Допускане на доказателства пред въззивния съд при непълен доклад по трудов спор

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 62
гр. София, 23.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети септември, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3525 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Устои“ АД срещу решение № 230/12.01.2024 г. по в. гр. д. № 4227/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 2225 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 5820/2021 г. на Софийски районен съд, с което са уважени предявените от Н. В. Д. искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнение, извършено със заповед № 98/22.07.2021 г., на основание чл. 328, ал. 2 вр. с чл. 326, ал. 1 и ал. 2 КТ, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода: 22.07.2021 г. - 22.01.2022 г., в размер на 16 033.50 лв..

Касаторът твърди в касационната си жалба, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и като необосновано. Поддържа, че твърдението на ищеца, че липсва утвърден бизнес план е въведено от него едва в писмената защита, депозирана пред първата инстанция, поради което същото е преклудирано, и затова не е следвало да бъде разгледано, още по-малко да обоснове незаконност на процесното уволнение. Твърди, че във въззивното решение изобщо няма произнасяне по направеното във въззивната жалба оплакване в този смисъл. Счита, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е приел, че представеният към въззивната жалба бизнес план не следва да бъде приеман като доказателство по делото, въпреки направеното оплакване във въззивната жалба досежно доклада по делото и непълните указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, дадени на ответника, вкл. досежно отсъствието на бизнес план. Твърди, че в тази хипотеза въззивният съд е дължал даване на нови указания към въззивника-ответник за установяването на този факт, останал недоказан по делото. Поддържа също, че в нарушение на материалния закон, въззивният съд е приел, че наличието на бизнес - план е част от същностното съдържание на договора за възлагане на управление и елемент от законността на уволнението по чл. 328, ал. 2 КТ. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира сторените пред трите съдебни инстанции съдебно – деловодни разноски.

Ответницата по касационната жалба - ищцата Н. В. Д. подава писмен отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски.

С определение № 1951 от 16.04.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: Преклудира ли се възможността на страна по трудов спор да сочи нови доказателства с въззивната си жалба, ако докладът на първоинстанционния съд е непълен и/или не съответства по съдържание на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, вкл. досежно указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК относно правнорелевантен факт, който първоинстанционният съд не е извел като нуждаещ се от доказване в доклада по делото, но е основал решаващия си извод по съществото на спора на неговото неосъществяване?.

Правният въпрос е намерил своето разрешение в задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и във формиралата се впоследствие практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 60095 от 7.02.2022 г. по т. д. № 1728/2020 г. на I т. о., решение № 105 от 20.02.2024 г. по гр. д. № 1168/2023г. на III г.о. и др.. Според последната, докладът по делото е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респ. извършването на непълен или неточен доклад, се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Отсъствието, непълнотата или неточността на доклада и дадените указания представляват по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В контекста на гореизложеното, когато в производство по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, насочен срещу законността на уволнение, извършено на основание чл. 328, ал. 2 КТ, изготвеният от първоинстанционния съд доклад по делото не съдържа указания за доказване на правнорелевантния факт - наличие на бизнес план, свързан с процесния нов договор за управление, следва да се приеме, че докладът няма изискуемото според чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК съдържание. Когато при такава непълнота на доклада на първоинстанционния съд и такива липсващи указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, съдът е уважил иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с единствения решаващ мотив за незаконност на уволнението – отсъствието на стопански план, и във въззивната жалба са наведени оплаквания за допуснати процесуални нарушения в този смисъл и със същата е направено доказателствено искане за приемане на такъв бизнес план, въззивният съд дължи, прилагайки чл. 266, ал. 3 ГПК, да приеме соченото писмено доказателство, спрямо което не е настъпила преклузия поради горепосочената непълнота на доклада. Следва да бъде посочено, че при изготвянето на доклада по делото от първоинстанционния съд и даването на указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК не е достатъчно да бъде посочено, че ответникът дължи да докаже, че е сключен нов договор за възлагане на управлението. Законодателят не е посочил изрично в нормата на чл. 328, ал. 2 КТ, че за законността на уволнението на това основание е необходимо новият договор за управление да бъде съпътстван и от конкретен бизнес план с посочени конкретни задачи и икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне. Този извод, обаче, се е наложил в правната доктрина и в трайната съдебна практика, вкл. в практиката на ВКС, поради което съществуването на бизнес план към договора за управление е материалноправна предпоставка за законното осъществяване на уволнението по чл. 328, ал. 2 КТ. Именно поради това, първоинстанционният съд дължи разпределение на доказателствената тежест досежно този елемент от фактическия състав на правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение, и даване на указания по чл. 146, ал. 2 ГПК в доклада по делото досежно този факт.

Така формираната практика на ВКС по процесуалноправния въпрос е от задължителен характер и следва да намери приложение и по настоящото дело.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от трудов договор № 286/2018 от 03.05.2018 г., по силата на който ищцата е заемала длъжността "представител бизнес услуги", а с допълнително споразумение към същия от 30.07.2018 г. служителката е приела да изпълнява длъжността "супервайзър", съставляваща ръководна длъжност според утвърдената длъжностна характеристика. Намерил е за установено, че е сключен договор за управление от 02.06.2021 г. между работодателя, в качеството му на възложител, и К. Е. Паташев, в качеството му на изпълнител, по силата на който, последният е приел срещу получаване на възнаграждение да упражнява правата и изпълнява задълженията на изпълнителен член на Съвета на директорите на дружеството. Със заповед № 98/22.07.2021 г. на изпълнителния директор на ответното дружество трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл. 328, ал. 2 вр. с чл. 326, ал. 1 и ал. 2 КТ, считано от 22.07.2021 г. (заповедта е връчена при отказ на ищцата на 22.07.2021 г., удостоверен с подписите на двама свидетели). За спорен в процеса е приет въпросът дали по процесното правоотношение е налице сключен договор за управление, съдържащ конкретни бизнес цели и задачи, поставени за изпълнение пред изпълнителния директор на дружеството. По този въпрос, решаващият съд е посочил, че от съдържанието на договора за възлагане на управлението от 02.06.2021 г. не се установява същият да съдържа бизнес задачи и/или бизнес програма, ведно с конкретика относно тяхното постигане. Намерил е, че в основанието за уволнение, визирано в чл. 328, ал. 2 КТ, се включва изискването да е сключен нов договор за възлагане на управлението на предприятие, чието съдържание се определя свободно от страните, които са ограничени само от императивните разпоредби на закона. Посочил е, че право да приложи специфичното по цел уволнително основание на чл. 328, ал. 2 КТ има управителят, с когото е сключен договора за възлагане на управлението, и че е достатъчно да се установи, че е налице сключен нов договор за управлението, по силата на който управителят е поел задължение да постигне на свой риск в уговорен срок определен стопански резултат. Съобразявайки константната съдебна практика е подчертал, че бизнес задачата с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, може да бъде поставена и с други актове и документи, стоящи извън самия договор за управление, стига да е налице връзка между тях. Въззивният съд е посочил, че в разглеждания случай бизнес задачите и икономическите цели са очертани в бизнес план, който според твърдения, изложени за първи път във въззивната жалба, е подписан на 22.07.2021 г.. В същия са очертани финансовите параметри, очакваните приходи от продажби, заложен е ръст на оборота, запазване на работните места, подобряване качеството на обслужване на клиентите, провеждане на обучения. С оглед на този бизнес план, на управителя е била предоставена възможност да сформира управленски екип, с работодателските правомощия по чл. 328, ал. 2 КТ. СГС е счел, че ответникът – работодател е имал възможността да представи приложения към въззивната жалба бизнес план в преклузивния срок по чл. 147 ГПК, а именно до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. Доколкото това не е сторено и не е налице някоя от хипотезите на чл. 266, ал. 2 ГПК, е заключил, че същият не следва да бъде приобщаван към доказателствения материал по делото, поради настъпила за това преклузия. Приемайки, че процесният договор за управление на работодателското предприятие е без бизнес план с конкретни икономически показатели, при осъществени всички останали елементи от фактическия състав на правото на уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ (нов договор за управление на ответното дружество, започнал да се изпълнява преди по-малко от 9 месеца от уволнението на ищцата, заемала ръководна длъжност), въззивният съд е намерил за недоказана от носещия доказателствената тежест ответник законността на процесното уволнение. При този решаващ единствен правен аргумент предявените искове са уважени като основателни.

Възражението на жалбоподателя, че първата инстанция не е изпълнила задължението си за разпределение на доказателствената тежест относно правнорелевантните факти и за даване на указания по смисъла на чл. 146, ал. 2 ГПК относно онези от тях, за които страните не сочат доказателства, а именно, че не е дала указания до ответника, че следва да установи и наличието на конкретна бизнес задача/план към изпълнението на която е целенасочен процесният договор за управление, СГС е намерил за неоснователно. Посочил е, че доказателствената тежест за ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи, че в обективната действителност са се осъществили всички законоустановени предпоставки за възникване на субективното му потестативно право едностранно да преустанови трудовоправната връзка с конкретен работник или служител на уволнителното основание по чл. 328, ал. 2 КТ. Същото е счел, че обхваща и обстоятелството, че договорът за управление, въз основа на който управителят е оправомощен да прекрати трудовото правоотношение с ищцата, съответства на всички законни изисквания, включително досежно неговото съдържание, което следва да съдържа конкретна бизнес задача или бизнес план, макар обективирани извън самия договор за управление. Установил е, че първата инстанция е дала указания в гореизложения смисъл с определението си по чл. 140 ГПК - № 25020 от 27.09.2022 г., тъй като е посочила, че „ответникът следва да докаже, че е възложил управлението чрез сключване на договор за възлагане на управлението“. Счел е, че законосъобразното възлагане предполага не само да е спазена процедурата по сключването му, но и да са спазени изискванията за форма и съдържание за същия. Намерил е, че указанията на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 2 ГПК са пълни и че няма нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест, т.е. че не е допуснато релевираното от въззивника нарушение на съдопроизводствените правила.

По съществото на касационната жалба и съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати релевираните съществени процесуални нарушения – нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК и неприемане като преклудирано на писмено доказателство, представено с въззивната жалба, касаещо правнорелевантен факт, за който първоинстанционният съд е дължал даване на указания по смисъла на чл. 146, ал. 2 вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, които е пропуснал да даде. В хипотеза като процесната на непълен доклад по делото и наведени във въззивната жалба оплаквания за допуснати в този смисъл процесуални нарушения, въззивният съд дължи даване на указания по смисъла на чл. 146, ал. 2 ГПК досежно правнорелевантния факт, в случая наличието на бизнес план към новия договор за управление на ответното предприятие, и приемане на относимото към този факт, представено с въззивната жалба, писмено доказателство – бизнес плана от 22.07.2021 г., което не е преклудирано по гореизложените съображения. СГС е процедирал в нарушение на задълженията си по т. 2 ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Като такова то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, а съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който дължи да изпълни задължението си по чл. 147, ал. 2 ГПК в контекста на задължителното разрешение по т. 2 ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на основание чл. 266, ал. 3 ГПК да приеме представеното с въззивната жалба писмено доказателство – бизнес плана от 22.07.2021 г..

С оглед изхода на спора и съгласно правилото на чл. 294, ал. 2 ГПК, не следва да бъдат присъждани в полза на касатора съдебните разноски по настоящото касационно производство, тъй като по тях следва да се произнесе въззивният съд при повторното разглеждане на делото.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 230/12.01.2024 г. по в. гр. д. № 4227/2023 г. на Софийски градски съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Софийски градски съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: