Срок за възражение срещу прекомерност на неуговорен адвокатски хонорар

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 364

гр. София, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шест година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ИВО ДАЧЕВ

при секретаря Иванка Палашева като разгледа гр. дело № 2194 по описа за 2025 година, докладвано от съдията Дачев, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], чрез адв. С., срещу решение № 53 от 18.02.2025 г. по гр. д. № 881/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик. С атакуваното въззивно решение е потвърдено решение № 163 от 24.04.2024 г., постановено по гр. д. № 74/2024 г. на Велинградския районен съд с което е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че Общината дължи на адвокат Г. Х. Б. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата сумата 6773.08 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, определено с решение № 334 от 02.08.2023 г. на Адвокатски съвет [населено място], за извършени от него правни действия по ч. гр. д. № 839/2014 г. по описа на районен съд – Велинград, ведно със законната лихва, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 1338/2023 г. на Районен съд - Велинград.

В касационната жалбата на [община] са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т.3 ГПК поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, претендира се отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

Ответникът по касация Г. Х. Б. чрез процесуалния си представител адв. С. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор.

В проведеното открито съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат представител.

С определение № 157 от 15.01.2026 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящия изхода на делото правен въпрос за задължението на въззивния съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната жалба, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните.

По правния въпрос, обусловил касационното обжалване:

По изведения процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази, че още в т.8 на Постановление на Пленума № 1/1953 г. на ВС е указано, че за да бъде убедително, решението на второинстанционния съд трябва да отговаря ясно и определено, точно и категорично на всички сложени по делото въпроси, като мотивировката следва да съдържа кратко изложение на доводите на страните. С т.1 на Постановление на Пленума № 2/1967 г. на ВС е уточнено, че съдът е длъжен да обсъди онези направени от страните доводи и възражения, които имат съществено значение за правилното решаване на делото. Посочените постановки са доразвити с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което съдът е длъжен да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки процесуалните преклузии. Въз основа на чл. 6, ал. 2 ГПК и установеното в същата разпоредба диспозитивно начало в процеса, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд не може да разглежда възражения, които не са били противопоставени от страните и доводи, които не са били наведени, тъй като поначало е ограничен от посоченото в жалбата, освен при нарушение на императивна материалноправна норма, както и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните по делото – в този смисъл изрично т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В т.4 на същия тълкувателен акт е дадено и разяснението, че с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, като страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които е допуснала в първоинстанционното производство. Дадените в обратна насока указания в т.6 на тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, че ответникът може да противопоставя възражения срещу предявения иск до приключване на устните състезания във втората съдебна инстанция, са изгубили са актуалност.

Изложеното се споделя изцяло и от настоящия състав на ВКС.

По същество на касационното производство:

С оглед отговора на поставения въпрос въззивното решение се явява правилно и съобразено с даденото правно разрешение в цитираната задължителна съдебна практика. По делото е безспорно, че ответната [община] е упълномощила ищеца Г. Б. в качеството му на адвокат да я представлява по ч. гр. д. № 839/2014 г. на Районен съд – Велинград, с което между страните са възникнали мандатни отношения по договор за правна защита и съдействие, който по аргумент от чл. 36, ал. 1 ЗАдв е винаги възмезден. Тъй като възнаграждението за адвокатската работа не е било уговорено, същото е определено с решение № 334 от 02.08.2023 г. на Адвокатски съвет към Адвокатска колегия - Пловдив, в която адвокатът членува, по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. в размер на 6773.08 лв., който е съизмерим с минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. По заявление на адвокат Б. по ч. гр. д. № 1338/2023 г. на Районен съд - Велинград е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, срещу която Общината е подала възражение в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, че не дължи изпълнение, без да посочва дали оспорва основанието на вземането или неговия размер. В образуваното исково производство по реда на чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземането, [община] не е депозирала писмен отговор нито в срока по чл. 131 ГПК, нито по-късно. Срещу първоинстанционното решение, с което искът е уважен, е подадена въззивна жалба, в която са развити единствено съображения, че адвокатското възнаграждение не се дължи, тъй като действията на адвоката не били в интерес и от полза на доверителя. В единственото проведено по делото открито съдебно заседание представител на Общината не се е явил, като едва в становище от 30.01.2025 г. са изтъкнати доводи относно размера на адвокатското възнаграждение, който трябва да е справедлив и обоснован, но необвързан с размерите по Наредба № 1/2004 г., издадена от ВАдвС, доколкото определянето му по нейните правила го прави прекомерен, в светлината и на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г.

При тези данни в правилно приложение на процесуалния закон и трайно установената съдебна практика въззивният съд е приел, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и това за справедливия му размер в светлината на Решение на СЕС по дело С-438/2022, са преклудирани, защото е следвало да бъдат релевирани още с отговора на исковата молба. Като правилен и обоснован следва да бъде споделен и изводът, че възнаграждението за адвокат, определено с решение на Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв, може да бъде редуцирано като прекомерно и необосновано, ако предпоставките на закона за това са налице, само в случай, че страната е направила изрично възражение в тази насока с отговора на исковата молба. В случая ответникът нито в срока за отговор, нито с въззивната жалба е изложил подобни възражения и доводи. Ето защо и в съответствие с посочените по-горе указания по т.4 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, възможността ответникът да противопостави такива възражения до приключване на устните състезания пред втората съдебна инстанция се явява изключена. Недължимостта на спорното вземане е била обоснована от въззивната страна единствено с оспорването на ползата, която действията на упълномощения адвокат са донесли на представлявания, но отново без да се твърдят конкретни факти и без да се сочат доказателства за тяхното установяване.

С оглед изложеното, касационната жалба се явява неоснователна. Между страните е налице валидно възникнало облигационно отношение по договор за адвокатски услуги, който е двустранен, консенсуален и възмезден. Предвид липсата на своевременно оспорване и въз основа на ангажираните от ищцовата страна доказателства следва да се приеме, че адвокатската услуга е била изпълнена точно и съобразно с уговореното между страните. Насрещното задължение за заплащане на извършената работа, което е възникнало за ответната Община, не е изпълнено. Това е основание за ангажиране на договорната й отговорност. Размерът на адвокатското възнаграждение е определен по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв от Адвокатския съвет към колегията, в която адвокатът членува, защото не е уговорен изрично между адвоката и клиента, като същият не е оспорен своевременно от последния. Ето защо, искът, предявен по реда на чл. 422 ГПК за съществуване на вземането за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД на адв. Б. срещу [община], се явява основателен и следва да бъде уважен в пълния му предявен размер, така както е определен от Адвокатския съвет към Адвокатска колегия – Пловдив.

Неоснователно в касационната жалба се поддържа, че съдът е длъжен служебно да съобрази и приложи решението на СЕС по дело С-438/2022, аргументирайки се с разпоредбата на чл. 633 ГПК, дори и без да е било направено възражение от страната в този смисъл, както и да извършва контрол и проверка за законосъобразността на акта на Адвокатския съвет при определяне на размера на неуговорено от страните адвокатско възнаграждение. За прекомерността на адвокатското възнаграждение съдът не следи служебно и не разполага с правомощия да го редуцира без надлежно направено възражение от насрещната страна за това. Тези възражения е следвало да бъдат заявени с писмения отговор на исковата молба. От друга страна, съобразяването с решението на Съда на Европейския съюз по дело С-438/2022, предвид задължителната му сила за всички съдилища в РБ, придадена с чл. 633 ГПК, не означава непременно изключване на правилата, установени с Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. Изм. ДВ бр. 14/2025) при определяне на размера на адвокатските възнаграждения. До неприлагането й може да се стигне само при констатиране на противоречие между нея и правото на Европейския съюз, и в частност - с чл. 101, § 1 ДФЕС, изразяващо се в ограничаване на конкуренцията без наличие на легитимни цели, които да са преследвани от националната правна уредба. Съдът не е обвързан от минималните размери, предвидени в посочената Наредба № 1/2004 г., но както това е прието и в т.3 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, той следва да подложи на преценка действителната фактическа и правна сложност на делото и положения от адвоката труд единствено при своевременно направено възражение за прекомерност. Това е така, защото с приемането на действащия ГПК правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението е отпаднало.

По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на пълномощника на ищеца Г. Х. Б. – адв. С. С., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство в размер на 600 евро, равняващи се на 1172.77 лв. с ДДС.

Водим от горното, Върховният касационен съд

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № № 53 от 18.02.2025 г. по гр. д. № 881/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

ОСЪЖДА [община] да заплати на адв. С. И. С. от АК-Пловдив, с адрес: [населено място], [улица], ет.1, на основание чл. 38, ал. 2 ГПК сумата 600 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.