Претенции за подобрения при съдебна делба и сила на пресъдено нещо

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 91

София, 22.10.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 29 септември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

при участието на секретаря Анета Иванова

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр.дело 4284 /2019 година

Производството е по чл. 290 ГПК

С определение № 174 от 13.04.2020 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по касационна жалба, подадена от Н. Д. Б., на въззивно решение № 284 от 26.07.2019 г. по гр.д.№ 103/2019 г. на Софийски окръжен съд, в частта , с която е отменено решение № 172 от 16.11.2018 г. по гр.д.№ 433/2011 г. на РС-Елин Пелин и вместо това са отхвърлени претенциите на касатора по чл. 346 ГПК, против М. А. И. за сумата 39625,75 лв. и против А. М. И. за разликата над 363,74 лв. до сумата 39625,75 лв. представляващи за всеки от тях припадащата им се по 1/4 част. от стойността на подобренията в съсобствения между тях имот по отношение на който е допуснато извършването на делбата, съставляващ УПИ ...., кв.... по плана на [населено място], ведно с построената в него масивна жилищна сграда и в частта за определените държавни такси, които Н. Д. Б. е осъден да плати за производството по сметките и в частта за разноските.

В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 72-74 ЗС, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички относими към спора доказателства и позоваване на мотивите на влязло в сила решение между страните, които не се ползват със сила на пресъдено нещо, и за необоснованост на извода, че заявилият претенция по сметките касатор е бил само държател на частите на съсобствениците и е извършил подобренията като такъв.

Ответникът по касация М. А. И. оспорва жалбата. Счита, че решението е съобразено със задължителната съдебна практика – ТР № 1/2012 г. на ОСГК, относно приетото, че касатора е само държател на неговата идеална част, че по отношение на този извод е формирана сила на пресъдено нещо с решението по допускане на делбата и този въпрос не може да бъде пререшаван във втората фаза при разглеждане на претенцията по сметки. По същество подържа тези доводи и счита, че е основателно възражението му за погасителна давност по отношение претенцията за стойността на подобренията.

Ответникът по касация А. М. И. оспорва касационната жалба и заявените оплаквания в нея. Счита, че с уважаване на иска за делба са преклудирани всички възражения срещу него. Изказва становище, че макар мотивите на съдебното решение да не се ползват със сила на пресъдено нещо, в производството по делба, мотивите на решението от първата фаза имат значение и сила на пресъдено нещо доколкото разрешават въпроси с преюдициален характер. Счита, че касторът е демонстрирал качеството на владелец едва след като са реализирани подобренията.

Върховен касационен съд, състав на първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:

По основанието за допускане до касация:

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК по въпроса за пределите на силата на пресъдено нещо на решението по допускане на съдебна делба, когато с него не е било уважено възражение за придобивна давност. Въпросът е поставен във връзка с произнасяне по претенцията за стойността на подобрения, заявена във втората фаза от същият съделител, чието възражение за придобивна давност не е уважено и е относим към предмета на спора.

С влязлото в сила решение по допускане на делбата съгласно чл.282 ГПК/отм/ сега чл. 344 ГПК се разрешава със сила на пресъдено нещо три групи въпроси: кои са делбените имоти, кои лица са съсобственици на тези имоти и какви се техните права в съсобствеността. Това са въпросите, по които се формира силата на пресъдено нещо, защото това е предмета на спора по иска за делба в първата фаза. Той се индивидуализира със страни – съделителите, предмет – имотите и вещите, за които се твърди съсобственост и се иска тя да бъде прекратена и основанието /основанията/, на което се твърди, че е възникнала съсобствеността. В общия исков процес предмета на спора се определя от ищеца и се индивидуализира освен с предмет и страните, респективно техните правоприемници, и с основанието на иска, по които се формира силата на пресъдено нещо. По изричната разпоредба на чл. 298, ал.4 ГПК, такава се формира и по разрешените с решението искания и възражения за право на задържане и прихващане. По останалите възражения, които не са заявени с иск не се формира сила на пресъдено нещо. В особеното исково производство по делба страните имат двойно качество – едновременно са ищци и ответници, а предмет на производството в първата фаза могат да бъдат възражения относно произход, осиновяване, завещание, истинност на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещания и дарствени разпореждания – чл. 343 ГПК. По тези въпроси независимо дали съдът се е произнесъл с диспозитива на съдебният акт, решението е задължително за страните и необходимите задължителни другари, тъй като те са определящи за правата на страните в съсобствеността. Тези въпроси са преюдициални за спора между кои лица по отношение на кои имоти и при какви квоти ще се допусне делба. По тях съдът не може да се произнася повторно.

Възражението на съделител за придобивна давност не е между посочените в нормата на чл. 343 ГПК. Когато посоченият като ответник съделител заяви възражение за придобивна давност, с което оспорва иска за делба или притендира по-голяма квота, съдът се произнася относно това налице ли са предпоставките на придобивната давност, а те са две: факта на владение и изтичане на срок. Който и от двата елемента да не е налице, възражението се преценява за неоснователно и без да се произнася в диспозитива на решението, съдът допуска делбата при определените от закона квоти. Преценката дали е налице факта на владение се прави само в мотивите. Произнасянето относно квотите не зависи единствено от това дали е налице владение и квалификацията му като добросъвестно или обикновено, Възможно е да е налице владение, но да не е изтекъл необходимият срок или срокът да е спрял да тече поради наличие на законово основание за това. В тези случаи макар да е установено владение, възражението за давност ще е неоснователно поради липса на втория елемент на придобивната давност и определянето на квотите няма да зависи от извода по факта на владение, направен само в мотивите към решението.

Продължителният спор в доктрината и съдебната практика относно задължителната сила на решаващите /главните/ мотиви бе преодолян в задължителната съдебна практика с приетото в мотивите към т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълкд.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, че мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо. Те се излагат „към решението”, съгласно чл. 236, ал.2 ГПК. В тях се прави преценка на доказателствата и на правнорелевантните факти, които ако не са предмет на самостоятелно предявен иск, не намират отразяване в диспозитива на решението. не подлежат на самостоятелно обжалване и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Това разбиране е залегнало и в разрешението, дадено в ТР № 3/2016 г. на ОСГК. В мотивите към т.2 се приема, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, защото основанието на иска е било предмет на предявения иск, а той се обхваща от силата на пресъдено нещо. Възражението за придобивна давност в делбен процес обаче не е предмет на предявения иск, а силата на пресъдено нещо се проявява чрез разрешаване на спора за собственост с диспозитива на решението, с което съдът се произнася по иска, а не по възражението.

Във втората фаза на делбеното производство, въпросът за това дали някой от съсобствениците е имал качеството на владелец се поставя при направена от него претенция по реда на чл. 346 ГПК за подобрения. Доказателствените и правни изводи на съда по възражението за придобивна давност във първата фаза на делбата, направени в мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо при преценката дали заявилият претенциите за подобрения съсобственик е извършил подобренията като владелец. Различен е предмета /правопораждащи факти и петитум/ на възражението за придобивна давност и на претенцията за подобрения. Общ е факта на владението, но в първата фаза се преценява само с оглед наличие или липсата на съсобственост наред с други факти / срок, спиране, прекъсване на давността/ и се преценява само в мотивите, а във втората – с оглед качеството, в което са извършвани подобренията. Да се приеме противното означава претенцията за стойността на подобренията, която съделител може да заяви във втората фаза да е обусловена изцяло от изхода на спора относно наличието или липсата на съсобственост. Предметът на двете обаче е различен, а резултата – взаимно изключващ се. Ако възражението за придобивна давност, заявено от извършилият подобренията е основателно, то не би се налагало той да претендира стойността на подобренията и обратно – само ако това възражение е преценено като неоснователно, извършилият подобренията в съсобствен имот ще има интерес да претендира съответстваща на дела на другите съсобственици стойност на подобренията. Последица от противното разбиране би била и отхвърленото на възражение за придобивна давност да определя винаги неоснователността на претенция за стойността на подобренията, извършени от добросъвестен подобрител по чл. 74, ал.2 ЗС, защото такава претенция може да направи само владелец, съгласно този текст и разясненията, направени в ТР № 85/1968 г. и т.1 от П-6-74. Такова разрешение е неприемливо и защото поставя в неблагоприятно положение съсобственика, извършилият подобрения в съсобствен имот, като ограничава защитата му, поставяйки го пред необходимостта да избира дали да предяви възражение за придобивнна давност /което може да бъде прието за неоснователно и да му преклудира възможността да получи увеличената стойност на извършените от него подобрения в съсобствения имот/ или да предяви само претенция за стойността на подобренията, които е извършил без да се позовава на придобивна давност в първата фаза, защото ако възражението му бъде отхвърлено, това би преклудирало възможността да получи увеличената стойност на имота в резултат на подобренията. Неприемливостта на подобно ограничение на правото на защита на съсобственикът, извършил подобрения в съсобствен имот се очертава по-ярко ако е изминал продължителен период от време, в който той счита, че е владял имота за себе си, но може да му бъде притивопоставена погасителна давност. От процесуална гледна точка подобно разрешение влиза в противоречие и със задължителната съдебна практика, според която мотивите на решението, в които се съдържат изводи за доказателствени и правни факти не се ползват със сила на пресъдено нещо и не подлежат на самостоятелно обжалване.

По изложените съображения, настоящият състав приема, че решението по допускане на съдебна делба, когато с него не е било уважено възражение за придобивна давност, не се ползва със сила на пресъдено нещо при произнасяне по претенцията за стойността на подобрения, заявена във втората фаза от същият съделител.

На основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване поради противоречие с т.1 от П-6-74.г. по въпроса когато съсобственик извърши ново строителство в съсобствено дворно място без съобразяване с правата на останалите съсобственици, постоянно живее в новопостроения имот, в който извършва съществени подобрения, отношенията с него по повод подобренията как следва да се уреждат - като с владелец, или като с държател. В мотивите към т.1 от ПП-6-74 изрично е посочено, че „когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си цялата вещ. Тъй като тези действия покриват съдържанието на правото на собственост и манифестиран намерение за своене, когато фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. Правоотношенията между него и останалите съсобственици следва да се уредят съобразно чл. 72 и 74 ЗС.” В останалите случаи намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС, ако останалите съсобственици са дали съгласие за извършване на подобрения, или по правилата на водене на чужда работа без пълномощно ако не е дадено съгласие, респективно по правилата на неоснователното обогатяване ако останалите съсобственици изрично са се противопоставили на извършване на подобренията. Изложеното налага във всеки конкретен случай съдът да преценява, анализирайки фактите по делото, дали съсобственик, претендиращ увеличената стойност на подобрения, които твърди, че е извършил в съсобствен имот, упражнява фактическа власт върху него, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, владее изключително за себе си и техните части.

По касационната жалба:

С влязло в сила решение № 205 от 16.10.2014 г. по гр.д.№ 2399/2014 г. на І гр.о. на ВКС е допусната съдебна делба на УПИ ...., кв.... по плана на [населено място], ведно с построената в него масивна сграда при квоти: 1/2 ид.ч. за касатора Н. Б. и по 1/4 ид.ч. за М. и А. И.. С влязлата в сила част от решението, делбата е извършена, като дворното място е разделено на два парцела – .... от кв. .... със сградата в него е разпределена в дял на А. Б., а УПИ .... от кв. .... е предоставено в общ дял на М. и А. И. по тяхно желание. В срок претенция по сметки по чл. 346 ГПК е заявил касаторът Н. Б. за заплащане от всеки от ответниците по 80 704,71 лв., съставляващи припадащата им се част от увеличението стойността на имота в резултат на това, че той е изградил сградата в периода до 1995 г., като до 1998 г. и е приключил довършителните работи и в периода 2004-2006 г. е изградил и масивна ограда.

Извършването на посочените подобрения от касатора е установено с признанието в исковата молба, за делба, подадена от М. и А. И. и от събраните свидетелски показания във втората фаза, представените писмени доказателства и СТЕ, която ги е оценила на место. Съсобственикът А. М. И. е дал съгласие съсобственикът му Н. Б. да изгради в югозападната част на съсобствения парцел двуетажна жилищна сграда, като подписът му е заверен в кметството на селото на 28.03.1991 г. Не е дадено съгласие от сина му М. И., който към същия момент е бил непълнолетен. Всички строителни книжа – разрешение за строеж, протокол за строителна линия, одобрен проект са на името на Н. Б.. В исковата молба М. И. изрично заявява, че втория ответник Н. Б. е построил масивна триетажна къща, която владее. Разпитаните свидетели М. и Б. потвърждават този факт, като те, а и другите двама свидетели С. и К. не установяват в изграждането на къщата да са участвали съсобствениците И. или те да са се противпоставили на изграждането й. Установено е от свидетелски показания, че през 1998 г. М. е оставил свой багаж в къщата, когато си е продал апартамент в София, но това е станало с изричното съгласие на вуйчо му Н. Б., който му е осигурил и достъп до сградата. Свидетелите установяват, че Н. Б. е направил и оградата на имота. Тройна СТЕ е докладвала, че увеличената стойност на имота в резултат на изглаждането на сградата и оградата е 158 503 лв., от които 150 586 лв. е сградата и 7917 лв. е стойността на масивната ограда.

РС е приел, че заявилият претенцията Н. Б. е бил владелец на имота при извършване на подобренията, тъй като е изградил сградата със писменото съгласие на А. И., дадено по чл. 56, ал.3 ЗТСУ /отм/, която не е била вписана и не е породила вещно действие по отношение на собствеността, но даденото съгласие следва да се вземе предвид при уреждане на облигационните отношения. Съдът е приел, че М. И., който не е дал съгласие за изграждане на сградата, също е знаел за подобряването на имота, не се е противопоставил, а мълчаливо се е съгласил. Допускането на М. И. от Н. Б. да остави багаж от изпразнено жилище в новопостроената сграда е преценено като демонстрация на това, че последния се счита собственик. Затова претенцията е квалифицирана по чл. 72, във вр. с чл. 74 ЗС и не е погасена по давност. РС е осъдил А. и М. И. да заплатят на Н. Б. по 39625,75 лв., като до пълния предявен размер двете претенции са отхвърлени.

Сезиран с въззивни жалби от А. и М. И. в частта за подобренията, въззивният съд не е възприел тези мотиви, като е приел за установена друга фактическа обстановка. Той е акцентирал на това, че М. И. е складирал вещи в имота, т.е. че е бил допуснат като съсобственик от Б. в сградата и, че е влизал в дворното място. Посочил е, че едноличното ползване на имота от един от съсобственици не сочи на намерение за своене. Съдът е приел, че противното би било в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и т. 2, т.3 и т.4 от ПП-6-74. Ограждането на обитаван имот било проява на естествен стремеж за осигуряване на спокойното му и необезпокоявано ползване и ограничаване достъпа на трети лица, а не проява на отблъскване владението на другите съсобственици. Съдът е приел, че Б. е установил владение върху имота в резултат на дарение на него и сестра му от 1975 г. и е следвало да обективира намерението си завладяване на другата идеална част пред наследниците на сестра си, което не бил сторил. Затова и непротивопоставянето на действията на Б. от другите съделители не могат да се преценяват в тяхна вреда. Поради това е обобщено, че касатора е извършил подобренията като държател на частите на другите двама съделители. Съдът се е позовал и на решението за допускане на делбата, постановено от ВКС, в което е прието, че декларацията-съгласие, дадена от А. И. не е основание да се счита Н. Б. за владелец на частта на не далия съгласие съсобственик М. И.. ВКС не е коментирал дали частта на далия съгласие за строителството А. И. е завладяна от Б., но е приел, че Б. е бил владелец на своята идеална част и държател на другата 1/2 ид.ч., собственост на другите двама съделители. В диспозитива на решението е определена квота и на А. И..

От правна страна, въззивната инстанция е приела, че не се установява нито даването на съгласие от останалите съделители за извършване на подобренията, нито тяхното противопоставяне, поради което претенцията е квалифицирана по чл. 61, ал.2 ЗЗД. Съдът е посочил, че в тази хипотеза също може да се присъди увеличената стойност на имота, но само ако тя не е по-висока от разходите за подобренията, защото отговорността на съсобствениците е ограничена до собственото им обогатяване. Позовавайки се на Р № 339/10.10.2011 г. по гр.д.№ 1072/2010 г. на ВКС, І гр.о. е приел, че са доказани само разходи в размер на 1454,95 лв. Тъй като тази сума е по-малката от увеличената стойност на имота в резултат на подобренията в размер на 223534,95 лв. е заключил, че касаторът може да претендира само първата, по-малка от двете суми от всеки от ответниците, т.е. по 363,74 лв. Възражението за погасяване на вземането по давност, заявено от М. И. е прието за основателно, защото погасителната давността за държателя, извършил подобрения в чужд имот тече от извършването им, поради което по отношение на него претенцията е отхвърлена. Съделителят А. И. не е заявил възражение за погасяване по давност, поради което решението, с което той е осъден да плати припадащата му се 1/4 от разходите за подобренията в размер на 363,74 лв. е потвърдено, а за разликата над тази сума до сумата, присъдена от РС – 39625,75 лв., решението на РС е отменено и претенцията е отхвърлена.

Предвид отговорът на първия поставен въпрос, неправилно въззивната инстанция се е позовала на мотивите към влязлото в сила решение по допускане на делбата при преценката дали заявилият претенции съделител Б. има качеството на владелец на съсобствения имот. При извършване на тази преценка са обсъдени само част от доказателствата и материалите по делото. Въззивният съд не е обсъдил изявленията на ищеца М. И. в исковата молба за делба, че в съсобственото дворно място ответникът Б. е построил двуетажна жилищна сграда, която владее. Не са обсъдени декларацията, с която А. И. е дал съгласие на Б. да изгради двуетажна жилищна сграда. Не е обсъден установеният факт, че строителни книжа / строително разрешение, протокол за издадена строителна линия, одобрен архитектурен проект са издадени на името на Н. Б. по негово искане. Не са обсъдени и показанията на св. М., според които Н. Б. е организирал строежа, набавял е строителните материали и е плащал на майсторите. Тези показания се подкрепят от представените писмени доказателства за купуване и доставка на строителни материали и строителни дйности, по които той фигурира като получател на стоката, респективно на услугата, които също не са взети предвид. В тоя смисъл са и показанията на св. Б.. Тези показания установяват и изграждането на оградата от Б.. Показанията на св. С. не опровергават тези доказателства. Те установяват факта, че М. И. е допуснат от вуйчо му в имота, за да си складира багажа от продадения апартамент, но не доказват той да е влагал средства в изграждането на сградата. По делото не се установява от никакво доказателство М. и А. И. да са се противопоставили на изграждането на сградата и на оградата от Б.. Неправилно съдът е преценил установеният факт, че М. И. е допуснат от Б. да складира багаж временно в новопостроената къща като признание от Б., че имота е съсобствен. Установено е, че достъп до сградата е осигурил Н. Б. и складирането на багаж временно е станало с изричното му съгласие, което е демонстрация на това, че той се счита собственик на сградата и възприемане на този факт от М. И.. Установено е и, че от построяване на сградата и довършването й до предявяване на иска за делба в сградата живее Н. Б. със семейството си. Неправилно е преценено ограждането на имота като ограничаване достъпа до сградата само на трети лица, а не като проява на своене на имота. Установено е от показанията на свидетелите С., че И. не са имали ключ за имота. Изложеното сочи на това, че Н. Б. е изградил сградата и е оградил имота, считайки себе си за собственик без да се съобразява с правата на съсобствениците си и предвид отговорът на втория поставен въпрос, той е извършил подобренията като владелец. По отношение на А. И., подобренията са извършени с изричното му съгласие, дадено на основание чл. 56, ал.3 ЗТСУ /отм/, но поради неспазване на изискуемата форма, не е учредено право на строеж. Тази декларация обаче може да бъде основание за установяване на владение. По отношение на М. И., който към момента, когато баща му е дал съгласие е бил непълнолетен, но е навършил 18 години два месеца по късно, подобренията са извършени със неговото знание и без противопоставянето му, за което свиделствуват показанията на св. С. и св. К.. Така по отношение на двамата, Н. Б. може да претендира увеличената стойност на имота в резултат на изграждане на сградата и оградата, на основание чл. 74, ал.2 ЗС. Тъй като подобренията са извършени от Б. като владелец, погасителната давност започва да тече от смущаване на владението и превръщането му в държане. / т.VІІ от ПП-6-74/ Това в случая е станало с предявяване на иска за делба на 27.05.2011 г., поради което направеното възражение за погасяване по давност е неоснователно. Изводът на въззивният съд в противен смисъл е последица от неправилният извод, че Н. Б. е бил само държател на частите на съделителите И. и като резултат е неправилен. По тези съображения, претенциите за подобрения са основателни. Б. има право на увеличената стойност на подобренията, съгласно чл. 74, ал.2 ЗС.

Тройна СТЕ е установила, че увеличената стойност на имота в резултат на изглаждането на сградата и оградата е с 158 503 лв., от които 150 586 лв. е сградата и 7917 лв. е стойността на масивната ограда. За притежаваната от А. и М. И. по 1/4 ид.ч., те дължат от тази стойност по 39625,75 лв. Въззивната инстанция е отхвърлила претенцията по отношение на Методи И. за сумата 39625,75 лв. и е осъдила А. М. И. да заплати сумата 363,74 лв. /тъй като той не е направил възражение за погасителна давност/ и в тази осъдителна част решението е влязло в сила. Затова той дължи разликата над този размер до сумата 39625,75 лв., т.е. сумата 39 262,01 лв.

По изложените съображения, въззивното решение в обжалваната част, в която е допуснато касационно обжалване следва да се отмени, като вместо това заявените претенции по чл. 346 ГПК от Н. Б. против А. и М. И. за увеличената стойност на имота в резултат на извършени от него подобрения, като основателна, следва да се уважи в посочените размери. Сумата е дължима ведно с претендираната законна лихва от влизане на решението в сила.

Съобразно резултата по спора, следва да се отмени решението на въззивната инстанция в частта за държавните такси, с която Н. Б. е осъден да плати деловодни разноски в размер на 1583,03 лв. за претенцията по чл. 346 ГПК против М. И. и 1570,48 лв. за претенцията му против А. И., като на основание чл. 355, изр.2 във вр. с чл. 78, ал.1 ГПК предвид уважаването на претенциите за тези суми, те се дължат от осъдените за тях двама съделители. За настоящата инстанция, касаторът не претендира разноски.

Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 284 от 26.07.2019 г. по гр.д.№ 103/2019 г. на Софийски окръжен съд, в частта , с която е отменено решение № 172 от 16.11.2018 г. по гр.д.№ 433/2011 г. на РС-Елин Пелин и вместо това са отхвърлени претенциите на Н. Д. Б. по чл. 346 ГПК , против М. А. И. за сумата 39625,75 лв. и против А. М. И. за сумата 39 262,01 лв., съставляваща разликата над 363,74 лв., /за която е уважена претенцията/, до сумата 39625,75 лв. представляващи за всеки от тях припадащата им се по 1/4 част. от стойността на подобренията в съсобствения между тях имот по отношение на който е допуснато извършването на делбата, съставляващ УПИ ...., кв.... по плана на [населено място], ведно с построената в него масивна жилищна сграда, в частта за определените държавни такси , които Н. Д. Б. е осъден да плати за производството по сметките в размер на 1583,03 лв. за претенцията по чл. 346 ГПК против М. И. и 1570,48 лв. за претенцията му против А. И. и в частта за разноските и вместо това постановява:

ОСЪЖДА М. А. И. ЕГН-[ЕГН] да плати на Н. Д. Б. ЕГН-[ЕГН] сумата 39625,75 лв ., представляваща 1|/4 част от стойността на подобренията /масивна жилищна сграда и ограда/, в резултат на които се е увеличила стойността на съсобствения между тях имот по отношение на който е допуснато извършването на делбата, съставляващ УПИ ...., кв.... по плана на [населено място], заедно с построената в него масивна жилищна сграда, ведно със законната лихва от влизане на решението в сила.

ОСЪЖДА А. М. И. ЕГН-[ЕГН] да плати на Н. Д. Б. ЕГН-[ЕГН] сумата 39 262,01 лв ., съставляваща разликата над 363,74 лв., /за която е уважена претенцията/, до сумата 39625,75 лв./ представляваща 1|/4 част от стойността на подобренията /масивна жилищна сграда и ограда/, в резултат на които се е увеличила стойността на съсобствения между тях имот по отношение на който е допуснато извършването на делбата, съставляващ УПИ ...., кв.... по плана на [населено място], заедно с построената в него масивна жилищна сграда, ведно със законната лихва от влизане на решението в сила.

ОСЪЖДА М. А. И. ЕГН-[ЕГН] да плати държавна такса по уважената против него претенция за подобрения, заявена по реда на чл. 346 ГПК в размер на 1583,03 лв.

ОСЪЖДА А. М. И. ЕГН-[ЕГН] да плати държавна такса по уважената против него претенция за подобрения, заявена по реда на чл. 346 ГПК сумата 1570,48 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: