Отговорност на курсант за неизпълнение на заповеди при домашен отпуск по болест

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпления против подчинеността и военната чест * приложение на чл. 78а НК * малозначителност на деянието * частична отмяна на съдебен акт * оправдаване от касационната инстанция * изменение на съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е

№ 34

Гр. София, 26 януари 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА

и след становище на прокурора от ВКП КИРИЛ ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 867/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационни жалби на упълномощените защитници на подсъдимия Н. Г. Г., адв. С. С. и адв. С. К. срещу въззивно решение № 14/22.07.2024 г. на Военно-апелативен съд- София, постановено по в.н.о.х.д. № 17/2024 г. по описа на същия съд.

В жалбите на защитата са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК. Оспорва се обективната и субективна съставомерност на деянието по чл. 380, ал.1 от НК по съображения за временна нетрудоспособност на подсъдимия за инкриминирания период, за което е бил снабден с болничен лист, който не е бил анулиран по съответния законов ред, поради което следва да се счита за истински. Последното определя поведението на дееца по провеждане на домашно лечение като правомерно и в съответствие с разпоредбата на чл. 109, ал.1 от Правилника за вътрешния ред и дисциплина на /учебно заведение/, както и с предписанията на чл. 110, ал. 1 и 2 от същия правилник.

В контекста на горното се оспорва законосъобразността на инкриминираните заповеди, / в жалбата се навеждат доводи за неправилна оценка на доказателствата по тяхното издаване, без писмено свидетелство за това и без данни да са стигнали до знанието на подсъдимия/ които подсъдимият не е изпълнил, поради предписание в издадения болничен лист на конкретно място на изпълнение на лечението, което може да се промени само чрез издаване на нов болничен лист, което не е било извършено от медицинско лице. Поведението му по провеждане на лечението се определя и като съответно на изискванията на разпоредбата на чл. 207, ал.2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Р България /ЗОВС на РБ/, както и с тази на чл. 299 от същия закон, разгледана във вр. с чл. 162, ал.1 и 2 от Кодекса на труда /КТ/. В жалбата се посочва, че и временната нетрудоспособност на подсъдимия за инкриминирания период, която е била законосъобразно установена с болничен лист, който не е бил обжалван, респективно анулиран изключва вината му относно неявяването му във факултета през периода на предписаното лечение. Отделно се акцентира върху липсата на създадени във факултета условия за провеждане на лечение спрямо болни курсанти, което е било въведено като практика след процесният случай. С оглед изложеното се поддържа тезата, че деянието не съставлява престъпление, алтернативно се иска приложението на чл. 9, ал.2 от НК, поради наличието на съответните предпоставки, в частност явно незначителна обществена опасност на извършеното деяние.

Алтернативно поддържаното с жалбата искане за намаляване на наложеното наказание се мотивира с доводи за явната му несправедливост по съображения за превалиране на целите на генералната превенция без да се съобрази индивидуалната обществена опасност на дееца и тази на извършените деяния. Както и че неправилно в тежест на подсъдимия е отчетена престъпната упоритост при извършване на първото престъпление без да се вземе предвид, че се касае за продължавана престъпна дейност, която се състои от отделни деяния. По изложените съображения се прави искане за прилагане на разпоредбата на чл. 55 от НК и налагане на наказание пробация.

В касационната жалба на адв. К. се навеждат и доводи за това, че деянието по чл. 380, ал.1 от НК представлява дисциплинарно нарушение, поради ниската му тежест.

В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощените защитници на подсъдимия Г., адвокатите С. и К. поддържат касационните си жалби с релевираните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК и по изложените в подкрепа на същите съображения, както и с направените алтернативни искания за оправдаване на подзащитния им; за прилагане на разпоредбата на чл. 78а от НК или за намаляване на наложеното наказание.

Позовават се на обективната и субективна несъставомерност на извършените деяния, поради наличие на основание за неявяване на дееца във факултета за обучение, а именно валиден болничен лист, като заповедите за неговото игнориране се считат за незаконосъобразни, поради което тяхното неизпълнение не може да породи правни последици.

Подсъдимият Г. пред ВКС заявява, че иска да служи на родината си, като в последната си дума моли да бъде признат за невинен и оправдан по предявените му обвинения.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура, пред касационната инстанция застъпва становище за частична основателност на жалбите на защитата на подсъдимия, като счита, че наложеното наказание следва да се намали при условията на чл. 55 от НК и се определи на пробация. Сочи, че представения от дееца болничен лист е бил фиктивен, което е налагало той да изпълни заповедите на неговите началници за явяване във факултета, поради което е осъществил престъпните състави на двете престъпления, но степента му на обществена опасност е ниска и поради наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства следва да се приложи текста на чл. 55 от НК.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите от касационните жалби на защитата на подсъдимия и становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

С присъда № 3/ 26.01.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 100/2024 г. по описа на Военен съд - Сливен подсъдимият сержант Н. Г. Г. е признат за виновен в това, че през периода от 19.12.2022 г., до 20.12.2022г. във Факултет „А, ПВО и КИС“ –/населено място/при условията на продължавано престъпление /шесткратно/ не изпълнил заповеди на началника си лейтенант М. П. Д. на длъжност „Командир на взвод“, на лейтенант В. Д. Д. на длъжност „Командир на взвод“ и на капитан М. И. Т. на длъжност „Командир на втора курсантска батарея“, поради което и на осн. чл.372, ал.1, пр.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от четири месеца, като е оправдан по обвинението за извършване на деянията в условията на съвкупност.

Със същата присъда подсъдимият Г. е признат за виновен в това, че през периода от 21.00 часа на 18.12.2022 г. до 17.30 часа на 21.12.2022 г. във Факултет „А, ПВО и КИС“ – /населено място/ не се явил на служба от отпуск за срок от едно до три денонощия, поради което и на осн. чл.380, ал.1 от НК и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца.

С присъдата на военния съд, на осн. чл. 23, ал.1 от НК на подсъдимия Г. е определено едно общо най-тежко наказание измежду наложените по делото, в размер на четири месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено с три годишен изпитателен срок, на осн. чл.66, ал.1 от НК, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата на военния съд разноските по делото са възложени в тежест на подсъдимия Г..

С въззивно решение №14/22.07.2024 г. по в.н.о.х.д. № 17/2024 г. на Военно-апелативен съд присъдата на Военен съд – Сливен е потвърдена изцяло.

Касационните жалби на защитата на подсъдимия Г. са подадени в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което подлежат на разглеждане, като разгледани по същество се явяват частично основателни.

В касационните жалби на защитата са посочени изрично касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и 3 от НПК, които се поддържат и пред ВКС. Независимо от това в касационната жалба на адв. К. се съдържат изолирани доводи срещу доказателствената дейност на въззивния съд, като се оспорва доказателствената обезпеченост на фактическите му изводи, че подсъдимият е възприел лично инкриминираните заповеди на неговите началници, както и че същите са били отправени директно към него.

Цитираните съображения по естеството си представляват оплакване по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, което налага касационната проверка да обхване и този касационен довод, независимо от липсата на изричното му посочване, което не е процесуална пречка ВКС да го включи в пределите на проверката си, доколкото е заявено в касационната жалба на защитата, депозирана в срока по чл. 350, ал.2 от НПК.

Не се намери за основателно оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилна оценка на наличните по делото доказателства за начина на отправяне от преките му началници и възприемане от страна на подсъдимия на инкриминираните устни заповеди, съдържащи разпореждания за извършване на конкретно определени действия. Фактическите изводи на контролирания съд са основани на обективен прочит на гласните доказателствени средства, изходящи от свидетелите Д., Д. и Т., отправили процесните заповеди, които са взаимосвързани и кореспондират взаимно относно тяхното съдържание. В същата посока са и показанията на свидетелите И. и Д., както и обясненията на подсъдимия Г. относно проведената лична и телефонна комуникация с преките му началници, командири и останалите служители във военния състав на поделението. В подкрепа на установените факти са и писмените заповеди от Декана на факултета относно лечението на подсъдимия за процесния период и приложената разпечатка от комуникация по приложението „Вайбър“ между свидетеля Т. и подсъдимия Г., която е с идентично съдържание / независимо, че ВКС не се съгласява с правната оценка на тази комуникация, което ще бъде обсъдено по-долу/.

При тези данни оспорените фактически изводи на контролирания въззивен съд по отправянето и възприемането на неизпълнените заповеди са изградени на базата на правилна интерпретация на цитираната доказателствена съвкупност и са доказателствено обезпечени в изискуемата от закона степен, поради което не се констатират допуснати съществени процесуални нарушения по оценката и интерпретацията на релевантните доказателства и в процеса по формиране на вътрешното убеждение на военно-апелативния съд по оспорените в жалбата факти.

С оглед изложеното, оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК се намери за неоснователно.

По оплакването за нарушение на материалния закон по обвинението за престъпление по чл. 372, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК:

Оплакването се намери за неоснователно. В рамките на установените факти материалният закон е приложен правилно. Подсъдимият Г. в качеството на курсант младши сержант във факултет „ А, ПВО и КИС“ – /населено място/ се явява адресат на отправените от преките му началници заповеди, предмет на обвинението,/с изключение на заповедта, отправена по мобилното приложение „Вайбър“/ от съдържанието на които се установява връзката им с военната му служба. Инкриминираните заповеди, част от които са с идентично съдържание се отнасят до явяването на подсъдимия в канцеларията на командира на батареята и до връщането му във факултета, в който провежда военното си обучение, с цел осъществяване на предписаното му лечение на територията на военното учебно заведение.

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.1 от Устава за войсковата служба на въоръжените сили на Република България / Устава / военно служещите са длъжни да уведомят непосредствения си командир при заболяване, след което да потърсят медицинска помощ. Подсъдимият е представил болничен лист в уверение на необходимостта от отсъствие от учебни занятия и относно причината за невръщането му от гарнизонен отпуск, от съдържанието на който е установено, че не е бил настанен на лечение в болнично заведение, а му е било предписано амбулаторно лечение, поради което отправените от преките му началници заповеди за присъствие във факултета по време на това лечение са по повод задълженията му като обучаем във военно учебното заведение и са пряко свързани военната му служба./ съгласно чл.8, ал.1 от Устава заповед е всяко писмено или устно нареждане, отдадено от пряк началник към военнослужещи, което е свъзрано с военната служба и е в съответствие с неговите права и задължения/.

Заповедите са били отправени устно от преките началници на подсъдимия, в негово присъствие и чрез разговор по телефона, поради което са били възприети лично от него, като от съдържанието им се установява, че дължимото поведение, което военнослужещият е следвало да изпълни в резултат от тяхното отправяне спрямо него е било ясно и недвусмислено формулирано. Не е налице процесуална пречка за отправяне на устна заповед от прекия началник на лицето чрез отдалечена комуникация, по телефон, чрез радиовръзка или др. мобилни средства за комуникация, в зависимост от местоположението на лицата, което може да е отдалечено, но въпреки това да се изисква осъществяване на определени действия или бездействия във връзка с военната служба, която лицето изпълнява.

С издаването на инкриминираните заповеди за подсъдимия възниква задължение за тяхното изпълнение, което е допустимо да се преклудира единствено на основание чл. 8, ал.5 от Устава - ако чрез тях се накърнява личното достойнство на военнослужещите или ако налагат извършване на очевидно престъпление, каквито хипотези не се установяват от тяхното съдържание./чл.142, ал.2 от Устава/.

В случай на несъгласие от страна на лицето, към което е отправена заповедта, военнослужещият разполага с възможност да сигнализира по-горестоящия си началник, но не и да откаже нейното изпълнение или да не го осъществи. Неправомерната заповед, която не налага извършване на престъпление не освобождава военнослужещият от нейното изпълнение, който е длъжен да я изпълни безпрекословно, точно и в срок, което е израз на принципа на единоначалието в българската армия / чл.7 от Устава/.

С оглед изложеното, не се установи неправилно приложение на материалния закон за престъплението по чл. 372, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, с изключение на заповедта, издадена по приложението „Вайбър“, която не е отправена по предвидения в Устава ред, чрез устно разпореждане, което да се възприеме непосредствено от военнослужещия или в писмена форма, съобразно нормативните изисквания на Устава, поради което не може да породи правни последици свързани с неизпълнението й, но отстраняването на това несъответствие във въззивното решение не е в правомощията на ВКС по чл. 354, ал.2, т.2 от НПК, поради което само следва да се констатира в настоящото решение.

С оглед изложеното, правилно решаващите съдилища са приели от правна страна, че в рамките на установените факти за неизпълнение на устни заповеди, отправени спрямо военнослужещ от негови преки началници, за които не са налице основанията по чл. 8, ал.2 от Устава да не бъдат изпълнени от техния адресат, извършеното от Г. деяние се субсумира в престъпния състав на нормата на чл. 372, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК.

Не са налице предпоставки за прилагане на разпоредбата чл.9, ал.2 от НК за престъплението по чл. 372, ал.1 от НК, тъй като обществената опасност на това деяние не е явно незначителна, преценена съобразно механизма на неговото извършване. Подсъдимият е пренебрегнал заповеди на преките си началници и на по-горестоящия от тях неколкократно, като е проявил демонстративно неуважение към тях чрез начина на комуникиране при получаването на част от заповедите, което сочи на завишена степен на обществена опасност на извършеното деяние.

Възражението на защитата, че се касае за дисциплинарно нарушение също не може да се приеме за основателно, доколкото инкримираното деяние не може да се окачестви като нарушение на военната дисциплина по смисъла на чл.241 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Републка България, в които случаи се ангажира дисциплинарната отговорност на военнослужещите, а осъществява състав на престъпление, за което се носи наказателна отговорност.

По приложението на закона за престъплението по чл. 380, ал.1 от НК:

Жалбата в тази й част е основателна, доколкото независимо, че от фактите по делото се установява формално обективната съставомерност на деянието по този законов текст, обществената му опасност е явно незначителна, поради което извършеното деяние не съставлява престъпление и за подсъдимия са налице предпоставките по чл.24, ал.1, ал.1 от НПК, вр. чл. 9, ал.2 от НК за неговото оправдаване.

Не се намери за основателно възражението от жалбата, че деянието на подсъдимия е несъставомерно по този законов текст.

С въззивното решение подсъдимият Г. е признат за виновен относно това, че неправомерно се е отклонил от военна служба за времето от 18-21.12.2022 г. като не се е явил на служба от отпуск. Съгласно фактическите изводи на военноапелативния съд подсъдимият е бил в отпуск по болест за периода от 19 до 23 декември 2022 г., като за времето от 19 до 21.12 е провел лечението си в домашни условия. Издаденият на подсъдимия болничен лист не е бил анулиран и впоследствие е послужил като основание след завръщането на подсъдимия във факултета да се продължи назначеното му лечение до края на предписания срок в същия болничен лист, което е било по нареждане на неговите началници, които са го приели за действителен документ.

Независимо от валидността на медицинския документ, издаването му не е основание за освобождаване от военна служба, с оглед предписания в документа режим на лечение на подсъдимия, който е бил домашно амбулаторен.

Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 от Устава при заболяване военнослужещите са длъжни да уведомят прекия си командир, след което да потърсят медицинска помощ, а съгласно ал.2 на същия текст в зависимост от характера на болестта им се предписва амбулаторно лечение или се изпращат в лечебно заведение за специализирана медицинска помощ.

Съгласно приетите от решаващите съдилища факти подсъдимият се е явил след изтичане на срока на отпуска, който е бил до 23.12.2022 г., като на 19.12. се върнал във факултета и представил издадения му болничен лист, който бил заверен от медицинската служба във военното училище. Във връзка с предписания режим, който не включвал болнично стационарно лечение, началникът на подсъдимия, свидетелят Д. му издал устна заповед да се яви в канцеларията на командира на батареята и да го изчака там, която той не изпълнил и напуснал района на факултета.

При тези фактически данни неявяването на подсъдимия за провеждане на лечение в общежитието към факултета по естеството си представлява отклонение от военна служба, чието изпълнение не се прекратява с установяване на временна неработоспособност на подсъдимия по реда на Наредбата за медицинската експертиза чрез издаване на болничен лист.

Неявяването на дееца за провеждане на назначеното му лечение във факултета, в който се обучавал, при наличието на издадени заповеди от преките му началници относно мястото където да се осъществи амбулаторното лечение е отклонение от военна служба, тъй като наличието на валиден медицински документ, удостоверяващ временната му нетрудоспособност, в който е назначено амбулаторно лечение не го освобождава от задълженията по изпълнение на военната му служба, а само въвежда определени ограничения по тяхното изпълнение, предвид влошеното му здравословно състояние.

Съгласно приетите от решаващите съдилища факти верността на документа не е била оспорена, което се установява и от издадените впоследствие заповеди от преките му началници, назначеното лечение да продължи след връщането на подсъдимия във факултета на 21.12. и да се проведе в учебното заведение до 27.12.2021 г., но това обстоятелство не е елемент от фактическия състав на деянието по чл. 380, ал.1 от НК, което е на формално извършване и се състои в отклонение от военна служба, която подсъдимият за процесния период е изпълнявал във факултета, в който се обучавал.

Неоснователно е възражението на защитата, че подсъдимият е действал в съответствие с Правилника за вътрешния трудов ред в /учебно заведение/ , съгласно които правила поведението му не е било неправомерно. В разпоредбата на чл. 109 от същия правилник е предвидено, че курсантите се освобождават от задължения по учебен план за време определено от компетентните медицинските органи, като по силата на чл. 110 от правилника те се ползват от това свое право след заверяване на болничния лист в медицинския пункт на факултета и след уведомяване на съответния командир или началник. Съгласно разпоредбата на чл. 111 от същия правилник курсантите се ползват от правото си по чл. 109 със заповед на декана на факултета, каквато по отношение на Г. не е била издавана. Първоначално издадената от декана на факултет „ А, ПВО и КИС“ заповед, съгласно която подсъдимият е бил освободен от учебни занятия и отчислен от храна е била издадена след като подсъдимият е съобщил в разговор по телефона, че се намира в болнично заведение, като след представяне на болничния му лист, който не е съдържал подобно предписание е била отменена и е издадена нова писмена заповед, с която се задължава да проведе леченето си в района на факултета. Подсъдимият е получил и многократни устни заповеди да се яви в учебното заведение, където да проведе назначеното му лечение, които той не е изпълнил и вместо това самоволно се отклонил от военната си служба.

С оглед изложеното, при фактическите изводи за това, че подсъдимият не се е явил в учебното заведение след приключване на гарнизонния му отпуск без основание, като медицинският документ, установяващ временната му нетрудоспособност е съдържал предписание за лечение при домашен амбулаторен режим, при издадени заповеди да проведе лечението си на територията на факултета, изводите на съда, че деецът се е отклонил от военна служба за инкриминирания период почиват на вярна правна оценка на съдържанието на наличните доказателства.

Независимо от формалната реализация на фактическия състав на престъплението, с оглед констатираната явно незначителна обществена опасност на деянието същият следва да се оправдае по обвинението по чл. 380, ал.1 от НК, на осн. чл.24, ал.1, т.1 от НПК, вр.чл.9, ал.2 от НК, като се отменят присъда и въззивното решение в тази им част.

При преценката за степента на обществена опасност на това престъпление се взеха предвид обстоятелствата по неговото извършване, а именно фактите, че подсъдимият е останал в дома си, поради заболяване, за което му е било назначено лечение в условията на домашен амбулаторен режим и данните по делото, че до този случай военнослужещите не са изпълнявали лечението си на територията на факултета и присъствието на подсъдимия за да се лекува във факултета е било прецедент в учебното заведение. Тази практика е била въведена след извършването на процесното деяние, в която връзка са били издадени съответни заповеди на Декана на факултета и са били приети нарочни правила за организацията и провеждането му, каквито към процесния период не са били издадени.

Не без значение е и обстоятелството за механизма на изпълнителното деяние чрез което е бил осъществен състава на престъплението отклонение от военна служба, което е било реализирано чрез лечение в условията на дома на подсъдимия, а не във факултета, където се е провеждало военното му обучение,/където впоследствие подсъдимият е продължил да се лекува по нареждане на неговите началници/ което разкрива значително по-ниска обществена опасност на деянието в сравнение с обичайните случаи на престъпления по чл. 380, ал.1 от НК

В същата посока може да се оцени и обстоятелството, че издаденият на подсъдимия болничен лист е бил за срок от седем дни, като Г. се е върнал обратно доброволно преди срока на изтичането му и е провел останалата по-голяма част от лечението си на територията на факултета.

От показанията на преките началници на подсъдимия се установява, че при първоначалното отдаване на заповедите подсъдимият е проявил неразбиране на естеството на задължението да проведе назначеното му лечение на територията на учебното заведение, но впоследствие е коригирал поведението си в положителна насока и е проявил голяма доза критичност към постъпката си.

Степента на обществена опасност на подсъдимия като деец също се оцени като изключително ниска. От наличните по делото характеристични данни се установява, че се касае за изпълнителен и добросъвестен курсант, който е преустановил всякакви нарушения в дисциплината при носенето на службата и е демонстрирал критично отношение към постъпката си в кратки срокове след извършването й.

Съвкупната преценка от изложените обстоятелства, определящи обществената опасност на деянието по чл. 380, ал.1 от НК като явно незначителна и предвид ниската лична обществена опасност на подсъдимия като деец обуславят извода за приложението на чл. 9, ал.2 от НК за това престъпление и освобождаването на подсъдимия от наказателна отговорност за неговото извършване в какъвто смисъл следва да се измени въззивното решение чрез отмяна в тази му част, с която е потвърдена осъдителната присъда на първия съд за същото престъпление .

С оглед оправдаването на подсъдимия за престъплението по чл. 380, ал.1 от НК отпада забраната по чл. 78а, ал.6 от НК и са налице предпоставките по чл. 78а, ал.1 от НК за освобождаването му от наказателна отговорност за престъплението по чл. 372, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК / предвиденото наказание за това престъпление е до две години лишаване от свобода, подсъдимият не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност и от престъплението не са настъпили вреди/, с налагане на административно наказание глоба, което е в правомощията на ВКС по чл.354, ал.1, т.3 от НПК. Предвид броя на неизпълнените заповеди, размерът на глобата следва да се определи на максималния предвиден размер от 5000 лв.в разпоредбата на чл.78а от НК.

По изложените съображения въззивното решение следва да се измени съобразно изложеното по-горе, като се оправдае деецът по обвинението за престъпление по чл. 380, ал.1 от НК, на осн.чл.24, ал.1, т.1 от НПК, вр. чл.9, ал.2 от НК и се отменят присъдата и решението в тази им част. Въззивното решение следва да се измени и в частта относно престъплението по чл. 372, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК, като на осн. чл. 78а от НК деецът се освободи от наказателна отговорност за извършването на това престъпление и му се наложи административно наказание – глоба в размер на 5 000 лв.

В останалата част решението следва да се остави в сила.

Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1, т.2 и 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 14/22.07.2024 г. на Военно-апелативен съд-София по в.н.о.х.д. № 17/2024 г. в частта, с която е потвърдена присъда № 3/ 26.01.2024 г. по н.о.х.д. № 100/2024 г. по описа на Военен съд – Сливен, с която подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 380, ал.1 от НК и му е наложено наказание в размер на три месеца лишаване от свобода, като на осн. чл.24, ал.1, т.1 от НПК, вр. чл.9, ал.2 от НК го ОПРАВДАВА по предявеното му обвинение по чл. 380, ал.1 от НК.

ОТМЕНЯ въззивното решение в частта относно приложението на чл. 23, ал.1 от НК.

ИЗМЕНЯ въззивното решение в частта, с която е потвърдена присъда № 3/ 26.01.2024 г. по н.о.х.д. № 100/2024 г. по описа на Военен съд – Сливен, с която подсъдимият Г. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 372, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК и вместо това на осн. чл. 78а, ал.1 от НК го освобождава от наказателна отговорност за същото престъпление като му налага административно наказание глоба в размер на 5000 / пет хиляди/ лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: