Задължение на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателства по делото

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * обсъждане на доказателства от въззивния съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ 78

гр. София, 20.03.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в публичното съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

при участие на секретаря Силвиана Шишкова, изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1174 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

С определение № 1494 от 05.06.2024 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София решение № 116 от 22.02.2023 г. по в. т. д. № 655/2022 г., с което е потвърдено решение № 260260 от 11.04.2022 г. по т. д. № 2283/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част за осъждане на „Силвия 2007“ ЕООД да заплати на „ИМО 2005" ООД /н./ на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД сумата 62 618.38 лв. - дължима неплатена част от цената на апартамент № А605 в жилищна сграда в [населено място], изградена в УПИ I-1696 от кв. 42 по плана на [населено място], местност „Студентски град“, прехвърлен с нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот в груб строеж № 96, том II, рег. № 4727, н. д. № 287/23.12.2009 г. на нотариус с рег. № 32 на НК, вписан под акт № 139, вх.рег. № 62070/23.12.2009 г. на СВп. - [населено място], ведно със законната лихва от 09.10.2020 г. до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 8 767.27 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 62 618.38 лв. за периода от 25.05.2019 г. до 09.10.2020 г.

В касационната жалба на „Силвия 2007“ ЕООД със седалище в [населено място], представлявано от адв. С. С. от САК, се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК с произтичащите от това последици - отхвърляне на предявените осъдителни искове и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Касаторът поддържа, че при постановяване на решението въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като не е обсъдил ключови за спора доводи и възражения, подробно развити във въззивната жалба, и свързаните с тях доказателства, в резултат на което е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи за дължимост на претендираните с исковете вземания. Навежда и оплаквания за нарушения на материалния закон при формиране на изводите на въззивния съд, че претендираното от ищеца вземане за неплатена цена по договора за покупко - продажба от 23.12.2009 г. е признато изрично от дружеството - купувач в последващ нотариален акт от 06.11.2018 г., с който закупеният имот е прехвърлен на трето за спора лице; че вземането за уговорената в договора за продажба цена е дължимо и безусловно изискуемо, въпреки неизпълнението на поетото от ищеца задължение да извърши необходимите за снабдяване на сградата с акт обр.15 довършителни СМР, от което за купувача е възникнало право на възражение за неизпълнен договор по чл.90 ЗЗД; че направените от последващия купувач на имота плащания са неотносими към предмета на делото; че присъждането на претендираната като дължима цена няма да доведе до неоснователно обогатяване на ищеца по смисъла на чл.59 ЗЗД, независимо от факта, че подлежащите на извършване от него СМР са реализирани от друг правен субект; че противопоставеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане с насрещно вземане за неустойка по чл.14, ал.2 от предварителния договор (заявено като евентуално спрямо необсъдено от въззивния съд възражение за погасяване на част от цената със стойността на „автоматично“ прихваната/удържана на основание чл.14, ал.3 от предварителния договор неустойка по чл.14, ал.2) е недопустимо поради непредявяване на вземането в производството по несъстоятелност на дружеството - ищец.

Ответникът по касация „ИМО 2005" ООД /н./ със седалище в [населено място], представлявано от синдика адв. К. К., оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК, и изразява становище за оставяне на обжалваното решение в сила.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното :

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от „ИМО 2005“ ООД /н./ против „Силвия 2007“ ЕООД осъдителни искове за заплащане на сумите 90 000 лв. - остатък от продажна цена на апартамент № А605 в жилищна сграда, изградена в УПИ I-1696 от кв. 42 по плана на [населено място], местност „Студентски град“, прехвърлен с договор във формата на нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот в груб строеж № 96, том II, рег. № 4727, дело 287 от 23.12.2009 г. по описа на нотариус с рег. № 32 на НК, и 12 600 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неплатената цена за периода от 25.05.2019 г. до 09.10.2020 г. В исковата молба ищецът е поддържал, че според уговорките в нотариалния акт претендираният остатък от цената на апартамента е следвало да бъде заплатен в едноседмичен срок след издаване на акт обр.15 за сградата, но въпреки издаването на акта на 24.05.2019 г., ответникът - купувач не е платил сумата 90 000 лв. и е изпаднал в забава, считано от 25.05.2019 г.

В срока за отговор на исковата молба ответникът е оспорил исковете с възражение за неизпълнен договор (чл.90 ЗЗД), аргументирано с твърдения, че на 05.10.2009 г. е сключен предварителен договор за продажба и за изграждане на апартамент № А605, с който ищецът - продавач се е задължил не само да прехвърли собствеността върху апартамента, но също така да извърши довършителни работи и да предаде обекта в завършен вид с акт обр.15, като с оглед на така поетите задължения в договора е уговорена продажна цена от 159 600 лв.; Посочената в предварителния договор цена от 159 600 лв., а не цената по нотариалния акт за продажба - 99 600 лв., съставлява действителната продажна цена на апартамента в състоянието, в което е следвало да бъде предаден от ищеца; Поради неизпълнение на задължението за довършване и снабдяване на сградата с акт обр.15 и акт обр.16 ищецът няма право да получи пълния размер на уговорената цена. В отговора са наведени и твърдения, че част от цената в размер на 27 381.62 лв. е погасена чрез плащане от купувача; че довършителните работи и снабдяването на сградата с акт обр.15 и акт обр.16 са извършени от трето за договорното правоотношение лице - „МДМА - 16“ ООД, а не от ищеца; че впоследствие апартаментът е прехвърлен с договор за продажба на друг купувач - Д. Д., който е извършил плащания към ищеца за погасяване на задълженията на „Силвия 2007“ ЕООД по договора за покупко - продажба в размер на 27 381.62 лв. и след придобиване на собствеността е заплатил на „МДМА - 16“ ООД стойността на довършителните работи в апартамента - 22 972 лв., която съставлява имуществена вреда (пропусната полза) за дружеството от неизпълнение на поетото от ищеца задължение за изграждане на обекта и вземането за нея подлежи на прихващане срещу уговорената цена; че поради забавата на ищеца да завърши сградата и да я въведе в експлоатация „Силвия 2007“ ЕООД е претърпяло имуществени вреди (пропуснати ползи) от разликата между цената на апартамента с актове обр.15 и обр.16, която би получил в случай на продажба на имота в завършен вид, и цената без издадени актове; че вследствие забавата на ищеца за дружеството - купувач е възникнало вземане за неустойка в размер на 31 920 лв. (20 % от продажната цена по в размер на 159 600 лв.), уговорена в клаузата на чл.14, ал.2 от предварителния договор и удържана/прихваната „автоматично“ на основание чл.14, ал.3 от договора, поради което съответстващата на размера й част от цената не се дължи, евентуално - подлежи на прихващане, заедно с други насрещни вземания, произтекли от неизпълнението на поетите от ищеца договорни задължения. Въз основа на така изложените твърдения, наред с възражението за неизпълнен договор, ответникът е противопоставил и възражения за недължимост на претендираната с иска цена до размер на сумите 27 381.62 лв. - платени на продавача, 31 920 лв. - погасени на основание чл.14, ал.3 вр. ал.2 от предварителния договор, и 27 381.62 лв. - платени от купувача Д. Д., а в условията на евентуалност - възражения за прихващане на цената с насрещни вземания за сумата 31 920 лв., представляваща неустойка по чл.14, ал.2 от предварителния договор, за сумата 61 809 лв., представляваща стойност на пропуснатите ползи от забавеното изпълнение на задължението за снабдяване на сградата с актове обр.15 и обр.16, съизмеряващи се с разликата в стойността на апартамента с и без актове обр.15 и обр.16, и за сумата 22 972 лв. - стойност на неизвършените от ищеца довършителни работи, необходими за снабдяване на сградата с актове обр.15 и обр.16, заплатена от Д. Д. на „МДМА - 16“ ООД.

Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е уважил главния иск, квалифициран с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.200, ал.1 ЗЗД, за сумата 62 618.38 лв., и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 8 767.27 лв., като е отхвърлил исковете до пълните предявени размери от 90 000 лв. и 12 600 лв. В частта за отхвърляне на исковете решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Сезиран с въззивна жалба от дружеството - ответник, Апелативен съд - София е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната осъдителна част за сумите 62 618.38 лв. и 8 767.27 лв.

При постановяване на обжалваното с касационната жалба решение въззивният съд е съобразил липсата на оплаквания във въззивната жалба срещу следните фактически констатации на първоинстанционния съд :

С договор за покупко - продажба на недвижим имот в груб строеж, сключен във формата на нотариален акт № 96, том II, рег. № 4727, дело 287 от 23.12.2009 г. по описа на нотариус с рег. № 32 на НК, продавачът „ИМО 2005“ ООД е продал на купувача „Силвия 2007“ ЕООД изграден в степен на завършеност „груб строеж“ недвижим имот - апартамент № А605 в жилищна сграда, находяща се в [населено място], район „Студентски град“, в УПИ І-1696 от кв.42 по плана на [населено място], за сумата 99 600 лв. В нотариалния акт е вписано, че част от продажната цена в размер на 9 600 лв. е платена от купувача преди подписване на акта, а остатъкът от 90 000 лв. ще бъде заплатен в едноседмичен срок от издаване на акт обр. 15 за сградата. На 28.10.2009 г. купувачът е заплатил на продавача сумата 14 000 евро с левова равностойност 27 381.62 лв. с вписано в платежния документ основание за плащането „вноска за ап.А605, за заличаване на ипотека“, с което задължението за цена е редуцирано до 62 618.38 лв.

Между страните е сключен и предварителен договор от 05.10.2009 г. за продажба и задължение за изграждане на апартамент № А605, в чл.2 на който е уговорено, че купувачът „Силвия 2007“ ЕООД дължи на продавача „ИМО 2005“ ООД продажна цена за имота в размер на 159 600 лв., от които 9 600 лв. са внесени като капаро на 25.09.2009 г., 60 000 лв. са платени в деня на подписване на договора и остатъкът от 90 000 лв. ще бъде заплатен в едноседмичен срок от издаването на акт обр.15 за сградата. В договорните клаузи на чл.6 и чл.11, ал.1, б.“а“ са уговорени задължения за продавача да изгради за своя сметка обекта на продажба в посочена степен на завършеност и да го предаде на купувача с акт обр. 15 в срок до 31.08.2010 г. В клаузата на чл.14, ал.2 е обективирано съгласие на договарящите, че при забава за предаване на сградата с акт обр.15 повече от една година изпълнителят - продавач дължи неустойка в размер на 20 % от общата продажна цена.

След сключване на договорите, с решение от 01.10.2012 г. по т.д. № 409/2012 г. на Окръжен съд - Благоевград, е открито производство по несъстоятелност на „ИМО 2005“ ООД. В хода на производството по несъстоятелност е издадено постановление за възлагане, с което са възложени на „МДМА -16“ ООД имоти в сградата, изградена в УПИ І-1696 от кв.42 по плана на [населено място], район „Студентски град“, завършени до етап „груб строеж“.

С договор за покупко - продажба на недвижим имот в груб строеж, сключен във формата на нотариален акт № 110, том III, рег. № 7782, дело 436 от 06.11.2018 г. по описа на нотариус с рег. № 268 на НК, „Силвия 2007“ ЕООД е продало на Д. П. Д. закупения от „ИМО 2005“ ООД апартамент № А605, изграден до степен “груб строеж”, за цена 50 000 евро. В договора е уговорено, че цената ще се плати по банков път преди вписване на нотариалния акт, като в тежест на продавача остава изплащането на задължението към „ИМО 2005“ ООД по нотариалния акт от 23.12.2009 г., което не е изискуемо по причина, че сградата, в която се намира продаваният апартамент, не е приета с акт обр. 15. С оглед липсата на издадени актове обр.15 и обр.16 купувачът Д. Д. се е задължил след приемане на сградата и издаване на удостоверение за въвеждането й в експлоатация да заплати на дружеството, извършващо довършителните работи, стойността на извършените в закупения от него апартамент работи. След придобиване на собствеността Д. Д. е заплатил чрез превод по сметка в “Банка ДСК” ЕАД сумата 14 000 евро за частично заличаване на вписаната от „ИМО 2005“ ООД ипотека върху апартамента (пл. нареждане от 27.06.2019 г.) и на “МДМА - 16” ООД сумата от 22 972 лв. за извършени довършителни работи в апартамента (пл. нареждане от 14.08.2019 г.).

Въззивният съд е възприел посочената фактическа обстановка по спора, но е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че предварителният договор от 05.12.2009 г. и окончателният договор от 23.12.2009 г. имат различни цели и че с окончателния договор страните са преуредили отношенията си във връзка с продажбата на апартамента. Приел е, че двата договора имат една и съща цел - придобиване от ответника на уговорения за продажба апартамент в „договореното състояние“ срещу заплащане на цена от 159 000 лв. в сроковете, посочени в чл.2 на предварителния договор. Определил е като безспорен факт предварителното внасяне на капарото от 9 600 лв. и се е произнесъл, че задължението за плащане на сумата 90 000 лв., обвързана с издаване на акт обр.15 за сградата, е признато от ответника - купувач в нотариалния акт от 06.11.2018 г., в който договарящите страни са препратили към нотариалния акт от 23.12.2009 г. и към момента на подписването му управителят на ответното дружество е бил наясно, че задължението съществува и че следва да бъде изпълнено при настъпване на предвиденото условие (издаване на акт обр.15). Относно сумата 60 000 лв., за която в чл.2 на предварителния договор е предвидено да бъде платена в деня на подписване на договора, въззивният съд е отбелязал лаконично, че липсата на доказателства и на изразено от страните становище за нейното плащане не може да доведе до различен извод от направения в първоинстанционното решение, тъй като „ищецът претендира вземането си не на основание предварителния договор, а въз основа на нотариалния акт от 23.12.2009 г., където дължимостта на сумата 90 000 лв. е обвързана от издаването на акт обр.15 за сградата“. Предвид преценката, че в нотариалния акт от 06.11.2018 г. е обективирано признание на задължението за заплащане на остатъка от уговорената в нотариалния акт от 23.12.2009 г. продажна цена в размер на 90 000 лв., въззивният съд е посочил, че намира за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че извършените от последващия купувач Д. Д. плащания са неотносими към предмета на делото. Изразил е становище, че обстоятелствата дали и от кого са извършени/заплатени довършителните работи в апартамента нямат връзка със спора.

В заключение въззивният съд е обобщил, че след като е налице задължение за плащане по нотариалния акт от 23.12.2009 г. на сумата 90 000 лв., което е признато от ответника за съществуващо и към датата на продажбата от 06.11.2018 г., законосъобразно първоинстанционният съд е уважил иска за сумата 62 618.38 лв., след като е приспаднал от дължимите 90 000 лв. платените на 28.10.2010 г. от ответника 14 000 евро с левова равностойност 27 381.62 лв., присъждайки на ищеца и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 8 767.27 лв. за периода от 25.09.2019 г. (осмият ден след издаване на акт обр.15) до датата на предявяване на иска.

Във връзка с оплакването във въззивната жалба, че с присъждане на претендираната като остатък от продажната цена сума ищецът ще се обогати неоснователно, тъй като не е изпълнил уговореното в предварителния договор задължение да извърши довършителните работи в апартамента, а купувачът ще обеднее, заплащайки втори път същата сума на дружеството, което е довършило сградата, въззивният съд е изложил следните съображения : Купувачът Д. Д. е трето за спора лице, спрямо което ищецът няма претенции, и не може да се поставя въпрос за обогатяване на ищеца с платената от този купувач сума на „МДМА -16“ ООД за довършване на сградата. С продажбата от 06.11.2018 г. собствеността върху апартамента е прехвърлена и ищецът не е имал задължения за довършване на сградата, а освен това в нотариалния акт изрично е предвидено задължение за купувача да заплати стойността на довършителните работи на дружеството, което ще завърши сградата.

В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е направил констатация, че законосъобразно първоинстанционният съд не е уважил възражението на ответника за прихващане с предвидената в чл.14, ал.2 от предварителния договор неустойка. Посочил е, че вземането за неустойка е възникнало като последица от продължилата повече от една година забава на ищеца за предаване на сградата с акт обр.15 до 31.08.2010 г., но е заключил, че разглеждането на възражението е недопустимо, тъй като вземането за неустойка не е предявено и прието в производството по несъстоятелност на „ИМО 2005“ ООД /н./.

Постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по преценения като значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да се произнесе по предмета на спора в очертаните с въззивната жалба и с отговора предели, след като извърши самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и обсъди всички доводи и възражения на страните.

Отговор на правния въпрос, предпоставил достъпа до касационно обжалване, е даден с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в чиято т.19 е разяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и достига до свое собствено решение по отношение на иска. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, отразяващи самостоятелните й решаващи изводи, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.

Възприетите в цитираното тълкувателно решение принципни разрешения относно дейността и правомощията на въззивната инстанция са доразвити в приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. В т.2 от съобразителната част на тълкувателното решение, при отчитане на приетите през 2007 г. законодателни изменения в правната уредба на въззивното производство (чл.269 ГПК), е разяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция, ограничена в очертаните от чл.269 ГПК предели, е само косвен резултат от тази дейност.

В посочения смисъл е и формираната при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС (решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ т. о., решение № 209/20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г. на І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и др.), в която последователно се застъпва разбирането, че като втора инстанция по съществото на спора въззивният съд, при съобразяване на ограниченията по чл.269 ГПК, е длъжен да обсъди събраните в хода на делото допустими и относими доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи ясно правнорелевантните факти, които приема за установени въз основа на тях и върху които основава решаващите си правни изводи, да се произнесе по поддържаните във въззивната жалба и в отговора защитни доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност следва да намери отражение в мотивите към въззивното решение, чието съдържание трябва да отговаря на изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, а не да се изчерпва с препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.

Въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос и е неправилно. Основателни са оплакванията в касационната жалба, че при постановяване на решението са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, отразили се върху обосноваността и законосъобразността на изводите на въззивния съд по съществото на правния спор.

Защитната теза на ответника - касатор, въведена с отговора на исковата молба и поддържана последователно в хода на делото, е основана на твърдения, че с предварителния договор за покупко - продажба страните са уговорили продажна цена в размер на 159 000 лв., включваща и стойността на довършителните работи в апартамента, обект на продажба, като тази уговорка не е променяна с окончателния договор от 23.12.2009 г., с който е постигнато съгласие срещу прехвърленото право на собственост върху апартамента, изграден до състояние „груб строеж“, купувачът да заплати на продавача цена от 99 600 лв., но след окончателното завършване на сградата и снабдяването й с акт обр.15, т. е. след извършване на довършителните работи, калкулирани в цената по предварителния договор. С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил възражение за неизпълнен договор по смисъла на чл.90 ЗЗД, като се е позовал на недължимост на претендираната с иска по чл.79, ал.1 ЗЗД цена, уговорена в окончателния договор, поради неизпълнение от ищеца на поетото с предварителния договор задължение за извършване на довършителните работи в апартамента. Въззивният съд е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че с окончателния договор страните са преуредили изцяло отношенията си във връзка с продажбата на апартамента, договаряйки окончателна цена в размер на 99 600 лв., и е възприел тезата на ответника, че предварителният и окончателният договор имат една и съща цел - да се прехвърли/придобие правото на собственост върху апартамента „в договореното състояние“ срещу заплащане на цена 159 000 лв. в сроковете, посочени в чл.2 от предварителния договор. Състоянието, в което е следвало да бъде завършен и предаден апартаментът, е договорено в клаузите на чл.6 и чл.11 от предварителния договор, с които продавачът се е задължил да извърши за своя сметка множество довършителни работи в апартамента и да завърши напълно общите части на сградата, като предаде апартамента в срок до 31.08.2010 г. с изпълнени довършителни работи и акт обр.15 за приемане на сградата. Същевременно и двата договора съдържат еднопосочни уговорки остатъкът от продажната цена в размер на сумата 90 000 лв. да бъде заплатена от купувача след приемане на сградата с акт обр.15. Въпреки извода, че окончателният договор не дерогира постигнатото с предварителния договор съгласие за прехвърляне на правото на собственост върху апартамента срещу цена от 159 000 лв. в завършен вид и с акт обр.15, въззивният съд не е отговорил на противопоставеното от ответника възражение, че не дължи заплащане на претендирания остатък от цената поради неизпълнение на насрещното задължение на ищеца да извърши предвидените в предварителния договор довършителни работи, с оглед на които страните са постигнали съгласие продажната цена да бъде 159 000 лв., и да предаде апартамента в договореното състояние. Вместо да се произнесе по възражението и да обсъди доводите на ответника, че довършителните работи са извършени от трето за спора лице („МДМА-16“ ООД), а не от ищеца, и че стойността им е заплатена от последващия приобретател на апартамента (Д. Д.), въззивният съд е отбелязал бланкетно, че доколкото ищецът претендира вземането си на основание окончателния договор, а не на основание предварителния договор, и задължението за плащане на сумата 90 000 лв. е признато от управителя на дружеството в нотариалния акт от 06.11.2018 г., е без значение за спора кой е извършил довършителните работи и от кого е заплатена тяхната стойност. Изразеното в този смисъл становище противоречи на извода, че изпълнението на довършителните работи е част от задълженията, които ищецът е поел с предварителния договор и с оглед на които страните са уговорили продажна цена в размер на 159 000 лв., останала непроменена със сключването на окончателния договор. Отричайки правното значение на фактите, отнасящи се до извършването и заплащането на довършителните работи, въззивният съд не е дал ясно и категорично разрешение на основния спорен между страните въпрос, пренесен във въззивното производство - има ли право ищецът да получи претендирания на основание окончателния договор остатък от продажната цена, съответстващ на последната (трета) вноска от цената по предварителния договор и дължим при същите условия (в едноседмичен срок от издаване на акт обр.15 за сградата), след като не е изпълнил задължението да завърши окончателно апартамента и да го предаде в „договореното състояние“.

Въззивният съд не се е произнесъл и по възражението на ответника - касатор за частично погасяване на произтичащото от окончателния договор задължение за плащане на сумата 90 000 лв. в резултат на настъпилото при предпоставките на чл.14, ал.3 от предварителния договор „автоматично“ удържане/прихващане на сумата 31 920 лв., представляваща дължима от ищеца неустойка за забава по чл.14, ал.2 от предварителния договор. Клаузата на чл.14, ал.3 изобщо не е анализирана в мотивите към обжалваното решение, а като последица от този пропуск въззивният съд не е формирал извод дали по силата на съдържащата се в нея уговорка с факта и в момента на проявление на забавата на продавача да предаде апартамента в завършен вид с акт обр.15 за сградата в срок до 31.08.2010 г. е погасено „автоматично“ задължението на купувача за плащане на цена до размер на сумата, с която се съизмерява дължимата неустойка. Посоченото възражение има съществено значение за правилното разрешаване на спора, тъй като произнасянето по него е определящо за преценката на основателността на доводите на ищеца, че вземането за неустойка е подчинено на режима за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност и че непредявяването му в сроковете по чл.685 ТЗ и чл.687 ТЗ в откритото производство по несъстоятелност на дружеството е пречка да бъде противопоставено за прихващане в производството по иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД. Твърдението на ответника, че в негова полза е възникнало вземане към ищеца за неустойка по чл.14, ал.2, е споменато от въззивния съд по повод на констатацията в мотивите, че „законосъобразно първоинстанционният съд не е уважил възражението на ответника - жалбоподател за прихващане с предвидената в чл.14, ал.2 от предварителния договор неустойка“, без да бъде обсъдено в контекста на възражението за частично погасяване на дължимата продажна цена със сумата на неустойката. Възражението за прихващане е заявено от ответника като евентуално спрямо възражението за настъпило по силата на чл.14, ал.3 „автоматично“ погасяване на цената до размер на дължимата на основание чл.14, ал.2 неустойка и неговото разглеждане е обусловено от отричане на възможността фактът на забавата на продавача да доведе до „автоматично“ погасяване на задължението на купувача за плащане на цена. Поради неизпълнение на задълженията си като инстанция по съществото на спора въззивният съд не е разграничил двете възражения и без да излага самостоятелни мотиви във връзка с тяхната основателност, е потвърдил законосъобразността на извода на първоинстанционния съд, че вземането за неустойка е следвало да бъде предявено в производството по несъстоятелност на ищеца. Оплакването във въззивната жалба на ответника, че този извод е неправилен, тъй като уговореното в клаузата на чл.14, ал.3 „автоматично“ удържане/прихващане на вземането за неустойка изключва необходимостта от неговото предявяване по реда и в сроковете на чл.685 ТЗ и чл.688 ТЗ, не е взето предвид и не е разгледано от въззивния съд. В касационната жалба са изложени доводи за противоречие с материалния закон - чл.739, ал.1 ТЗ вр. чл.685 и чл.687 ТЗ, съотв. чл.645 ТЗ, на извода за необходимост от предявяване на вземането в производството по несъстоятелност, но доколкото въззивният съд не е изложил ясни мотиви защо намира възражението за недопустимо, касационната инстанция не е в състояние да прецени дали е нарушен материалният закон.

С въззивната жалба ответникът е въвел обосновани оплаквания срещу извода на първоинстанционния съд, че извършеното от последващия купувач на апартамента Д. Д. плащане на сумата 27 381.62 лв., предназначено да послужи за заличаване на ипотека, няма погасителен ефект по отношение на произтичащото от окончателния договор задължение за плащане на продажна цена. В жалбата са развити отново поддържаните в отговора на исковата молба доводи, че с плащането е погасена част от дължимата цена, тъй като то е осъществено след датата на издаване на акт обр.15, постъпило е по посочената в нотариалния акт за продажба разчетна сметка в „Банка ДСК“ ЕАД и е предприето от „актуалния“ собственик на апартамента при наличие на правен интерес да погаси задълженията на праводателя си по отношение на закупения апартамент. Произнасянето на въззивния съд по така заявените оплаквания и доводи се изчерпва с констатациите, че съществуването на задължението за плащане на сумата 90 000 лв. към 06.11.2018 г. - датата на сключване на договора за покупко - продажба между ответника и Д. Д., е признато от управителя на ответното дружество в нотариалния акт и че е законосъобразен изводът на първоинстанционния съд, че последващите плащания, извършени от Д., са несъотносими към предмета на делото.

Извън решаващата дейност на въззивния съд са останали поддържаните в отговора на исковата молба, а съответно и във въззивната жалба, евентуални възражения за прихващане с вземания към ищеца за обезщетение за вреди (пропуснати ползи) от договорно неизпълнение в размер на 61 809 лв. (т.24.1 от отговора на исковата молба) и в размер на 22 972 лв. (т.24.2 от отговора на исковата молба), както и оплакванията в жалбата за незаконосъобразност на извода на първоинстанционния съд за неоснователност на тези възражения, включително по причина на пропускане на сроковете за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност на „ИМО 2005“ ООД (н.). Възражението на ответника, че с присъждане на претендирания с иска по чл.79, ал.1 ЗЗД остатък от продажната цена ищецът ще се обогати неоснователно по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД, е обсъдено формално, като мотивите за неговата неоснователност не позволяват да се изведе решаващата правна воля на въззивния съд.

Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че въззивният съд е провел формално въззивно производство, в което не е дал самостоятелно разрешение на правния спор, отразено в мотивите към обжалваното решение, и не е отговорил на оплакванията, доводите и възраженията във въззивната жалба, с която е бил сезиран. Като е процедирал по този начин, въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила и е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2 ГПК. Отсъствието на формирани от въззивния съд самостоятелни решаващи изводи по спорните въпроси от предмета на делото, а съответно и по възраженията и доводите, с които ответникът - касатор е обосновал защитата си срещу предявените от „ИМО 2005“ ООД (н.) осъдителни искове, съставлява пречка за разрешаване на спора по същество от касационната инстанция. Поради това и с цел спазване на правилата за инстанционност в исковия процес след отмяна на обжалваното решение делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на устните състезания. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да разреши спора по същество в очертаните с въззивната жалба и с отговора предели (чл.269 ГПК) и да се произнесе мотивирано по всички оплаквания, доводи и възражения във въззивната жалба на „Силвия 2007“ ЕООД.

В съответствие с правилото на чл.294, ал.2 ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да разпредели и отговорността на страните за разноски в настоящото производство.

Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 116 от 22.02.2023 г., постановено по в. т. д. № 655/2022 г. на Апелативен съд - София.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд - София.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :