Придобиване по давност при доброволно предадено владение от собственика

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50035
София, 25.08.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: Веселка Марева

Емилия Донкова

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдията Емилия Донкова гр. д. № 1901/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 50007 от 06.01.2023 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 174 от 15.02.2022 г. по гр. д. № 2333/2021 г. по описа на Пловдивски окръжен съд. Касаторът иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска същото да бъде отменено и вместо него да се постанови касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

Ответниците по касация Е. К. Г., Ц. Т. Г., К. Д. Г. и Н. Д. Г., чрез процесуалния си представител, считат, че касационната жалба е неоснователна. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, изразяват становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното обжалване е допуснато на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния материалноправен въпрос: дали когато фактическата власт върху имот или идеална част от него е установена чрез предаване на владението от собственика, е необходимо да се манифестира намерение за своене, за да се осъществи фактическия състав на придобивната давност.

На поставения въпрос трябва да се даде следния отговор:
Когато фактическата власт върху имот или идеална част от него е установена чрез предаване на владението от собственика, не е необходимо да се манифестира намерение за своене, за да се осъществи фактическия състав на придобивната давност. В цитирания смисъл са решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, първо г. о., решение № 60/07.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г. на ВКС, първо г. о., решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 60123/16.11.2021 г. по гр. д. № 50/2021 г. на ВКС, второ г. о., които се възприемат от настоящия съдебен състав. В посочената съдебна практика е дадено тълкуване, че ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата, приема за установено следното:

Производството е образувано по предявени от Е. К. Г., Ц. Т. Г., К. Д. Г. и Н. Д. Г. срещу С. А. Г. субективно съединени положителни установителни искове за собственост с правно основание чл. 124 ГПК. Ищците са въвели като придобивно основание наследствено правоприемство от К. Д. Г., който е бил собственик на имота, в който е построена сградата, по силата на договор за покупко-продажба. Изложените твърдения в обстоятелствената част на исковата молба са, че ответникът оспорва правата им върху 1/2 ид. ч. от процесния имот, за която се легитимира като собственик с нотариален акт за сделка. Петитумът е за установяване принадлежността на правото на собственост върху целия имот. Същият е уточнен с молба от 15.07.2019 г., след като исковата молба е била оставена без движение.

Ответникът е възразил, че се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот с договор за дарение, сключен с нотариален акт № 27/2011 г., дарители по който са родителите му А. и П. Г. При условията на евентуалност е въвел възражение за изтекла придобивна давност в негова полза, лично и присъединено от праводателите му, за период от 1962 г. до датата на завеждане на исковата молба.

По делото е установена следната фактическа обстановка:

От представените по делото удостоверения за наследници с изх. № 010531/17.09.2009 г. и изх. № 16304/31.01.2019 г. е видно, че ищецът Е. Г. е пряк наследник на К. Д. Г., починал през 1999 г. Останалите трима ищци са наследници по право на заместване на другия починал син на наследодателя - Д. К. Г..

От нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № *, том *, дело № 3128/ 26.08.1958 г. се установява, че К. Д. Г. е придобил празно дворно място, находящо се в [населено място], представляващо парцел *-*, кв. 404 - нов по плана на населеното място, с площ от 241,50 кв. м. С решение № 35 на Временния изпълнителен комитет на ГНС - П., протокол № 8 от 24.03.1959 г., му е разрешено да прехвърли правото на строеж върху 110 кв. м. от процесния парцел на брат си А. Д. Г. безвъзмездно.

По делото не е спорно обстоятелството, че двамата братя са изградили през 1959 г. жилищна сграда върху парцел *-*, кв. 404 – нов.

Видно от договор за делба на недвижим имот от 05.09.1962 г., А. Г. е получил в собственост апартамент на втория етаж от сградата, а К. Г. - апартамент на първи етаж. Предмет на договора е „новопостроената жилищна сграда“, като при описание на дяловете е посочено, че А. Г. получава „в собственост/владение“ 1/2 ид. ч. от дворното място, върху което е построена сградата.

Впоследствие /през 1973 г. и 1997 г./ са сключвани спогодби между К., Е. и Д. Г., които касаят дворното място и построените в него гаражи /в дял на А. Г. е бил предоставен „северния гараж“/.

Видно от нотариален акт за дарение на недвижим имот № 27, том I, рег. № 922, нот. дело № 27 от 11.04.2011 г., А. Д. Г. и съпругата му П. Т. Г. са прехвърлили на сина си С. А. Г. 1/2 ид. ч. от процесния имот. При съставянето на акта дарителите са се легитимирали с цитирания по-горе договор за доброволна делба. Ответникът притежава право на собственост върху апартамента, заемащ целия втори етаж от жилищната сграда /нотариален акт № 150 от 22.12.1997 г. и нотариален акт № 26 от 11.04.2011 г./, като родителите му са си запазили право на ползване върху същия.

От гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетелите С. и Г. – Г. се установява, че никоя от страните не е претендирала, че дворното място е само нейно /незастроената част от дворното място представлява плочник с площ 50 кв. м., което се установява от техническата експертиза/. Ответникът е живял в апартамента със семейството си, а в периода от 2005 г.-2006 г. до 2016 г. го е отдавал под наем. Ползвал е и един от гаражите в дворното място.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове, като е признато за установено по отношение на касатора, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство от наследодателя К. Д. Г. на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 191 кв. м., при описани дялове: 1/2 ид. ч. за Е. К. Г. и по 1/6 ид. ч. за останалите ищци.

Въззивният съд е изложил съображения, че договорът за дарение не е породил своето вещно-прехвърлително действие, доколкото било прието, че праводателите на ответника не са придобили правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от процесния имот. За да достигне до този извод съдът констатирал, че сключеният между праводателя на ищците– К. Г. и праводателя на ответника– А. Г. договор за делба имал за предмет единствено новопостроената от двамата братя двуетажна жилищна сграда, но не и поземления имот, върху който същата е построена. С оглед на това, въз основа на този договор дарителите не са могли да придобият правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от него и да се разпоредят валидно с тази идеална част.

За неоснователно било прието и направеното от ответника при условията на евенуалност възражение за изтекла придобивна давност. За да достигне до този извод, въззивният съд приел, че А. Г. бил суперфициарен собственик и действал в качеството си на ползвател, а не на владелец на процесния поземлен имот. Съдът приел, че действия по своене на имота не се установяват и от събраните по делото доказателства. В тази връзка, били обсъдени показанията на свидетелите С. и Г. – Г., от чието съдържание не можело да се направи заключение за извършвани от ответника и неговия праводател действия по манифестиране на намерението им за своене.

По основателността на касационната жалба.

Въпросът, обусловил допускане на касационно обжалване, е относим към изхода на спора, по който въззивният съд е приел, че за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност е било необходимо да се манифестира намерение за своене. В настоящата хипотеза фактическата власт върху 1/2 ид. ч. от процесния имот е била предадена от собственика К. Г. на праводателя на ответника при сключването на договора за доброволна делба през 1962 г. Обективираното в договора волеизявление на наследодателя на ищците следва да се цени именно като съгласие с установяването на владение от наследодателя на ответника върху 1/2 ид. ч. от имота, в който е била построена двуетажната жилищна сграда. При разрешаване на конкретния правен спор не е отчетен релевантния факт, че от момента на сключване на договора е била установена самостоятелна фактическа власт от А. Г. с намерение за придобиване на собствеността. Последният, респективно ответникът не е следвало да демонстрират намерението си за своене на тази идеална част. Осъществяваното от А. Г., а впоследствие и от неговия син владение е било постоянно и явно, като същото с изтичане на десетгодишния давностен срок и при извършеното в настоящия процес позоваване на последиците на придобивната давност, е довело до придобиване на правото на собственост. Направеното от ответника възражение за изтекла придобивна давност чрез упражнявано от него владение лично и присъединено от неговия праводател, е основателно. Същият се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот. По отношение на тази идеална част от имота исковете са неоснователни.

С оглед на изложеното по-горе следва да се приеме, че като е потвърдил първоинстанционното решение, в частта, с която исковете срещу касатора са уважени за признаване правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от процесния имот, въззивният съд е постановил неправилно решение. То следва да се отмени в описаната част при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК - необоснованост на фактическите и правни изводи относно основателността на предявения иск, довели и до нарушение на материалния закон. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. Предявените искове подлежат на отхвърляне.

Решението е недопустимо в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете по отношение на другата 1/2 ид. ч. от имота, по отношение на която е липсвал правен интерес за ищците да претендират установяване на правото си на собственост. Нейната принадлежност не е оспорена от ответника. Претендираното от ищците право е правото върху 1/2 ид. ч. от имота, за която ответникът се легитимира с нотариален акт за сделка, а при условията на евентуалност твърди, че е придобил по давност. Следователно, липсва правен интерес от установяване по отношение на ответника правото на собственост за 1/2 ид. ч., за която правото на ищците не се оспорва. При касационното отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК и съгласно чл. 293, ал. 4, предл. 2 вр. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение подлежат на обезсилване в описаната част, а производството по делото – на прекратяване в тази част.

С оглед изхода на спора ответниците по касация дължат на касатора заплащане на направените разноски в общ размер на 6 459,38 лв. /4 844 лв. – за първоинстанционното производство; 42,38 лв. – за въззивното производство и разноски от 1 573 лв. пред касационната инстанция/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 174 от 15.02.2022 г. по гр. д. № 2333/2021 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, в ЧАСТТА, с която са уважени предявените от Е. К. Г., Ц. Т. Г., К. Д. Г. и Н. Д. Г. срещу С. А. Г. искове с правно основание чл. 124 ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство от К. Д. Г. на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 191 кв. м. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. К. Г., Ц. Т. Г., К. Д. Г. и Н. Д. Г. срещу С. А. Г. искове с правно основание чл. 124 ГПК за признаване установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство от К. Д. Г. на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 191 кв. м., стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 106, кв. 7 по плана на[жк], парцел *-*, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, *** и ***.

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение в останалата ЧАСТ, с която са уважени исковете за установяване правото на собственост общо върху 1/2 ид. ч. от гореописания недвижим имот, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в описаната част.

Осъжда Е. К. Г., Ц. Т. Г., К. Д. Г. и Н. Д. Г., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, да заплатят на С. А. Г., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 7, адв. А. Н., сумата 6 459,38 лв. /шест хиляди четиристотин петдесет и девет лева и тридесет и осем стотинки/, представляваща направени разноски по делото за всички инстанции.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.