнавателни средства – така пледоарията на прокурора в откритото съдебно заседание от 14.07.2016 г. по нохд № 14787/2014 г. на СРС, като обезщетението следва да се определи в глобален размер, включително за засегнатите неимуществени блага от взетата мярка „парична гаранция 5 000 лв.“ и наложената забрана за напускане на страната. Основателно е обаче оплакването в касационната жалба на ищцата, че в решението не са обсъдени някои твърдения в исковата молба, които могат да се свържат с отговорността на държавата и ако са доказани, предполагат обезщетението да се определи в по-висок размер, включително защото са за поредица актове на полицейските служители, предприети спрямо ищцата в краткия период от 20.05.2008 г. до 21.05.2008 г., а именно: че арестът от 20.05.2018 г. е бил показен, в присъствието на снимащи журналисти, извършен е бил от 10 полицейски служители, които без необходимост са й поставили белезници, и са извършили претърсване и изземване на работното й място пред колеги, след това – в дома й пред семейството, като през 72-часовото задържане в следствения арест ищцата е била подложена на нечовешко и унизително отношение – не й е позволявано да приема необходимите й медикаменти и да отиде до тоалетната, оставена е била без храна и вода, принудена е била да спи на циментов под, била е разпитвана през нощта, отказана й е адвокатска защита, а наблюдаващият прокурор е направил изявления пред журналисти, в които е представял ищцата за виновна. Оплакванията за това, че първостепенният съд не се е произнесъл по тези твърдения ищцата/сега касатор е направила и във въззивната си жалба. Въззивният съд е бил длъжен, но също е спестил мотиви, дали твърденията са верни. Основателно е оплакването в касационната жалба на ищцата, че чл. 269, изр. 2 ГПК е нарушен.

Въззивният съд правилно е приел, че с постановление от 06.12.2013 г., ищцата е привлечена като обвиняема и за престъпление по чл. 319, пр. 1 НК – за това, че на 18.04.2008 г. е унищожила чужд документ – нотариален акт № 118, т. 9, нот.д. № 1610/1965 г. на I-ви нотариус при СНС, собственост на СРС, с цел да набави за себе си имотна облага. Образуваното друго нохд № 462/2014 г. на СРС е прекратено поради изтекла абсолютна давност с определение, влязло в сила на 25.05.2018 г. Основателни са оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата, че в решението не е обсъдено това, че по едно и също време ищцата е обвинена в повече престъпления, като за едното е оправдана, а за другото наказателното производство е прекратено поради давност.

В решението правилно е прието, че след като в исковата молба няма твърдения, че е било нарушено и правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, въззивният съд не дължи детайлно да изяснява критериите за „бавно правосъдие“, като установената обща продължителност на наказателното производство за престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК - 9 години и 2 месеца, налага да определи обезщетението във висок размер. Основателно обаче е оплакването в касационната жалба на Прокуратурата, че въззивният съд не е обсъдил друго обстоятелство от значение за размера на обезщетението. Това, че присъдата от 14.07.2016 г. е оправдателна за ищцата, протестът на Прокуратурата не се е отнасял за нея, а за другата подсъдима, която с присъдата е призната за виновна като помагач на извършената престъпна дейност, и макар да е влязла в сила на 13.07.2017 г. не може да се поддържа, че в 1-годишния период на второинстанционното производство неимуществената сфера на ищца се засяга от обвинението, за което е била оправдана.

Неправилното решение следва да се касира и спорът да се реши по същество от настоящия състав. Не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия.

С присъдата по нохд № 14787/2014 г. на Софийски районен съд, влязла в сила на 13.07.2017 г., ищцата е призната за невиновна и оправдана за престъплението по чл. чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК. Незаконни са повдиганите й в досъдебното производство обвинения (общо четири) за това престъпление, както и действията на полицейските органи от 20.05.2008 г. по ареста, претърсване и изземване на вещи от работното й място, дома и личния автомобил, както и използваните за обвинението специални разузнавателни средства. Упражнената държавна принуда е все във връзка с незаконното обвинение и държавата дължи обезщетение за всички накърнени неимуществени блага на ищцата, защитени от Конституцията и КПЧОС. Като основание на иска не е заявено и нарушение на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, т.е. общата продължителност на наказателното производство е обстоятелство от значение за определяне размера на обезщетението без необходимост от детайлно обсъждане на критериите за „бавно правосъдие“. В установяване на обстоятелствата от значение за обезщетението, настоящият състав намира следното:

В изпълнение на заповед № 702/20.05.2008 г. на 20.05.2008 г. ищцата е задържана от полицейски служители на 06-то РПУ-МВР пред Съдебната палата в [населено място]. Не са били налице предпоставките по чл. 85 ЗМВР – установяването им е в тежест на Прокуратурата и са недоказани, но въпреки това на ищцата са поставени белезници. Обградена от полицаи, тя е въведена в Палатата. В присъствието на нейните колеги е извършено претърсване и изземване на вещи от работното й място. Ищцата е деловодител в Софийски районен съд, служба „Съдия изпълнител“ и Стара архива и работното й място е на приземния етаж на Палатата. По-късно пред съпруга и пълнолетния й син полицейските служители извършват претърсване и изземване на вещи от дома и личния й автомобил. Отведена е в следствения арест. Задържането е продължено от Прокуратурата за максималния срок 72 часа.

По делото не са събрани доказателства как е протекло задържането в ареста, включително ищцата да е искала, но да й е отказана адвокатска защита. В тежест на ищцата е да докаже и твърденията за полицейски произвол, унизително и нехуманно отношение към нея на полицейските служители, за поискана и отказана адвокатска защита. Доказателства за тях, не са сочени, респ. не са събрани. При неблагоприятни последици на доказателствената тежест настоящият състав е длъжен да приеме, че в следствения арест полицаите не са извършили такива незаконни (на собствено основание) действия. Касационният състав няма правомощие да обсъжда доказаността на конкретните обстоятелства, при които намери за извършени другите действия на полицаите от 20.05.2008 г. – арест, претърсване и изземване на вещи от работното място и дома на ищцата. В първоинстанционното и във въззивното решение е възприета същата фактическа обстановка, а в жалбите си – въззивна и касационна, Прокуратурата не се е оплаквала тези твърдения да са недоказани.

На 21.05.2008 г. ищцата е привлечена като обвиняем за престъпната дейност в периода 18.01.2008 г. - 17.04.2008 г., която била извършила като помагач с И. М. Т. – Я. (друг помагач) и П. И. Д. (извършител) и за която е оправдана с влязлата в сила присъда. Обвинението е изменяно три пъти в досъдебното производство – с постановления от 25.05.2008 г., 16.02.2013 г. и 02.07.2014 г. На 21.05.2008 г. й е взетата мярка за неотклонение „парична гаранция 5 000 лв.“ Ищцата иска, но двукратно й е отказано гаранцията да бъде отменена или намалена. Внесена е със заемни средства, предоставени от дългогодишен семеен приятел (свидетеля Димитров). Паричната гаранция е отменена на 21.09.2010 г. С постановление на прокурора от 21.08.2009 г. на ищцата е наложена забрана да напуска пределите на страната. Тя еднократно иска, но прокурорът отказва да отмени забраната. Тя е отменена с определение на съда от 18.02.2015 г.

На 06.12.2013 г. ищцата е привлечена като обвиняем и за това, че на 18.04.2008 г. унищожила чужд документ – нотариален акт № 118, т. 9, нот.д. № 1610/1965г. на I-ви нотариус при СНС, собственост на СРС, с цел да набави за себе си имотна облага – престъпление по чл. 319, пр. 1 НК. Взета е мярка за неотклонение „подписка“. За това престъпление е изготвен обвинителен акт, по който пред СРС е образувано нохд № 462/2014 г. С определение, влязло в сила на 25.05.2018 г., наказателното производство по отношение на ищцата е прекратено поради абсолютна давност.

В откритото съдебно заседание от 14.07.2016 г. по нохд № 14787/2014 г. от пледоарията на прокурора ищцата узнава, че спрямо нея са били използвани специални разузнавателни средства. В това заседание е обявена оправдателната присъда за престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК.

Срещу присъдата Прокуратурата подава протест, но не за ищцата, а за другата подсъдима, която е призната за виновна и осъдена като помагач за престъплението. Присъдата влиза в сила с решението от 13.07.2017 г., с което Софийски градски съд я потвърждава, включително в частта, с която ищцата е оправдана (т. 4 ТР № 5/21.05.2018 г. по тълк.д. № 5/2017 г. ОСНК на ВКС).

Към момента на повдигнатото обвинение за престъплението, което не е извършила, тя е на 43 години. Не е осъждана и срещу нея не са повдигани други обвинения, освен за това престъплението, което не е извършила, и за престъплението по чл. 319, ал. 1 НК, за което другото наказателно дело е прекратено поради абсолютна давност.

От 11.05.1987 г. до 23.05.2008 г. ищцата работи като деловодител при Софийския районен съд. Със заповед № 221/23.05.2008 г. трудовото правоотношение е прекратено по нейна молба от същата дата на основание чл. 325, ал. 1 КТ. След това Работи като куриер за месец, но и това трудово правоотношение е прекратено. Не е търсила друга работа.

На 12.11.2012 г. срещу нея е издадена заповед за изпълнение по чл. 411 ГПК за задължения по договор за банков кредит от 25.01.2008 г. Ищцата е продала автомобил, за да плати сметките за ток. Семейството й, състоящо се от нея и нейния съпруг, в периода на наказателното производство е финансово затруднено.

Към ареста, последван от незаконното обвинение, ищцата се е завърнала на работа след 1-годишен отпуск поради операция от злокачествено онкологично заболяване. Арестът на публично място с незаконно поставени белезници, последван от извършените пред колеги претърсване и изземване на работното място, а след това – пред семейството в дома й, е причинил на ищцата унижение и срам. Тези чувства са се задълбочили от широкото медийно огласяване на ареста с нейното име и снимки с белезници, обградена от полицаи. Недоказани са твърденията, че медийното отразяване е продължило и след това. Доколкото арестът, претърсването и изземването са последвани от незаконното обвинение за престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, държавата дължи обезщетение за преживените негативни чувства, за засегнатото добро име и накърнената лична неприкосновеност на ищцата.

До 20.05.2008 г. тя е весел и контактен човек. Предприетите репресивни действия за двете престъпления – по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК и по чл. 319, ал. 1 НК, й причиняват дълбок емоционален срив. Ищцата проявява тревожно-депресивна симтоматика – интензивна тревожност, напрежение, страх от затворени пространства, понижено настроение, нарушен сън с кошмари от ареста, параноидни изживявания. Стационарното й лечение в Дневен стационар ОДПЗС София-град от 21.11.2008 г. до 05.12.2008 г., налага извод, че психичните страдания, довели до това лечение, са по причина на негативните преживявания от полицейските действия и от първоначално повдигнатите две обвинения за престъплението, за което е оправдана, По това време още не е повдигнато обвинение за другото престъпление. В следващите две години тя продължава с медикаментозна терапия под контрола на психиатър, но въпреки леченията през 2010 г. с решение на ТЕЛК е диагностирана със смесена тревожна депресивна реакция. В следващите решения на ТЕЛК от 2013 г. и 2014 г. диагнозата е променена на рецидивиращо депресивно разстройство, а в решение на ТЕЛК от 2017 г. – на смесено депресивно разстройство. Вещите лица от допуснатата и изслушана съдебна комплексна психиатрична и психологична експертиза са освидетелствали ищцата през април 2022 г. На база на освидетелстването/на прегледа и медицинската документация вещите лица са заключили, че усложненото психично състояние на ищцата има за основна причина ареста, който тя продължава да преживява като показен, изпитаните тогава силен срам, болка, унижение и чувство, че „ще полудее“, на фона на проявена обилна вегетативна симптоматика. Така преживяното при липса на фамилна обремененост, рефлексът на предприетите репресивни действия, породили и страх от несправедливо осъждане, са причина за умерената към средна степен на депресия, с която ищцата не успява да се справи въпреки лечението и след оправдателната присъда.

Настоящият състав намира, че следва да определи обезщетението за неимуществени вреди, като съобрази обстоятелствата с пряка или косвена връзка с незаконното обвинение, които налагат по-висок размер: 1) ищцата е незаконно обвинена в престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, което е умишлено и тежко в смисъла по чл. 93, т. 7 НК – за него законът предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години с възможност за конфискация на имуществото до Ѕ; 2) задържана е за максималния срок, предвиден в закона – 72 часа; 3) при ареста незаконно са използвани белезници – без да са налице основанията по чл. 85 ЗМВР; 4) арестът е на публично място – пред Палатата в работно време и е широко медийно разгласен (макар по делото да липсват данни, че разгласяването е извършено от Прокуратурата, арестът е ползван за обвинението и медийната му проекция има връзка с незаконното обвинение); 5) претърсването и изземването на вещи са извършени от полицейските органи пред колегите, а след това – пред семейството на ищцата, т.е. това е провокирало срам и унижение пред близки хора; 6) обвинението за това престъпление е изменяно три пъти и за него ищцата четири пъти е привличана като обвиняем в досъдебното производство; 7) мярката за неотклонение „парична гаранция 5 000 лв.“ за период от 2 години и 4 месеца, не е съобразена с имущественото й състояние, ищцата е била затруднена да я плати – плащала е кредита към банката по договора, предхождащ обвинението, а гаранцията е внесла заемни средства, което допълнително е обременило семейството й финансово; 8) за период от 4 години, 3 месеца и 28 дни й е наложена и другата мярка за процесуална принуда – забрана да напуска пределите на страната; 9) дълъг е периодът на незаконното обвинение (от ареста до обявяването на оправдателната за ищцата присъда за престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК) – 8 години, 1 месец и 24 дни, като макар че присъдата е влязла в сила на 14.07.2017 г., не може да се поддържа, че в едногодишния период на въззивното производство при протест на Прокуратурата, който се отнася за другата осъдена подсъдима, наказателната репресия спрямо ищцата е продължила; 10) широкият медиен отзвук на ареста, който е направил ищцата разпознаваема в обществото с име и със снимки с незаконно поставените й белезници и обградена от полицаи; 11) повдигнатото обвинение в 43-тата й годишна възраст, към който момент тя е претърпяла операцията поради злокачественото онкологично заболяване, т.е. към този момент ищцата е крайно неустойчива на стрес, 12) длъжността й – деловодител в СРС, която обществото свързва с правосъдието при високи изисквания за морал и почтеност; 13) чистото й съдебно минало; 14) двуседмичното стационарно лечение, последвано от медикаментозно под контрол на психиатър, въпреки които и след оправдателната присъда нейното психично здраве не е възстановено, а от негативните преживявания от незаконно предприетите репресивни действия, ищцата продължава да има умерена към средна степен на депресия.

Обезщетението следва да се съобрази и с онези обстоятелства, които имат връзка с обвинението, но налагат по-нисък размер на обезщетението. Първо, по същото време, в период 4 година, 5 месеца и 19 дни ищцата е обвинена и за престъплението по чл. 319, ал. 1 НК. То също е умишлено, макар да не е тежко в смисъла по чл. 93, т. 7 НК – за него законът предвижда наказание лишаване от свобода до три години или пробация. След като за него производството е прекратено по давност, не може да се приеме, че обвинението в това престъпление също е незаконно. По него също е взета, макар и най-леката мярка за неотклонение. През периода на това обвинение, частично съвпадащ с обвинението за престъплението, за което е оправдана, ищцата е изпитвала негативни преживявания, които са трудно разграничими от изпитваните от незаконното обвинение. Второ, за използваните специални разузнавателни средства тя узнава в същото съдебно заседание, в което е оправдателна за престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК. Естествено изпитаните чувства на омерзение от незаконната интервенцията в личния, семейния и обществения й живот при използваните СРС, са „компенсирани“ от преживяната дългогодишно очаквана радост от оправдателната присъда. По делото не е установено коя събрана чрез СРС информация е използвана за обвинението в това престъпление и коя - за обвинението в другото престъпление, което е законно, включително не е доказан периода на използваните срещу ищцата СРС – за престъпната дейност са били обвинени и други пет лица. Трето, макар да е поискала отмяна на забраната да напуска страната, по делото не се твърди, респ. не се доказва ищцата да е планирала или да й се е наложило пътуване зад граница. Четвърто, по делото не се твърди, респ. не се доказва по причина на незаконното обвинение да е изгубила доверието и уважението на близки хора или да е изпадала в социална изолация.

Настоящият състав намира, че следва да съобрази и онези твърдения в исковата молба, които според ищцата също са във връзка с обвинението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, но които обективно не могат да се свържат с неговата незаконност: опасенията й, че събраната чрез СРС информация може да се използва срещу нея от „злонамерени лица“, че в медийните публикации е наричана „Д. пачката“ и „деловодителка, която крадяла“, че е била принудена да подаде молбата по чл. 325, ал. 1 КТ, че трудовото правоотношение като куриер е било прекратено поради обвинението, че макар да е търсила, не е намерила работа по същата причина и че затрудненото финансово състояние на семейството е по причина на незаконното обвинение. Следва да се съобразят и онези твърдения в исковата молба, които обективно могат да се свържат с незаконността на обвинението, но са недоказани: поисканата, но отказана адвокатска защита в следствения арест, че там ищцата е била подложена на унизително и нехуманно отношение, че медийното отразяване на обвинението е продължило и след ареста. И поради тези обстоятелства ищцата претендира по-висок размер на обезщетението.

Като се съобрази начинът, по който незаконните репресивни действия са рефлектирали в неимуществената й сфера – конкретният начин, по който са накърнени нейното здраве, добро име и лична неприкосновеност, изпитаните болки и страдания от чувството на безсилие при репресивните действия на държавата, съчетано със страха от несправедливо осъждане за престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, което ищцата не е извършила, това, че психическото й здраве не е възстановено въпреки леченията и след оправдателната присъда, както и стандартът на живот през периода на незаконното обвинение, приключило за ищцата на 14.07.2016 г., настоящият състав намира сумата 30 000 лв. справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Над него искът е неоснователен.

При този изход на делото въззивното решение следва да се отмени и в частта по разноските.

На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК Прокуратурата дължи да репарира сумата 333.33 лв. – част от уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение за представителството пред първата инстанция (за сумата 5 000 лв.). Задължението е определено според съотношението на основателната част от иска (за сумата 30 000 лв.) към предявения размер на иска (за сумата 450 000 лв.).

Настоящият състав намира, че ищцата уговореното от ищцата и изплатено адвокатско възнаграждение пред втората инстанция (за сумата 5 000 лв.) е по равно – за защитата по въззивната й жалба и по въззивната жалба на прокуратурата. Жалбата й е била неоснователна, а тази на Прокуратурата – основателна в размера до 70 000 лв., за който искът е неоснователен (над сумата 30 000 лв.), но уважен от първата инстанция (за сумата 100 000 лв. основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, Прокуратурата дължи да репарира сумата 1 071.43 лв. – част от уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение за представителството на ищцата пред втората инстанция за защитата по жалбата на Прокуратурата (за сумата 2 500 лв.). Задължението е определено според съотношението на неоснователната част на въззивната жалба на Прокуратурата (за сумата 30 000 лв.) към основателната (за сумата 70 000 лв.). Разноските, които ищцата е извършила по своята жалба пред въззивната инстанция – такса и адвокатско възнаграждение, остават в нейна тежест.

Със същите мотиви и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК Прокуратурата дължи да репарира сумата 1 071.43 лв. – част от уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение за представителството на ищцата пред касационната инстанция.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 33/10.01.2024 г. по гр.д. № 242/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 30 000 лв. до 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. – датата на предявяване на иска, както и в частта по разноските.

ОТХВЪРЛЯ иска на Д. Л. М., ЕГН [ЕГН], срещу Прокуратурата на Република България с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 30 000 лв. до сумата 100 000 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение в престъплението по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 33/10.01.2024 г. по гр.д. № 242/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която искът е отхвърлен над сумата 100 000 лв. до пълния предявен размер за сумата 350 000 лв.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Д. Л. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 476.19 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.