Обезщетение за бавно правосъдие по дело за лекарства на затворник

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 245
Гр.София, 23.04.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов

ЧЛЕНОВЕ: Майя Русева

Николай И.

при участието на секретаря Анжела Богданова, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.1860 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Т. И., представляван от адв.С. И. от САК, срещу решение №.225/27.02.23 по г.д.№.1145/22 на Апелативен съд София, с което е потвърдено реш.№.260352/27.01.22 по г.д.№.526/20 на СГС, І ГО, 13с., в частта му за отхвърляне на предявения от касатора срещу Административен съд София град /АССГ/ иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на адм.д.№.7895/19, АССГ, 72с., в разумен срок съгласно чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС - за разликата над сумата 500лв. до сумата 26000лв., със съответно произнасяне по разноските. Излагат се съображения за материална незаконосъобразност на обжалваното решение . Моли се за отмяната му и присъждане на разноски на основание чл.38 ЗА.

Ответната страна АССГ оспорва жалбата.

С определение №.4259/21.12.23 е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за задължението на съда да се произнесе по всички доказателства, доводи и възражения на страните.

В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:

По въпроса е налице трайно установена и безпротиворечива задължителна практика на ВКС, вкл. сочената от касатора, която настоящият състав споделя. Съгласно същата въззивният съд е длъжен да се произнесе по доводите и възраженията на страните, които са изложени във въззивната жалба и в отговора към нея, както и по доказателствата, относими към тези доводи и възражения и към така очертания предмет на въззивно обжалване /реш.№.50123/ 10.11.22 по г.д.№.1041/22, І ГО, и др./.

По касационната жалба:

По делото не се спори и от събраните доказателства се установява, че:

-административно дело №.7805/19 на АССГ е образувано по искане за защита срещу неоснователни действия и бездействия в нарушение на чл.3 ал.2 ЗИНС, подадено на 28.06.19 в АССГ от ищеца Х. И. чрез адв. С. И. срещу ГДИН и Началника на Централен Софийски затвор; претендира се прекратяване на неоснователните действия и бездействия на основание чл.276-чл.277 ЗИНЗС вр. с чл.3 ал.2 ЗИНЗС, изразяващи се в липса на предписано медицинско лечение – непредоставяне на лекарства, в частност укрепващи имунитета като витамини и др., осъществено на 26.06.19, и неосигуряване на метадонова терапия; изложено е, че ищецът страда от хепатит тип „С“, боледувал е от туберкулоза, с призната ТНР 80% е и приема метадон; поискано е изискване на медицинското му досие ведно със справки за изписваните му и предадени лекарства и доставяните на затворниците такива, както и събиране на гласни доказателства за доказване отказа за допускане прием на лекарства; претендира се задължаване на ответника в 14-дневен срок /като му се определи конкретен срок за изпълнение не по-дълъг от една седмица/ да преустанови незаконното бездействие /като се приеме и допусне и предаде на ищеца пратката с витамини/ и завбъдеще да осигурява за своя сметка всички необходими предписани лекарства на ищеца, в това число метадонова терапия, тъй като тя представлява необходимо медицинско лечение /Wenner v.Germany/; направено е и искане за освобождаване от държавна такса /ДТ/ с приложена декларация по чл.83 ГПК и документи, удостоверяващи 80% ТНР /разпореждане за отпускане на социална пенсия за инвалидност и две експертни решения с водеща диагноза “туберкулоза на дихателните пътища“/, като е посочено, че досега Х.И. е бил освобождаван от внасянето й; в молба от 1.07.19 е пояснено искането, касаещо метадоновата терапия-отразено е, че се претендира ответникът да поеме разходите за нея - да я финансира, да я заплаща /тъй като ищецът трябва да плаща метадоново лечение в размер на 150лв. месечно, извършвано от „Клиника К.“ (пенсията му не е достатъчна дори само за това и е принуден да търси помощ от близки), за заплащането на таксите на която представя фискални бонове/;

-на 10.07.19 / след изискване на окомплектована преписка от Затвора/ делото е образувано и разпределено на съдия-докладчик;

-на 12.07.19 молбата по чл.276 ЗИНЗС е оставена без движение с указания за внасяне на 10лв. държавна такса в 7-дневен срок от съобщението; на 1.08.19 ищецът е заявил, че поддържа искането си за освобождаване от такава; на 8.08.19 е освободен от държавна такса;

-на 17.09.19 делото е насрочено за 26.09.19; на 24.09.19 адв.И. е поискал отлагането му за друга близка дата поради служебна ангажираност по друго дело като защитник; на 26.09.19 делото е отложено за 10.10.19; в проведеното на тази дата заседание е отложено за 21.11.19, като е даден 7-дневен срок на процесуалния представител на Х. И. да се запознае с постъпили доказателства; с писмени бележки от 16.10.19 той е заявил, че са късно представени, неотносими и с тях се цели забавяне поради незначителния остатък за изтърпяване на наказанието, който е останал;

-в съдебното заседание на 21.11.19 разглеждането на делото е завършило и съдът е предоставил 14-дневен срок на Началника на Затвора София за писмени бележки /постъпили на 3.12.19/;

-с разпореждане №.9914/18.12.19 АССГ е: задължил ответника да преустанови незаконосъобразното бездействие и да предостави на Х.И. /съблюдавайки правилата на чл.65 ал.6 от Наредба №.2 от 12.03.10 за условията и реда за медицинско обслужване в местата за лишаване от свобода/ пратка с медикаменти от 26.06.19 в 7-дневен срок от получаване на разпореждането, както и да му осигури в същия срок необходимите, в случая предписани му, лекарства; отхвърлил е искането в останалата му част /за заплащане на метадоновата терапия/; присъдил е 500лв. възнаграждение на адв.С.И.;

-разпореждането е обжалвано от двете страни, като, след връчване на преписи от жалбите, на 21.01.20 по тях е образувано дело №.748/20 пред тричленен състав на АССГ;

-на 31.01.20 ищецът е освободен от Затвора София;

-насроченото за 27.03.21 съдебно заседание е отсрочено /предвид заповед във връзка с обявеното извънредно положение/ за 5.06.20, когато разглеждането на делото е приключило и съдът се е произнесъл с определение №.4671/26.06.20; със същото жалбата на Х.И. срещу отказа за задължаване на ответника да заплаща метадонова терапия е оставена без уважение като неоснователна /с мотиви, че от една страна е спорен характера на претендираното действие-търси се не подсигуряване на метадон, а плащане на такси и разноски за лечение към посочена частна клиника (жалбоподателят е декларирал, че ще поеме лечението си, което вероятно е направено, а ако не е извършено, отказът на частната клиника не е бездействие, защитимо по реда на чл.276 ЗИНС, въз основа на закона няма директно задължение за фактическо действие на ответника по плащане на таксите за лечението на И. в частна клиника); същевременно, независимо от естеството на претендираното действие, считано от 31.01.20 лицето вече не изтърпява наказание „лишаване от свобода“, поради което не се установява по отношение на него да има съдебно защитимо притезание и не може да се задължи ответника при основателност на искането да го осъществи; на следващо място, доколкото задължението за претендираното действие не следва направо от разпоредбата на закона, би следвало да има молба на Х.И. до затворническата администрация да му подсигури метадонова терапия, а дата на такава молба не се сочи/, а тази на ответника -без разглеждане като просрочена; отразено е, че определението е окончателно;

- с опр.№.6742/10.09.20 АССГ е отхвърлил искане на адв. И. за тълкуване на горепосоченото определение - по съображения, че мотивите на същото са ясни /не се касае за хипотеза на неясни мотиви, а за несъгласие с тях/ и Началникът на Затвора е осъден да плати 100лв. възнаграждение на адв.И. на основание чл.38 ЗА предвид осъществяваното от него безплатно представителство;

- с опр.№.8776/25.11.20 АССГ е оставил без уважение молба на адв. И. като пълномощник на ищеца за поправка на очевидна фактическа грешка и за присъждане на съдържащото се в тази молба искане за допълнителни разноски от 500лв., както и искането за отправяне на преюдициално запитване във връзка с въпрос относно дължимите размери на адвокатски възнаграждения предвид разпоредбите на ЗПП и Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения; изложил е мотиви, че производството е завършило с определение №.4671/26.06.20 по кнахд №.748/20, което е окончателно; доколкото с определение 6742/ 10.09.20 Началникът на Затвора е осъден да плати на адв.И. разноски, не са налице основания за поправка на очевидна фактическа грешка -претендира се подмяна на осъдената страна за разноски /не Началника на Затвора, а ГДИН/ и посочване в определението, че не подлежи на обжалване и в частта за разноските; същевременно няма противоречие между отразената в мотивите и в диспозитива воля /да се осъди ответника Началника на Затвора/, а от друга страна констатацията дали един акт подлежи на обжалване или не не е част от съдебния акт, с която се решава спора по същество /ако тази констатация е неправилна, инстанцията, до която е адресирана жалбата, не би я разгледала/; във връзка с отклоняването на искането за преюдициално запитване е отразено, че не се сочи конкретна общностна норма, която има отношение към спора по същество и страната намира за неясна, а и самите въпросите не касаят спора по същество /по който производството е завършило с влязъл в сила акт/, а присъдени разноски на адвоката; отразено е, че определението е окончателно;

-с опр.№.9019/4.08.21 по адм.д.№.5534/21 ВАС е оставил без разглеждане частните жалби на адв.С.И., пълномощник на Х.И., срещу опр.№.6742/10.09.20 и опр.№.8776/25.11.20 като подадени срещу окончателни актове, не подлежащи на последващ контрол /чл.248 ал.3 ГПК вр. с чл.144 АПК и чл.175 ал.2 АПК/и е прекратил производството по делото

-с решение №.60291/29.12.21 по г.д.№.1406/21 ВКС, ІV ГО, е оставил в сила реш.№.12314/12.11.20 по г.д.№.6075/19 на САС, с което АССГ е осъден да плати на Х.И. 10 000лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на продължило 10м. административно производство за произнасяне по негово искане по реда на чл.276-чл.277 ЗИНЗС за постановяване на незабавно лечение на заболяването му от хепатит тип „В“ и „С“, ведно със законната лихва от 21.05.19 до окончателното изплащане; искането е било предявено заедно с иск по чл.284 ЗИНЗС с искова молба вх.№.2482/21.08.18, като, след разделяне на производството и образуване на самостоятелно адм.д.№.4940/19, АССГ, 45с., първоначално е било отхвърлено /с разп. от 11.06.19/, а впоследствие уважено /с определение №.5057/5.07.19 по адм.д.№.7314/19 на АССГ Началникът на Затвора София е бил задължен да предприеме незабавно действия във връзка с осигуряване на своевременно и адекватно диагностициране и лечение на хепатит тип „В“ и „С“ при съобразяване с указанията, дадени в мотивите на определението/;

С нормата на чл.2б ЗОДОВ /ДВ бр.98/12/ е създаден национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕСПЧ. С нея се предвижда като вътрешноправно средство за защита самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Предпоставките и критериите по чл. 2б ЗОДОВ, въз основа които се преценява дали са налице вреди от забавяне на воденото производство, са три и са идентични с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС: 1. фактическа и правна сложност на делото, 2. поведение на жалбоподателя и 3. поведение на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира правосъдната си система така, че да функционира надлежно и своевременно. При наличие на горепосочените условия съдът присъжда обезщетение за тези вреди, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи. Размерът на обезщетението се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване и на наличието на оборима презумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата му от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата, така че резултатът от неправомерното поведение да бъде овъзмезден. Вредите над обичайните подлежат на установяване.

В случая се претендира обезщетение за вреди от забавено производство по чл.276-чл.283 ЗИН, което е въведено като средство за предотвратяване или прекратяване на нарушенията на чл.3 ЕКЗПЧОС / А. и А. срещу България, § 56 /. Касае се за превантивно средство за защита, което е на разположение на всички лица, които са лишени от свобода или задържани под стража / А. и А. срещу България, § 68 /; състои се във възможността лишен от свобода да поиска орган по изпълнение на наказанията или длъжностно лице да се въздържат от действия, които нарушават чл.3 ЗИНЗС /който предписва обща забрана за подлагането на задържаните лица на жестоко, нечовешко или унизително отношение/. То е оценено като ефективно от ЕСПЧ – с уговорката, че начинът, по който българските съдилища разглеждат такива случаи, и степента, в която органа по изпълнение на наказанията или на съответното длъжностно лице спазват разпорежданията им, могат да засегнат това заключение / А. и А. срещу България, § 66 /.

Съгласно чл.276 ЗИН всеки лишен от свобода или задържан под стража може да иска прекратяването на действия и бездействия на орган по изпълнение на наказанията или на длъжностно лице, представляващи нарушение на забраната по чл.3, или извършването на действия с цел прекратяване или предотвратяване на такова нарушение. Процесуалните разпоредби, които уреждат средството за защита, имат за цел да го направят лесно за ползване /върху лишения от свобода не се поставя неоправдана доказателствена тежест – съдът трябва да установи фактите служебно, като прибегне до всички възможни източници на информация, а доколкото е налице доказателствена тежест, тя е върху ответния орган, който трябва сам да предостави на съда информация за действията или бездействията, оспорени от лишения от свобода/, с гарантирано участие на лишения от свобода /делото се разглежда в открито съдебно заседание и в присъствието на лишения от свобода, освен ако той или тя изрично се откаже от това право или не е в състояние да присъства по основателна причина/ и бързо /ако жалбата бъде подадена директно в съда, той трябва да отсъди по нея в рамките на четиринадесет дни от получаването ѝ; ако бъде подадена чрез Началника на затвора или на съответната областна или районна служба "Изпълнение на наказанията“, те трябва да я препратят в съда в рамките на три дни-което означава, че в този случай затворникът има право на решение в рамките на седемнадесет дни от подаването на жалбата/. В разглежданата хипотеза тези цели не са били постигнати. Производството по отношение на претендираните от Х.И. действия е приключило с окончателен акт на 26.06.20 /когато е постановено определението на втората инстанция (тричленен състав на АССГ) по съществото на спора/ – т.е. близо година и един месец след инициирането му /впоследствие постановяваните актове по молби на пълномощника му-за тълкуване, очевидна фактическа грешка и присъждане на възнаграждение на адвоката по чл.38 ЗА нямат отношение към момента на влизане в сила на окончателния акт по съществото на искането, който има значение за евентуална промяна на положението на лишеното от свобода лице, респективно към предмета на предявения по реда на чл.276 и сл. ЗИНЗС спор (в частта, касаеща присъждане на разноски на адв.И.)/, като с исковата молба изрично се претендира обезщетение за периода от 28.06.19 до 26.09.18 и от 21.11.19 до приключването му. Доколкото на 31.01.20 ищецът е бил освободен, на практика след тази дата той не би могъл реално да се ползва от защитата, която се цели с предвиденото в чл.276-чл.277 ЗИНЗС превантивно средство, в нейната пълнота /тъй като не е под властта на и зависим от лицата, от чиито действия или бездействия се оплаква/. До тази дата периодът /предвид диспозитивното начало в гражданския процес и горепосочените от ищеца дати/ обхваща 5м. и 10 дни, при отчитане, обаче, и на обстоятелството, че и след нея производството е останало висящо по отношение на основния спор още около 5 месеца – в които за ищеца не е отпаднал интереса от установяване на твърдяното от него нарушение / Dusan Umelek v.Croatia, § 97 /, вкл. и предвид наличното допълнително компенсаторно средство по чл.284 ЗИНЗС /за лице, държано в нечовешки или унизителни условия, средство за защита, което може да доведе до бързо прекратяване на дадено продължаващото нарушение, е незаменимо с оглед значимостта на правото по чл.3 ЕКЗПЧОС; същевременно, обаче, след като нарушението е прекратено поради това, че даденото лице е било освободено или поставено в условия, които отговарят на изискванията на чл.3, то следва да има реална възможност да получи обезщетение за извършените спрямо него нарушения - превантивните и компенсаторните средства за обезщетяване трябва да се допълват, за да се считат за ефективни - Н. и др. срещу България, § 181, А. и др. /. В случая административният съд е изложил и алтернативни мотиви за неоснователност на жалбата на ищеца извън тези във връзка с освобождаването му от затвора. В рамките на горепосочения период до разрешаването с окончателен акт на производството по чл.276-чл.277 ЗИНЗС, в това число за времето до освобождаването на Х.И., не е имало забава, причината за която да е в поведението на ищеца или на неговия процесуален представител. Напротив - от самото начало е налице забавяне в обезпечаването от съда на надлежното изпълнение на задължението на органа по изпълнение на наказанията за незабавно предоставяне на данни за оспорваните действия и бездействия /чл.277 ал.4 ЗИН/ до образуването на делото. Необосновано е и забавянето на произнасянето за освобождаване на ищеца от ДТ - доколкото надлежно искане за това е било направено още със самата сезираща съда молба - ведно с приложени необходими документи, въпреки това е постановено оставянето й без движение и едва след повторно искане в същия смисъл е последвало освобождаване от ДТ - а произнасяне по инкорпорираната в същата молба претенция за обезпечителна мярка въобще липсва /отделен е въпросът за нейната основателност/. Повече от месец след това е забавянето до датата на първото насрочено съдебно заседание. След обявяване на делото за решаване на ответната страна е предоставен 14-дневен срок за писмени бележки – при условие, че това е целият срок, за който въобще по закон би следвало да приключи производството и това обстоятелство при всички случаи следва да е било известно на разглеждащия делото съдия; самото разпореждане по съществото на спора е постановено почти месец след последното заседание, а второинстанционният акт - повече от месец след първоинстанционния. От друга страна спорът не се отличава с някаква фактическа и правна сложност. При тези обстоятелства е видно, че са налице тежки отклонения от предвидените в закона срокове /14-дневният такъв от сезирането изтича на 12.07.19/, които на практика са довели до лишаване на Х.И. от възможност да ползва достъпа до съд, който чл.276 и сл. ЗИНЗС му предоставя за защита на правата му. Същевременно настоящият състав съобразява залога за ищеца. Същият е страдал от сериозни заболявания и е бил наркозависим в процес на провеждане на метадоново лечение. С оглед здравословното му състояние получаването и приемането на необходими лекарства и съответна терапия са важни за здравето му, респективно искания в тази връзка безспорно се възприемат от самото лице като жизненоважни. Това е изисквало полагане на максимални усилия за приключване на процеса в срок - за своевременно разрешаване /по положителен или отрицателен начин/ на поставените в искането на Х. И. въпроси и за преустановяване на евентуална ситуация, несъвместима с правата му по чл.3 ЕКЗПЧОС - и при всички случаи на състоянието на напрегнатост, несигурност и очакване, което поражда всяко подобно дело. Съгласно практиката на ЕСПЧ българските административни съдилища трябва да внимават стриктно да спазват посочените в чл.276-чл.277 ЗИНЗС срокове и да разглеждат такива случаи по-бързо, ако проблемите, от които се оплаква затворникът, изискват особена бързина / А. и А. срещу България, § 52 /. Вместо това в продължение на месеци такова произнасяне липсва. Нормално е да се приеме, че в резултат на нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок на ищеца са били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, притеснение, вкл. за здравето му, неудобство, несигурност, безпомощност, загуба на вяра в институциите и справедливостта - още повече, че се касае за повторни забавени действия на пенитенциарната администрация и за повторно забавено от същия съд производство по чл.276-чл.277 ЗИНЗС-което усилва негативните чувства - като за забавянето на предходното дело на основание чл.2б ЗОДОВ на касатора вече е било присъдено обезщетение за неимуществени вреди. Същевременно настоящият състав съобразява и особеностите на конкретния случай, при който ищецът не е бил през цялото време на производството лишен от свобода. Макар и след освобождаването му за него да не е отпаднал интереса от установяване на нарушението и съдът отчита този факт и периода до окончателното разрешаване на спора по същество, вредите през същия не са били по вид и интензитет като тези през времето, прекарано в затвора-след 31.01.20 Х.И. е бил на свобода и е имал възможност да предприема самостоятелно действия, в това число касаещи здравето и лечението му, според желанията и решенията си. При тези обстоятелства, като взема предвид характера на конкретното съдебно административно производство, качеството на ищеца по него, периода на забавата, поведението на компетентните съдебни органи и на ищеца, залога за същия, липсата на голяма фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация, с оглед всичко изложено по-горе и конкретните особености на случая, настоящият състав намира, че дължимото обезщетение, определено при съобразяване на националната практика и тази на ЕСПЧ по чл.41 ЕКЗПЧОС, възлиза на 6000лв. За тази сума искът е основателен и следва да се уважи, а за разликата над нея претенцията е неоснователна.

Въззивната инстанция не е процедирала в съответствие с процесуалното си задължение за обсъждане на всички относими доводи, възражения, обстоятелства и доказателства съобразно отговора на правния въпрос, посочен по-горе, като това се е отразило на правилността на решението й и е довело до определяне на обезщетение, несъответно на претърпените вреди. Предвид изложено въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното в частта му за отхвърляне на иска по чл.2б ЗОДОВ за разликата над сумата 500лв. до сумата 6000лв. следва да се отмени-вместо което в тази част претенцията се уважи ведно със законната лихва от датата на исковата молба 15.01.20 до окончателното изплащане; в останалата част то трябва да се потвърди. С оглед изхода на спора и съразмерно на уважената и отхвърлената част от иска, на пълномощника на ищеца адв.С.И. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за процесуално представителство при условията на чл.38 ЗА. При определяне на същото настоящият състав отчита, че правилото на чл.38 ал.2 ЗА /съгласно което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер - този по Наредба №.1/09.01.04/ не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС по дело C-438/22. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения-те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото възнаграждение, което трябва да се присъди на основание чл.38 ал.2 ЗА, съразмерно на уважената и отхвърлената част на иска предвид изхода на настоящото производство, се определя на 600лв. за една инстанция или на 1800лв. общо за цялото производство.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №.225/27.02.23 по г.д.№.1145/22 на Апелативен съд София, В ЧАСТТА , с която е потвърдено реш.№.260352/27.01.22 по г.д.№.526/20 на СГС, І ГО, 13с ., в частта му за отхвърляне на предявения от Х. Т. И. срещу Административен съд София град иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за разликата над сумата 500лв. до сумата 6000лв. , вместо което постановява:

ОСЪЖДА Административен съд София град да плати на Х. Т. И., ЕГН [ЕГН], на основание чл.2б ЗОДОВ още 5500лв . /пет хиляди и петстотин лева/ обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на адм.д.№.7895/19, АССГ, 72с., в разумен срок съгласно чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС, съставляващи разлика над сумата 500лв. до сумата 6000лв ., ведно със законната лихва, считано от 15.01.20 до окончателното изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение №.225/27.02.23 по г.д.№.1145/22 на Апелативен съд София в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Административен съд София град да плати на адв.С. Т. И. от САК 1800лв. /хиляда и осемстотин лева/ адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: