Наказателна отговорност на шофьор при блъснат неправилно пресичащ пешеходец

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * липса на случайно деяние * изменение на обвинението * неправилно пресичане на пешеходец * съобразена скорост на движение * кредитиране на свидетелски показания * кредитиране на експертно заключение * автотехническа експертиза * съпричиняване * несъобразена скорост

Р Е Ш Е Н И Е
№ 230
гр.София, 11 април 2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
СВЕТЛА БУКОВА
при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Тома Комов разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 71/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационна жалба на адвокат М. Г. от САК – защитник на подсъдимата Р. М. С. и адвокат Е. Б. от АК- гр. Благоевград – повереник на частните обвинители В. В. В. и Д. В. Ф., срещу въззивно решение № 390 от 16.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 893/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС).
В касационната жалба на защитника са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1- 3 НПК. Отменително такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) се претендира с доводи за опорочена доказателствена дейност на въззивния съд поради нарушения на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК и неизясняване на фактите по делото, дължащо се на непълен доказателствен анализ на събраните доказателства и неправилен отказ за повторен разпит на свидетелката Д. С. К., която е единственият очевидец на ПТП и чиито показания пред първостепенния съд, според касатора, били игнорирани от въззивния съд при постановяване на решението му. Навежда се довод за превратно тълкуване на събраните по делото доказателства и неотчитане наличието на 1,9 промила алкохол в кръвта на пострадалия пешеходец, както и че е налице съпричиняване на ПТП поради допуснати от него нарушения на правилата за движение по чл.108, ал.1 и ал.2, чл.113, ал.1, т.1 и т.2 и чл.114, т.1 от ЗДвП. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК (нарушение на материалния закон) се обвързва главно с отказа на съда да приеме, че е налице случайно деяние по съображения, че подсъдимата не е имала обективна възможност да възприеме движението на пострадалия по пътното платно и не е била длъжна да предполага евентуалното неправомерно негово поведение, което изключва да е допуснала нарушение на правилото по чл.20, ал.2 от ЗДвП. За касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание) не се излагат конкретни доводи и подкрепящи данни освен, че наказанието в определения от въззивния съд размер било „недоказано“. Иска се ВКС да отмени обжалвания съдебен акт и да оправдае подсъдимата, алтернативно да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за допълнително съдебно следствие.
В касационната жалба на повереника на частните обвинители В. В. В. и Д. В. Ф. - адвокат Е. Б. се поддържа касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК във връзка с определяне на наказанието по реда на чл.55 от НК от предходните съдебни инстанции и с доводи за явната му несправедливост и несъответствие с обществената опасност на деянието и отегчаващите вината обстоятелства. Прави се искане ВКС да измени обжалваното решение и да увеличи наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от право подсъдимата да управлява МПС, като се увеличи и изпитателният срок по чл.66, ал.1 от НК.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимата и защитникът се явяват лично, поддържат жалбата по изложените в нея съображения и искания и не изразяват становище по касационната жалба на частните обвинители. В последна дума пред ВКС подсъдимата моли да бъде оправдана.
Частните обвинители В. В. В. и Д. В. Ф. не се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция, редовно призовани. Повереникът им адвокат Е. Б. се явява лично и заявява, че оспорва основателността на касационната жалба на защитника, като пледира същата да не бъде уважавана, съответно поддържа и моли да бъде уважена подадената от името на частните обвинители касационна жалба.
Представителят на Върховната прокуратура намира двете касационни жалби за неоснователни и мотивирано предлага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в касационните жалби и становищата на страните в съдебно заседание и като извърши проверка на обжалвания въззивен съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда от 07.03.2023 г., постановена по НОХД № 635/2020 г., СГС е признал подсъдимата Р. С. за виновна в това, че на 26.07.2018 г. в гр. София, при управление на МПС – лек автомобил „*****“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушила правилата за движение по чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на пешеходеца Е. В. В., настъпила на 27.07.2018 г., поради което и на основание чл.343, ал.1 б.“в“ вр. чл.342 ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК й е наложил наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години и на основание чл.343г от НК я лишил от право да управлява МПС за срок от две години.
С присъдата СГС е осъдил подсъдимата да заплати деловодните разноски.
По въззивна жалба на защитника на подсъдимата (също с искане да бъде оправдана поради случайно деяние) и въззивна жалба от повереника на частните обвинители (също с искане за увеличаване на наложените наказания и изпитателния срок на условното осъждане) е било образувано въззивно производство пред САС, приключило с обжалваното решение, с което първоинстанционната присъда е потвърдена.
Касационните жалби са допустими, но разгледани по същество са неоснователни.
По касационната жалба на защитника на подсъдимата:

Направените възражения като цяло са идентични с тези пред първата инстанция, във въззивната жалба и в писменото допълнение към нея и са получили пространен и нетърпящ основателни критики отговор във въззивното решение. Фактическите и правни изводи на въззивния съд са базирани на законосъобразно събрани и приобщени доказателствени материали, които са интерпретирани съобразно действителното им съдържание, а не превратно, както се твърди в касационната жалба. Поради това настоящата инстанция не намира за основателен довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при доказването. За да приеме, че при управление на лекия автомобил подсъдимата е имала пряка видимост на 89, 59 метра от мястото на удара с предприелия неправилно пресичане на платното за движение пострадал пешеходец, което разстояние е значително повече от установената опасна зона за спиране от 48,47 метра, както и че тя е могла да предотврати произшествието и при управление на МПС с избраната от нея скорост на движение от 55 км/ч, въпреки неправомерното навлизане на пътното платно от пострадалия В., въззивният съд е направил убедителен и щателен самостоятелен анализ на всички събрани доказателствени материали, в който е изложил съответни на закона собствени доказателствени изводи по всички относими към обвинението и защитната теза факти, включително за най - спорните (според защитата) въпроси: механизма на ПТП и неговата предотвратимост от страна на подсъдимата независимо от неправомерното поведение на пострадалия като участник в движението. Причинната връзка между допуснатото от подсъдимата нарушение на правилото по чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП, с което е обвързано измененото (валидното) обвинение, задължаващо я да намали скоростта и при възникналата опасност от появата на пешеходеца да спре лекия автомобил и настъпилото ПТП и вредите от него (смъртта на пострадалия), не са изведени на предположения или от изолирано и превратно анализирани доказателства, а на база съвпадащите експертни заключения на повторна и допълнителна АТЕ, изготвени в първоинстанционното съдебно следствие след анализ на гласните доказателства, включително изводими от показанията на свидетелката очевидец Д. К. в кредитираната им част, а също и данните от протокола за оглед и видеозаписа на местопроизшествието. На стр.8-10 от въззивното решение изключително подробно и в съответствие със законовите изисквания за мотивиране на въззивния акт при противоречия в доказателствените материали САС е аргументирал съгласието си с аналитичния извод на първоинстанционния съд да се довери на тези две заключения за сметка на невъзприетото заключение на КМАТЕ от досъдебното производство, а именно поради използваните от вещите лица в повторната и допълнителната АТЕ много по - прецизни научни методи, както и непосредствен оглед и директно измерване на мястото на ПТП за разлика от другите вещи лица, които са работили по писмени данни в ДП и не са направили толкова задълбочено изследване на съответните кадри от видеозаписа на местопроизшествието. При изслушването им пред СГС вещите лица от възприетите експертни заключения са потвърдили, че при своевременна реакция от страна на подсъдимата с аварийно спиране, което според изчисленията им е било обективно възможно и при скорост на движение в рамките на избраната от нея от 55 км/ч, подсъдимата е могла да пропусне пешеходеца и по този начин да предотврати удара на МПС с него, тъй като „от момента, в който пешеходецът е навлязъл от тротоара на платното, той е бил извън опасната зона….Просто водачката е реагирала по-късно“ (вж. л.384 от НОХД № 635/2020 г. на СГС). Тези отговори на вещите лица категорично опровергават възражението в касационната жалба, че изводите на въззивния съд за съставомерност на деянието почиват на неизяснен механизъм на ПТП. Важно е да се отбележи, че за да отговорят на поставените задачи, вещите лица са анализирали и конкретното поведение на пострадалия като участник в движението, като не са изключили приноса му за настъпилото ПТП, но са защитили, включително при непосредственото им изслушване пред съда, изводите си, че съгласно базираните изчисления на закрепени по съответния процесуален ред обективни находки и директните измервания на място, отнесени към специални формули, в които са взети предвид точно установените от видеозаписа на ПТП особености на пътния участък, степента на осветеност и точното отстояние на управлявания от подсъдимата лек автомобил до мястото на удара в момента на навлизането на пострадалия пешеходец на пътното платно, това поведение на пешеходеца е било обективно видимо за подсъдимата на разстояние, от което тя е могла да предотврати ПТП с негово участие. Д. в касационната жалба, че контролираната инстанция е игнорирала съпричиняването от страна на пострадалия е неоснователен, тъй като въпреки коректно отчетените от въззивния съд неправилни действия на пострадалия пешеходец, допуснатото от подсъдимата нарушение на правилата за движение също е в причинно - следствена връзка с настъпилото произшествие, което правилно е прието от предходните съдилища като пречка за оправдаването й.
Вярно е, че въззивният съд не е акцентирал върху наличието на 1,9 промила алкохол в кръвта на пострадалия В., което не се оспорва от страните, но този факт няма правно значение за съставомерността на деянието, предмет на обвинението, защото не може да изключи допуснатото от подсъдимата нарушение на инкриминираното правило за поведение по чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП, което както вече се изтъкна е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и не се изключва от допуснатото от пострадалия нарушение на правилата за движение поради неправилно пресичане. Освен това няма нормативна забрана лица, които са употребили алкохол, да участват в движението по пътищата като пешеходци, поради което оплакването, че в мотивите на обжалваното въззивно решение отсъства коментар на посоченото обстоятелство и оправдателен за подсъдимата извод на това основание е несъстоятелно. Още повече, че въпросът за скоростта на движение на пешеходеца е нарочно изследвана от вещите лица в повторната АТЕ чрез анализ на видеозаписа. Съгласно заключението им тя е била 5,12 км/ч, което не разкрива някаква необичайност или обърканост в поведението на пешеходеца, защото съответства „на характер на движението спокоен към бърз ход“ (вж. л.363 от НОХД №635/2020 г. на СГС).
Не е вярно, че въззивният съд е игнорирал изцяло и без основание показанията на единствения очевидец – свидетелката Д. К. и обясненията на подсъдимата С., в частта им, с която оневиняват последната със заявленията, че пострадалият се появил внезапно и се блъснал в автомобила. Видно е от стр. 11-13 от обжалваното решение, че въззивният съд е изложил подробни и споделими съображения защо кредитира показанията на посочената свидетелка и обясненията на подсъдимата частично, съответно защо не им дава вяра в частите, на които се позовава защитникът, а именно поради противоречието им с данните от видеозаписа на ПТП, като източник на по-обективни данни, които са потвърдени от останалите писмени и гласни доказателства, включително от експертните заключения. Достатъчно е да се посочи, че показанията на свидетелката Д. К. в отхвърлената им от съдилищата част противоречат на ясните кадри № 5016 и № 5020, анализирани от повторната и допълнителната АТЕ, които недвусмислено онагледяват, че в момента, в който управляваният от подсъдимата лек автомобил „*****“ преминава през кръстовището на бул. "Ал. Малинов" и ул.“Свети Киприян“, непосредствено до и пред него в лентите за движение в неговата посока не се наблюдава движение на друго превозно средство, като подсъдимата е имала пряка видимост към мястото, от което пешеходецът е предприел пресичане на платното за движение поради добрата осветеност от уличното осветление. Данните от приобщения по съответния процесуален ред видеозапис са преки доказателства по смисъла на чл.104 от НПК, поради което доводът в касационната жалба, че единствено показанията на свидетелката Д. К. са източник на такива е несъстоятелен. Това изключва отмяна на въззивното решение за провеждане на допълнително въззивно следствие и повторен разпит на посочената свидетелка, както се иска в касационната жалба.
В заключение следва да се приеме, че въззивният съд не е оставил необсъден нито един от наведените от защитата релевантни доводи, включително тези, които се сочат в касационната жалба. Поради това и като взе предвид, че ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите и че фактическите положения са установени еднозначно от съдилищата по реда и със средствата предвидени в процесуалния закон според изискванията в чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК, настоящата инстанция намира, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК и проверяваното въззивно решение не подлежи на отмяна на това основание.
Съобразно приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно от въззивната инстанция. Настъпилото ПТП и последиците от него, макар и в условия на тежко и първо във времево отношение съпричиняване от пострадалия В. поради това, че пресичал платното за движение на необозначено за целта място (вж. л.14 от въззивното решение), са резултат и от действията на подсъдимата като водач на лек автомобил и конкретно на допуснато от нея нарушение на чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП, поради което законосъобразно въззивният съд е намерил, че подсъдимата е осъществила от обективна и субективна страна престъплението, предмет на обвинението. Правилно въззивният съд е отхвърлил като несъстоятелен поддържания и пред ВКС довод, че извършеното деяние е „случайно” по смисъла на чл. 15 от НК. Случайното (невиновното) деяние се отличава от непредпазливото по това, че деецът не съзнава конкретната възможност за настъпването на общественоопасните последици, като няма задължение и възможност да ги предвиди. В случая е установено, че подсъдимата вместо да намали скоростта, за да предотврати ПТП като спре движението на управлявания от нея лек автомобил преди мястото на удара с пешеходеца В., както я задължава правилото по чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП и което е било обективно възможно да бъде съобразено при управление с конкретната скорост от 55 км/ч, тя е продължила движението, в резултат на което последвал удар между МПС и пешеходеца, при който пострадалият получил несъвместими с живота увреждания и на 27.07.2018 г. починал. Ударът за подсъдимата би бил случаен, ако действително (обективно) е нямала видимост към пострадалия към момента на навлизането му на пътното платно и на разстояние извън опасната зона за спиране, но случаят не е такъв. Фактическото твърдение в касационната жалба, че не е могла да възприеме своевременно пострадалия, е отречено от установеното от фактическа страна от предходните съдебни инстанции въз основа на събраните по делото доказателства и експертни заключения на вещи лица от съответните научни области, налагащи категорично възприетата от въззивния съд една версия, обратна на тезата на защитата. Основният довод на съдилищата за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимата е заявен ясно, в пределите на измененото по реда на чл.287 от НПК обвинение и той е, че при съобразяване на установеното в чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП изискване, подсъдимата да намали скоростта, с която е управлявала МПС и при възникналата извън опасната зона за спиране опасност да спре движението на лекия автомобил, тя е могла да предотврати ПТП, независимо от неправомерното поведение на пострадалия. Неизпълнението на това законоустановено задължение за безопасност на пътя от подсъдимата е предпоставило процесното ПТП и смъртта на пострадалия. Следователно, като не е реагирала своевременно и адекватно на създалата се опасност по предписания в специалния закон за безопасност на транспорта начин, подсъдимата сама се е поставила в невъзможност да предотврати настъпването на вредоносните последици – смъртта на пешеходеца В., поради което не може да бъде оправдана.
Обратно на заявеното в касационната жалба, ВКС намира за коректно позоваването от въззивния съд на актуалното и към момента Тълкувателно решение № 28/1984г. по н.д. №10/1984г., ОСНК на ВС и конкретно т.6 от същото относно момента, в който се дължи реакция от водача на МПС при опасност на пътя, а именно от обективната възможност деецът да възприеме опасността, а не когато я е възприел. Освен това съгласно посоченото Тълкувателно решение от водачите се изисква да намаляват скоростта на движението не само, когато възникне опасност за движението, но и когато „е закономерно нейното проявяване“. В случая такова логично „проявяване“ е било изводимо от особеностите на пътния участък, в който е реализирано ПТП. ВКС не се съгласява с довода в касационната жалба, че при липса на интензивно движение, късният вечерен час (22,45ч.) и предпазен парапет, ограничаващ появата на пешеходци, подсъдимата не е била длъжна да избере по-ниска скорост и да спре управляваното МПС, ерго не е нарушила чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП, тъй като районът е жилищен, с разположени в съседство от двете страни на булеварда многоетажни сгради. Видно от изследвания от повторната АТЕ кадър 5088 от видеозаписа към момента на ПТП са липсвали пана от оградата на разделителния остров (вж. л.368 от НОХД №635/2020 г. на СГС), което обективно е създавало опасност от движение на пешеходци в посочената хипотеза на цитираното Тълкувателно решение. Поради това крайният правен извод на апелативния съд за липса на случайно деяние по чл.15 от НК се явява съответен на закона и цитираната по-горе задължителна тълкувателна практика. Впрочем правните изводи в част от цитираните в касационната жалба многобройни решения на ВКС също са в подкрепа на решаващите изводи на въззивния съд, като например Тълкувателно решение № 2/2016 г. по н.д. №2/2016 г., ОСНК на ВКС и Решение № 130/06.04.2011 г. по н.д. № 46/2011 г., ВКС, ІІІ н.о. относно съпричиняването и причинната връзка между допуснатото от дееца нарушение на ЗДвП и съставомерния резултат. Останалите цитирани от жалбоподателя решения касаят различни от гледна точка на фактологията казуси и са неотносими към конкретния случай. Отделно от това не са от кръга на задължителната съдебна практика и не могат да бъдат самостоятелно основание за уважаване на касационната жалба.
Предвид всичко изложено до тук, материалният закон е приложен правилно и при наличието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав на чл.343, ал.1, б. „в“, във вр. чл.342, ал.1 от НК, законосъобразно подсъдимата е бил призната за виновна, което изключва касационно основание по чл.348, ал.1,т.1 от НПК.
Наложените на подсъдимата наказания не са явно несправедливи предвид, че са определени под установения в закона минимум по реда на чл.55, ал.1, т.1 и т.3 от НК. Продължителността на наказателния процес - шеста година от образуване на досъдебното производство, макар некоментирана в обжалваното решение, не обуславя допълнително снизхождение към подсъдимата, тъй като делото е разгледано по общия ред, като са направени многобройни доказателствени искания от страните поради възражения на защитата, наложили първостепенният съд да назначи повторна и допълнителна АТЕ и да събира допълнителни доказателства, което логично е предопределило продължителност на наказателното производство. В същото време, макар подсъдимата да е била привлечена в качеството на обвиняемо лице още на 15.05.2019 год., по делото не са налични данни да е търпяла прекомерни ограничения и тежки мерки за процесуална принуда, които да оправдават санкционирането й с наказание, по-леко от определеното такова под установения минимум, като допълнително средство за компенсация по чл.13 от ЕКПЧ за продължителността на наказателния процес. Отсъствието на така поддържаното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК не може да бъде по - подробно аргументирано от ВКС поради неизпълнение на процесуалното изискване в касационната жалба да се посочи в какво се състои то и данните, които го подкрепят (чл.351, ал.1 от НПК).
По касационната жалба на частните обвинители:
На първо място следва да се направи уточнението, че искането за увеличаване на наложените на подсъдимата наказания и изпитателния срок на условното осъждане от ВКС е недопустимо, тъй като касационната инстанция не разполага с такива правомощия в първо по ред касационно производство, каквото е настоящото. Не са налице и основания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд за завишаването им поради правилно отчетената от предходните съдилища многобройност на смекчаващите отговорността обстоятелства, обусловена от чистото съдебно минало на подсъдимата, напредналата й възраст, влошено здравословно състояние и значително по степен съпричиняване от страна на пострадалия, които наред с по - леката форма на непредпазливата вина (небрежност), при която е извършено деянието, оправдават индивидуализацията на наказанието по привилегирования ред, предвиден в чл.55 от НК. Управлението на МПС със скорост над разрешената за съответния пътен участък принципно може да бъде отчетено като отегчаващо вината обстоятелство, когато не е елемент от състава на престъплението, предмет на обвинението, но в случая това искане на повереника, поддържано и пред въззивната инстанция, правилно е било отклонено от САС поради незначителността на конкретното превишаване на скоростта само с пет км/ч, което не стои в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат съгласно заключението на АТЕ.
За прилагане на института на условното осъждане по смисъла на чл. 66 от НК с изпитателен срок от три години съдилищата са изложили споделими съображения в контекста на личната и генералната превенция по чл.36 от НК, което съчетано с наказанието лишаването на подсъдимата от право да управлява МПС за срок от две години, чието изпълнение не може да бъде отложено с условие, съответно ще бъде изтърпяно ефективно, се явява достатъчно сериозна репресия, а не крайно снизхождение от страна на САС, както се сочи в касационната жалба особено, като се отчете високата степен на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия пешеходец. Несъстоятелен е доводът за пренебрегнато качество на подсъдимата като опасен водач, тъй като допуснатото нарушение на режима на скоростта, както се изтъкна е незначително, а единственото друго нарушение на правилата за движение е това по чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП, което е елемент от състава на престъплението, за което е призната за виновна и повторното му отчитане е недопустимо предвид забраната за това в чл.56 от НК.
Важно е да се отбележи, че макар за извършеното от подсъдимата престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, от НК в санкционната част на нормата понастоящем да се предвижда наказание от три до осем години лишаване от свобода (вж. ДВ, бр.67/2023 г.), съгласно правилото в чл.2, ал.2 от НК за приложение на по - благоприятния за дееца закон, настоящата инстанция ограничи проверката по чл.348, ал.1, т.3 от НПК в рамките на предвидената към датата на извършване на престъплението по - лека наказуемост, а именно от две до шест години лишаване от свобода. Наложеното на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК наказание една година и шест месеца лишаване от свобода е близо до установения в закона минимум, около който касаторът намира за справедливо определяне на наказанието, поради което и като отчита съпричиняването от страна на пострадалия за смекчаващо обстоятелство със значителна и решаваща тежест, ВКС не приема, че е налице явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК.
По изложените съображения и като намери, че не са налице претендираните касационни основания, ВКС в настоящия съдебен състав прие, че касационните жалби на защитника на подсъдимата и на частните обвинители са неоснователни, което налага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила.
Предвид горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 390 от 16.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 893/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: