Недопустимост на решение при произнасяне само по евентуален иск за собственост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 102

София, 27.11.2020 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 819 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. П. К. и Р. Н. К. чрез пълномощника им адвокат Л. Н. против решение № 1254 от 4.11.2019 г., постановено по гр.д. № 1881 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 215 от 12.06.2019 г. на Районен съд-Карлово за уважаване на предявения от М. Д. Г., Д. Д. Г. и П. Д. Г. против К. П. К. и Р. Н. К. ревандикационен иск по отношение на празно дворно място с площ 686 кв.м., находящо се в [населено място], [община] и съставляващо УПИ ** в кв.34 по подробния устройствен план на селото и за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на констативен нотариален акт № 185 от 9.12.2016 г., том IV, рег. 8372, нот.дело № 753/2016 г. на нотариус № ***, като на ищците са присъдени разноски в размер на 1100 лв. за първоинстанционното производство и 780 лв. за въззивното производство.

М. Д. Г., Д. Д. Г. и П. Д. Г. чрез пълномощника си адвокат С. П.-К. в подаден писмен отговор, като претендират възстановяване на направените разноски.

С определение № 253 от 27.05.2020 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл.второ ГПК с цел преценка процесуалната допустимост на въззивното решение, в което липсват изводи, касаещи посоченото от ищците главно придобивно основание – договор за дарение от 1992 г. и наследствено правоприемство, а са формирани изводи само от отношение на наведеното с оглед отговора на исковата молба евентуално придобивно основание – придобивна давност.

Окръжен съд-Пловдив, разглеждайки оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение, е посочил, че ищците са основали претендираното право на собственост на наследствено правоприемство и придобивна давност, поради което и произнасянето на първоинстанционния съд на това основание е процесуално допустимо. Въззивният съд е изложил съображения, че в обстоятелствената част на исковата молба, от страна на ищците се сочи, от една страна, че същите са наследници по закон на Д. Д. Г., който придобил процесния имот – по дарение от 1992 г., както и по регулация от 1993 г., както и че считано от 1992 г. до смъртта на наследодателя /2014 г./, той и семейството му, /в т.ч. тримата ищци/, а след смъртта на наследодателя, неговите наследници-ищците, са ползвали процесния имот - празно дворно място от 686 кв.м., /съставляващо УПИ І**, кв. 34 по ПУП на [населено място], одобрен със заповед № 93/1992 г. при граници: улица,УПИ ** и УПИ **/; като ползването на имота продължило до 2017 г., когато ответникът премахнал оградата между имота на ищците и неговия имот. След подаване на отговора на исковата молба от страна на ответниците, от същите е подадена и молба, с която се заявява, че предявяват насрещен иск, /лист 44-45 от делото; по-късно, неприет за разглеждане от съда като недопустим/. Като в писмения отговор на насрещния иск, в срока по чл. 131 от ГПК, от страна на тримата ищци, изрично се заявява възражение за придобиване на процесния имот по давност от 1992 г. от наследодателя им Д. Г. до смъртта му през 2014 г., а след това – като владян от ищците, негови наследници по закон –до 2017 г., когато ответникът премахнал оградата между собствения му от запад имот и процесния. При тези констатации окръжният съд е приел, че в случая, ищците по първоначалния иск законосъобразно са упражнили правото си на възражение срещу иска на ответниците, в случая – възражение за придобиване на процесния имот по давност, съгласно чл.131, ал.2, т.5 от ГПК. Поради което и разглеждането на предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС, въз основа на заявено от ищците под формата на възражение - изтекла придобивна давност, като придобивно основание за претендирано от тях право на собственост, се явява допустимо, при което и се явява и допустимо обжалваното решение на районния съд постановено по този иск.

Въззивното решение и потвърденото с него решение на Районен съд-Карлово са процесуално недопустими.

В исковата молба М. Д. Г., Д. Д. Г. и П. Д. Г. са посочили, че са собственици на имота по наследство от Д. Д. Г., който го е придобил чрез дарение по нотариален акт № 63, том III, дело № 865/1992 г. за парцел * за имот пл. № * с площ от 442 кв.м. и по регулация за 230 кв.м., за което е издаден нотариален акт № 145, том I, дело № 378/1993 г., като през цялото време имотът е ползван от наследодателя, а след неговата смърт от тях, поради което ответникът никога не го е владял и ползвал и не е могъл да го придобие по давност, за което се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 185, том IV, рег. № 8372, дело № 753/2016 г. на нотариус рег. № ***.

В отговора на исковата молба ответниците К. П. К. и Р. Н. К. са оспорили иска с твърдения, че имот пл. № * по плана от 1992 г. е идентичен с имот пл. № * по обезсилена регулация и ищците не са собственици, тъй като парцел ** e придобит от К. К. от собственичката му Т. А. Т. срещу задължението за издръжката и гледането й с нотариален акт № 171, том I, дело № 426/1989 г., а няколко години по-късно Т. Т., която вече не е била собственик е дарила на наследодателя на ищците същия парцел вече означен като парцел ** с нотариален акт № 63, том III, дело № 865/1992 г. Поискали са съдът да обезсили нотариален акт за дарение № 63, том III, дело № 865/1992 г., тъй като касае вече продаден имот и нотариален акт № 145, том I, дело № 378/1993 г. за придобит по регулация имот, тъй като е издаден на основание нищожен нотариален акт.

След получаване отговора на исковата молба първоинстанционният съд е уведомил ответниците, че не е ясно дали предявяват насрещен иск и им е дал възможност да заявят предявяват ли насрещен иск и да заявят правния си интерес. В изпълнение на указанията ответниците са заявили, че предявяват насрещен иск, тъй като са налице документи за собственост на всяка от страните – за ищците по договор за дарение, а за ответниците по предхождащ го възмезден договор.

Районният съд е приел, че отговорът на исковата молба и уточняващата го молба съставляват предявен насрещен иск и е изпратил препис на ищците. Последните са подали писмен отговор, в който са изразили становището си, че насрещен иск не е предявен, а във връзка със заявеното от ответниците оспорване на правата им са заявили, че поддържат придобиването на собствеността въз основа на договора за дарение по нотариален акт № 63, том III, дело № 865/1992 г., придаване по регулация, удостоверено с нотариален акт № 145, том I, дело № 378/1993 г. и наследяване от Д. Д. Г., а при условие на евентуалност ако се приеме, че договора за дарение няма вещнопрехвърлителен ефект са заявили възражение за придобивна давност чрез владение осъществявано от наследодателя от 1992 г. и продължено от тях след смъртта му през 2014 г. до 2017 г., когато ответникът премахнал оградата между собствения му от запад имот и процесния.

Така изяснения от твърденията на страните предмет на доказване изисква изясняване на факта дали парцел **, придобит от ответника през 1989 г. и образуван по обезсилената регулация от 1955 г. е идентичен с парцел **, придобит от наследодателя на ищците по дарението от 24.07.1992 г. и образуван по регулацията, одобрена със Заповед № 93/1992 г. /като съдебно техническата експертиза е установила, че по регулацията от 1955 г. за имот пл. № * са отредени парцели * и *, а по регулацията от 1992 г. за същия имот вече с пл. № * – парцели * и * без да изследва парцел * по регулацията от 1992 г. с кой от парцелите по регулацията от 1955 г. е идентичен/. Необходимо е и изследване описанието на недвижимите имоти прехвърлени от Т. Т. на ответника през 1989 г. и на наследодателя на ищците през 1992 г. на кой от парцелите, отредени за неурегулирания й имот отговаря, както и изследване на границите, в които К. К. е придобил правата през 1989 г. и има ли промяна в тези граници при одобряване на регулацията от 1992 г.

След формиране на изводи относно горните факти съдът е следвало да се произнесе дали ищците се легитимират като собственици на спорните 686 кв.м. на основание на поддържаното от тях главно придобивно основание – договор за дарение, придаване по регулация и наследяване. Само ако прецени, че това придобивно основание не се е осъществило, съдът следва да разгледа дали ищците се легитимират като собственици на поддържаното евентуално придобивно основание – придобивна давност, като вземе предвид, че независимо, че ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, в настоящия процес същите основават претендираното право на собственост единствено на деривативно основание – договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 1989 г. между Т. Т. и К. К..

В доклада по делото първоинстанционният съд е приел, че ищците са заявили различните придобивни основания – деривативно и оригинерно – при условията на алтернативност и в решението по делото се е произнесъл дали ищците са придобили собствеността въз основа на придобивна давност. Вещно право може да бъде придобито само на едно придобивно основание, поради което при позоваване на деривативно и оригинерно придобивно основание, това може да стане само при условията на евентуалност, като деривативното основание е главно, а оригинерното – евентуално.

Съдебно решение, постановено по евентуално придобивно основание без да бъде разгледано и прието за неоснователно поддържаното главно придобивно основание се явява процесуално недопустимо като постановено по иск, спрямо който не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждането му, а именно произнасяне и приемане за неосъществило се главното придобивно основание. В мотивите на т.2в на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че при посочване на ново основание на иска за собственост наред или при условията на евентуалност с първоначално заявеното основание, се стига до обективно съединяване на два иска: искът за собственост, предявен на заявеното в исковата молба основание и искът за собственост, предявен на по-късно заявеното основание, като това обективно съединяване е допустимо, тъй като са налице както посочените в чл.210 ГПК предпоставки за обективно съединяване на искове за разглеждане в едно и също гражданско производство, така и предпоставките по чл.214, ал.1 ГПК за допустимост на изменението на иска: обективно съединените искове са насочени срещу един и същ ответник, подсъдни са на един и същ съд, подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство и при предявяването на втория иск се променя само основанието, но не и петитума на иска.

Настоящият съдебен състав не споделя тълкуването, дадено в решение № 74 от 30.10.2020 г. по гр.д. № 3167/2019 г. на ВКС, II гр.о., че в хипотеза, в която съдът е разгледал само евентуалния иск, без да се произнесе по главния иск, е налице непълнота на решението, която може да бъде преодоляна само по реда на чл.250 ГПК с постановяване на допълнително решение. Според правната теория /проф.Живко Сталев, „Българско гражданско процесуално право“, четвърто допълнено и преработено издание, ДИ „Наука и изкуство“, София, 1988 г., стр.417, както и девето преработено и допълнено издание, първо по действащия ГПК, Сиела, 2012 г., стр.516/ непълнота на решението е налице тогава, когато допълнителното решение може да се постанови без да се променя вече постановеното решение. Следователно непълнота, която може да бъде отстранена по реда на чл.250 ГПК е налице само тогава, когато независимо от това дали искът, по който съдът не се е произнесъл, е основателен или неоснователен, постановяването на допълнителното решение няма да доведе до промяна на постановеното вече решение и нарушаване на забраната на чл.246 ГПК. Когато обективното съединяване на искове е при условията на евентуалност, предпоставка за разглеждане на евентуалния иск е само неоснователността на главния иск, поради което в тази хипотеза не е налице непълнота на постановеното решение, която да може да бъде отстранена по реда на чл.250 ГПК, а е налице недопустимост на постановения съдебен акт, като постановен при липса на процесуална предпоставка, а именно произнасяне и приемане за неоснователен на главния иск.

Въззивният съд не е констатирал процесуално недопустимото произнасяне на районния съд само по евентуалното придобивно основание, но не и по заявеното в исковата молба главно деривативно придобивно основание, поради което потвърждавайки първоинстанционното решение също е постановил недопустимо решение.

Поради изложеното въззивното решение и потвъденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат обезсилени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Районен съд-Карлово съобразно указанията за предмета на спора в мотивите на настоящото решение.

При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по претенциите на страните за възстановяване на направените в настоящото производство разноски.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 1254 от 4.11.2019 г., постановено по гр.д. № 1881 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Пловдив и потвърденото с него решение № 215 от 12.06.2019 г. на Районен съд-Карлово.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от Районен съд-Карлово.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: