Потвърждаване на присъда за опит за убийство и средна телесна повреда с нож

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 48
гр. София, 23.01.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично заседание на седемнадесети ноември, през две хиляди двадесет и пета година , в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА

ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретаря И.Рангелова и в присъствието на прокурор Б.Джамбазов , като разгледа докладваното от съдия Дацов КНОХД №470/2025 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:

Касационното производство е инициирано по жалба от адв.Д.М. – защитник на подсъдимия В. К. К., срещу Решение от 01.04.2025 год. по описа на ВНОХД №128/2024 год. на Апелативен съд – гр. Велико Търново.

Оплакванията в жалбата са за наличието на касационните основания визирани в чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. В тази връзка се моли за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или алтернативно намаляване на наказанието.

По делото е депозирана и касационна жалба от Т. Р. К., чрез повереника си адв.А.К. с молба за увеличение на наказанието.

В хода на делото по същество пред ВКС – повереникът адв.К. и защитниците адв.М. и адв.Б. поддържат жалбите си.

Частният обвинител и граждански ищец и подсъдимият поддържат казаното от техните процесуални представители.

Представителят на ВКП предлага решението да остане в сила.

Подсъдимият в последната си дума моли за справедлива присъда.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на обжалвания съдебен акт, установи следното:

С Присъда №3/15.02.2024 г., Окръжен съд – Плевен по НОХД №88/2023 год. е признал подсъдимия В. К. К. за виновен в извършено престъпление по чл.115 вр. чл.18, ал.1 НК и на основание чл.54 НК го е осъдил на 13 години „лишаване от свобода“ при „строг“ режим. Със същата присъда подсъдимият е бил признат за виновен и за извършено престъпление по чл.129, ал.2, пр.6 вр. ал.1 НК като го е осъдил на 2 години „лишаване от свобода“ при „общ“ режим. На основание чл.23, ал.1 НК е определил едно общо наказание от 13 години „лишаване от свобода“ при „строг“ режим. Съдът се е произнесъл и по чл.59, ал.1 НК, по отношение на гражданския иск, веществените доказателства и разноските по делото.

Във връзка с депозирана въззивна жалба от защитника и подсъдимия, Апелативен съд – Велико Търново е постановил Решение с рег.№43/01.04.2025 год. по ВНОХД№128/2024 год., с което изменя първоинстанционната присъда, като намалява размера на определеното наказание за престъплението по чл.115 вр. чл.18, ал.1 НК от 13 години на 10 години „лишаване от свобода“. В тази връзка се е произнесъл и по чл.23, ал.1 НК като е намалил общото наказание от 13 на 10 години „лишаване от свобода“. Потвърдил е присъдата в останалата й част.

По отношение на наведените основания в касационните жалби:

Защитникът на подсъдимия - адв.Д.М. излага доводи за липса на мотиви по отношение на обвинението по чл.129, ал.2, пр.6 вр. ал.1 НК, както и това, че липсвала съпоставка между онова, което съобщава св.П. и данните получени от видео-техническото и лицево-идентификационното заключение. Липсват, според жалбата, и мотиви по отношение на показанията на св.П., който според тях, спестява в резултат на кой удар му е нанесена телесната повреда.

Гореизложеното оплакване е неоснователно и същото следва да бъде отхвърлено. В обстоятелствените си мотиви, апелативната инстанция е изпълнила задълженията си за внимателен анализ на наличните доказателства, които от своя страна са довели до направените изводи за авторството на деянието и оттам до правилно тълкуване на нормата свързана с повдигнатото обвинение по чл.129, ал.2, пр.6 вр. ал.1 НК. В жалбата има някои твърдения, които по своята същност са по обосноваността, което не е предмет на разглеждане от касационната инстанция. По отношение, обаче, на оплакването, че въззивната инстанция не е анализирала въпросната експертиза и не е направила съпоставка между нея и показанията на св.П., то същото следва да се отхвърли като твърдение. На стр.8-9 от решението си съдът изключително подробно е обсъдил видео-техническата и лицево-идентификационната експертиза, като по този начин е отговорил на възражението защо приема, че подсъдимият пръв е ударил св.П. вследствие, на което му е нанесъл телесна повреда. Това е подкрепено от СМЕ, която също е била анализирана от въззивната инстанция. Що се отнася до анализа на показанията на св.П. на л.12-13, които са вид съпоставка на дадените от него сведения с останалия доказателствен материал, включително и наличните експертизи, съдът също подробно ги е обсъдил като е коментирал защо приема неговите показания, подкрепени от други доказателства и доказателствени средства. Именно поради тази причина оплакванията за липса на мотиви за тези обстоятелства са неоснователни.

Другото възражение на защитата е свързано с пропуск в аналитичната дейност на апелативната инстанция по отношение на обвинението по чл.115 вр. чл.18, ал.1 НК. Твърди се за нарушение на чл.13, чл.14 и чл.107 НПК, тъй като липсвала обективна оценка по отношение на вината. Сочи се, че има превратно и изопачено тълкуване на доказателствата. Твърди се още, че фактическата обстановка установена от видеозаписа и от СВТЛИЕ(съдебната видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза), съществено се разминавала от установеното от съда. Не били обсъдени и противоречията.

След внимателно запознаване с решението на апелативната инстанция, настоящият състав категорично не може да се съгласи с оплакването за превратно и изопачено тълкуване на доказателствената съвкупност, което е довело до нарушение на чл.13, чл.14 и чл.107 НПК.

Следва да се обърне внимание на касатора, че за да е нарушен чл.13 НПК е необходимо от една страна, съдът да не е събрал необходимите доказателства, които са от съществено значение за разкриване на обективната истина. От друга страна, решението да се основава на предположения, а не на доказани факти. Видно от протеклото съдебно производство не съществува какъвто й да е отказ от събиране на доказателства, които са от съществено значение за делото. Било е отхвърлено едно доказателствено искане от защитата във връзка със запитване до „Б. М. Г.“ ЕАД, което е обосновано с това, че същото не би допринесло в по-голяма степен за разкриване на обективната истина, поради наличието на вече изготвена видеотехническа експертиза и други налични доказателства установяващи фактите, които се е считало, че могат да бъдат разкрити с този запис.

На следващо място, когато се говори за нарушение на чл.14 НПК, съдебната практика многократно е заявявала, че в този случай трябва да са налице данни, че вътрешното убеждение на съда не е подкрепено от обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото - когато съдът е действал едностранчиво, когато анализът противоречи на формалната логика и събраните доказателства или когато се наблюдава преднамереност. В случая всички тези отбелязани пороци не се констатират в обжалваното решение. Действително, касаторът твърди, че съдът е дал вяра на пострадалите и техните приятели - свидетелите Й. и Д., въпреки че техните сведения противоречат на видеозаписите, но въпросното становище няма как да се сподели. Това е така, тъй като съдът в своето решение много подробно е анализирал въпросните гласни доказателствени средства и отделно често коментираната от защитата СВТЛИЕ. Апелативен съд – Велико Търново е съпоставил показанията на двамата свидетели и тези на пострадалите в едно с разглежданата експертиза. Много подробно е анализирал и самата експертиза, като е тълкувал същата не само в нейната цялост, но и по отделни обекти, номера и заснети действия на участниците, разкрити от експертите и за които има съответната пълна или частична идентификация. Следва да се отчете и още нещо, че съдът е отговорил на възраженията именно на касатора за това, защо следва да се кредитират показанията на свидетелите, като ги е съпоставил и с обясненията на подсъдимия. Именно поради тази причина, няма основание за това обстоятелство да се приеме, че е налице превратно тълкуване или нарушение на чл.14 НПК. В допълнение, изводите на съда не почиват върху предположения, а единствено върху наличната и събрана доказателствена съвкупност. Друг е въпросът, как това се тълкува от защитата и следва ли да се приеме, че то е обосновано и в съответствие със съществуващата доказателствена маса. Видно от решението, а и от събраните и анализирани доказателства, може категорично да се заключи, че при апелативния съд не се наблюдава превратно или изопачено тълкуване.

По отношение на възражението, че съдът неправилно е използвал думата „незабавно“, това от една страна по никакъв начин не влия върху крайния резултат и от друга, оспорваните 16 секунди дали може да се приемат за „незабавно“ или нещо друго е въпрос на субективно отношение и формален анализ, който по важното в случая е, че не влия върху обективността на крайния извод за авторството на деянието. Същото се отнася и по отношение на това, дали е била хвърлена бутилка бира или не от страна на св.Д.. Що се отнася до възражението, дали инкриминираният удар е бил опосреден от други лица при размяната на удари, съдът в своя анализ на експертизата точно и без каквото и да е изопачаване, извежда наличното като констатация, което от своя страна е отбелязал, че се потвърждава и от самите вещи лица, заключението, което същите дават и свидетелските показания.

Във връзка с твърдението на защитата за нарушение на чл.107 НПК отново ВКС е имал възможност многократно да отбележи, че за да е налице това нарушение е необходимо да се констатира отказ от събиране на доказателства, който обаче не да е по принцип, тоест да се уважават всички доказателствени искания на страните, а да се наблюдава неоснователно отхвърляне на искания, които са съществени за изхода на делото, което обосновава и налична връзката между закрепените принципи визирани в чл.13 и чл.107 НПК. Както вече бе коментирано, апелативният съд единственото, което отхвърля като искане е изискването на видео запис от „Б. М. Г.“ ЕАД, който по принцип е нямало да доведе до по-всестранно разкриване на обективната истина. Наличните видеозаписи самите защитници може да се заключи, че приемат да са достатъчни с ясно установени фактите, тъй като именно на базата на същите те правят основните си възражения в касационната жалба с оглед констатираното там от експертизата. В този смисъл, съдът отхвърляйки това доказателствено искане, не възпрепятства разкриването на обективната истина недопускайки важно доказателство, което би довело до още по-всеобхватното изяснява на фактологията и което би било от съществено значение за изхода на делото.

На следващо място не се наблюдава и липса на анализ свързан с наличните противоречия по делото, за да е налице нарушение на чл.107 НПК. Напротив, съдът е обсъдил свидетелските показания като ги е съпоставил помежду им кредитирайки едни, а други не като тези на свидетелите М. и Й.. Обсъдил е обясненията на подсъдимия и е коментирал същите в съпоставка с другите гласни доказателствени средства видно от л.13 на решението, което е в съответствие и с чл.107, ал.5 НПК. Не се наблюдава и събиране на доказателства в нарушение на процесуалните правила.

Твърди се от касатора и, че е нарушен материалният закон, като е признат подсъдимият за виновен за извършено престъпление по чл.115 вр. чл.18, ал.1 и чл.129, ал.2 вр. ал.1 НК. Коментира се, че съдът не е направил анализ на СМЕ на д-р К. и, че не са анализирани данните за захващане на ножа от страна на подсъдимия. Сочи се, че причиненото на К. нараняване отговаря на средна телесна повреда. Не е анализирано и това, че опасността за живота не била реална, а „потенциална“ както казвало вещото лице, тъй като въпросното нараняването хипотетично може да доведе до усложнения и оттам до опасност за живота. В този смисъл се твърди, че апелативният съд не е обосновал защо приема, че е налице пряк умисъл при тази хипотетична опасност.

По отношение на оплакването за нарушение на материалния закон, а именно, че неправилно съдът е признал за виновен подсъдимия за извършено престъпление по чл.115 вр. чл.18, ал.1 НК следва да се каже, че същото е неоснователно. В тази връзка касаторът е на мнение, че именно поради липса на анализ на СМЕ се е стигнало до нарушение на материалния закон. Последното твърдение е неоснователно, тъй като на стр.7, 15 и 16 от решението ясно се вижда, че апелативният съд е анализирал двете СМЕ – основна и допълнителна, като той подробно е разгледал същите и е отговорил защо се приема, че опасността за живота е реална, а не „потенциална“ или хипотетична такава. Факт е, че самият съд използва „потенциална“ на базата на записаното в експертизата, но от защитата се изпуска едно важно обстоятелство, което допълва тази „потенциална“ възможност, че същата е била такава заради набиране на кръв и въздух в плевралната кухина и колапс на белия ляв дроб именно вследствие на намушкването, което от своя страна е наложило спешно оперативно лечение. Съдът в контекста на горното е обяснил, че експертите са категорични, че единствено вследствие на навременната и успешна медицинска интервенция, прогнозата за пострадалия става положителна и това се има предвид под „потенциална“. Това, че на л.17 се отбелязва, че нараняването създава „реална опасност за живота“ е в контекста на казаното от вещото лице и се има предвид, че този тип увреждане е такова. Докато цитираното на л.15 изявление на експерта е свързано с това, че процесното нараняване „потенциално“ е можело да доведе до опасност за живота и за това е предприето спешно оперативно лечение. В този смисъл едното не изключва другото и не представлява противоречие. Експертите са категорични и това е анализирано от съда, че особеностите на прореза съответстват на заявеното от свидетелите, че двете лица - пострадал и нападател са били лице в лице, тоест един срещу друг, което изключва оплакването за динамичната позиция на К. като пречка за обосноваване на характера на телесните увреждания. Съдът е коментирал в мотивите си и защитната версия на подсъдимия, опирайки се на СМЕ и допълнителната такава, включително и СВТЛИЕ.

Неоснователно е и оплакването за това, че апелативният съд не е изследвал и анализирал защо приема, че е налице пряк умисъл. Напротив, въззивната инстанция подробно се спира именно върху субективната страна на инкриминираното деяние. На л.16-20 от решението изключително подробно се анализира защо е налице извършено престъпление по чл.115 НК, а не такова по чл.129 НК, отговаря се на възраженията на защитата, анализират се в контекста на коментираното по един правилен и непревратен начин доказателствата по делото, наличието на съставомерност по отношение и на двете обвинения. В този смисъл възраженията за това се явяват неоснователни.

По отношение на оплакването, че ако има умисъл то той е по-скоро евентуален, а не пряк, както и това, че съдът не е обърнал достатъчно внимание на хипотезата на чл.18, ал.3 НК, следва да се каже следното:

По отношение на евентуалния умисъл е необходимо да се обърне внимание, че макар и в двата случая (пряк и евентуален) деецът да носи отговорност за умишлено престъпление, психологическото му отношение към резултата е различно. Именно в тази връзка теорията и практиката прави разграничението в два аспекта – интелектуален, а именно какво съзнава деецът и волеви – какво иска или допуска. При прекия умисъл извършителят действа целенасочено, като смъртта е неговата основна цел или той съзнава, че тя е неизбежно следствие от действията му. При интелектуалния момент деецът предвижда настъпването на смъртта като сигурно или неизбежно събитие, а при волевия момент деецът иска настъпването на смъртта и насочва усилията си именно към този резултат. При евентуалния умисъл смъртта не е основната цел, но деецът съзнава, че тя може да настъпи, и въпреки това извършва деянието, съгласявайки се с този изход. Така че тук за разлика от прекия умисъл при интелектуалния момент деецът предвижда настъпването на смъртта като възможно или вероятно последствие, а при волевия момент деецът не желае директно смъртта, като той може дори и да не я иска, но за това пък я допуска. Той се примирява с нея и проявява безразличие към живота на жертвата в името на постигане на друга своя цел. В този смисъл практиката е констатирала, че съдът прави преценка за умисъла не само по обясненията на подсъдимия, а по обективни признаци – вида на оръжието, ударът къде е попаднал, неговата сила и насоченост към жизненоважни органи. В случая, при своя анализ в решението си, апелативната инстанция е направила точно това, когато е коментирала защо приема пряк умисъл, а не нещо друго. Трябва да се отбележи, че на съда не е убягнало и това, че подсъдимият е действал напълно съзнателно и в спокойно състояние. Макар да е нанесъл само един удар, К. е знаел къде да се прицели, а именно в жизнено важен орган - близо до сърцето. Именно в спокойна и разсъдлива реализация деецът е съзнавал какви ще са последиците. От друга страна, ако същият не ги е желаел директно или му е безразлично към евентуалния резултат, нямаше да нанесе удар именно в тази част на тялото, която дори и с по-малка сила, както се е и случило, може да причини инкриминирания резултат. Апелативният съд е коментирал в анализа си и още едно обстоятелство, което е в контекста на оплакването в касационната жалба, че в случая причинените наранявания са важен факт, но не единствен за установяване на горните обстоятелства. Степента на телесната повреда не определя вида на умисъла, а обективното поведение на дееца - използване на нож, който може да причини смърт, насоченост в спокойно и не афективно съзнание от близко разстояние към жизненоважни органи, интензитетът и внезапността на удара. Ако подсъдимият е искал да причини не смърт, а телесна повреда и сплашване или е нямало да използва ножа, или той щеше да бъде насочен към други не жизненоважни органи по тялото.

Този състав не може да се съгласи и с възражението, че съдът не е обърнал достатъчно внимание на хипотезата на чл.18, ал.3 НК. Макар и не обстоятелствено, съдът е коментирал най-важното, за да отхвърли тази претенция, че доброволен отказ от опит за довършване на изпълнителното деяние има, когато деецът по собствена подбуда се е отказал да довърши изпълнението на престъплението или е предотвратил настъпването на общественоопасните последици. В процесният случай това не се наблюдава от страна на подсъдимия, видно от доказателствата по делото, и в тази връзка апелативната инстанция след задълбочен и непредубеден анализ, отговарящ на стандартите за това и стъпвайки върху събраните доказателства е отхвърлила искането. Тук е необходимо да се припомни, че задължителните условия, за да бъде признат доброволен отказ е, че трябва да са налице няколко елемента едновременно – собствена подбуда или доброволност, тъй като решението на дееца трябва да произтича от него самия. Ако той спре, защото е чул полицейски сирени, защото жертвата е оказала съпротива или защото друг се е намесил, това не е доброволен отказ. Това са „пречки, независещи от волята на дееца“, както е коментирала съдебната практика. Видно от делото е, че подс.К. е напуснал местопрестъплението, защото приятелите на пострадалия К. са се намесили, а св.Й. се развикала.Трябва да е налице и окончателност, тоест деецът да се откаже напълно от реализация на конкретното престъпление, а не просто временно да отложи за по-подходящ момент. В случая подс.К., заради намесата на приятелите на пострадалите се е оттеглил, но продължил да стои и да наблюдава от разстояние и едва впоследствие когато преценил, че не може да довърши деянието си е напуснал местопрестъплението като казал да изхвърлят ножа, а той се е укрил и бил обявен за общодържавно издирване. Важно при Постановление №2/57 г. на ВС е, че не се наблюдава доброволен отказ, ако деецът просто спре да нанася удари, след като вече е нанесъл един решаващ, както е в процесния случай. За да има отказ, се казва в постановлението, при вече нанесен удар, тоест довършен опит, той трябва да предприеме активни действия за спасяване на жертвата, което в случая по никакъв начин не се наблюдава. Именно поради тази причина, анализът на въззивния съд за чл.18, ал.3 НК, макар и по-лаконичен е достатъчен, като е дал отговор в съответствие с наличните по делото доказателства.

По отношение на възражението на адв.Б. за това, че съдът неправилно е приел, че е налице пряк – алтернативен умисъл и по този начин е нарушил материалния закон, следва да се каже следното:

Принципното разбиране за алтернативния умисъл е, че същият е налице когато деецът предвижда няколко различни, но конкретно определени последици от своето деяние, като желае или допуска настъпването на която и да е от тях. Той не е насочен към един единствен резултат, а към два или повече различни такива. В процесния случай, когато става въпрос за опит за убийство, за да е налице такъв тип умисъл, деецът обикновено се колебае между две цели – причиняване на смърт или причиняване на телесна повреда. В такъв случай трябва да се изпълнят следните условия – деецът иска да постигне един от двата резултата. За него е безразлично кой точно ще настъпи, стига целта му(да навреди на жертвата)да бъде изпълнена. На следващо място, трябва да е налице липса на краен резултат, поради причини, независещи от дееца, смъртта не е настъпила.На последно място при алтернативния умисъл деецът отговаря за по-тежкия резултат, ако той е бил желан. Ако обаче деянието е прекъснато на етап опит и нито един от резултатите не е настъпил напълно, се установява към какво точно е била насочена волята. В случая след обоснован анализ, съдът е достигнал до заключението за именно такъв умисъл. В решението си въззивната инстанция подробно коментира и причините, за да достигне до този извод - налично средство – нож, който е годен да причини смърт. Насоченост – ударите са в жизненоважни органи. Интензитет – удар, насочен към органи, чието засягане обикновено води до фатален край. Субективен момент - непредизвикано и предварително подготвено нападение, което показва, че подсъдимият действително е искал да причини тежък вредоносен резултат, без да го конкретизира строго – тоест, за него е било безразлично дали пострадалият ще умре, или ще остане инвалид за цял живот, стига да бъде тежко поразен. В заключение по отношение на това възражение съдът е отговорил като е приел, че е налице опит за убийство, извършен с пряк алтернативен умисъл, тъй като подсъдимият е съзнавал, че от тези удари може да настъпи както смърт, така и телесна повреда. И двете последици са били в неговото съзнание като еднакво възможни и желани. Именно в тази връзка отново следва да се конкретизира и защо не е налице евентуален умисъл. При него деецът има друга цел, а смъртта е само страничен ефект, с който той се съгласява, а в случая подсъдимият цели засягането на пострадалия. Отговорено е и защо има опит за убийство, а не телесна повреда, тъй като както вече се отбеляза, когато деецът действа с алтернативен умисъл и резултатът не е настъпил той винаги се съди за по-тежкото престъпление към което е била насочена волята му – в случая чл.115 вр. чл.18, ал.1 НК.

Не може и да се приеме възражението на защитата, че разсъжденията на ВТАС са в разрез със задължителните указания на Постановление №2 от 16.12.1957 г. на Пленума на ВС. Факт е, че въпросното постановление е основополагащо за съдилищата за това как да се разграничава убийството от телесните повреди и да се определи формата на вината. Именно в тази връзка по отношение на прекия алтернативен умисъл и развитата въз основа на него практика константно е прието, че умисълът за убийство действително не може да се предполага само по резултата, а чрез анализ на всички обстоятелства и това именно е направила апелативната инстанция. Анализирала е средството - дали е годно да причини смърт, мястото на ударите – дали са към жизнено важни органи, силата и броя, отношението – имало ли е предходен конфликт или закани, което също е налице по делото. Всичко това, както е казано и в постановлението, е изследвано. Именно по отношение на алтернативния умисъл се изяснява от ВС, че когато деецът предвижда като еднакво възможни два или повече престъпни резултата и желае настъпването на който и да е от тях, той действа с алтернативен умисъл.Това се счита за форма на пряк умисъл, тъй като смъртта е един от желаните варианти и за това при алтернативен умисъл има опит за убийство за разлика от евентуалния такъв. Всички тези постановки, залегнали в цитираното постановление не влизат в противоречие с аналитичната дейност на ВТАС.

По отношение на оплакванията на защитата и частния обвинител и граждански ищец за явна несправедливост на наказанието.

Не може да се сподели възражението за липса на мотиви и за това, че не са взети предвид всички основания от страна на съда за определяне размера на наказанията по двете обвинения.

Съдът съгласявайки се с посоченото от първата инстанция, допълнително е съобразил и още смекчаващи отговорността обстоятелства, като е определил наказанието в неговия минимум от 10 години „лишаване от свобода“ за обвинението по чл.115 вр. чл.18, ал.1 НК и 2 години „лишаване от свобода“ за чл.129, ал.2, пр.6 вр. ал.1 НК.

Същото се отнася и до искането на повереника на частния обвинител и граждански ищец за увеличение на наказанието. Както при защитата, така и тук не може да се приеме оплакването, че от мотивите на съда не можело да се разбере защо същият приема този размер на наказанията. Твърди се, че е налице прекомерно снижаване на наказанието, което може да се каже, че не отговаря на данните по делото, а и засегнатите от повереника в касационната жалба основания припокриват в по-голямата си част механизма на извършване на деянието и фактологията по реализацията на изпълнителното деяние, което излиза извън контекста на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Следва да се припомни, че оплакването на жалбоподателите е специфично касационно основание уредено в чл.348, ал.1, т.3 и ал.5 НПК. Това означава, че дори съдът правилно да е установил фактите и правилно да е приложил закона самото наказание е толкова несъразмерно, че се счита за незаконосъобразно. Практиката на ВКС в това отношение е, че наказанието би било несправедливо по смисъла на закона, когато очевидно не съответства на обществената опасност на деянието – определената санкция е твърде тежка или лека спрямо това колко сериозно е престъплението. В случая става въпрос за опит за убийство и нанесена средна телесна повреда, които се характеризират с арогантност и са могли в настоящия казус да доведат до летален изход, ако не е била медицинската намеса. От друга страна, същото това престъпление не се характеризира с по-голяма дързост или цинизъм от обичайните за такъв тип деяния. Съдът е съобразил и всички смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение личността на дееца и по този начин мотивирайки се основателно е преценил, че 10 години „лишаване от свобода“ отговарят на целите предвидени за това. Не може да се приеме, че определените наказания очевидно не съответстват на личността на дееца. Това е така, тъй като е отчетено, че към момента на деянието подсъдимият е бил реабилитиран, тоест деецът се счита за неосъждан. Взети са предвид и моралните качества на извършителя, неговата възраст и социално положение. Не са пренебрегнати нито смекчаващите, нито отегчаващите обстоятелства.Същите са съобразени с целите залегнали в чл.36 НК.

Следва да се отхвърли искането за приложение на чл.55 НК с института на условното осъждане. По делото не се наблюдават онези предпоставки залегнали в чл.55 НК, за да се приложи този текст от материалния закон.

Не е налице и „явна“ несправедливост. В практиката си ВКС нееднократно е имал възможност да посочи, че когато имаме такава несправедливост, следва да съществува драстично разминаване между това, което справедливостта изисква и постановеното от съда, което не се наблюдава в обжалваното решение. В случая определеното общо наказание ще помогне на дееца да се поправи, а е важно да се акцентира върху това и, че не е нарушен принципът на хуманизма.

По отношение на възражението на защитата за прекомерност на обезщетението и неговото намаляване, тъй като не били събрани доказателства за интензитета и продължителността на претендираните неимуществени вреди.

По делото съдът се е съобразил с наличната медицинска документация и свидетелските показания, които категорично установяват продължителността на лечението, медицинските манипулации и последствията от нанесените вреди. В този смисъл обезщетението не се явява прекомерно и несправедливо.

Основателно е искането за присъждане на допълнително сторените пред настоящата инстанция разноски за повереник от страна на частния обвинител и граждански ищец Т. Р. К., установени с представено пълномощно за сумата от 1500 лева.

Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице посочените в жалбите касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК и обжалваното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.

Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение с рег.№43 от 01.04.2025 година по описа на ВНОХД №128/2024 година на Апелативен съд – гр. Велико Търново.

ОСЪЖДА подсъдимия В. К. К. да заплати на частния обвинител и граждански ищец – Т. Р. К., сторените по делото разноски за ангажиране на повереник пред настоящата инстанция в размер на 1500(хиляда и петстотин) лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.