Обезщетение за неимуществени вреди на внук при смърт на неговата баба

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * материалноправна легитимация на ищеца * справедливост на обезщетението * съпричиняване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 159

гр. София, 18.06.2025г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №903 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв.Ал.И. и по насрещна касационна жалба от А. Г. В., чрез адв.В.Р. и адв.Ст.М. срещу различни части от решение №403 от 27.11.2023г., постановено по в.т.д. №565/2023г. на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №34 от 19.06.2023г., постановено по т.д. №76/2021г. по описа на Окръжен съд- Смолян и са присъдени разноски на двете страни. С първоинстанционното решение е осъдено на основание чл.432, ал.1 КЗ ЗД „Бул Инс“ АД да плати на А. Г. В. сумата 35 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, болки и страдания от смъртта на неговата баба Д. Б. В., настъпила на 19.12.2018г. в резултат от ПТП, реализирано на 06.12.2018г., ведно със законната лихва от 05.03.2019г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за разликата от 35 000 лева до 80 000 лева и е разпределена отговорността за разноските по делото. В частта, с която е потвърдено отхвърлянето на предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 70 000 лева до претендираните 80 000 лева, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба от ЗД „Бул Инс“ АД се твърди, че въззивното решение в обжалваната част /с която е потвърдено уважаването на иска за сумата 35 000 лева/ е неправилно поради нарушения на закона. Касаторът поддържа, че за ищеца не е възникнало право на обезщетение за неимуществени вреди по повод смъртта на неговата баба, тъй не се доказва, че по своето съдържание и интензитет връзката между тях е била особено близка и вредите са надхвърлили по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответния вид връзка /между баба/дядо и внуци/. Излага доводи и за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД, §96 и чл.493а КЗ. Касаторът претендира да се отмени решението в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъде отхвърлен искът като неоснователен. Претендира разноски за трите инстанции.

Ответникът по жалбата А. Г. В. излага подробни съображения, че въззивното решение в атакуваната му част е правилно, постановено в съответствие с доказателствата по делото и закона и ако бъде допуснато до касационен контрол следва да бъде оставено в сила.

С насрещната касационна жалба от А. Г. В. се обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска за сумата над 35 000 лева до 70 000 лева. Твърди се, че решението в тази част е неправилно поради нарушения на закона и необоснованост. Касаторът поддържа, че съдът правилно е определил сумата 70 000 лева като справедлив размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на баба му, но счита, че неправилно- без да обсъди всички доводи и възражения, в противоречие с доказателствата по делото и в нарушение на закона, е приел наличие на съпричиняване на вредите от пострадалата в размер на 50 %. Претендира да се отмени решението в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъде уважен искът за още 35 000 лева. Претендира разноски.

Ответникът по насрещната жалба ЗД „Бул Инс“ АД излага доводи за нейната недопустимост, евентуално- неоснователност. Счита, че въззивното решение в обжалваната част е правилно- постановено с оглед доказателствата по делото и съдебната практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.

С определение №3149 от 27.11.2024г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по значимите за изхода на делото материалноправни въпроси- „Относно материалноправната легитимация на лицата извън кръга на посочените в Постановление №4/61г. и Постановление №5/69г. на Пленума на Върховния съд и предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки ” и „Относно предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице“.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 35 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд приема за безспорно, че на 06.12.2018г. водачът на лек автомобил „Пежо 307“, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество, причинява процесното ПТП като блъска бабата на ищеца Д. В., която умира от усложнения от получените травми на 19.12.2018г.

Решаващият съдебен състав отграничава като основен спорен въпрос по делото дали ищецът- внук на починалата вследствие от ПТП, е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди. След анализ на гласните доказателства и съдебно-психологическите експертизи съставът на АС-Пловдив стига до извод, че ищецът попада в разширения кръг на материално легитимирани лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък по смисъла на ТР №1/21.06.2018г., т. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като се доказва, че е създал трайна и дълбока емоционална връзка с починалата и търпи от нейната смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Решаващият съдебен състав намира за установено, че през първите 10 години /от раждането си до 2004 година/ ищецът е живял заедно със своята баба в едно жилище, където са живеели и неговите родители. Счита, че не се доказва заместваща грижа от бабата, тъй като ищецът и неговите родители не са били разделени, но отчита, че бабата е тази, която основно е поела отглеждането и възпитанието на ищеца от раждането му, че те са били непрекъснато заедно за разлика от родителите, чиито трудови задължения са били свързани с пътувания и непрекъснати отсъствия от дома. Съдът приема, че между ищеца и баба му са били установени отношения на силна привързаност, споделяне и загриженост, надхвърлящи обичайните отношения между баба и внук, което околните са забелязвали. Отбелязва, че връзката между двамата не е преустановявана в нито един момент, дори когато ищецът е заминал да учи в чужбина. Макар и от разстояние те са я поддържали чрез контакти по интернет, изпращане на колети с подаръци, посещения на ищеца в България, при които е отделял специално внимание и време на своята баба, пътувал е заедно с нея, придружавал я е при разходките й. Съдът намира, че силна изява на чувствата и отношенията между ищеца и неговата баба е загрижеността, която ищецът е проявявал заради проблемите на баба му с другия й внук, демонстрираното желание да се намеси и да й помогне и предприетите действия в тази насока за закупуване на жилище, в което тя да се премести, за да бъде спокойна.

Апелативният състав счита, че интензитетът и продължителността на болките и страданията на ищеца след смъртта на баба му също са по-големи от обичайните такива при загуба на баба. Макар при ищеца да не се е стигнало до болестно състояние и да няма данни за провеждано специализирано лечение, е установено, че той много тежко е приел новината за смъртта на баба си, проявила се е остра стресова реакция, която е преминала в скръб, която не е отшумяла за период от четири години. С оглед изложеното, въззивният съд намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, подадена от застрахователя, че от събраните доказателства се установяват едни съвсем нормални отношения на привързаност между роднини и не е налице нищо „специално“ , „особено“ и „изключително“ в отношенията им по смисъла на ТР №1/2018г. на ОСНГТК на ВКС, поради което вредите на ищеца не подлежат на обезщетяване. Въззивният съдебен състав, като съобразява конкретното съдържание на връзката между ищеца и баба му, както и отражението на загубата върху емоционалното и психологическо състояние на ищеца, като отчита и конкретните икономически условия в страната и общественото разбиране за справедливост, ориентир за което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, намира че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер от 70 000 лева.

Апелативният съд приема, че пострадалата е съпричинила на 50% вредоносния резултат, тъй като се установява, че водачът на лекия автомобил се е движел с разрешена скорост от 50 км/ч, която е намалил след като е забелязал пресичащата пешеходка /до 20 км/ч в момента на удара/, а пешеходката Д. В. е пресичала пътното платно на нерегламентирано и неозначено място в нарушение на чл.113, ал.1 ЗдвП. С оглед изложеното намира, че обезщетението следва да бъде намалено наполовина, а искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ да бъде уважен за сумата 35 000 лева, ведно със законната лихва от 05.03.2019г. до окончателното плащане.

По първия материалноправен правен въпрос настоящият състав на ВКС намира следното:

С Тълкувателно решение №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Дадени са разяснения, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, тъй като в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато са налице конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления №4/61г. и №5/69г. на Пленума на ВС, предвиждащи право на обезщетение само за най-близките на починалия.

Налице е споделена от настоящия състав съдебна практика на ВКС, че с оглед дадените в цитираното тълкувателно решение разрешения обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете горепосочените постановления на Пленума на ВС, се присъжда само по изключение- когато е създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и действително са претърпени неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Първата предпоставка- особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка, е налице, когато се установят конкретни житейски факти и обстоятелства, довели до особено силна привързаност между починалия и претендиращия обезщетението, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС №4 от 25.V.1961г. и ППВС №5 от 24.ХІ.1969г. При преценката за наличие на такава силна връзка следва да се съобрази обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между роднини като братя и сестри, баба/дядо и внуци се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. За да се приеме, че между роднини като посочените е налице особено близка връзка, не е достатъчно да се установи формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, а следва да се докаже, че са настъпили конкретни житейски обстоятелства, обусловили възникване на по-голяма от близостта, считана за нормална и обичайна за съответната родствена връзка. Като примери за подобни житейски обстоятелства, относими към връзката между бабите/дядовците и внуците, се сочат отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини /заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др./, а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина /решение №372 от 14.01.2019г. по т.д. №1199/2015г. на ВКС, II т. о.; решение №92 от 17.11.2020г. по т.д.№1275/2019г., на ВКС, II т. о. и др.).

По втория материалноправен въпрос:

Непротиворечива е съдебната практика, че за намаляване на дължимото обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД следва да е въведено надлежно възражение за принос на пострадалия и да бъде установен този принос по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от възразилата страна. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Преценката следва да се извърши при съобразяване дали увреждането би било причинено и то в същата степен, ако пострадалият не беше извършил конкретно действие или не беше бездействал. Неспазването на нормативни разпоредби /закононарушение/, независимо дали деянието е действие или бездействие, не следва изначално да бъде квалифицирано като създаване на условия за настъпване на определен вредоносен резултат, респ. за улесняване на неговото настъпване, освен ако се докаже, че неспазването на тези правила само по себе си е причинило увреждането. Определеният като справедлив размер на обезщетението следва да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП /решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д.№1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т.о., решение №99 от 08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №33 от 04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/.

Настоящият съдебен състав споделя напълно горните разрешения, като намира, че при възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредата от пострадалото лице- пешеходец, допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, следва да се отчитат конкретните факти и обстоятелства, като се прецени дали със своето поведение той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При определяне на обема на съпричиняването следва да се съобрази, че съгласно действащата нормативна уредба на движението по пътищата /чл.5, ал.2; чл.20 и чл.116 ЗДвП/, отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по-голяма в сравнение с тази на пешеходците /в този смисъл са решение №43/16.04.2009г., т.д.№648/2008г., ІІ т.о. и решение №105/19.06.2017г., гр.д.№60353/2016г., ІІІ г.о./.

По касационната жалба:

Настоящият съдебен състав намира, че с оглед отговора на първия материалноправен въпрос, въззивното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, ведно със законната лихва от 05.03.2019г. до окончателното плащане, е постановено в отклонение от практиката на ВКС и е неправилно. За основателността на предявения иск следва да бъдат доказани по категоричен начин както създадена особено близка връзка между починалата и претендиращия обезщетението неин внук, така и действително претърпени от ищеца неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната родствена връзка. Необоснован с оглед доказателствата по делото е изводът на въззивния съд, че в конкретния случай между ищеца и неговата баба, починала при процесното ПТП, е съществувала връзка, по-силна от традиционната за отношенията между баба/дядо и внуци, характеризиращи се с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. За отношенията между ищеца А. В. и починалата му баба Д. В. са събрани гласни доказателства, от които се установява, че през първите 10 години ищецът е живял със своите родители и баба си в едно жилище, че тя е помагала много и се е грижила за него, докато родителите му са били на работа. Не се доказва обаче оказване на заместваща грижа от бабата, тъй като ищецът нито е бил изоставен от своите родители, нито те са отсъствали за продължителен период от време. Независимо, че трудовите задължения на родителите са били свързани с пътувания и чести отсъствия от дома, не може да се приеме, че бабата е поела изцяло отглеждането и възпитанието на ищеца в първите години след неговото раждане. Подпомагането на родителите при отглеждането на децата в тяхната ранна възраст от страна на баба и дядо не е нещо изключително или необичайно за българското семейство, бит и традиции. Установява се, че между ищеца и баба му са съществували отношения на силна привързаност, споделяне и загриженост, които не са прекъснали след като Д. е напуснала жилището, в което са живеели заедно и е отишла да живее при дъщеря си /през 2004г./ или след като ищецът е заминал да учи в чужбина /през 2013г./, но няма обективни данни те да са надхвърляли обичайните отношения на обич и привързаност между баба и внук. След 2013г. /включително и по време на процесното ПТП и на смъртта на неговата баба/ ищецът е живеел в Англия, като двамата са поддържали от разстояние връзка чрез контакти по интернет, изпращане на колети с подаръци, отделяне на специално внимание при връщането на ищеца в страната за празници и ваканции, вкл. съвместни пътувания и разходки. Тези връзки са проявление на взаимните им чувства на обич и загриженост, но такива отношения са обичайни в традиционните за българското общество семейни отношения, характеризиращи се с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост между баба/дядо и внуци. Вярно е, че от събраните гласни доказателства се установява, че Д. е имала трудни отношения с другия си внук /син на дъщеря й/, включително през 2016г. по нейно искане срещу него са били постановени мерки за защита от домашно насилие /отстраняване от жилището и забрана за приближаване на пострадалата на разстояние не по-малко от 200 метра за срок от 12 месеца/, като се е стигнало и до нейното преместване в друго жилище /под наем/, но това обстоятелство и проявената загриженост от ищеца и желанието му да й помогне да се премести в друго жилище, за да бъде спокойна, не обосновават извод за по-силна емоционална връзка между тях, надхвърляща обичайната за такъв кръг роднини. Липсват убедителни доказателства, че ищецът е подпомагал баба си финансово или че е искал да й купи жилище, като от писмените доказателства се установява, че на самия ищец е бил дарен имот от неговия баща, а баба му се е отказала от правото си на ползване върху този имот. Тези семейни имуществени отношения не представляват убедително доказателство за емоционалната връзка между ищеца и неговата баба, тъй като не биха могли да се тълкуват еднозначно.

С оглед гореизложеното не може да се направи обоснован извод, че отношенията между ищеца и починалата след процесното ПТП негова баба са били изключителни, че връзка им е била особено близка, а претърпените неимуществени вреди са надхвърлили по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за родствената връзка между баба/дядо и внуци. Безспорно между ищеца и баба му е имало изградена силна и топла емоционална връзка на обич, загриженост и привързаност, но следва да се съобрази обстоятелството, че са живели заедно само през първите 10 години от живота на ищеца, като баба му е подпомагала неговото отглеждане и възпитание, но не е полагала грижа, която напълно да е замествала родителската. От изложените факти и обстоятелства може да се направи извод за много близки отношения, обич, привързаност и загриженост, които са нормални за българските бит и традиции, но не и за духовна и емоционална близост, надхвърляща традиционната между такива роднини по смисъла на ТР №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав приема, че ищецът не е от кръга лица, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на Д. В., поради което и предявеният иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По насрещната касационна жалба:

С оглед установената липса на активна материалноправна легитимация на ищеца не следва да се обсъждат изложените в насрещната касационна жалба оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД при определяне на обема на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Решението на въззивния съд в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание за разликата от 35 000 лева до 70 000 лева следва да бъде оставено в сила като правилно.

По разноските:

С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК и при съобразяване с представените списъци по чл.80 ГПК, ищецът следва да заплати на ответника разноските по делото- сумата 4 200 лева за първоинстанционното производство /3 600 лева – адв.възнаграждение с ДДС и 600 лева за експертизи/; сумата 4 200 лева за въззивното производство /адв.възнаграждение с ДДС/ и сумата 4 930 лева за касационното производство /4 200 лева адв.възнаграждение с ДДС и 730 лева държавна такса/. Съдът намира за неоснователно възражението на ищеца на основание чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника за касационното производство. Следва да се съобрази, че са подадени две жалби- касационна жалба и насрещна касационна жалба, респективно, че договореното и платено адвокатско възнаграждение е за процесуално представителство и по двете жалби; че и по двете жалби е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, т.е. предмет на касационен контрол е въззивното решение и в частта, с която е уважен искът, и в частта, с която е отхвърлен за разликата от 35 000 лева до 70 000 лева. С оглед фактическата и правна сложност на делото, процесуалните действия на страните, проведеното открито съдебно заседание и цената на иска, възнаграждението на процесуалния представител на ответното дружество не е прекомерно. Следва да се отбележи, че претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е в размер на 3 450 лева без ДДС, т.е. почти същото по размер с това на ответника /3 500 лева без ДДС/.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №403 от 27.11.2023г., постановено по в.т.д. №565/2023г. на Апелативен съд- Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение №34 от 19.06.2023г., постановено по т.д. №76/2021г. по описа на Окръжен съд- Смолян в частта, с която е осъдено ЗД „Бул Инс“ АД да плати на А. Г. В., на основание чл.432, ал.1 КЗ, сумата 35 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, болки и страдания от смъртта на неговата баба Д. Б. В., настъпила на 19.12.2018г. в резултат от ПТП, реализирано на 06.12.2018г., ведно със законната лихва от 05.03.2019г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен от А. Г. В. срещу ЗД „Бул Инс“ АД за сумата 35 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, болки и страдания от смъртта на неговата баба Д. Б. В., настъпила на 19.12.2018г. в резултат от ПТП, реализирано на 06.12.2018г., ведно със законната лихва от 05.03.2019г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА А. Г. В., ЕГН [ЕГН] да плати на ЗД „Бул Инс“ АД на основание чл.78, ал.3 ГПК разноските по делото- сумата 4 200 лева за първоинстанционното производство /3 600 лева – адв.възнаграждение с ДДС и 600 лева за експертизи/; сумата 4 200 лева за въззивното производство /адв.възнаграждение с ДДС/ и сумата 4 930 лева за касационното производство /4 200 лева адв.възнаграждение с ДДС и 730 лева държавна такса

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.