Собственост върху сграда при ненадлежно учредено право на строеж и приращение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 498

гр. София, 20.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4966 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С Определение № 490 от 04.02.2025 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 276 от 19.07.2023 г. по в.гр.д.№ 269/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която, след частичното отменяване на Решение № 260001 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 381/2020 г. по описа на Районен съд – Велинград, по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на още 4/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място] (разлика над отречените с решението на РС 9/20 ид.части до размера на отречените с решението на ОС 13/20 ид.части).

Касаторите О. Й. Б., представляван от адвокат Г. П. от АК – П., и А. А. Б., представлявана от адвокат В. Д. от АК – П., считат, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно и молят същото да бъде обезсилено, а производството – прекратено, евентуално – да се постанови неговото отменяване в обжалваната част, като ВКС да постанови частичното отхвърляне на предявения иск. Поддържат, че ищецът А. Р. К. притежава само 1/24 ид.част от процесната сграда (а не 1/20 ид.част, както е приел окръжният съд), поради което няма правен интерес да иска установяване на права, които не притежава. При произнасянето по съществото на спора въззивният съд неправилно е изтълкувал съдържанието на съгласието, постигнато между З. И. Ч., като продавач, и касаторите, като купувачи, обективирано в н.а.№ 108 от 30.04.2020 г., въз основа на което е формирал неправилни изводи относно обема права, придобити от касаторите по отношение на процесната сграда. Претендират разноски за трите инстанции.

Препис от касационната жалба е връчен на ответника по касация А. Р. К., който не е подал писмен отговор и не е изпратил представител в проведеното открито съдебно заседание.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на данните по делото и доводите на страните, в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение е упражнен инстанционен контрол по отношение на първоинстанционното Решение № 260001 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 381/2020 г. по описа на Районен съд – Велинград, с което, по предявени от А. Р. К. отрицателни установителни искове за собственост е признато за установено по отношение на А. Р. К., че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на 9/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и е отхвърлен иска за разликата до предявения размер от 19/20 ид.ч. от сградата.

Районният съд се е произнесъл и по иск на А. Р. К. срещу З. И. Ч., по който (по съображения, че ответницата притежава 2/20 ид.части) е признато за установено, че тя не е собственик на 18/20 ид.ч. от сградата с идентификатор *** по КККР на [населено място] и е отхвърлен иска за разликата до предявения размер от 19/20 ид.ч.

Сезиран с въззивна жалба единствено от ищеца А. Р. К., но насочена срещу всички части на първоинстанционното решение с оплаквания, че същото е нищожно, недопустимо и неправилно, въззивният съд е постановил частично отменяване на акта на РС – Велинград, вместо което е признал за установено по отношение на А. Р. К., че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на още 4/20 ид.ч. от еднофамилна двуетажна жилищна сграда (къща) с идентификатор *** и със застроена площ от 118 кв.м., построена в ПИ с площ от 646 кв.м. и с идентификатор *** по КККР на [населено място], обл. П. от 2010 г.

В останалите му части (с която искът срещу О. Й. Б. и А. А. Б. е уважен за 9/20 ид.части от сградата и е отхвърлен за оставащите 6/20 ид.части до пълния предявен размер на претенцията, както и произнасянето по иска срещу З. И. Ч.) решението на РС – Велинград е потвърдено.

Така въззивният съд е приел, че претенцията на А. Р. К. срещу О. Й. Б. и А. А. Б. е основателна за общо 13/20 ид.ч. от сградата (което изрично е подчертано в решението на ОС – Пазарджик), като срещу решението на РС – Велинград в частта, с която искът срещу касаторите е уважен за 9/20 ид.части О. Й. Б. и А. А. Б. не са подавали въззивна жалба. С оглед последното обстоятелство, съобразявайки принципа на инстанционната изчерпателност, с постановеното по настоящото дело Определение № 490 от 04.02.2025 г. ( влязло в сила в тази му част като необжалвано) ВКС е оставил без разглеждане касационната жалба на О. Й. Б. и А. А. Б. в частта й, с която е обжалвана частта от въззивно Решение № 276 от 19.07.2023 г. по в.гр.д.№ 269/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с която е потвърдено Решение № 260001 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 381/2020 г. по описа на Районен съд – Велинград в частта, с която по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на 9/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място] и в посочената част касационното производство е прекратено .

Така задача на настоящото производство е да се упражни инстанционен контрол върху произнасянето на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която (след частичното отменяване на Решение № 260001 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 381/2020 г. по описа на Районен съд – Велинград) по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на още 4/20 ид.ч. (разликата над 9/20 ид.части до 13/20 ид.части) от сградата с идентификатор *** по КККР на [населено място].

От събраните по делото доказателства се установява, че бащата на ищеца - Р. А. К. (Г. А. К.) е сключил граждански брак с А. А. К. (А. А. К.) на 14.03.1958 г.

Бащата на ищеца е починал на 14.05.1995 г. и е оставил за наследници по закон преживялата съпруга - А. А. К. (А. А. К.), децата си от предходен брак А. Р. Б., Д. Г. К., З. Г. С., А. Р. К. (Ц. Г. К., ищецът), както и общият за двамата съпрузи син Ш. Р. К. (М. Г. К.).

А. А. К. е починала на 14.03.2008 г. и е оставила за наследници по закон своите деца Д. Ю. М., Г. Й. С., К. Ю. С., М. Й. С., както и общият за двамата съпрузи син Ш. Р. К..

Общият за съпрузите син и брат на ищеца - Ш. Р. К., е починал на 09.11.2018 г., неженен, без деца.

С констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 11 от 21.01.1974 г., съставен от Велинградски районен съдия, Г. А. К. (Р. А. К.) е признат за собственик на основание покупко-продажба и давностно владение, продължило повече от 10 години относно дворно място от 614 кв.м., за което е отреден парцел * за имот пл.№ * в кв. 53 по плана на [населено място] от 1973 г., заедно с построената върху имота една къща с площ 50 кв.м., при посочени съседи.

С декларация с нотариална заверка на подписите, издадена на основание чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), подадена и подписана от Г. А. К. (Р. А. К.) на 03.10.1978 г., за която въззивният съд е приел, че е „вписана в нотариалните книги на ГНС - Ракитово под № 675 от 03.04.1974 г.“, е записано, че деклараторът е собственик на парцел *-*, кв. 53 по плана на [населено място], както и че съгласно чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) дава съгласието си на Ц. Г. К. (ищеца А. Р. К.) от [населено място] да построи етаж на свое име в посочения имот. Имената на декларатора са изписани собственоръчно, като декларацията е подписана и от председателя и секретаря на Градски общински съвет - Ракитово.

Според строително разрешение № 36 от 20.06.1980 г., издадено от ОНС - Ракитово, на М. Г. К. и на Ц. Г. К. е разрешено да построят нова жилищна сграда върху 91,35 кв.м. в парцел *-* от кв. 53 по плана на [населено място], при дадена строителна линия от същата дата.

С нотариален акт № 110/1983 г. на нотариус при РС - Велинград бащата на ищеца Г. А. К. (Р. А. К.) е продал на сина си М. Г. К. (Ш. Р. К.) срещу задължение за издръжка и гледане на продавача и на съпругата му и майка на купувача - А. А. К., 1/2 идеална част от парцел *-* в кв. 53 по плана на [населено място], целият с площ от 761 кв.м., ведно с находящата се в парцела едноетажна къща на 50 кв.м. с право на пожизнено ползване на две стаи от последната от прехвърлителя и съпругата му.

От основното заключение на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че процесната сграда с идентификатор *** е двуетажна жилищна сграда със застроена площ 118 кв.м. и е построена след издаването на разрешението за строеж през 1980 г. Преди изграждането й в имота е съществувала друга жилищна сграда, с по-малка площ - 45 кв.м. Новата сграда включва и площ извън застроената площ на старата, която е съборена. Новата сграда е проектирана с приземен етаж, с гараж и два жилищни етажа, с достъп от вътрешна стълбищна клетка, на всеки от етажите е разположено едно жилище, съдържащо изискващите се съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУТ помещения (входно антре, две спални, дневна, свързана с кухненски бокс, санитарен възел – баня и тоалетна). Построеното обаче не отговаря на архитектурния проект . Отклонението се изразява в това, че жилищната сграда не е изградена с по едно жилище на етаж, както е проектирана, а се състои от две независими една от друга части - северна и южна, със самостоятелни входове - на северната и на южната фасада, с две самостоятелни вътрешни стълбищни клетки, които свързват двата етажа; първите и вторите етажи на двете части на сградата се състоят от по две стаи; няма изпълнени санитарни възли; няма изпълнен приземен етаж; двете части - северна и южна, са със застроена площ от по 59 кв.м. С допълнителното заключение е установено, че сградата е нанесена за първи път в РП на [населено място] от 1987 г.

С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 27 от 11.05.2018 г. купувачът (приобретателят) по сделката, оформена с н.а.№ 110/1983 г. - М. Г. К. (Ш. Р. К.), е прехвърлил на З. И. Ч. срещу задължение за издръжка и гледане 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] от 2010 г., целия с площ 646 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица], ведно с построената в имота жилищна сграда (къща) с идентификатор **** , с приземен и жилищен етаж, брой на етажи - два, с площ от 118 кв.м. - жилищна сграда еднофамилна, при запазено право на ползване върху приземния (първи етаж) в полза на прехвърлителя. Както се посочи по-горе, Ш. Р. К. е починал на 09.11.2018 г.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 108 от 30.04.2020 г. З. И. Ч. е продала на О. Й. Б. и А. А. Б. 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 646 кв.м., номер по предходен план - *, кв. 61, парцел *-*, заедно с 1/2 идеална част от разположената в описания ПИ двуетажна жилищна сграда - еднофамилна с идентификатор ****, със застроена площ от 118 кв.м. , със същия административен адрес - [улица].

Според удостоверение, издадено от отдел УТСЕООС при Община Ракитово, УПИ *-* в кв. 61 по действащия регулационен план на [населено място] от 1987 г., а по КК на града – ПИ № *** , е идентичен с парцел *-* в кв. 53 по РП на [населено място] от 1973 г.

Издадено е удостоверение № 25 от 10.05.2018 г. от Община Ракитово за търпимост на построената жилищна сграда със застроена площ от 118 кв.м. с идентификатор ****.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите З. Г. С. и О. Л. Р..

Свидетелката З. С., сестра на ищеца, установява, че първоначално ищецът и сестра му са живеели в друга къща, баща им купил имот, в който имало стара къща с две стаи. Впоследствие двамата живеели там заедно с баща си и втората му съпруга. В тази къща се родил и брат им Ш.. Втората съпруга на баща им имала доведени четири деца, баща им имал от първия брак още четири и едно природено или в къщата общо живеели 9 деца. Всички живеели в къщата. Когато брат им Ш. станал на 19 години, баща им му прехвърлил старата къща. Ищецът започнал да строи нова къща в същия имот до старата къща. След прехвърлянето на къщата, в старата къща останали да живеят Ш., баща му и майка му, като А. живеел на друго място при жена си. Старата къща била прехвърлена на Ш. през 1983 г., а строежът на новата къща реално започнал през 1985 г. Строежът на новата къща продължил 5-6 години. След възникнал пожар старата къща, прехвърлена на Ш., изгоряла. След пожара останали само дувари, като новата къща била по-настрани от дуварите. Това станало по време на строежа на новата къща. Свидетелката допълва, че през 1980 г. е живеела във Велинград, но е ходела и в Ракитово. При започване на строителството на новата къща, старата къща е съществувала и баща й се преместил в новата къща, заедно с жена си и Ш., когато старата се запалила. Преместили се на първия етаж на новата къща, който бил изграден, а втория етаж бил направен по-късно поради липса на пари. На първия етаж имало две стаи от едната страна и две стаи от другата страна. Не може да каже кога е завършен втория етаж. Знае, че баща й е разрешил на сина си А. да строи и да си направи къща, като единия етаж е за баща му. Свидетелства, че Ш. не е създал семейство, не можел да го издържа, тъй като бил пияница. Бил гледан от баща си и от майка си, а след това бил подпомаган от брат си А. с храна, но той само употребявал алкохол. Знае, че Ш. се е държал лошо с родителите си, тормозил ги е за алкохол и храна, А. живеел с жена си в новата къща, като живеел там от построяването й. Знае, че след смъртта на Р., половината в която той живял останала празна. Ш. нищо не направил по къщата и повече рушал, отколкото да е правил. Свидетелката установява, че през 2020 г. разбрала, че имотът не е на брат й А., разбрало се, че къщата е прехвърлена от Ш. преди да почине, бил някъде из циганската махала, върнал се с изгорени ръце, и починал след месец. Знае, че човекът, който е взел къщата, я е разрушил от едната страна за да си направи магазин, това било стаята в която живял Ш.. Свидетелката не знае баща й да е прехвърлял на Ш. нещо от новата къща. Свидетелства, че към 1970 г. е имало само една стара къща в имота и там е живяло цялото семейство, като впоследствие е започнало строителството на новата къща. В двора е имало бараки за дърва по двора, кокошарници и овце. За построената нова къща обяснява, че от едната страна и от другата има по две стаи на два етажа, влиза се от двете страни, били затворени входовете между двете половини, заградени били двете половини на къщата с два отделни входа.

Свидетелят О. Р. установява, че познава страните, съсед им е и ги дели само една ограда. Знае, че в имота Р. и съпругата му са имали една къща - колиба, с една стая, паянтова къща, в която са живели Ш., ищеца А., баща им Р. и жена му. След смъртта на Р. в къщата останала да живее преживялата му съпруга заедно с Ш.. Ищецът А. си направил нова къща и живеел в нея. Свидетелят не може да установи по кое време е строена новата къща. Къщата била строена от ищеца А.. След построяването й, Ш. запалил старата къща. Новата къща бил разположена по към улицата, а задната била на задна линия. Знае, че новата къща била направена за 2 години, че като се построила новата къща Р. живял за кратко време там, и след това останал да живее Ш. и майка му, а А. си имал друга къща. Повтаря, че в старата къща са живеели четиримата - двамата братя, бащата и майката. Знае, че Р. е започнал строеж на нова къща, нова постройка, стигнал до покрива, на два етажа (приземен и редовен). Къщата строил сам със съпругата си и майстори. Ш. не е помагал, бил постоянно пиян. Когато се запалила старата къща, новата била наполовина готова и тогава А. започнал да строи втория етаж. Новата къщата била строена на етапи, като от едната страна А. направил своята къща до новата къща (двете били залепени), на калкан правени. Пръв започнал строежа Р., а после калкана и покрива строил А.. Описва, че къщите са две, но са като една сграда с два входа. Входът от ляво бил за Ш., а от дясната страна бил на А.. А. започнал да строи своя калкан, като преди да почине Р. първият калкан бил готов, но без покрив. Била завършена къщата, като Р. си направил покрив от своята страна, а А. влезнал да живее в една неизмазана стая, без да е направен покрива от неговата страна. След това бил построен и покрива, като в момента са две стаи - горе. За Ш. свидетелят посочва, че бил пълен алкохолик. Според свидетеля една част от калкана се водел на Ш., а другата половина на А.. Свидетелят не знае за сделки, продажби на двора и къщата.

При така установените факти и с оглед висящността на отделените искове по чл. 33, ал. 2 ЗС (първоначално обективно съединени с отрицателните установителни искове на А. Р. К.) правилно е приетото от въззивния съд, че ищецът разполага с правен интерес да претендира отричане правата на настоящите касатори, респ. – неоснователно е оплакването за наличие на порока по чл. 281, т. 2 ГПК.

Основателни са оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

С атакуваното решение въззивният съд е формирал правни изводи по съществото на спора, чийто обикновен прочит е дал основание на касационната инстанция да постанови допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност. Наличието на този порок се потвърждава и при осъществяване на правомощията на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Констатира се, че при обективирането на изводите си от правна страна въззивният съд е изложил разсъждения, които не изграждат логична аргументация за постановения краен резултат, като същевременно съдържат вътрешни противоречия в степен, която прави акта необоснован. В една част на решението е прието, че новата двуетажна къща е била съпритежание на Ш. Р. К. – от една страна, а от друга – родителите му в режим на СИО; в друга част е прието, че право на собственост върху сградата е възникнало само за Ш. Р. К. и баща му, а в трета част се сочи, че Ш. Р. К. е притежавал 1/2 ид.част, а всеки от родителите му – по 1/4 ид.част (без да се уточнява за режим на разделно притежание на тази общо 1/2 ид.част от сградата ли става въпрос или за СИО и ако е последното – как то се отнася към същностната характерискика на СИО, че е бездялова). Прочитът на въззивното решение показва, че изследване по въпроса какви права е притежавала А. А. К. (А. А. К.) въобще отсъства, а това обстоятелство има съществено значение при преценката по въпроса какви обеми права са транслирани по наследяване в патримониумите на ищеца и на неговия еднокръвен брат Ш. Р. К., последният явяващ се праводател в основата на веригата от правоприемства, на които се позовават касаторите.

Изложеното налага касационната инстанция да формира и изложи собствени изводи по предмета на спора от правна страна, в която връзка приема следното:

Поземленият имот, в който е построена процесната сграда, е придобит по време на брака на съпрузите Р. А. К. (Г. А. К.) и А. А. К. (А. А. К.), имуществените отношения по който са подчинени на правилата на СК от 1985 г. (отм.), поради което и на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 3 СК`1985 г. (отм.) теренът е включен в съпружеската имуществена общност (СИО) на двамата.

С декларацията с нотариална заверка на подписите, издадена на основание чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), подписана от Г. А. К. (Р. А. К.) на 03.10.1978 г., титулярът на правото на собственост върху поземления имот е предприел действие, насочено към учредяването на право на строеж в полза на ищеца А. Р. К.. Това действие обаче не е довело до възникването на такова право в полза на ищеца, тъй като не е завършен фактическият състав по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.). Ищецът е роднина на собственика по права линия и в негова полза е съставен документ в изискуемата форма (нотариално заверено заявление до службата при народния съвет), обективиращ съгласието на собственика за извършването на строеж, но нотариално завереното заявление не е било вписано в нотариалните книги . Формираният от въззивния съд извод в обратния смисъл е в противоречие с разпоредбите на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) и чл. 7, б. „б“ от Правилника за вписванията (в редакцията, действала към 03.10.1978 г. и към от 03.04.1974 г.), съобразно които вписването на нотариално завереното заявление се извършва от нотариуса по местонахождението на недвижимия имот чрез подреждане на подлежащия на вписване акт в нотариалните книги. Видно от текста на н.а.№ 11 от 21.01.1974 г., и през 70-те години на ХХ век [населено място] е бил част от съдебния район на РС – Велинград, съответно - заявлението по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) е следвало да бъде вписано в нотариалните книги, водени от нотариалната служба при РС – Велинград. „ГНС – Ракитово“ не представлява нотариална служба и не е овластен да извършва вписвания по реда на Правилника за вписванията, поради което поставянето на щемпел от ГНС с № 675 от 03.04.1974 г. не произвежда действието по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ и няма за последица учредяването на право на строеж в полза на А. Р. К..

На следващо място – дори да бе налице завършен фактическият състав по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) във връзка с подписаната от Г. А. К. (Р. А. К.) декларация, данните по делото не дават основание да се приеме, че ищецът има качеството на суперфициарен собственик по отношение на каквато и да е част от процесната сграда. Съгласно декларацията Г. А. К. (Р. А. К.) е дал съгласието си за това ищецът „да построи етаж на свое име в посочения имот“. За построяването на нова сграда в имота е изготвен проект, предвиждащ изграждането на приземен етаж, гараж и два жилищни етажа, с достъп от вътрешна стълбищна клетка, с по едно жилище на всеки от етажите, съдържащо изискващите се съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУТ помещения (входно антре, две спални, дневна, свързана с кухненски бокс, санитарен възел – баня и тоалетна). От заключението на СТЕ, както и от свидетелските показания категорично се установява, че сграда с тези характеристики не е построена. Построеното не отговаря на архитектурния проект, като отклонението се изразява в това, че жилищната сграда не е изградена с по едно жилище на етаж, както е проектирана, а се състои от две независими една от друга части - северна и южна, със самостоятелни входове - на северната и на южната фасада, с две самостоятелни вътрешни стълбищни клетки, които свързват двата етажа; първите и вторите етажи на двете части на сградата се състоят от по две стаи; няма изпълнени санитарни възли; няма изпълнен приземен етаж. За построяването на подобна сграда нито е отстъпвано право на строеж, нито са издавани строителни книжа.

По изложените съображения по отношение на процесната сграда не е налице основание да се приеме, че е приложимо правилото на чл. 63, ал. 1 ЗС, поради което се налага извод, че ищецът не е станал собственик на никаква част от нея в качество на суперфициар. При отсъствието на надлежно учредено ограничено вещно право на строеж, безпредметни се явяват изложените от въззивния съд разсъждения по приложението на чл. 67, ал. 1 ЗС.

При наличието на постройка, за изграждането на която не е отстъпвано право на строеж, приложение намира правилото на чл. 92 ЗС, т.е. по силата на приращението цялата нова сграда е станала собственост на собствениците на земята. Отговорът на въпроса кои са били те се намира в зависимост от отговора на въпроса в кой момент е завършена сградата като самостоятелен обект на собственост.

Съгласно показанията на свид. З. С. строежът на новата сграда е започнал през 1985 г. - след като през 1983 г. бащата на ищеца е прехвърлил на сина си Ш. срещу задължение за издръжка и гледане на продавача и на съпругата му и майка на купувача 1/2 идеална част от парцел *-* в кв. 53 по плана на [населено място]. Изложеното от свидетелката кореспондира с липсата на отразяване на новопостроената сграда в плана на [населено място] преди 1987 г. При тези факти се налага извод, че притежатели на 1/2 ид.част от терена към момента на завършването на сградата са били съпрузите Р. А. К. (Г. А. К.) и А. А. К. (А. А. К.) в режим на СИО, а на останалата 1/2 ид.част от терена – сина им Ш. Р. К. по силата на договора, оформен с н.а.№ 110/1983 г. Съответно – на основание чл. 92 ЗС 1/2 ид.част от сградата е станала собственост на съпрузите Р. А. К. (Г. А. К.) и А. А. К. (А. А. К.) в режим на СИО (който произтича и от постановките по т. 4 от ППВС № 5/1972 г.), а собственик на останалата 1/2 ид.част от сградата е станал сина им Ш. Р. К. .

Със смъртта на Р. А. К., настъпила на 14.05.1995 г., е прекратена СИО между него и преживялата съпруга А. А. К., поради което и на основание чл. 27 СК`1985 г. (отм.) половината от притежаваната в режим на СИО 1/2 ид.част от сградата (т.е. 1/4 ид.част от сградата) е станала лична собственост на А. А. К., а другата половина от притежаваната в режим на СИО 1/2 ид.част от сградата (т.е. отново 1/4 ид.част от сградата) съставлява наследство, оставено от Р. А. К..

На основание чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН всеки един от шестимата наследници на Р. А. К. (преживялата съпруга и всяко от петте му деца З., А., А., Д. и Ш.) е получил по 1/6 от наследената 1/4 ид.част от сградата, т.е. по 1/24 ид.част от сградата. Такъв е делът на ищеца, притежаван от него в процесната сграда по силата на наследственото правоприемство от баща му, считано от 14.05.1995 г. и до сега.

От своя страна, считано от 14.05.1995 г. до смъртта си А. А. К. (А. А. К.) е притежавала 7/24 ид.части от сградата, формирани така: 1/4 ид.част поради прекратяването на СИО (равняваща се на 6/24 ид.части), както и 1/24 по наследство от съпруга й Р. А. К..

Същевременно Ш. Р. К., считано от 14.05.1995 г. до смъртта на майка си А. А. К. (А. А. К.), е притежавал 1/2 ид.част (равняваща се на 12/24 ид.части) от къщата по силата на чл. 92 ЗС, както и 1/24 по наследство от баща му Р. А. К., или общо 13/24 ид.части от сградата.

Със смъртта на А. А. К. (А. А. К.), настъпила на 14.03.2008 г. притежаваните от нея 7/24 ид.части от сградата са наследени поравно от нейните пет деца: Д., М., Г., К. и Ш.. Така към притежаваните до този момент 13/24 ид.части (равняващи се на 65/120 ид.части) от сградата, в патримониума на Ш. Р. К. са преминали още 7/120 ид.части, или общо притежавани от него, считано от 14.03.2008 г., са били 72/120 ид.части , равняващи се на 12/20 ид.части , респ. - 60% от собствеността върху сградата.

Предмет на договора, оформен с н.а.№ 27 от 11.05.2018 г. (за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане), сключен между Ш. Р. К. и З. И. Ч., са: 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] (идентичен на парцел *-* в кв. 53 по РП на [населено място] от 1973 г., респ. - идентичен на УПИ *-* в кв. 61 по действащия РП на [населено място] от 1987 г.), както и цялата построена в имота процесна сграда , описана като еднофамилна жилищна сграда (къща) с идентификатор ****, с приземен и жилищен етаж, брой на етажи - два, с площ от 118 кв.м. Прехвърлителят е притежавал 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и в тази му част договорът изцяло е произвел вещно-прехвърлително действие. По отношение на сградата обаче Ш. Р. К. е притежавал 72/120 ид.части (60% от собствеността), а не е бил неин изключителен собственик, поради което договорът е произвел вещно-прехвърлително действие не за 100% от сградата, а за притежаваните от прехвърлителя права - 72/120 ид.части . Така, считано от 11.05.2018 г. З. И. Ч. се е явявала собственик на 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор ***, както и на 72/120 (12/20) ид.части от построената в имота сграда с идентификатор ****.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 108 от 30.04.2020 г. е удостоверено постигнатото съгласие З. И. Ч. да продаде на О. Й. Б. и А. А. Б. 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], заедно с 1/2 идеална част от разположената в описания ПИ двуетажна жилищна сграда - еднофамилна с идентификатор ****. Съдържанието на обективираните в акта съвпадащи волеизявления на страните по сделката не дава основание да се приеме за обоснован изводът на въззивния съд, че страните са се съгласили З. И. Ч. да продаде половината от правата, придобити от нея по силата на н.а.№ 27 от 11.05.2018 г., а да запази другата половина. Волеизявленията са ясни по съдържание и не се налага издирването на друг смисъл, различен от писмено изявения, който се свежда до постигнато съгласие З. И. Ч. да продаде на О. Й. Б. и А. А. Б. 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], заедно с 1/2 идеална част от сградата с идентификатор **** . З. И. Ч. е притежавала 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор ***, поради което собствеността върху тази 1/2 идеална част от ПИ е преминала изцяло в полза на О. Й. Б. и А. А. Б.. З. И. Ч. е притежавала и 72/120 ид.части от построената в имота сграда, поради което 60/120 (10/20) идеални части, равняващи се на 1/2 идеална част от сградата с идентификатор ****, са преминали в собственост на настоящите касатори, считано от 30.04.2020 г.

С исковата молба А. Р. К. е претендирал отричането на собственост за настоящите касатори по отношение на сградата с идентификатор *** за 19/20 ид.части. С влязлото в сила в тази му част решение на въззивния съд, посредством потвърждаването на решението на РС – Велинград, искът е уважен за 9/20 ид.части . За разликата над 9/20 ид.части до пълния претендиран размер от 19/20 ид.части, т.е. за останалите 10/20 ид.части , които се равняват на 60/120 ид.част, както и на 1/2 идеална част от сградата с идентификатор ****, искът е неоснователен по изложените по-горе съображения и като такъв подлежи на отхвърляне. За 6/20 ид.части от тези 10/20 ид.части въззивното решение, с което решението на РС-Велинград е потвърдено, не е обжалвано от А. Р. К. и е влязло в сила. С настоящото решение, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и да се постанови ново по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен и за останалите 4/20 ид.части от тези 10/20 ид.части, за които предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен, тъй като ответниците са придобили 10/20 ид.части от сградата по силата на н.а.№ 108 от 30.04.2020 г.

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касация дължи да заплати разноски, направени от касаторите пред трите инстанции, съразмерно на отхвърлената част от предявения срещу тях иск, а именно: сумата 473,68 лв. за защитата на А. А. Б. пред РС и сумата 684,21 лв. за защитата на О. Й. Б. пред РС (които са присъдени от РС и в тази му част първоинстанционното решение не е отменено, респ. явява се потвърдено, поради което тези суми не подлежат на присъждане от ВКС); сумата 800 лв. за защитата на А. А. Б. пред ОС и сумата 800 лв. за защитата на О. Й. Б. пред ОС – половината от всяка от тези суми е присъдена с решението на ОС, поради което ВКС следва да присъди разликите от по 400 лв. на всеки от касаторите поотделно; сумата 1 230 лв. за защитата на А. А. Б. пред ВКС и сумата 1 230 лв. за защитата на О. Й. Б. пред ВКС, както и общо на двамата – държавната такса в размер на 25 лв. за разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо с настоящото решение на А. А. Б. следва да се присъди сумата 1 630 лв., на О. Й. Б. – също сумата 1 630 лв., а общо на двамата – 25 лв.

Ответникът по касация няма право на присъдените му от ОС 40 лв. разноски като дължими от настоящите касатори, доколкото предявената срещу тях въззивна жалба е била изцяло неоснователна.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 276 от 19.07.2023 г. по в.гр.д.№ 269/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която, след частичното отменяване на Решение № 260001 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 381/2020 г. по описа на Районен съд – Велинград, по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на още 4/20 ид.ч. от сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], както и в частта, с която О. Й. Б. и А. А. Б. са осъдени да заплатят на А. Р. К. сумата 40 лв. – деловодни разноски за въззивната инстанция,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от А. Р. К. с ЕГН [ЕГН] срещу О. Й. Б. с ЕГН [ЕГН] и А. А. Б. с ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да се признае за установено, че ответниците не са собственици на 4/20 ид.ч. от двуетажна жилищна сграда - еднофамилна с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 118 кв.м., построена в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 646 кв.м., номер по предходен план - *, кв. 61, парцел *-*, с административен адрес на сградата и на поземления имот - [населено място], [улица].

ОСЪЖДА А. Р. К. ДА ЗАПЛАТИ на А. А. Б. сумата 1 630 (хиляда шестстотин и тридесет) лева – разноски за защитата пред ВКС и ОС - Пазарджик.

ОСЪЖДА А. Р. К. ДА ЗАПЛАТИ на О. Й. Б. сумата 1 630 (хиляда шестстотин и тридесет) лева – разноски за защитата пред ВКС и ОС - Пазарджик.

ОСЪЖДА А. Р. К. ДА ЗАПЛАТИ общо на А. А. Б. и О. Й. Б. сумата 25 (двадесет и пет) лева – разноски за държавна такса за разглеждането на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: