Правен интерес от иск срещу поръчител при погасен от длъжника дълг

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * отрицателен установителен иск * поръчителство

Р Е Ш Е Н И Е

№ 165

гр. София, 26.06.2026 год .

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на двадесет и първи април две хиляди и двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

при участието на секретаря Лилия Златкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1294 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „Банка ДСК” АД против решение № 1587/17.03.2025г. по в.гр.д. № 704/2024г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение № 17971/ 02.11.2023г. по гр.д. № 2330/ 2022г. на Районен съд –София, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Н. П. Н. дължи на „Банка ДСК“ АД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, в качеството си на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 26.06.2015г. и допълнителни споразумения към него, следните суми: сумата от 9357,38 лева - главница по договора за кредит, ведно със законна лихва от 20.09.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното погасяване, сумата от 23,39 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 11.09.2019г. до 19.09.2019г., сумата от 120 лева - разходи по изискуем кредит, сумата от 529,17 лева - възнаградителна лихва за периода от 15.04.2019г. до 10.09.2019г. и сумата от 11,88 лева - неустойка за забава за периода от 15.04.2019г. до 10.09.2019г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 08.10.2019г. по ч.гр.д. № 53 932 /2019г. на СРС, 64 състав, и производството по делото е прекратено.

Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Не споделя извода на съда, че с удовлетворяване на кредитора в рамките на образуваното изпълнително производство, в това число и разноски по принудително изпълнение, правният интерес на ищеца от водене и поддържане на иск с правно основание чл.422 ГПК е престанал да съществува. Твърди, че това разрешение е в противоречие с ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и практика на ВКС, обективирана в решение 118/12.12.2019г. по т.д. № 2288/2018г. От друга страна, наличието на подадено в срок възражение по чл.414 ГПК от Н. Н. и повдигнат съдебен спор относно вземането по заповедта за незабавно изпълнение препятства нейното стабилизиране спрямо възразилия поръчител. Излага становище, че след като ответникът поддържа възражението си и оспорва иска, а ищецът поддържа установителния иск, т.к. желае стабилизиране на заповедта за незабавно изпълнение спрямо поръчителя, то между страните е налице съдебен спор относно вземането, а оттам и правен интерес у ищеца да получи решение на този спор по същество. Поддържа се, че въпросът за съществуването или несъществуването на вземането няма нищо общо с правния интерес и с допустимостта на иска, а е от значение единствено за основателността на исковата претенция и се преценява от съда при постановяването на окончателния съдебен акт. В допълнение се излагат съображения, че отричането на правния интерес на кредитора да предяви и поддържа установителен иск по чл.422 ГПК срещу възразилия поръчител и прекратяването на исковото производство с влязъл в сила съдебен акт би имало за последица обезсилване на заповедта за изпълнение спрямо поръчителя и евентуално ангажиране на отговорност на кредитора за разноски в заповедното производство в полза на възразилия. Претендира разноски по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Ответникът по жалбата и по делото, Н. Н., в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски за настоящата инстанция.

С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос: „Налице ли е правен интерес у кредитора за водене на иск по реда на чл. 422 ГПК срещу поръчител за установяване съществуване на вземане, ако то е погасено чрез осъществено принудително изпълнение срещу невъзразилия срещу заповедта за изпълнение длъжник и изпълнителното производство срещу длъжника е приключило, на основание чл.433, ал.2 ГПК, след образуване на делото по чл.422 ГПК срещу възразилия поръчител, като последният поддържа възражението си по чл.414 ГПК?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:

По поставения процесуалноправен въпрос:

Искът за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, когато е спазен преклузивният срок по чл.415, ал.4 ГПК. Ако след подаване на заявлението настъпи факт, правопогасяващ съществуващото до този момент материално право на кредитора, който не представлява удовлетворяване на кредитора чрез проведено принудително изпълнение по ГПК срещу самия ответник по иска по чл.422 ГПК, този факт, на основание чл.235, ал.3 ГПК, следва да бъде взет предвид при разрешаването на спора по същество. Дадените в т.9, т. 11в и т.13 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения, че фактът на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес не може да бъде взет предвид, касаят хипотезата, в която длъжник по изпълнението по ГПК е ответникът по иска по чл.422 ГПК и не намират приложение в случаите, когато принудителното изпълнение по ГПК е проведено срещу трето лице, включително, когато то е солидарно отговорно с ответника по иска.

С оглед горното, настоящият състав на ВКС дава следния отговор на правния въпрос: Налице е правен интерес у кредитора за водене на иск по реда на чл. 422 ГПК срещу поръчител за установяване съществуване на вземане, ако то е погасено чрез осъществено принудително изпълнение срещу невъзразилия срещу заповедта за изпълнение длъжник и изпълнителното производство срещу длъжника е приключило, на основание чл.433, ал.2 ГПК, след образуване на делото по чл.422 ГПК срещу възразилия поръчител, като последният поддържа възражението си по чл.414 ГПК.

По касационната жалба:

С решение № 17971/ 02.11.2023 г. по гр. д. № 2330/ 2022 г. на Районен съд - София е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Н. П. Н. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, в качеството си на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 26.06.2015г. и допълнителни споразумения към него, следните суми: сумата от 9357,38 лева - главница по договора за кредит, ведно със законна лихва от 20.09.2019г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното погасяване, сумата от 23,39 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 11.09.2019г. до 19.09.2019г., сумата от 120 лева - разходи по изискуем кредит, сумата от 529,17 лева - възнаградителна лихва в за периода от 15.04.2019г. до 10.09.2019г. и сумата от 11,88 лева - неустойка за забава за периода от 15.04.2019г. до 10.09.2019г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 08.10.2019г. по ч.гр.д. № 53 932 /2019г. на СРС, 64 състав.

Безспорно по делото е, че с процесната заповед за изпълнение са осъдени кредитополучателя И. П. и поръчителя Н. Н. да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД сумите, предмет на заявлението и на предявения на 18.01.2022г. от банката срещу поръчителя Н. по реда на чл.422 ГПК положителен установителен иск, с оглед постъпило възражение от същата срещу заповедта за изпълнение на 27.11.2019г.

Безспорно е и обстоятелството, че длъжникът по договора за кредит И. П. не е подала възражение срещу заповедта за изпълнение в законоустановения за това срок, като образувано срещу нея изпълнително производство от банката - взискател, е прекратено на 28.01.2020г., на основание чл.433, ал.2 ГПК, поради удовлетворяване на всички вземания, за които е издадена заповедта за изпълнение, вкл. на разноските по изпълнението от длъжника в изпълнителното производство П..

В исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК, поръчителят Н. заявява, че не оспорва съществуването на вземанията по заповедта за изпълнение към момента на издаването й, но поддържа, че отговорността й е отпаднала, поради удовлетворяване на кредитора от имуществото на другото солидарно задължено лице - кредитополучателя П. по пътя на принудителното изпълнение по ГПК, насочено срещу последната.

Въз основа на горните факти, въззивният състав (решението е подписано с особено мнение на съдията - докладчик) е достигнал до извода, че поддържаните искове от банката срещу поръчителя - ответник, при напълно изплатен дълг от кредитополучателя и изцяло удовлетворени претенции са недопустими, поради което е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото, като издадената заповед за изпълнение спрямо поръчителя Н. Н. не е обезсилена. Мотивирано е, че кредиторът е удовлетворен - заплатени са му по изпълнителното дело всички суми по изпълнителния лист, включително разноските по изп. дело, поради което за ищеца след приключване на изпълнителното дело на 28.01.2020г. е престанал да съществува правен интерес от поддържане на иска по чл.422 ГПК и то предявен само срещу поръчителя. Посочено е, че с плащането (от длъжника) поръчителството се е погасило. Изложени са и съображения, че съгласно т.5г. и т.11г. от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като не се отхвърля искът, поради удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.

Настоящият състав на ВКС намира, че решението е неправилно.

Въззивният състав е извел липсата на правен интерес от иска на банката срещу поръчителя от факта на погасяване на вземането на кредитора въз основа на проведено след издаване на заповедта за изпълнение срещу кредитополучателя и поръчителя принудително производство по ГПК не срещу поръчителя, а срещу длъжника по договора за кредит. Касае се за правопогасяващ спорното материално право факт, настъпил след подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение (от който момент се счита предявен искът по чл.422 ГПК), поради което същият следва да бъде взет предвид при разрешаване на правния спор, на основание чл.235, ал.3 ГПК, с оглед на което този факт, е относим към основателността на иска, а не към неговата допустимост.

Нещо повече, въпреки че решаващият състав е достигнал до верния извод, че с плащането от длъжника се е погасило поръчителството (с оглед акцесорния характер на отговорността на поръчителя), неправилно е заключил, че това води до отпадане на правния интерес от завеждането на иска. Банката – заявител в заповедното производство има правен интерес от предявяване на иска по чл.422 ГПК, тъй като към момента на заявлението, от който момент искът се счита предявен (чл.422, ал.1 ГПК), вземанията на банката към поръчителя са съществували, като настъпването на правопогасяващ факт относно спорното материално право по време на висящността на исковото производство, изразяващо се в плащане на вземането от друго солидарно отговорно с ответника по иска лице, съгласно чл.235, ал.3 ГПК, води до зачитане на този факт при разрешаване на спора по същество, а не до отпадане на правния интерес от иска. Приемайки противното, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл.235, ал.3 ГПК и чл.422, ал.1 ГПК, което рефлектира и върху отговорността за разноските по чл.78 ГПК.

Решаващият състав не е съобразил факта, че погасяването на вземанията е станало въз основа на принудително изпълнение по ГПК, насочено не срещу имущество на поръчителя - ответник по иска по чл.422 ГПК за вземането, което има кредитора към поръчителя на основание договора за поръчителство, а срещу имуществото на другото солидарно отговорно лице – кредитополучателя, за вземането на кредитора срещу последния по договора за кредит, поради което неправилно е приел, че изплатените по изпълнителното дело от длъжника – кредитополучател, суми не могат да бъдат взети предвид в исковото производство, насочено срещу поръчителя. Съгласно дадените в т.9, т. 11в и т.13 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения, фактът на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес не могат да бъдат взети предвид, защото вземането на кредитора срещу длъжника по изпълнението е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение. В случая обаче длъжник по изпълнението по ГПК не е ответника по иска, поради което фактът на плащането от кредитополучателя (независимо дали е доброволно или посредством принудителен способ) следва да бъде взет предвид при разрешаване на спора между кредитора и поръчителя, на основание чл.235, ал.3 ГПК, като удовлетворяването на вземанията въз основа на принудително изпълнение срещу длъжника – кредитополучател има за правна последица отпадането на отговорността на поръчителя с оглед нейния акцесорен характер. Въззивната инстанция не е съобразила, че длъжник по изпълнението не е поръчителят, поради което е достигнала до неправилния извод, че заплатените от другото солидарно задължено лице суми в изпълнителното производство по ГПК не биха могли да доведат до отхвърляне на иска срещу поръчителя. Тъй като не е налице удовлетворяване на вземането на кредитора срещу ответника по иска чрез проведено принудително изпълнение срещу последния по реда на ГПК, даденото от ВКС задължително тълкуване в т.9, т. 11в и т.13 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, визирано по-горе, в случая не намира приложение.

Предвид горното, въззивното решение, с което е обезсилено първоинстанционното решение, е неправилно и следва да бъде отменено, като делото се върне на въззивната инстанция за ново разглеждане, при което същата следва да се произнесе по съществото на спора.

При новото разглеждане на делото въззивният съд трябва да присъди и разноските за настоящото производство съобразно правилата на чл.78 ГПК, като съобрази, че искът по чл.422 ГПК се счита предявен от момента на заявлението, а не от подаването на исковата молба.

Водим от горното, на основание чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 1587/17.03.2025г. по в.гр.д. № 704/2024г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение № 17971/ 02.11.2023г. по гр. д. № 2330/ 2022г. на Районен съд – София.

ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.