Възобновяване на задочно дело за кумулация на наказания

Текстът на акта

Ключови фрази

Решение по н.д. № 493/25 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 364

гр. София, 21.07.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

2. ПЛАМЕН ДАЦОВ

при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ, след като разгледа докладваното от съдия Иванова н.д. 493/25 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство е по реда на чл. 424, ал. 2, вр. 423, ал. 1 НПК и е образувано по искане на задочно осъдения Б. А. Н., с което се претендира възобновяване на н.ч.д. № 209/2010 г. на Районен съд – Троян и ново разглеждане на делото. Осъденият е посочил, че производството по кумулиране на наказанията е протекло задочно, без участието му, като той не е бил уведомен за него нито лично, нито по друг начин. Твърди също, че е научил за това едва след задържането му на 21 март 2025 г., като е бил уведомен от комисия в затвора в гр. Плевен на 17 април 2025 г.

Пред ВКС упълномощеният защитник на осъдения – адвокат В. Б., поддържа искането за възобновяване на делото и подробните съображения, изложени в писмените й бележки.

Осъденият поддържа, че не е знаел за делото за кумулацията и не се е укривал.

Прокурорът намира искането за неоснователно. Акцентира върху факта, че във връзка с изпълнението на наказанията по влезлите в сила присъди, осъденият е бил обявен за общодържавно издирване поради укриването му.

В предоставената му последна дума осъденият настоява за уважаване на искането му.

Върховният касационен съд, след като обсъди искането и доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване по чл. 423 НПК, намери следното:

Искането за възобновяване е допустимо. Подадено е от осъден, който не е участвал в производството по чл. 306, ал. 1, т. 1 НПК, проведено в Районен съд - Троян. Необореното твърдение на осъдения за датата на узнаване за постановения съдебен акт и уведомлението на прокурора за привеждане в изпълнение на определеното общо най-тежко наказание по н.ч.д. № 209/2010 г. на 24 март 2025 г., съпоставени с датата на подаване на искането, обосновават, че последното е депозирано в 6 - месечния срок по чл. 423, ал. 1 НПК. С искането се претендира проверка на акт, включен в кръга на изчерпателно посочените в чл. 419, ал. 1 НПК – определение по чл. 341, ал. 1 НПК. Поради това са налице предпоставките за обсъждането му.

Разгледано по същество, искането е основателно и следва да бъде удовлетворено.

От материалите по делото се установява, че по предложение от 14 април 2010 г. на прокурор от Районна прокуратура – гр. Троян за определяне на едно общо най-тежко наказание измежду наложените с влезлите в сила присъди по н.о.х.д. № 3617/2002 г. и по н.о.х.д. № 157/2002 г. в Районен съд – Троян е било образувано н.ч.д. № 209/2010 г.

Присъдата по н.о.х.д. № 3617/2002 г. е влязла в сила на 12 април 2005 г., а тази по н.о.х.д. № 157/2002 г. – на 14 юни 2005 г.

С разпореждане от 16 април 2010 г. съдията-докладчик насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 17 май 2010 г., указвайки да се връчи препис от акта му на осъдения.

Призовката, насочена за връчване към последно известния адрес на осъдения в гр. Плевен, ж.к."Д.", бл. № ***, вх. Е, била върната в цялост с отбелязване от призовкар, че по сведение на живеещия там А. Н. – баща на осъдения, синът му не живеел на този адрес от четири години и бил в чужбина.

По искане на съда постъпила актуална справка от ЕСГРАОН за постоянен и настоящ адрес на Б. Н., в която за такъв е отразен посоченият по-горе.

В справката за задгранични пътувания на осъдения е отбелязана наличната информация за последно негово влизане в страната на 14 юни 2000 г. без данни за последващо излизане от България.

В справките от затвора в гр. Плевен и от МВР – ГДИН е отразено временното задържане на осъдения и последвалото му освобождаване с гаранция на 3 юли 2003 г. без данни за нови задържания.

Съдът докладвал съдържанието на постъпилите справки и не дал ход на делото, приемайки нередовна процедура на осъдения, но и наличието на възможност за разглеждане на делото в отсъствие на последния поради вероятното му пребиваване в чужбина и неустановяването му в България след щателно издирване. В това заседание съдът разпоредил да се провери дали осъденият е изтърпял наказанието по н.о.х.д. № 3617/2002 г., както и да се изпрати писмо до адвокатската колегия за определяне на адвокат, който да поеме защитата на осъдения.

За следващото съдебно заседание призовката до осъдения, изпратена на единствено известния негов адрес, отново била върната с отбелязване, че той не живеел там, а бащата отказвал да я приеме.

Справката от МП – ГДИН установила, че Б. Н. не търпи наказание „лишаване от свобода“ и не се задържа в затворите на страната на друго основание по реда на НПК.

При тези данни и след назначаването на служебен защитник съдът дал ход на делото при условията на чл. 269, ал. 3, т. 2 НПК, обявил го за решаване и след три дни (на 25 юни 2010 г.) в закрито заседание постановил определението си, в което отразил произнасяне в открито съдебно заседание на 22 юни 2010 г.

Препис от това определение не бил връчен на осъдения, отново неустановен на адреса, не бил връчен и на баща му, който отказал да приеме съобщението.

Изложените фактически обстоятелства, касаещи процедурното развитие на делото, обсъдени на плоскостта на основанията за провеждане на нов съдебен процес спрямо задочно осъдения, мотивират следните правни изводи.

Както съдът многократно е отбелязвал, поначало провеждането на процеса без да се осигури правото на лично участие на подсъдимия в него е в разрез с фундаменталните изисквания за неговата справедливост, регламентирани в чл. 6, т. 3, б. „а” - „d” от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. В правото на Европейския съюз, конкретно - Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (наричана по-нататък Директивата) и по-специално в чл. 8 и чл. 9 от нея – е гарантирано правото на лицата да присъстват на процеса и правото на ново разглеждане на делото, което е допустимо да бъде отказано само при наличието на стриктно визирани предпоставки.

Правото на лично участие е валидно за всяка процедура, в която се решават въпроси, свързани с наказателната отговорност на обвинения в извършване на престъпление. Затова и логично в разпоредбата на чл. 306, ал. 2 НПК е предвидено съдът да се произнася в открито съдебно заседание с призоваване на осъдения, когато преценява определянето на едно най-общо тежко наказание по реда на чл. 25 НК. Правото на лично участие в това производство не е поставено в зависимост от изхода на същото и по-конкретно – дали положението на осъдения би било влошено или разрешението би било в негова полза. Процесуалната уредба предвижда участието на осъдения в тази процедура във всички случаи освен, разбира се, ако не са налице предпоставките за задочното й провеждане.

Регламентът на чл. 423, ал. 1 НПК, принципно насочен към компенсиране на нарушаване на правото на справедлив процес, основен елемент от който е правото на подсъдимия на лично участие в процеса, предвижда възобновяване във всички случаи, в които предаденият на съд не е участвал в разглеждането на делото, освен ако след предявяване на обвинението в досъдебното производство той се е укрил, поради което процедурата по чл. 247в, ал. 1 НПК не е могла да бъде изпълнена или след като е изпълнена, подсъдимият не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина.

Обобщено, в практиката на Европейския съд по правата на човека и в тази на Съда на Европейския съюз, неотклонно се приема, че разглеждането на делото в отсъствие на подсъдимия (в случая осъдения) е допустимо като изключение, обусловено от знанието на лицето за водената срещу него процедура и ясно афиширано от него намерение да не вземе участие в нея или целенасочено да я избегне. Знанието за производството се разглежда в аспекта на възможните разумни усилия за уведомяването на лицето от страна на компетентните органи и поведението му в тази връзка във всички етапи на процедурата.

Поначало неуспешното издирване на подсъдимия/осъдения с цел известяването му за процедурата не може да презумира знанието му за нея, а на още по-голямо основание – да се третира като отказ от участие в производството, за което въобще не е бил уведомен (Все в този смисъл - Решение на ЕСПЧ от 22 януари 1985 г. по делото Колоца срещу Италия; Решение на СЕС от 20 май 2025 г., К., С-135/25, EU:C:2025:366, т. 48, препращо и към Решение на СЕС от 16 януари 2025 г., Стангалов, C‑644/23, EU:C:2025:16 и цитираната в него съдебна практика; Решение от 16 януари 2025 г., ВБ II (Уведомяване за правото на нов съдебен процес), C‑400/23, EU:C:2025:14;).

В случая осъденият изобщо не е знаел за предложението на прокурора и новообразуваното частно дело, чийто предмет е бил определяне на едно общо най-тежко наказание по вече влезли в сила присъди в резултат на приключили и проведени присъствено наказателни производства. След края на двете наказателни процедури за осъдения не е имало ангажимент да известява съдебен орган за нов актуален адрес или за местоположението си, особено като се има предвид, че предложението на прокурора е било направено пет години след влизането в сила на двете присъди. Незнание, а не некоректно поведение в насроченото дело за кумулация е причината за неучастието на осъдения в производството. (В същия смисъл - Решение № 104 от 23 септември 2022 г. по н.д. № 549/22 г. на ВКС, второ н.о.; Решение № 50124 от 11 октомври 2022 г. по н.д. № 522 от 2022 г. на ВКС, трето н.о.; Решение № 166 от 5 май 2023 по н.д. № 262/23 г. на ВКС, първо н.о. и др.) Неиздирването на осъдения за изпълнение на наложените с отделните присъди наказания е ирелевантно за фактическия въпрос дали е бил уведомен за образуваното частно дело с предмет определяне на общо най-тежко наказание. Поради това не може въобще да се обсъжда визираното в закона укриване или неявяване без уважителна причина. Това не налага и излагане на принципни съображения по тълкуването на второто изречение от нормата на чл. 423, ал. 1 НПК в светлината на правото на ЕС.

Установеното в случая, че осъденият не е бил уведомен и по тази причина не е имал възможност да упражни правото си на лично участие във воденото частно дело е достатъчно, за да се приеме необходимост от новото разглеждане на същото.

Повдигнатият от защитника довод за изтеклата абсолютна погасителна давност за изпълнение на наказанието не може да получи отговор в настоящото производство. Доводът задължително следва да бъде обсъден, но при новото разглеждане на делото от първостепенния съд.

Процесуалното естество на възобновената процедура по чл. 306 НПК не налага приложението на чл. 423, ал. 4 НПК.

За резултата от настоящото производство следва да бъде уведомена Районна прокуратура – Бургас с оглед отправеното нарочно искане за това с писмо изх. № Р – 549 от 20 май 2025 г., в което е отразена информация за внесено предложение по чл. 306 НПК. Следва да бъде уведомен и началника на Затвор – гр. Плевен.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 423, ал. 1, изр. 2., предл. 1. НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по реда на възобновяването Определение № 186 от 25 юни 2010 г., постановено по н.ч.д. № 209/2010 г. по описа на Районен съд – Троян.

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Троян от стадия на съдебното заседание.

За резултата от делото да бъде уведомена Районна прокуратура – Бургас и началника на Затвор – гр. Плевен.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Особено мнение на съдията Петя Шишкова

Не споделям становището за основателност на искането за възобновяване.

Както е известно, изискването за възобновяване на протекло задочно наказателното производство не е абсолютно. То представлява ефективно правно средство за защита, което е достъпно само за лицата, чието право на лично участие в наказателното производство е било нарушено. Обратно, не е достъпно за обвиняемите, подсъдимите и осъдените, които са взели информирано решение да се откажат доброволно от упражняване на гарантираното им право, както и за тези, които са се укрили, за да избегнат евентуалното реализиране на наказателна отговорност.

Преценката дали е налице някоя от отрицателните предпоставки, изключващи необходимостта от възобновяване на делото, се прави с оглед конкретните факти, като се съобразяват данните за причините, довели до отсъствието на лицето и положените от публичните органи усилия да го открият и информират за наказателното производство. Правото на лично участие е дотолкова съществен елемент от справедливия съдебен процес, че общностният законодател е намерил за необходимо да въведе минимални стандарти с Директива (EC) 2016/343. Нейните разпоредби са допълнително разяснени от СЕС в решение С-135/25г., на което основно се позовава защитникът. Европейският съд е очертал възможните хипотези, при които следва да се откаже преразглеждане на делото: първо, компетентните органи са положили усилия, за да уведомят това лице за датата и мястото на съдебния процес, въпреки че то се е укрило в нарушение на мярка за неотклонение, която му е била наложена, след като му е било предявено първоначалното обвинение, второ, обвинителният акт и документ, посочващ датата и мястото на този съдебен процес, са били изпратени и действително доставени на адреса, който лицето е съобщило на тези органи след предявяване на първоначалното обвинение, чието съдържание съответства, що се отнася до деянията, предмет на обвинение, и правната им квалификация, на съдържанието на обвинителния акт, и трето, посоченото лице е било защитавано от служебно назначен адвокат в хода на цялото съдебно производство, проведено в негово отсъствие, при условие че, от една страна, посочените органи са използвали всички средства, до които разумно са можели да прибегнат, за да установят местонахождението на задочно осъденото лице преди съдебния процес, и от друга страна, това лице или е било уведомено своевременно за последиците от неявяване, или недвусмислено е упълномощило служебно определения му адвокат да го представлява пред съда в негово отсъствие.

Видно е, че възможностите за отказ от възобновяване на задочно производство са силно ограничени, но считам, че така формулираните засилени гаранции, не се отнасят до производството по чл.306, ал.1 от НПК, вр. чл.25 от НК. Цитираното решение тълкува Директивата, а нейното приложно поле според чл.2 е „до влизането в сила на решение, с което окончателно се установява дали лицето е извършило съответното престъпление“. Същата формулировка е използвана и в преамбюла (12). Обхватът на мерките за гарантиране на справедливостта на процеса е посочен и в друга директива от същата „Пътна карта за укрепване на процесуалните права на заподозрени лица или на обвиняеми в рамките на наказателното производство“ на Европейския съвет – Директива 2012/13 за правото на информация, и той е „до момента на приключване на производството, което означав окончателното решаване на въпроса дали заподозряното лице или обвиняемият е извършил престъплението, включително, когато е приложимо, производството по определяне на наказание и приключването на процедурите по обжалване.“

Когато кумулира наказания, съдът не решава дали лицето е извършило престъплението, нито определя наказанието за това престъпление, а „налага най-тежкото“ от вече определените наказания. Това означава, че при преценката дали да възобнови делото, настоящият състав не е обвързан от стриктно формулираните от СЕС критерии за допустимост на задочното производство, а следва извърши проверка дали са спазени принципите по чл.6, ал.3 от ЕКЗПЧОС за справедливост на процеса и дали са налице основанията по чл.423, ал.1 от НПК.

Тук е мястото да се изтъкне и друго особено съществено обстоятелство. Изискването по чл.6, ал.3, б.“а“ от ЕКЗПЧ и по чл.423, ал.1 от НПК е лицето да е информирано за „обвинението“, т.е. посочените текстове се отнасят до същинското наказателно производство, а по отношение на определенията по чл.341, ал.1 от НПК се прилагат по аналогия. Съдът следва да извърши преценката за основателност на искането за възобновяване, като държи сметка за целите и разума на закона.

Считам, че в конкретния случай частното дело не подлежи на възобновяване по следните съображения:

Съдът е положил дължимите усилия, за да осигури възможност на Н. да участва лично в заседанието. Призовал го е от известния по делото адрес, но осъденият не се е намирал там, като получената информация от баща му е, че от четири години живее в чужбина, но не е предоставил адреса му, дори не е посочил в коя държава е. Изискани са справки за това дали е напускал страната, дали не е променил постоянния и настоящия си адрес, дали не се задържа в затворите и следствените арести. Лицето не е установено като задържано, въпреки че по отношение на него са били постановени ефективни осъдителни присъди. Последното задгранично пътуване е било през 2000г., доколкото е възможно справката да бъде изчерпателна. Адресната му регистрация се е оказала известната по делото. Съдебното заседание е отложено, направен е нов опит за призоваване на Н., отново неуспешен. На осъденият е назначен служебен защитник, който да го представлява. Така положените от съда процесуални усилия за установяване и призоваване на осъдения са в рамките на разумните граници. На оплакването в жалбата, инспирирано от решението на СЕС, че не е издирван чрез ШИС, следва да се отговори, че към началото на 2010г. Националното бюро „SIRENE“ все още не е разполагало с капацитет да подава системно сигнали за издирвани български граждани, а предимно е обработвало чуждите сигнали.

От друга страна, поведението на осъденото лице носи всички белези на укриване. След като двете присъди, с които му е наложено ефективно наказание лишаване от свобода са влезли в сила, Н. е променил адреса си, без да уведоми съда или прокуратурата. Не се е регистрирал на нов адрес. В продължение на почти двадесет години по отношение на него е провеждано общодържавно издирване, а от 2010г. и международно. Известно е, че наказателното правоотношение, което възниква с извършването на престъпление, търпи развитие до момента на окончателното му приключване. И двете страни по това правоотношение имат съответни права и задължения. На конкретния етап за Н. е съществувало задължението да понесе наложеното му наказание, и това категорично му е било известно, но той е проявил недобросъвестност, като се е отклонил.

Внесеното в съда предложение за кумулация не може механично да се приравнява на „обвинение“. Става въпрос за частно дело, което е образувано за решаване на въпрос, възникнал само и единствено заради осъдителните присъди по двете дела от общ характер. В този смисъл съществува неразривна връзка между производството по чл.306, ал.1, т.1 от НПК и наказателните производства, на които Н. е присъствал лично, и в хода на които е бил надлежно информиран, че следва да бъде въдворен в пенитенциарно заведение, а не да изпада в неизвестност. Макар и да не е получил съобщението за датата и часа на съдебното заседание, и да не му е бил връчен препис от предложението на прокуратурата, преди да се укрие Н. е бил наясно, че по отношение на него ще бъдат предприети надлежни действия във връзка с привеждане в изпълнение на лишаването от свобода. Производството по чл.306, ал.1, т.1 от НПК е за установяване на подлежащото на изпълнение общо наказание за съвкупността от престъпления, чието налагане е безалтернативно при наличие на предпоставките по чл.23, ал.1 от НК. В този смисъл провеждането му не може да се счита за изненадващо.

При прилагането по аналогия на изискванията за законосъобразно проведено задочно производство към тези за производството по предложение за групиране на наказанията, съдът следва да държи сметка и за друг основен принцип – изискването решенията да са в интерес на правосъдието. Когато става въпрос за нарушени права на обвиняем, подсъдим или осъден, законът приравнява интересите на правосъдието с интереса на лицето, ползващо се от правото на защита. Макар и да не е изведен като подлежаща на преценка от съда предпоставка за допустимост на исканията, правният интерес на обвиняемия, подсъдимия или осъдения фигурира изрично в чл.55, ал.1 от НПК, както и в разпоредбите за касационното производство и за производството по възобновяване на наказателни дела. Става въпрос за легитимен правен интерес, какъвто в случая отсъства. С постановеното на основание чл.25 от НК определение, съдът е приложил императивна норма, при това по най-благоприятния за осъденото лице начин. Въпреки искането на прокурора, не е увеличил наказанието с една втора. Основанията за решението на съда ex lege не биха могли да варират, свеждат се единствено до наличието или отсъствието на предпоставките по чл.23, ал.1 от НК. Отсъства всякаква правна възможност в резултат от възобновяването правата на осъденото лице да бъдат защитени в по-голяма степен чрез провеждане на справедлив процес. Възстановяването на висящността на производството би довело единствено до промяна на началната дата на изпълнителската давност, което макар че определено е в интерес на осъдения, не може да бъде определено като „легитимен интерес“ и най-вече не е в интерес на правосъдието.

Съдия П. Шишкова: