Отговорност при смърт на пътя поради забавяне и неправомерно навлизане в насрещното платно

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * съпричиняване * опасна зона на движение и спиране * опасна зона на спиране * несъобразена скорост

11

Р Е Ш Е Н И Е

№ 278

гр. София, 12 юни 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и първи февруари, две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова

ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев

Светла Букова

при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Даниела Машева, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №29 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационни жалби на защитниците на подсъдимата Е. М. П. срещу решение №149 от 20.05.2024 г., постановено по ВНОХД №1208/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.

По делото с първоинстанционна присъда №900878, постановена на 13.07.2021 г. по НОХД №20191200200474/2019 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, подсъдимата П. е призната за виновна в това, че на 25.01.2018 г. на третокласен път ІІІ- 108в посока от [населено място] за [населено място], на около 500 метра след разклона за [населено място], при управление на МПС- лек автомобил „А .“, с ДК [рег.номер на МПС] е нарушила , чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗДвП и чл.6, ал.1 ЗДвП във вр. с чл.63, ал.2, т.1 ППЗДвП и с това е причинила по непредпазливост смъртта на Г. Д. К., като на основание чл.343, ал.1, б.“в“, във връзка с чл.342, ал.1, във вр. с чл.54 НК и е наложено наказание две години и шест месеца „лишаване от свобода“, като на основание чл.66, ал.1 НК изпълнението му е отложено за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата на основание чл.343г НК подсъдимата П. е лишена от право да управлява МПС за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата подсъдимият В. Г. Д. е признат за виновен в това, че на същата дата и място, при управление на лек автомобил „Ф.“, с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил чл.24, ал.2 ЗДвП и с това е причинил по непредпазливост смъртта на Г. К., като на основание чл.343, ал.1, б. “в“, във връзка с чл.342, ал.1, във вр. с чл.54 НК и му наложено наказание три години „лишаване от свобода“, като на основание чл.66, ал.1 НК изпълнението му е отложено за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата на основание чл.343г НК подсъдимия Д. е лишен от право да управлява МПС за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата двамата подсъдими са осъдени да заплатят по равно разноски по водене на делото общо в размер на 2 215,03 лева.

С атакуваното въззивно решение е изцяло потвърдена първоинстанционната присъда, като подсъдимите Д. и П. са осъдени да заплатят по равно разноски по делото, направени пред тази инстанция общо в размер на 8877, 50 лева.

С касационните жалби на защитниците на подсъдимата П. са направени оплаквания, свързани с всички касационни основания.

В жалбата на защитниците П. и Г. се сочат касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК.

Поддържа се, че постановения въззивен съдебен акт почива на погрешен доказателствен анализ, като се твърди, че неправилно въззивният съд не е кредитирал приетата комплексна медико- автотехническа експертиза (КМАТЕ) и и неправилно е анализирал обясненията на подсъдимата и показанията на свидетелите М., К., П. и Б.. Моли се да бъде прието, че от тези доказателствени източници се установява, че подсъдимата П., преди първия удар, не е пресичала разделителната линия, както и да бъде съобразено това, че в КМАТЕ, изготвена от експертите С. и М. неправилно са разчетени обективните находки- следи от произшествието, като е възприет погрешен механизъм на протичане на пътния инцидент.

По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК не са посочени никакви оплаквания.

С касационната жалба се моли да бъде назначена т.нар. „арбитражна“ експертиза, която да установи случилото се в действителност, както и се предлага атакуваният въззивен съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В касационната жалба на защитника Д. се сочат всички касационни основания.

Оспорват се фактическите изводи на въззивната инстанция, като се твърди, че те почиват на изцяло погрешен доказателствен анализ и противоречат на заключенията на всички приети по делото КМАТЕ. Твърди се, че съдът неправилно е определил положението на автомобилите и на двамата подсъдими на пътното платно, погрешно е определил скоростта им на движение непосредствено преди произшествието и неправилно е преценил кога е възникнала опасността. Поддържа се, че от мотивите на въззивното решение не се разбира какво конкретно нарушение на правилата за движение е осъществила П., дали същото е по чл.6, ал.1 или по чл.16 ЗДвП, дали то е било в причинна връзка с настъпилото произшествие, както и остава неясно каква е осъществената от нея маневра- изпреварване или заобикаляне на автомобила на другия подсъдим.

С касационната жалба се оспорват ценения огледен протокол, като се твърди, че неправилно в него са отразени разстоянията, както и незаконосъобразно не са отразени констатирани чрез снимки следи.

Защитникът поддържа, че неправилно е кредитирана КМАТЕ (изготвена от експерти М. и С.), като твърди, че те неправилно са установили отстоянието на автомобила на Петрова от този на Д., скоростта на движение на подсъдимата и погрешно са описали механизма на настъпване на произшествието, като не са се съобразили с наличните на мястото на инцидента следи.

В тази касационна жалба за касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 НПК няма конкретни оплаквания.

С жалбата, при условията на алтернативност, се прави искане въззивното решение да бъде отменено и подсъдимата П. да бъде изцяло оправдана, или решението бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания да бъде допусната нова „арбитражна“ експертиза. Отново при условията на алтернативност се предлага решението да бъде изменено, като наказанието на подсъдимата бъде определено по реда на чл.55, ал.1 и ал.3 НК.

В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимата П. (адв. Д.) поддържа изцяло касационната си жалба и отразените в нея оплаквания. Твърди, че въззивният съд е допуснал сериозни нарушения при оценъчната и аналитичната си дейност, като те са засегнали както приетите за установени факти, така и приложимото право. Твърди, че възприетото от съда не почива на верен доказателствен анализ, като неправилно са ценени обективно установените следи- пръст, изпаднала от автомобила на Петрова и неправилно е установен механизма на пътното произшествие. Поддържа и направените с касационната жалба при условията на алтернативност искания.

Защитникът на подсъдимия Д. се присъединява към тази теза. Поддържа, че неправилно е изяснена фактическата обстановка по делото, като оспорва възприетото от въззивния съд, че е първият удар е бил между автомобилите на двамата подсъдими. Моли да бъде отчетено и това, че от въззивното решение не е даден отговор на въпросите дали автомобила на Д. се е движил, къде се е намирал на пътното платно и дали той е предприел маневра. Моли за справедлив съдебен акт.

Повереникът на частните обвинители твърди, че въззивният съд задълбочено и подробно е изследвал доказателствения материал и въз основа на него е установил вярно фактите. Подкрепя тезата на защитниците, че са допуснати нарушения при мащабирането на огледния протокол, но поддържа, че фактическата обстановка е вярно установена въз основа на приетите заключения на комплексните експертизи, които са изготвени въз основа на повторни огледи на мястото на произшествието, извършени от експертите.

Моли атакуваното въззивно решение да бъде изцяло потвърдено като правилно, обосновано и законосъобразно.

Представителят на държавното обвинение предлага касационните жалби да бъдат преценени като неоснователни. Твърди, че не са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК защото въззивният съд не е допуснал нарушения при анализа на събраните доказателства, констатирал е противоречията в заключенията на приетите експертизи, правилно е установил фактите и е направил верни правни изводи.

Предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила.

Подсъдимата П. поддържа тезата на защитника си. Признава, че всекидневно преживява случилото се, но смята, че е толерантен шофьор, не е извършила никакво нарушение на ЗДвП, не е виновна за пътното произшествие и моли да бъде оправдана.

Подсъдимият Д. изразява съжаление за случилото се, но твърди, че няма вина за произшествието. Моли да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационната жалба е неоснователна.

По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:

Оплакванията, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК са за погрешен доказателствен анализ, за който се твърди, че е довел до неправилни фактически изводи и постановяване на осъдителен съдебен акт въз основа на превратно тълкувани гласни доказателства (жалбоподателят е посочил като такива показанията на свидетелите М., К., П. и Б.) и кредитираното от въззивния съд заключение на допусната и приета комплексна медико- автотехническа експертиза, изготвена от експертите М. и С..

Преди да се отговори на това възражение касационният съд следва да се посочи това, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. При оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателствени източници въззивният съд не е допуснал съществени фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти.

Въззивният съд е направил верен анализ на събраните доказателствени източници, като законосъобразно е извел фактите и въз основа на оспорените от защитата свидетелски показания. Касационната инстанция не констатира съществени нарушения на процесуални правила при анализа на посочените в жалбата гласни доказателствени средства. Правилно въззивният съд е анализирал показанията на четиримата свидетели, като е отчел, че в тях се съдържа информация, която изцяло се потвърждава от останалите събрани в хода на производството доказателствени източници и от заключенията на приетите по делото автотехнически експертизи. Вярно въззивният съд е преценил, че в показанията си тези свидетели са посочили мястото, на което е настъпил пътният инцидент, участвалите в него автомобили, това, че автомобилът, управляван от подсъдимата П. е ударил автомобила на пострадалия К. в лентата за движение на последния, както и свидетелстват за настъпилия удар между автомобила на П. и този, управляван от подсъдимия Д..

Правилно въззвният съд е приел, че показанията на тези свидетели установяват мястото, на което се е намирал автомобила на Д. и това, че той се е подготвял да извърши маневра „завой наляво“, чиято цел е била да пресече насрещната пътна лента. Не съществуват съществени противоречия между показанията на тези свидетели, а и същите изцяло се подкрепят от установените обективни находки след настъпилото пътно произшествие, които са отразени в протокола за оглед.

Централно място в настоящото производство има въпроса за това какъв е бил механизмът на настъпилото пътно произшествие и конкретно каква е била динамиката при движението на трите автомобила, участвали в него.

В хода на воденото наказателно производство отговор на този въпрос е даден в заключенията на приетите авто- технически и комплексни автотехнически и медицински експертизи.

На досъдебното производство е прието заключение на авто- техническа експертиза (изготвена от експертите Ч. и Н.), в която е посочено, че първият удар е настъпил между автомобила, управляван от П. и този управляван от К., след което в бърза последователност са настъпили още два удара между автомобила на П. и този на Д.. В същото заключение вещите лица са посочили, че скоростта на движение на автомобила на П. преди произшествието е била 97, 1 км/ч., (след като последната била задействала плавно спирачната система) както и това, че тя е могла да предотврати удара при своевременно предприемане на аварийно спиране към момента на възприемане на опасността (двата автомобила намиращи се пред нея).

В хода на проведеното допълнително въззивно съдебно следствие е допусната и приета повторна комплексна съдебномедицинска и авто- техническа експертиза (изготвена от експертите У., Д. и Г.). В заключението е посочен различен механизъм на настъпване на пътното произшествие, като е прието, че същото се е състояло не от три, а от два удара, като първият е настъпил в дясната пътна лента по посока на движение на автомобилите на двамата подсъдими, като този на П. е ударил автомобила на Д. и в резултат на удара е бил отхвърлен в ляво по посока на движението и е настъпил втори удар с автомобила на пострадалия К. (настъпил в лентата за движение на последния). В заключението експертите са приели, че непосредствено преди удара автомобилът на П. се е движел с 72,5 км/ч, а този на Д. с около 20 км/ч., както и това, че траекторията на движение на автомобила на Д. е била от лява част на платното за движение към дясната му част, като при насочването към осевата линия и навлизането му пред автомобила на П. той е бил в опасната зона и ударът е бил непредотвратим.

Въззивният съд е допуснал и приел комплексна съдебно- медицинска и авто- техническа експертиза (изработена от експертите С., М. и Г.). В заключението й вещите лица са приели механизъм на настъпване на произшествието, който е включвал три самостоятелни удара между участвалите в него автомобили, като първият е бил между автомобилите на двамата подсъдими, вторият между този, управляван от П. и автомобила на пострадалия К., който е бил последван от трети удар, отново между автомобилите на двамата подсъдими. Скоростта на движение на автомобила на подсъдимата П. е била определена на 89 км/ч (преди задействането на спирачната система), на 69 км/ч (при първия удар) и 57 км/ч (при удара с автомобила на пострадалия), а тази на подсъдимия Д. не е била определена, като експертите са приели, че тя е била не по- висока от 24 км/ч.

По отношение на местата на настъпване на трите удара е прието, че първият е бил преимуществено в лентата за движение на двамата подсъдими, като управлявания от Петрова автомобил е бил частично навлязъл в насрещната лента. Вторият удар (с пострадалия К.) е бил в насрещната лента за движение, а третият отново в попътната на двамата подсъдими лента.

В заключението си вещите лица са категорични, че ударът между П. и Д. е бил предотвратим за първата- ако тя е била предприела аварийно спиране след възприемане на автомобила на другия подсъдим, както и този удар е бил предотвратим и за Д. ако той не бе предприел маневра „завой наляво“.

Правилно въззивният съд е кредитирал назначената последна комплексна експертиза (с вещи лица Г., С. и М.), която е приела механизъм на настъпване на произшествието включващ три самостоятелни удара между участвалите в него превозни средства, като първият и третият е бил между автомобилите, управлявани от двамата подсъдими. Вярно съдът е отчел, че преди първият удар автомобила на Д. се е движил със сравнително ниска скорост (не повече от 24 км/ч) и е бил позициониран на пътното платно под ъгъл 19 градуса косо в ляво считано от осевата линия. Законосъобразно съдът е приел, че преди този удар автомобилът на П. е навлязъл частично в насрещната лента за движение и впоследствие, в резултат на удара е бил изхвърлен в тази лента за движение, където е последвал втория удар с автомобила, управляван от пострадалия К.. След този втори удар автомобилът на П. е продължил движението си и в резултат на собствената си скорост и инерционни сили е настъпил нов удар с автомобила на Д..

Законосъобразно съдът е възприел именно този механизъм на настъпване на произшествието, като е отчел не само подробния анализ на събраните в хода на производството доказателствени източници, обективните находки отразени в протокола за оглед, изготвената скица и приложения снимков материал, но и уврежданията, установени след произшествието по всеки един от участвалите моторни превозни средства. Именно тези обективни и безспорно установени изменения в автомобилите са дали възможност да се достигне до извод, че ударите са били три, а не два (както се приема в една от приетите авто-технически експертизи), че те са настъпили именно в посочената по- горе последователност, като към момента на първия и третия удар автомобилите на двамата подсъдими са били в движение, повлияно и от инерционните сили от първия удар.

Уврежданията в купето, предната част и калниците на двата автомобила изключват възможността те да са настъпили в резултат на един единствен удар.

Правилно въззивният съд е приел, че към момента, в който подсъдимата П. е възприела намиращия се в нейната пътна лента автомобил на Д. тя е имала възможност да спре и предотврати удара ако е била предприела аварийно спиране. В съответствие със събраните доказателства съдът е приел и това, че положението на автомобила на Д. на пътното платно и неговите габарити, съотнесени със ширината на пътната лента, не са позволявали двата автомобила да се разминат без този на П. да навлезе в насрещната лента за движение.

Основните възражения, отразени в касационната жалба, са за неправилен доказателствен анализ, като се твърди, че погрешно съдът е кредитирал втората назначена в хода на въззивното производство експертиза, а не тази изготвена от експертите У., Д. и Г.. Независимо, че това оплакване по своя характер е за необоснованост, с оглед пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че дори да бе кредитирано посоченото от защитата заключение това нямаше да промени изхода на производството. Това е така, тъй като в хода на процеса е установено по несъмнен и категоричен начин, че подсъдимата е имала възможност да възприеме подсъдимия Д. от разстояние, което й е позволявало да съобрази или че той е спрял или това, че се движи с изключително ниска скорост, което е налагало да реагира на пътната ситуация и да предприеме действия, които биха предотвратили произшествието.

Дължимото действие е единствено аварийно спиране (а не предприемане на маневра заобикаляне или плавно намаляване на скоростта), тъй като ширината на пътната лента и съществувата непресечена пътна маркировка не е позволявала разминаване между двата автомобила без навлизане в насрещната лента.

В тази връзка не може да бъде възприета тезата на защитата, че опасността за П. е възникнала към момента на промяна на движението на Д. (или потеглянето на същия от мястото където е бил спрял), защото тя е била налична към момента, в който той се е намирал в попътната за подсъдимата лента и заобикалянето му е било обективно невъзможно.

Касационният съд не възприе и оплакванията, отразени в касационната жалба на защитника адв. Д., които са относими към оспорване на фактическата обстановка, възприета от въззивния съд. Съдът е дал отговор на въпросите за това къде се е намирал автомобилът на Д. преди произшествието, на какво разстояние от него е бил автомобилът на П., както и правилно е отчел, че скоростта на движение на този на последната е позволявала тя да спре ако бе предприела аварийно спиране към момента на възникване на опасността. Вярно е отчетен и този момент, като въззивният съд правилно е преценил, че присъствието на автомобила на Д. е следвало да бъде преценено като опасност.

Не може да бъде възприето и оплакването, че неправилно въззивният съд е отчел движението на автомобилите на двамата подсъдими и мястото на настъпилите удари, като не е съобразил, че този на Д. се е движил със скорост от 24 км/ч. Вярно е, че въззивният съд не е посочил каква е била скоростта на движение на този автомобил непосредствено преди удара, като единствено е приел, че същата не е надвишавала горната скорост. Действително въззивният съд не е посочил дали този автомобил е достигнал тази скорост от спряло положение, дали се е движил при равноускорително или равнозакъснително движение, но при внимателен преглед на установените по делото обстоятелства, свързани с мястото на което се е намирал всеки един от трите автомобила, скоростта им на движение и опасните зони за всеки един от тях може да бъде направен извод, че при всяка от посочените по- горе хипотези на движение на Д. ударът за П. би бил предотвратим, ако тя бе предприела аварийно спиране към момента на възникване на опасността.

Трябва да бъде посочено и това, че по делото липсват доказателствени източници, които да установят точното местоположение на автомобила на Д. преди произшествието и скоростта му на движение. Установено е това, че към момента на първия удар той е бил насочен в ляво по посока на движението си при ъгъл 19 градуса, както и това, че габаритите на автомобилите на двамата подсъдими не са позволявали Петрова да заобиколи Д. без да настъпи непрекъснатата осева линия и навлезе в насрещната лента за движение.

Настоящият съдебен състав прецени, че законосъобразно въззивният съд не е кредитирал обясненията на подсъдимия Д. и е кредитирал частично показанията на свидетеля М. (дадени в хода на съдебното производство и тези, депозирани в досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл.281 НПК). Правилно съдът е приел, че обективните находки по автомобила на този подсъдим дават основание да се прецени, че той е осъществявал завой наляво, като очевидно се е бил насочил към пресичане на непрекъснатата линия, представляваща пътна маркировка. В подкрепа на този извод са и показанията на свидетеля М., който се е намирал в автомобила на Д. и е категоричен, че непосредствено преди произшествието автомобилът се е движил бавно наляво по посока на движението защото водачът му се е бил насочил към посещаване на земеделска аптека намираща се в ляво от пътното платно. Той е осъществявал тази маневра при подаден ляв мигач и именно това е била посоката му на движение преди да е бил ударен от автомобила на П..

Касационният съд не възприе и оплакванията, отразени в касационните жалби за неправилно кредитиране на приетата експертиза на вещите лица Г., С. и М. с аргумент, че те не са ползвали координатната система, използвана при съставяне на протокола за оглед, а са я променили при проведен от тях оглед на местопроизшествието. Вярно е, че такъв оглед е бил направен, но в обсъжданото заключение експертите изрично са посочили, че съществената информация в съставения и приет по делото огледен протокол относно наличните следи на мястото на произшествието, положението на автомобилите, участвали в него и обективните им увреждания са използвани така както са отразени в него. Ето защо и използваната различна координатна система при установяване на механизма на пътното произшествие (за която съобщават експертите при защита на заключението си) не е основание същото да не бъде кредитирано.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че въззивният съдебен състав не е допуснал при анализа на доказателствените материали съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.3 НПК и не са налице основанията за отмяна на атакувания съдебен акт на това основание.

По приложението на материалния закон:

Касационният съд констатира, че в атакуваното решение въззивният съд макар и да не е отграничил разсъжденията си за осъществените от двамата подсъдими нарушения, обосноваващи наказателната им отговорност при условията на независимо съпричиняване е достигнал до верни правни изводи.

По обвинението на подсъдимата П.:

Законосъобразно съдът е приел, че подсъдимата П. е нарушила разпоредбата на чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП, като не е намалила скоростта си на движение след като е имала възможност да възприеме автомобила на подсъдимия Д. и да го прецени като опасност на пътя. Касационната инстанция прецени, че момента на дължимото от подсъдимата действие е бил именно този, а не евентуална промяна на скоростта или посоката на движение на Д.. Това е така, тъй като автомобила на последния се е намирал на пътната лента, на която се е движила П., бил е спрял или се е движил с минимална скорост (не- повече от 24 км/ч), като заобикалянето му е било невъзможно предвид наличието на пътна маркировка, забраняваща навлизането в насрещната лента за движение. Предприемането на такава маневра е било недопустимо и с оглед движещия се в нея друг автомобил, управляван от пострадалия К..

Държавното обвинение е преценило, че навлизането на тази подсъдима в насрещната лента на движение следва да бъде квалифицирано като нарушение на чл.6, т.1 ЗДвП, във вр. с чл.63, ал.2, т.1 ППЗДвП. Тази правна квалификация е била безкритично възприета от първостепенния и въззивния съд, като в мотивите на атакуваното въззивно решение не е направен подробен анализ на изискванията, които посочените норми съдържат.

Касационният съд възприе оплакването на защитника на подсъдимата П. (адв. Д.), че избраната от обвинението квалификация не е коректна. Вярно е, че нормата на чл.6 ЗДвП (подобно на нормата на чл.5 ЗДвП) не съдържа конкретно императивно правило за поведение, а общо формулирано задължение за съобразяване на поведението на водачите с различни сигнали, знаци и пътна маркировка, като липсва посочване на конкретно нарушената норма (тъй като тази на чл.63, ал.2, т.1 ППЗДвП въобще не съдържа задължение). Липсата на изрично посочване на чл.16 ЗДвП в цифровото формулиране на обвинението не може да бъде преценено като съществено нарушение на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 НПК. Няма спор, че такова нарушение би било допуснато ако бе довело до сериозно засягане на правото на защита на подсъдимата и тя е била в невъзможност да разбере естеството на повдигнатото и обвинение и да организира защитата си. В случая П. има детайлна представа за това, кое е предмет на наказателното производство, организирала е адекватно защитата си, което е основание да се приеме, че неточността на обвинението не е трябва да бъде ценено като съществено нарушение на процесуалните й права. В тази връзка следва да бъде посочено и ТР 1/2016 г ОСНК, в което е прието, че е допустимо да бъде променена правната квалификация на инкриминираното нарушение, стига в обвинителния акт да се съдържат факти за него. Няма съмнение, че в обвинителния акт в това производството са посочени детайлно фактите, които прокуратурата е преценила, че следва да бъдат квалифицирани по чл.6 ЗДвП, във вр. с чл.63, ал.2, т.1 ППЗДвП, което е и основание да се приеме, че непосочването на нарушението на чл.16, т.1 ЗДвП (нормата, съдържаща конкретна забрана, която е нарушена от П.) не е може да бъде преценено като нарушение на материалния закон.

На тези основания касационният съд прие, че подсъдимата Петрова е осъществила посочените по- горе нарушения на ЗДвП, като те са довели до настъпването на съставомерния резултат- смъртта на пострадалия К. и по този начин е изпълнила от обективна страна състава на престъплението по чл.343, ал.1, б.“в“, във връзка с чл.342, ал.1 НК.

Престъплението е осъществено и от субективна страна, като подсъдимата е действала непредпазливо във формата и на небрежност, като не е съзнавала възможността да настъпи съставомерния резултат, но е могла и е била длъжна да го стори.

По обвинението на подсъдимия Д.:

Срещу този подсъдим е повдигнато обвинение, като е инкриминирано нарушение на чл.24, ал.2 ЗДвП.

Касационният съд прецени, че Д. е осъществил това нарушение, защото е намалил значително скоростта си до скорост, която не надхвърля 24 км/ч без да се убеди, че с това свое действие няма да създаде опасност и затрудни друг участник в движението. Няма съмнение, че това действие е затруднило движещата се попътно в същата лента подсъдима П.. С действията си той я е поставил в невъзможност да продължи нормалното си придвижване и по този начин се е превърнал в опасност.

Нарушаването на чл.24, ал.2 ЗДвП е предпоставило извършването на нарушението по чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗДвП от страна на П., като поведението и на двамата участници са били в причинна връзка с настъпилото пътно произшествие, довело до смъртта на К..

И по отношение на този подсъдим въззивният съд е направил верен извод, че той е осъществил състава на престъплението по чл.343, ал.1, б.“в“, във връзка с чл.342, ал.1 НК от обективна и субективна страна, като правилно е ангажирана наказателната му отговорност.

В хода на воденото производство е допуснато нарушение на материалния закон, като в разрез с изискванията на чл.49 НК по отношение на двамата подсъдими са определени наказания „лишаване от право да управляват МПС“ в размер на по две години, които са за по- кратък срок от наложените основни наказания „лишаване от свобода“. Съгласно ППВС 1/1983 г., т.6 това е недопустимо, тъй като срокът на наложеното наказание „лишаване от право на управление на моторно превозно средство“ не може да бъде по- кратък от срока на наложеното наказание „лишаване от свобода“. Независимо от констатираното нарушение на материалния закон предвид забраната да бъде влошено положението на подсъдимия и липсата на съответна въззивна жалба или протест от държавното или частното обвинение констатираното неправилно приложение на материалния закон не може да бъде коригирано.

По оплакването за явна несправедливост на наложените наказания:

Касационният съд прецени, че наложените на двамата подсъдими наказания не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5 НПК.

Правилно и по отношение на двамата са ценени като смекчаващи отговорността обстоятелства (макар и да не са посочени изрично във въззивното решение) чистото им съдебно минало, семейното им положение и трудовата им ангажираност. Като такива следва да бъдат ценени и добрите им характеристични данни.

По отношение на подсъдимата П. следва да бъде преценено като смекчаващо отговорността обстоятелство това, че тя отглежда сама малко дете, като и, че в хода на наказателното производство е изразила съжаление за извършеното престъпление и съпричастност към близките на пострадалия.

Законосъобразно като отегчаващо отговорността обстоятелство са ценени предходните нарушения на правилата за движение по пътищата извършени от П..

При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността на двамата подсъдими обстоятелства въззивният съд правилно е преценил, че наказанията им следва да бъдат определени по реда на чл.54 НК, тъй като по делото липсват изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и предвиденото минимално наказание не е несъразмерно тежко.

Законосъобразно наказанието на двамата е определено при превес на смекчаващите отговорността им обстоятелства, съответно две години и шест месеца за подсъдимата П. и три години „лишаване от свобода“- за подсъдимия Д..

Вярно въззивният съд е преценил, че по отношение и на двамата са налице предпоставките на чл.66, ал.1 НК, като ефективното изтърпяване на наложените им основни наказания не се налага с оглед постигане на целите на специалната и генералната превенция.

Срокът, за който е отложено изтърпяването на наказанията „лишаване от свобода“ и за двамата подсъдими е съобразен с тежестта на извършеното престъпление и данните за личността им.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че наложените на подсъдимите П. и Д. наказания не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5 НПК и атакуваният въззивен съдебен акт не следва да бъде коригиран в тази му част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.5 НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №149 от 20.05.2024 г., постановено по ВНОХД №1208/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.