Отмяна на присъда за трудова злополука заради неясни мотиви и липса на доказан контрол

Текстът на акта

Ключови фрази

Лишаване от живот при професионална непредпазливост * липса на мотиви * професионална непредпазливост по чл. 123 НК * съществени процесуални нарушения

Р Е Ш Е Н И Е
№ 494
гр.София , 14 октомври 2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при участието на секретаря Елеонора Михайлова
и прокурора от ВКП Божидар Джамбазов
изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 528/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адвокат П. В. – защитник на подсъдимия Н. Д. В., срещу въззивно решение № 43 от 30.03.2024 г., постановено по ВНОХД № 210/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна.
В жалбата се поддържат касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК – нарушения на закона и съществени нарушения на процесуалните правила, които се обвързват с доводи за липса на доказателства за приетата от съдилищата фактическа обстановка относно задълженията на подсъдимия В. по инструктиране на работниците, предоставяне на лични предпазни средства и допускането им до строителния обект. Сочат се противоречия в мотивите на въззивното решение за разпределението на функциите на подсъдимите В. и С. като управители на търговското дружество – работодател на пострадалия, като се акцентира, че единствен координатор по Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗБУТ), включително съгласно приетите като доказателства длъжностна характеристика и писмен договор от 03.04.2018г. между „Е. Е. и Д. Г." ООД и „Е. Е. Г. ООД е бил покойният подсъдим С., който бил специално обучен за целта. На това възражение, както и на редица други за липсата на нарушения и виновно поведение от страна на подсъдимия В., Апелативен съд – Варна не е отговорил, а преповторил изводите на първоинстанционния съд без да съобрази, че подсъдимият В. нито е притежавал необходимата квалификация, нито са му вменявани изрично задълженията по инкриминираните правни норми. Неизяснени или решени на недопустими предположения били въпроси, относими към обвинението, между които от къде е паднал пострадалият Т., от кого и дали действително му е била възложена работа на строителния обект, каква е била тази работа, като не е съобразено, че подсъдимият В. осигурил скелето със съответна документация, но не е възлагал на пострадалия изграждането му и не е допускал експлоатацията му без паспорт и без да отговаря на изискванията за безопасност. В жалбата се съдържа оплакване за неяснота във въззивното решение защо на подсъдимия В. е ангажирана наказателна отговорност, след като на обекта имало назначен технически ръководител и лице по ЗБУТ, както и че не е установена причинно следствената връзка между инкриминираните нарушения и настъпилия вредоносен резултат. Твърди се, че обективно не може да бъде установена такава, защото не е изяснено откъде е паднал пострадалият Т. и не е взето предвид заключението на вещите лица, че резултатът е щял да настъпи дори Т. да е носил каска. От въззивното решение не се разбирало защо и с кои свои действия или бездействия подсъдимият В. е осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл. 123, ал 1 от НК, предмет на обвинението.Твърди се липса на мотиви относно приетото от въззивния съд съпричиняване на противоправния резултат от страна на пострадалия, като се поддържа заявеното пред съдилищата, че ако пострадалият е паднал от скелето, той се е намирал на него по свое желание, а не защото му е била възложена работа там. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитниците на подсъдимия – адвокатите П. В. и Л. Р. мотивирано поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените алтернативни искания.
Частните обвинители и граждански ищци К. Т. С. и С. Н. С. и повереникът им – адвокат И. Т. не се явяват пред ВКС, редовно призовани и не изразяват становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната прокуратура предлага да се остави в сила обжалваното решение, като изразява становище, че въззивният съд подробно е анализирал оспорените от защитата обстоятелства и независимо от опита й да прехвърли изцяло вината за смъртта на пострадалия върху другия подсъдим, който в хода на наказателното производство е починал, в решението ясно и точно е отграничена отговорността на подсъдимия В. за настъпилия инцидент. Изразява становище и относно наказанието, въпреки незаявено от жалбоподателя касационно основание по чл.348, ал.1,т.3 от НПК, като намира същото за справедливо с оглед приложението на чл.55 от НК и намаляването му поради прекомерна (почти шестгодишна) продължителност на наказателното производство.
Подсъдимият Н. Д. В., редовно призован, не се явява пред ВКС и не взема становище по касационната жалба на защитника. Делото се разгледа в негово отсъствие поради заявеното съгласие от защитниците и на основание чл.353, ал.3 от НПК, съгласно която разпоредба неявяването на страна в касационното производство, без уважителни причини, не е пречка за това.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните в съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда № 13 от 21.03.2023 г., постановена по НОХД № 20223100200669 по описа за 2022 г., в трето по ред първоинстанционно производство, Окръжен съд - Варна е признал подсъдимия Н. Д. В., ЕГН [ЕГН], за виновен в това, че на 26.04.2018 г. в гр. Варна, като управител на „Е. е. г." ООД, на строеж на жилищна сграда, в условията на независимо съпричиняване с подсъдимия Р. Ж. С., който е починал в хода на наказателното производство и същото е прекратено спрямо него, причинил смъртта на Т. К. Т. - на 33 години поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност - строително монтажни работи (СМР), представляваща източник на повишена опасност, като:
- Допуснал пострадалият да извършва самостоятелна работа в строителния обект, без да му е проведен начален инструктаж, инструктаж на работното място и ежедневен инструктаж, в нарушение на чл. 3, чл.11, ал.1, чл.12, ал.1 и ал.2, чл.13, ал.1, чл.15, ал.1 и ал.3 Наредба № РД-07-2 от 16 декември 2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд (обн. ДВ. бр.102 от 22 Декември 2009 г.);
- Не осигурил на пострадалия специално работно облекло (от две части и гащеризон) за работа на височина и лични предпазни средства (защитни каска, обувки и колан/сбруя с осигурително въже) в нарушение на чл.284, ал.1 от Кодекса на труда, чл. 5, ал. 1 от Наредба № 3 от 19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и опазване на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място (обн. ДВ бр. 46/2001 г.) и чл. 60, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 2 от 22 март 2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи;
- Не е извършил проверка на пострадалия на длъжност „работник - строител на изолация" за ползване на такова специално облекло и лични предпазни средства, в нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 7 от ЗБУТ (обн. ДВ бр.124 от 23.12.1997 г.) и
- Допуснал изграждането и пускане в експлоатация на рамково скеле, без паспорт/проект на фасадно скеле и без да отговаря на изискванията за безопасност, в нарушение на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 и чл.89 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на СМР, поради което и на основание чл. 123, ал. 1 от НК и чл. 54 и чл.160, ал.1 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, както и лишаване от право за срок от една година да заема ръководна длъжност, свързана със СМР.
На основание чл. 304 от НПК подсъдимият В. е оправдан да е извършил деянието в условията на независимо съпричиняване с подсъдимата Т. Х. Й., която била изцяло оправдана с присъдата по повдигнатото й обвинение за извършено на същата дата, в качеството на технически ръководител на строителния обект, в условия на независимо съпричиняване с подсъдимите Н. В. и Р. С., престъпление по чл.123, ал.1 от НК.
Съдът е уважил частично предявените граждански искове за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД от гражданските ищци К. Т. С. и С. Н. С., като осъдил подсъдимия Н. В. да им плати сумата от по 55 000 (петдесет и пет хиляди) лева за всеки от тях като обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на престъплението, ведно със законната лихва, считано от 26.04.2018 г., до окончателното им изплащане, като отхвърлил предявените от същите граждански искове за разликата над 100 000 лв. за всеки от гражданските ищци като недоказан, както и изцяло отхвърлил предявените граждански искове против оправданата подсъдима Т. Х. Й. като солидарен длъжник.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият Н. В. бил осъден да плати направените деловодни разноски, както и държавна такса върху уважения размер на гражданските искове.
По въззивна жалба на защитника (с искане подсъдимият да бъде оправдан) и въззивен протест на Окръжна прокуратура – Варна (с искане за осъждане на подсъдимата Й. и за завишаване на наложените на подсъдимия В. наказания), пред Апелативен съд – Варна е било образувано ВНОХД № 210/2023 година, по което е постановено въззивно решение № 43 от 30.03.2024 г., предмет на настоящата (първа по ред) касационна проверка, с което първоинстанционната присъда е изменена в наказателно-осъдителната част срещу подсъдимия В. и наложеното му наказание е намалено от една година на осем месеца лишаване от свобода, а в останалата част е потвърдена. Присъдата не е обжалвана/протестирана относно пълното оправдаване на подсъдимата Й., поради което в тази част е влязла в сила (т. 4 от ТР №5/2018 г. по т.д. №5/2017г., ОСНК на ВКС).
Касационната жалба на защитника е допустима, а разгледана по същество е основателна, макар не по всички изложени в нея съображения.
На първо място ВКС намира за основателно оплакването на жалбоподателя за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните по чл.348, ал.3, т.2 от НПК – липса на мотиви, което самостоятелно налага отмяна на постановеното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Констатира се липса на мотиви, включително служебно от ВКС извън конкретните доводи за това в касационната жалба, която се проявява в две направления:
1. След като въззивният съд е приел, че няма основание „да се внасят корекции и да се преразглежда установената от Окръжен съд – Варна фактология“, той е пренесъл в мотивите на обжалваното решение установената в първоинстанционната присъда фактическа обстановка, като по този начин е възпроизвел и съдържащите се в мотивната й част съществени противоречия относно значими факти от предмета на доказване по чл.102 от НПК, свързани с правилното решаване на делото, а именно имало ли е разграничение на функциите на подсъдимите В. и С. в организацията на работата на търговското дружество, изпълнител на строежа, както и кой от двамата е отговарял за безопасността на труда на пострадалия работник. На стр.8 от въззивното решение е посочено, че функциите на подсъдимите като съуправители на търговското дружество „Е. Е. Г.“ ООД (изпълнител на строежа) са били фактически разграничени по устни уговорки помежду им. Покойният подсъдим С. се занимавал с техническата дейност по изпълнение на строителните работи, а подсъдимият В. – с документооборота, който включвал и „инструктажни книги“. Принципно воденето на иструктажните книги е относимо към изискванията за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, с част от които е обвързано обвинението, поради което въпреки така установеното разграничение на задълженията на съуправителите - подсъдими следва, че двамата са били отговорни за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на строителния обект, където станал инцидентът с пострадалия. На стр.21 отново е посочено, че подсъдимият В. изпълнявал „функциите на координатор по здравословни и безопасни условия на труд на обекта“. По - нататък обаче са изведени обратни фактически изводи, а именно, че единствено отговорен за безопасността на пострадалия работник във връзка със СМР и инструктирането му за безопасна работа на височина е бил покойният подсъдим С.. В потвърждение на това обратно фактическо положение, на стр.12 от обжалваното решение въззивният съд е посочил, че С. бил назначен за „Координатор по безопасност и здраве“ на процесния строеж след като завършил периодично обучение през месец август 2017 г. и определянето му за такъв станало преди инкриминираната дата - със заповед от 22.08.2017 г. На стр.13 е посочено, че по силата на чл.10 от договора за довършване строителството на процесната сграда координаторът по безопасност и здраве също бил подсъдимият Р. С., като по длъжностна характеристика (л.165-166, т. 3 от ДП) той трябвало да координира, организира и контролира изпълнението на изискванията по ЗБУТ и другите нормативни актове в тази област. На стр.22 от въззивното решение е прието, че подсъдимият В. назначил подсъдимия С. за координатор по безопасност и здраве на обекта и му възложил задълженията да извършва инструктаж на работещите, което последният не сторил. Това противоречи на приетото непосредствено преди това, че подсъдимият В. трябвало да извърши „реални действия по инструктаж, осигуряване и предоставяне на лични предпазни средства и работно облекло“. Така веднъж въззивният съд приема, че отговорен за инструктажа на пострадалия по установения в инкриминираните правни норми ред е подсъдимият В., а след това, че това било изключително задължение на другия подсъдим. Макар да е безспорно между страните, че търговското дружество – изпълнител на строежа и работодател на пострадалия е притежавано, управлявано и представлявано от двамата подсъдими „заедно и поотделно“, след като отговорността на подсъдимия В. е ангажирана поради неизпълнение на задълженията му да проведе обучение и инструктаж на пострадалия строителен работник и че не му предоставил специално облекло за работа на височина и лични предпазни средства, все нарушения на правилата за здравословни и безопасни условия на труд, с които е обвързано обвинението, въззивният съд е следвало да изведе непротиворечиви фактически изводи имал ли е подсъдимият В. такива задължения или същите са били възложени само на покойния понастоящем подсъдим С.. Видно от възпроизведените в сравнителен план части от мотивите на атакувания съдебен акт това не е направено въпреки изобилните доказателствени материали в тази насока.
Освен противоречията в мотивите на въззивното решение, противоречие е налице между неговата диспозитивна и мотивна част, доколкото нееднократно в мотивите апелативният съд приема, че само покойният подсъдим С. е отговарял по ЗБУТ, а с потвърдителния диспозитив на обжалваното решение на практика утвърждава обратния извод на първоинстанционния съд за независимо съпричинителство между двамата подсъдими по отношение на престъпния резултат и допуснати от тях нарушения на правилата по ЗБУТ.
В мотивите на обжалваното решение се откриват и други противоречиви изводи относно факти от предмета на доказване. На стр.14 и стр.15 въззивният съд приел като фактическо положение относимо към настъпването на съставомерния резултат, ерго към отговорността на подсъдимия В., обстоятелството, че двамата подсъдими не са предприели действия по изготвяне на индивидуален проект на фасадното скеле, от което паднал пострадалият. Същевременно съдът е посочил, че не съществуват никакви основания да се внасят корекции и да се преразглеждат установените от Окръжен съд – Варна факти (вж. стр.8 от въззивното решение), които в това отношение са в обратен смисъл, а именно, че нарочен проект за скелето съгласно назначена СТЕ не се изисква, защото височината му е била под 20 метра (вж. стр.22 от мотивите към първоинстанционната присъда). След като е прието, че скелето е било негодно за работа на височина поради липсата на такъв проект, въззивният съд е следвало да изясни по категоричен и безпротиворечив начин въпроса необходим ли е бил индивидуален проект и липсата му изключва ли неговата експлоатация според нормативните правила, с които е запълнен бланкетният състав на престъплението по чл.123, ал.1 от НК, предмет на конкретното обвинение, както и обуславя ли се причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат, което на свой ред обуславя непълнота и неяснота в мотивите.
Въпреки изричните указания в отменителното въззивно решение №260070 от 9.07.2021 г. по ВНОХД № 12/ 2021 г. на Апелативен съд – Варна да се изясни каква точно е била възложената работа на пострадалия и по - конкретно била ли е свързана с необходимост от ползване на скелето, с постановената след него първоинстанционна присъда и въззивният акт, предмет на настоящата касационна проверка, неяснотата относно тези обстоятелства вместо да е преодоляна е задълбочена. В обжалваното решение е прието, че пострадалият е полагал външна изолация на строящата се сграда, за която цел ползвал процесното скеле и тази работа му била възложена от подсъдимия С. (вж. стр.22 от обжалваното решение). В мотивите на първоинстанционната присъда, които въззивният съд сочи, че приема безрезервно, е прието, че пострадалият шпакловал тераса. За такъв вид СМР обаче защитата възразява, че не е необходимо ползване на скелето, защото до терасата се стигало по стълбите във входа, а не чрез фасадното скеле, което при това се разминавало с етажите на сградата. Изясняването на това обстоятелство, както и дали по вътрешна или по външна част на терасата е работил пострадалият, е от съществено значение за изхода на делото, тъй като има отношение към преценката за вината и причинната връзка в частта на обвинението срещу подсъдимия В., че допуснал изграждане и пускане в експлоатация на рамково скеле, без паспорт и проект и без да отговаря на изискванията за безопасност.
Въззивният съд е допуснал противоречие и при фиксиране съдържанието на отговорността на подсъдимия В.. След като е потвърдил осъждането му за извършено престъпление по чл.123, ал.1 от НК, за което се предвижда наказание от една до шест години лишаване от свобода и се е съгласил с първоинстанционния съд, че въпреки прекомерната продължителност на наказателното производство, не е налице основание за определяне на наказанието по реда на чл.55 от НК (под най-ниския предел), въззивният съд е намалил наложеното от Окръжен съд – Варна наказание от една година на осем месеца лишаване от свобода, което е под установения от закона минимум т.е. по чл.55, ал.1, т.1 от НК. При това неправилно съдът е отчел като начало на относимия към забавата период деня на започване на досъдебното производство – 26.04.2018 г. (вж. стр.32 от обжалваното решение), вместо датата на привличане на подсъдимия в качество на обвиняем – 3.10.2019 г. (вж. л.60-64, т.1 от ДП), който момент практиката на ЕСПЧ свързва с преценката за компенсация на виновното лице на основание провеждане на наказателния процес извън разумния срок „Разумният срок“ може да започне от момента на ареста (Wemhoff v. Germany, § 19), от момента, в който на лицето е повдигнато обвинение (Neumeister v. Austria, § 18) или разпит на жалбоподател като свидетел, заподозрян в извършване на престъпление (Kalзja v. Latvia, § 40). Във всеки случай обаче релевантният момент е кога жалбоподателят е узнал за обвинението или кога е бил засегнат съществено от мерките, предприети в контекста на разследване или наказателно производство (Mamie v. Slovenia (no. 2), §§ 23-24); Liblik and Others v. Estonia, § 94). . Въпреки откроеното противоречие и допуснатото нарушение на закона, доколкото касационното производство е по жалба на защитника на подсъдимия и съобразно правилото reformatio in pejus, те не могат да бъдат отстранени след връщане на делото за ново разглеждане в ущърб на подсъдимия В., но потвърждават общото заключение, че са допуснати противоречия по съществени за правилното решаване на делото въпроси.
2. Основателно е оплакването на защитата, че въззивният съд не е отговорил на най - важните възражения за липса на вина на подсъдимия В. и причинна връзка между неизпълнение на задълженията му по инкриминираните правни норми и настъпилия вредоносен резултат. След като въззивният съд приема, че фактически само подсъдимият С. е отговарял за безопасността на труда, който полагал пострадалият, излиза, че подсъдимият В. е осъден не поради неправилни бездействия от негова страна за осигуряване на ЗБУТ, а защото не е успял да предотврати резултата, което би могло да се приеме за форма на търсене на обективна отговорност в противоречие с чл.35, ал.1 от НК.
Действията по инструктаж на работниците предпоставят освен специализирани познания, каквито според приетото на стр.12 от обжалваното решение, имал само подсъдимият С., а също и задължение за подсъдимия В. съобразно съответните правни норми за безопасност на труда, с които е свързано конкретното обвинение, да направи началния и текущите инструктажи. Очевидно въпросите кой е бил носителят на тези задължения към инкриминираната дата 26.04.2018 г., отговарял ли е подсъдимият В. за фактическото провеждане на инструктажите, договорил ли се е изрично с другия подсъдим или му е възложил с нарочна заповед той да ги провежда, остават противоречиво решени, а са съществени в контекста на възражението на защитата за липса на субективна съставомерност. Впрочем въззивният съд не е анализирал поотделно хипотезата и диспозицията на всяка от инкриминираните правни норми съобразно инкриминираните и установените действия и бездействия на подсъдимия В. по отношение на процесния строеж. Така, посочвайки само заглавието на съответния нормативен акт, съдът е оставил без конкретен и убедителен отговор поддържаното пред всички съдебни състави възражение за липса на причинна връзка между деянието и вредоносния резултат като необходим обективен елемент от състава на резултатното престъпление, предмет на обвинението. Като пример в това отношение е достатъчно да се посочи, че с обжалваното решение е потвърдено осъждането на подсъдимия В. във връзка с нарушение на чл. 284, ал. 1 от Кодекса на труда („Работодателят е длъжен да предоставя безплатно специално работно облекло и лични предпазни средства на работниците и служителите, които работят със или при опасни или вредни за здравето или живота машини, съоръжения, течности, газове, стопени метали, нажежени предмети и други подобни“.) и чл.5, ал.1 от Наредба № от 19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и опазване на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място, защото не осигурил на пострадалия защитна каска, като е игнорирано заключението на СМЕ, че водеща причина за настъпването на смъртта на пострадалия е причинената от падането тежка гръдна травма и вдишването на кръв в белите дробове, а не травмата на гравата. Това поставя под съмнение причинно - следствената връзка между нарушението на посочените разпоредби и вредоносния резултат, особено като се отчетат разясненията на вещото лице д-р С., че подсъдимият е паднал от голяма височина без да е ударен в лицето (л.196 от НОХД №669/2022 г. на ОС – Варна). Следователно обосноваването на причинната връзка по тази част от обвинението предпоставя изясняване на въпроса бил ли е предотвратим леталният изход, ако пострадалият е бил с предпазна каска на главата си, но това не е направено нито в хода на доказването, нито в мотивите на обжалваното решение.
Обосноваването на причинна връзка между всяко едно от допуснатите от подсъдимия В. нарушения и настъпилия вредоносен резултат в поддържаната от обвинението хипотеза за немарливо изпълнение на задължения от организационен и контролен характер при осъществяване на дейност, източник на повишена опасност, както и за субективното му отношение към този резултат е от съществено значение, тъй като нейната липса, би довела до невъзможност от осъждането му. В случая отсъстват пълноценни мотиви за приетата причинно- следствена връзка, като изложените такива са принципни и несвързани с конкретиката по делото.
Макар да не е коментиран изобщо въпросът, че обвинение срещу подсъдимия В. за неправилно водене на инструктажните книги няма, ако действително е налице фактическо разграничение на функциите на двамата подсъдими (по изрично договаряне помежду им и чрез нарочна заповед като приложената на л.116, т.3 от ДП), в резултат на което изпълнението на задълженията за ЗБУТ е било възложено само на подсъдимия С., със знанието на двамата подсъдими, както е приел въззивният съд, той е следвало да аргументира защо въпреки това приема, че е налице виновно поведение на подсъдимия В. „при условията на независимо съпричиняване с Р. С.“(вж. стр.30 от въззивното решение). В тази връзка позоваването на ППВС № 2/27.09.1979 г., че субект на престъплението по чл.123 от НК, могат да бъдат и лицата, които по време на злополуката не са били на работа, щом тя е настъпила вследствие на допуснати от тях нарушения на правила за охрана на безопасността на труда, не представлява отговор на направеното от защитата главно възражение за липса на вина, защото тя акцентира върху разграничението на функциите на двамата подсъдими/съуправители и че единственият отговорен по ЗБУТ и подзаконовите актове по приложението му е бил подсъдимият С., а не на безспорното между страните обстоятелство, че в деня на злополуката подсъдимият В. не е бил на строежа, каквато различна хипотеза урежда иначе коректно възпроизведената част от посочения тълкувателен акт.
ВКС многократно е посочвал, че определящо значение за квалификацията на деянието и отговорността на подсъдимия като субект на престъплението по чл.123 от НК имат характерът на изпълняваната дейност и фактическото съдържание на правата и задълженията на лицето, което я осъществява, а не наименованието на заеманата от него длъжност, която в случая е еднаква за подсъдимите - двамата са били съуправители на търговското дружество (вж. Решение № 241 от 2 декември 2016 год. по н.д. № 844/2016 год. и Решение № 97 от 22 юни 2015 год. по н.д. № 129/2015 г., двете на ВКС, трето н.о.). Следователно въззивният съд е следвало да се ангажира с недвусмислен отговор на повдигнатия от защитата основен въпрос - имало ли е разграничение във функциите на двамата съуправители и при положителното му установяване да прецени има ли то правно значение за вината на подсъдимия В., като се мотивира поотделно за всеки пункт от обвинението.
Освен липсата на мотиви като самостоятелно основание за отмяна на обжалваното въззивно решение, настоящата инстанция намира за основателни и доводите в касационната жалба за съществено нарушение на процесуалните правила по чл.14 и чл.107 от НПК поради непълноценна доказателствена и аналитична дейност на контролирания съд. Без задълбочено обсъждане са останали данните от показанията на свидетелите Д. Д. и Ч. М., че по отношение на плана за безопасност на труда на строежа, провеждането на инструктажите и поставянето на конкретни ежедневни задачи за СМР отговарял покойният подсъдим Р. С. (вж. л.142-143 и л.193-194 от НОХД № 669/2022 г. на ОС – Варна). Аналогична, но също необсъдена по установения в чл.107, ал.5 от НПК ред е останала информацията от обясненията на подсъдимата Й. (вж. л.265 от същото НОХдело), както и приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени материали, между които Удостоверение № 132/22.08.2017 г. на подсъдимия Р. С. за провеждане на инструктажи по ЗБУТ и Заповед за назначаването му за координатор по ЗБУТ (л.1, л.115-116, т.3 от ДП).
Неубедителен е доводът на представителя на Върховната прокуратура, че след смъртта на подсъдимия С. защитата на подсъдимия В. прави опит да прехвърли вината на него, отричайки В. да е бил отговорен по ЗБУТ. От съдържанието на приложения на л.1, т.3 от ДП протокол за доброволно предаване е видно, че подсъдимият В. е предал въпросните документи на разследващия орган в началото на досъдебното разследване (на 28.05.2018 г.), когато подсъдимият С. е бил жив. Тези документи, като част от доказателствената съвкупност в ДП, са били предявени на подсъдимия С. и защитниците му на 3.12.2019 г. и не са били оспорени (вж. л.182, т.5 от ДП). Нещо повече. Подсъдимият С. лично е предал като писмени доказателства други документи с протокол за доброволно предаване от 05.07.2018 г., между които Договор за извършване на СМР на процесния обект и длъжностна характеристика, вменяващи му изрично да изпълнява функциите на лице по ЗБУТ на същия строителен обект (вж. л.160 - 165, т.3 от ДП). Апелативният съд обаче не е изследвал въпроса как съвпадащите данни, изходящи от доказателствената активност на двамата подсъдими, че само подсъдимият С. е бил координатор по ЗБУТ, се съотнасят към вината на подсъдимия В. по всеки пункт от обвинението.
В заключение, мотивите към въззивното решение са противоречиви и непълни, липсва дължимият доказателствен анализ, както и аргументиран отговор на значими за решаване на правния спор възражения на защитата, които процесуални нарушения покриват касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и обуславят отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция.
При новото разглеждане на делото, апелативният съд следва да направи ясен, подробен и в съответствие със закона доказателствен анализ на всички доказателствени материали и да изведе безпротиворечиви фактически изводи относно функциите на всеки от съуправителите в дейността на търговското дружество - изпълнител на строежа, вида и мястото на възложената на пострадалия работа и конкретните задължения на подсъдимия В. за безопасността на труда на пострадалия Т. съобразно всяка от инкриминираните правни норми. Необходимо е да се изложат аргументи по възраженията на защитата за липса на виновно поведение и причинна връзка между допуснатите нарушения, ако такива действително съзнателно са допуснати от подсъдимия В. и настъпилия вредоносен резултат. Важно е при изследване на субективната страна на деянието въззивният съд да се ангажира с отговор на въпроса подсъдимият В. знаел ли е или могъл ли е да предположи, че е необходимо лично да предприеме инкриминираните действия, съответно да не допуска пострадалият да работи на процесното скеле предвид създадената организация по осигуряване на безопасни условия на труд.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.3, т.2 във вр.с ал.1 т.5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 43 от 30.03.2024 г., постановено по ВНОХД № 210/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание по чл.327 от НПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: