Осъждане за причинена смърт при катастрофа след забранено изпреварване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 7
гр. София, 08 януари 2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на десети декември, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА

СВЕТЛА БУКОВА

при участието на секретаря Мариана Петрова и в присъствието на прокурора Е. С., като изслуша докладваното от съдията Каракашева н. д. № 780/2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалба на адв.Н. В., в качеството му на защитник на подсъдимия Т. Х. У. и по лична жалба на последния срещу въззивно решение № 52 от 28.04.2025 г., на Апелативен съд – гр. Варна, постановено по ВНОХД № 366/2024 г., по описа на съда.
В бланкетно изготвената от адв.В. жалба е посочено, че решението е незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, а наложеното наказание е необосновано завишено и в този смисъл - явно несправедливо.В условията на алтернативност са отправени искания за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС-Варна или за изменение на съдебния акт в санкционната му част, изразяващо се в намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода към минимума, визиран в нормата на чл.343, ал.1, б.“в“ от НК.В изготвеното от защитника допълнение по чл.351, ал.4 от НПК към жалбата е изложена подробна аргументация единствено в подкрепа на касационния повод по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.В обобщен вид оплакванията са сведени до това, че липсва адекватна оценка на смекчаващите отговорността на У. обстоятелства като същите са били подценени в относителната си тежест.
С изготвената лично от подс.У. касационна жалба са ангажирани всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК.В подкрепа на касационния повод по чл.348, ал., т.2 от НПК са изложени съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, визирани в чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК.Конкретните оплаквания в тази насока са аргументирани с отказа на контролирания съд да допусне изслушването на СМЕ със задача какво е било психофизическото състояние на подсъдимия към момента на инкриминираното деяние, както и да допусне до разпит поискани от подсъдимия и неговата защита свидетели, които да установят, че не У. е бил автор на административните нарушения, за които е била ангажираната административнонаказателната му отговорност.В контекста на отказа на съда да събере поисканите гласни доказателствени източници е релевиран и довод за нарушение по смисъла на чл.14, ал.2 от НПК.Инвокирани са и оплаквания за превратно тълкуване на доказателствата и за едностранчиво, незадълбочено и изопачено обсъждане на доказателствения материал.Изразено е несъгласие с позицията на проверявания съд, според която не е налице съпричинителско поведение от страна на свидетеля Я. като се настоява, че такова е налице, предвид безспорния факт, че управлявания от последния автомобил е бил технически неизправен, което има отношение към генезата на инкриминираното ПТП.Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК е защитено с твърдения за липса на доказателства, установяващи нарушение на правилата за движение по пътищата, визирани в чл.47, ал.3 и чл.63, ал.2, т.5 от ППЗДвП.Оспорено е и приложението на чл.68, ал.2 от НК с аргументи, че в конкретния случай, предвид множеството смекчаващи отговорността на У. обстоятелства и безспорния факт, че инкриминираното по настоящото производство деяние е непредпазливо, активирането на предходното осъждане няма да постигне ефекта, изискуем от чл.36 от НК.В подкрепа на касационния повод по чл.348, ал.1, т.3 от НПК са изложени съображения, че при индивидуализацията на наказанието са подценени множеството смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, като определеният от въззивния съд размер на същото не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и в този смисъл е явно несправедливо.Отправени са искания в условията на алтернативност –за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или за изменение на съдебния акт в санкционната му част, изразяващо се в намаляване размера на основното наказание на три месеца.
В срока по чл.351, ал.4 от НПК е постъпило възражение по подадените жалби от подсъдимия и неговия защитник от адв.А. И., в качеството й на повереник на частните обвинители В., В. и М. В..Застъпена е позиция за липса на заявените в иницииращите документи касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, като се настоява, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение , а въззивното решение се предлага да бъде оставено в сила.Изложени са подробни съображения за това, че дейността на въззивния съд по установяване на релевантните факти е процесуално изрядна, като отправените в обратната насока упреци не следва да се споделят.Материалният закон е приложен правилно, а наложеното на подсъдимия наказание е съответно на обществената опасност на деянието и дееца и на целите по чл.36 от НК.
Отново по реда на чл.351, ал.4 от НПК е постъпило и допълнение към касационните жалби, изготвено от адв.Л. Р., в качеството му на договорен защитник на подс.У., в което са изложени подробни съображения в защита на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.Оспорена е приетата от инстанционните съдилища форма на вината „престъпна самонадеяност“.С позоваване на устните разяснения на експертите при защита на изготвената от тях тройна АТЕ е развита позиция, че инкриминираното деяние е извършено при обикновена непредпазливост по смисъла на чл.11, ал.3, изр.1 от НК.Акцент е поставен и върху отказа на съда да допусне гласни доказателства за да се установи авторството на административните нарушения, за които е ангажирана административно наказателната отговорност на подсъдимия, като се настоява, че по този начин е ограничено правото му на защита.Изразява се солидарност с отправените в сезиращите документи искания в условията на алтернативност.
Постъпило е и допълнително възражение от повереника на частните обвинители, в което подробно е аргументирана тезата, че формата на вината е именно тази, приета на инстанционните съдилища.Що се отнася до оплакването, основано на отказа на въззивния съд да допусне претендираните от защитата гласни източници на доказателства, частното обвинение настоява, че то е неоснователно, тъй като подсъдимия е имал възможността на основание чл.188 от ЗДвП да подаде декларация, в която да посочи кой е управлявал автомобила му по време на регистриране на нарушенията или пък да реализира правото си на обжалване в хода на образуваните и проведени административно-наказателни дела.След като не е реализирал тези си права , с основание съдът е отказал доказателственото искане в тази насока, приемайки, че извършването на косвен контрол в рамките на настоящото производство е недопустим.
На съдебно заседание пред касационния съд защитниците на подсъдимия У., както и той самия , поддържат касационните жалби, както и подробните съображения, обективирани в двете допълнения към тях.Поддържат и отправените в условията на алтернативност искания.В хода на устните прения, защитата излага аргументи, идентични с тези, фигуриращи в сезиращите документи и допълненията към тях, които касационния съд не намира за необходимо да преповтаря.
В правото си на лична защита и при реализация правото си на последна дума, подсъдимия У. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане или пък да му бъде намалено основното наказание в размер на минималния такъв, предвиден в чл.343, ал.1, б.в“ от НК.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, с оглед на което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Частните обвинители В. и М. В., чрез повереника си адв.К. Д. /преупълномощена от адв.А. И./ намират жалбите за неоснователни и претендират обжалвания съдебен акт да бъде оставен в сила.Адв Д. излага съображения сходни с тези, обективирани в депозираните от частното обвинение възражения срещу касационните жалби.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационните жалби са процесуално допустими.Подадени са в законоустановения срок, като тази констатация касае и допълненията към тях, изготвени от защитниците и депозирани по делото, включително и това, изготвено от адв.Р., което също е постъпило в срока по чл.351, ал.4 от НПК.Сезиращите документи изхождат от процесуално легитимирани лица, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол.Разгледани по същество са неоснователни.
С първоинстанционната присъда №12 от 11.10.2024г., постановена по НОХД №111/2023г., Окръжният съд – Търговище е признал подсъдимия Т. Х. У., за виновен в това, че на 31.10.2022г., на ПП-І-4, км.221+000, общ.Търговище, при управление на МПС-л.а-„******“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение предвидени в чл.21, ал.1 и чл.42, ал.2, т.2 от ЗДвП, също чл.47, ал.3 и чл.63, ал.2, т.5 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на П. В. В., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б.“в“ във вр. с чл.342, ал.1 от НК, чл.54 и чл.2, ал.2 от НК, го осъдил на лишаване от свобода за срок от пет години при първоначален „общ“ режим на изтърпяване, като го оправдал по обвинението деянието да е извършено в резултат на нарушение на чл.6, ал.1 от ЗДвП
С присъдата, на основание чл.343г, вр. чл.343 от НК съдът наложил на подс.У. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от осем години.Приспаднал на основание чл.59, ал.4 от НК времето, през което подс.У. бил лишен от това право на основание чл.69а от НПК.
На основание чл.68, ал.2 във вр. с ал.1 от НК привел в изпълнение изцяло отложеното на основание чл.66, ал.1 от НК наказание по НОХД №74/2022г. по описа на РС-Търговище в размер на три месеца лишаване от свобода, като постановил същото да бъде изтърпяно отделно, при първоначален „общ“ режим, съгласно чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС.
Съдът възложил разноските по делото в тежест на подсъдимия и се разпоредил с веществените доказателства.
С обжалваното въззивно решение №52 от 28.04.2025г., постановено по в.н.о.х.д. № 366/2024г. на Варненски апелативен съд, първоинстанционна присъда била изменена в наказателно-правната и санкционната част, като подс.У. бил оправдан по обвинението деянието да е извършено при допуснати нарушения на чл.21, ал.1 и чл.42, ал.2, т.2 от ЗДвП, а наложеното му от първия съд наказание лишаване от свобода било увеличено на пет години и шест месеца.Въззивното производство било образувано по протест на прокурор при ОП-Търговище с оплакване за явна несправедливост на наложеното на У. наказание лишаване от свобода, поради неговото занижаване и искане за увеличаване на същото и жалба на защитника на подс.У., съдържаща твърдения за материално-правна и процесуално-правна незаконосъобразност на първоинстанционната присъда и за явна несправедливост на наложеното основно наказание, поради завишаване на същото.
Сезиращите настоящата инстанция документи позволяват съвместното им обсъждане.Приоритетно произнасяне следва да получат оплакванията, развити в подкрепа на касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, присъстващи единствено в личната жалба на подсъдимото лице, като възможната касационна намеса, съгласно обхвата по чл.347,ал.1 от НПК е ограничена в рамките, очертани от подкрепящите данни, с които оплакванията са аргументирани.
Заявеният касационен повод не е налице. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото при стриктно съблюдаване изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият У. е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от въззивния съд фактически положения са резултат на задълбочен анализ на обективно наличната по делото доказателствена съвкупност и напълно се подкрепят от нея. АС-Варна е изложил изключително прецизни мотиви относно всяко съставомерно обстоятелство и свързани фактори, като подробно е разисквал кои са доказателствените източници, стоящи в основата на формираната му воля. Няма материали, които да не са обсъдени въобще, да е омаловажена ролята на някои или пък да не са ценени по заложеното в тях съдържание.Тук е мястото да се посочи, че доводите за превратно тълкуване на доказателствените материали и за придаване на доказателствените източници на съдържание, различно от действителното са бланкетно заявени, тъй като не е пояснено по отношение на кои точно източници на доказателства са допуснати твърдените пороци.За разлика от въззивната проверка, касационната такава не е служебна, поради което касационния съд не дължи произнасяне по доводи, които са лишени от конкретно съдържание.
Що се отнася до възведените доводи за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, обуславящо теза за нарушено право на защита на подсъдимия чрез неудовлетворяване на защитните искания за назначаване на СМЕ на У. и за допускане на гласни доказателствени източници, те също са неоснователни.Касационната инстанция в практиката си многократно е посочвала, че неуважаването на доказателствени искания, на която и да е страна в производството, не води автоматично до извод за допуснато процесуално нарушение от категорията на съществените. Съдът, по силата на служебното начало, е длъжен да събере всички възможни и относими към предмета на производството доказателствени материали, като единствено той преценява кои са те. Ако пропусне да изпълни това свое задължение, този пропуск представлява съществено нарушение на процесуални правила, но неуважавенето на доказателствени искания не е непременно такова. В този смисъл са Р по НД №746/2015 г. II НО, Р по НД 26/2011 І НО, Р по НД 66/99 ІІ НО, Р по НД 522/99 ІІ НО и т.н.Когато, както е в конкретния случай, съдът е изложил съображенията си за причините, поради които е отказал да удовлетвори доказателствените искания на защитата, оспореното му на тази плоскост поведение не е процесуално неизрядно.На съдебно заседание на 07.03.2025г. контролирания съд е разгледал исканията на защитата на подсъдимия, обективирани във въззивната жалба за назначаване на СМЕ на последния с конкретно поставени задачи за изследване на психо-физическото му състояние към момента на деянието и за допускане до разпит на свидетели, които да установят авторството на вменените на касатора административни нарушения, за които е ангажирана административно-наказателната му отговорност и аргументирано ги е приел за несъстоятелни.Нещо повече, макар и на друга плоскост, в съдебните мотиви към проверявания акт, на л.9-10, въззивния съд е защитил убедително позицията си за липса на пречки от здравословно естество, които да рефлектират върху възприятията на У. към момента на инкриминираното ПТП като е обсъдил подробно и задълбочено приложената по делото от подсъдимия медицинска документация.Идентичен процесуално изряден подход е съблюдавала контролираната инстанция и по отношение на другото посочено по-горе доказателствено искане.То също е подробно обсъдено в мотивите към проверявания съдебен акт и аргументирано е защитена неговата несъстоятелност /вж. л.19 от мотивите/.В този ред на мисли, не е допуснато твърдяното от касатора нарушение по смисъла на чл.14, ал.2 от НПК.Основателно е възражението на частното обвинение в последно коментираната насока, че подсъдимия е имал възможността на основание чл.188 от ЗДвП да подаде декларация, в която да посочи кой е управлявал автомобила му по време на регистриране на нарушенията или пък да реализира правото си на обжалване в хода на образуваните и проведени административно-наказателни дела.След като не е реализирал тези си права, касаторът без основание отправя упрек към проверявания съд за това, че е изградил изводите си относно личната степен на обществена опасност на дееца и върху основата на влезлите в сила наказателни постановления и фишове.При това, следва да се отбележи, че въззивния съд е изградил изводите си само върху тези от коментираните писмени доказателства, по отношение на които не са изтекли съответните давностни срокове, като по този начин е редуцирал наказателните постановления само до едно /НП №21-0906-000758/08.09.2021г. и до фишове с позиции от номер 49 до номер 60, обективирани в приложената на л.201 от първоинстанционното дело справка.
На следващо място по този пункт от личната жалба се твърди, че е налице неотчетено от АС –Варна съпричиняване на вредоносния резултат от страна на свидетеля Я. /в наказателно-правен смисъл съпричиняването означава допринасяне за настъпване на съставомерните последици/. И това е така, защото според приетото по фактите, свидетеля Я. е управлявал т.а. „*****“ в нарушение на разпоредбата на чл.139, ал.1, т.1 от ЗДвП, т.е. с неизправен /несветещ десен габарит/.Това според касатора има отношение към генезата на инкриминираното ПТП и в съчетание с твърдението му за недобро здравословно състояние към момента на деянието, обусловено от предходна ЧМТ е следвало да бъде отчетено при индивидуализацията на наказанието, а след като съдът не е процедирал по поискания от У. начин е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила.Несъмнено, претендиране за произнасяне в тази насока от страна на ВКС означава да се преосмислят доказателствата, въз основа на които да се изведат нови факти, с каквато компетентност в рамките на настоящото производство ВКС не разполага. По същественото обаче е друго.Ясно е, че АС –Варна:1/ е приел, че здравословното състояние на подсъдимия към момента на деянието не е било пречка за възприятията му, поради липса на доказателства в тази насока и 2/ въобще не е приел нарушението по смисъла на чл.139, ал.1, т.2 от ЗДвП, реализирано от свидетеля Я. да е причина за настъпилия противоправен резултат, т.е. да е налице съпричиняване на последния.По отношение на първото от двете откроени обстоятелства, касационния съд вече изложи позицията си, според която въззивния съд е действал законосъобразно и правилно, приемайки липса на доказателствена основа, налагаща изследване здравословното състояние на У. чрез СМЕ.Що се отнася до твърдяното като налично съпричиняване на вредоносния резултат, изложените от проверявания съд съображения на л.16-17 от мотивите към обжалвания съдебен за липса на такова срещат пълна касационна подкрепа, а тяхната пълнота и изчерпателност не изискват възпроизвеждане им в настоящото решение.В допълнение към тях може да се посочи само, че работещия габарит на т.а. „****“ е бил левия такъв по посоката на движение на двата автомобила /този на подсъдимия и на св.Я./, т.е. от страната на разделителната линия между двете пътни ленти и в този смисъл заглушаването му от светлините на насрещно движещите се автомобили/в каквато насока са въведените доводи/ е постигнато едва при изравняването на т.а. „******“ с автомобила на пострадалия, а според приетото по фактите, изведени след обстойния и прецизен анализ на основната и тройна АТЕ, коментирания светлоотразителен елемент е възприет от подсъдимия на разстояние от 60м. от него, което му е позволявало да избегне удара, ако е продължил движението си в своята пътна лента и е реагирал на възникналата опасност чрез екстремно спиране.Изложеното е достатъчно за да се очертае неоснователността на въведения в жалбата довод, основан на това, че коментираната неизправност на т.а. „*****“ е създала затруднения до степен на невъзможност у подсъдимия да възприеме наличието на последния в своята пътна лента, което да е предпоставка за наличие на съпричинителско поведение от страна на св.Я..
Неоснователни са и доводите за наличие на касационния повод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.Касаторът твърди, че материалния закон е приложен неправилно, тъй като липсвали доказателства за това да е извършил инкриминираното деяние при нарушение на правилата, установени в чл.47, ал.3 и чл.63, ал.2, т.5 от ЗДвП.Подкрепящата аргументация отново е основана на допуснати съществени процесуални нарушения от страна на проверявания съд, доколкото е защитена с разбирането, че последния не е предприел необходимите процесуални действия чрез експертно изследване за пълно изясняване на обстоятелствата в кой момент е могъл обективно да възприеме движещия се пред него т.а. „******“, попадал ли е същия в опасната зона за спиране и след събиране на доказателства в тази насока да даде отговор дали навлизането на управлявания от подсъдимия л.а. в насрещната пътна лента не представлява т.нар. „спасителна маневра“.Допълнителни аргументи, макар и на плоскостта на касационния повод по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, са изложени в допълнението към касационната жалба, депозирано от защитата на подсъдимия, осъществявана от адв.Р..В последното, с позоваване на части от тройната САТЕ са развити съображения, според които действията на У. по извършване на забранената маневра „изпреварване“ са инстиктивни, рефлекторни, предизвикани от внезапно възникналата пред него опасност – наличието на т.а.“*****“ в попътната му посока за движение, който е бил технически неизправен, поради това, че е работела само лявата му габаритна светлина,т.е. тази, която е била до осевата линия, която светлина е била заглушена като видимост от насрещните светлини на двата автомобила, които са се движели в насрещната пътна лента /очевидно се има предвид този на пострадалия и на неустановения автомобил след него/.На тази плоскост се защитава разбирането, че инкриминираните действия на подсъдимия са несъзнателни и съставляват т.нар. „спасителна маневра“.Това на свой ред компрометира съдебната позиция за субективната съставомерност на деянието, като извършено в хипотезата на чл.11, ал.3, изр.2 от НК, т.е при „престъпна самонадеяност“ като форма на вината.
Касационната проверка указва, че оплакването за порок в дейността на проверявания съд, основан на нарушения по смисъла на чл.13 и чл.107, ал.1 и ал.2 от НПК, не може да бъде споделено, тъй като твърдените от подсъдимия У. неизяснени обстоятелства са безспорно установени по делото и в този смисъл не е била налице необходимост от допълнителното им изследване.
Що се отнася до твърденията, че действията на подсъдимото лице, които съдът е приел, че са в нарушение на чл.47, ал.3 и чл.63, ал.2, т.5 от ЗДвП, представляват „спасителна маневра“, предприета при условията на крайна необходимост, касационния състав отбелязва следното:
Поначало спасителна маневра завиване на ляво или на дясно е неправомерна. Затова предприелият я водач на МПС носи наказателна отговорност, ако причини обществено опасните последици на трети участници в движението. Изключение от това прави спасителната маневра, предприета при условията на крайна необходимост, за което е необходимо обаче причинените вреди да са по-малко значителни от предотвратените /решение №1132/1980 г.по н.д. №1035/80 г. на III н.о./. Принципно водачите на превозни средства имат задължение при възникване на опасност да намалят скоростта или да спрат, съгласно чл.20 ал.2 от ЗДвП. Завиване на ляво или на дясно при внезапно появила се опасност на пътя в опасната зона е допустимо, само когато при това завиване биха се увредили по-малко ценни блага. Следователно, хипотезата на крайна необходимост е налице, когато за да се спаси човешки живот, се причиняват увреждания на по-малко ценни блага. Няма крайна необходимост и когато увредените блага не само са по-ценни, но и равностойни на предотвратените. Съгласно ТР №106 /1983 г. по н.д. №90/82 г. на ОСНК „ при предприемане на спасителна маневра опасността трябва да бъде внезапна, пряка и непосредствена и да не може да бъде предотвратена по начините, предвидени в чл.20 ал.2 от ЗДП. Водачът не може да се позове на крайна необходимост, ако в резултат на извършената от него маневра се причини смърт или телесна повреда на лица, които не са участвали в създаването на опасността“ /Решение №172/1995 г. по н.д. №97/94 г. на III н.о./. В конкретния случаи е установено по фактите, че подсъдимия У. се е движел в тъмната част на денонощието, на пътното платно, състоящо се от две пътни ленти, със скорост на движение от 154км/ч /при ограничение на същата от 90 км/ч/, като конкретно в пътния участък, в който са се развили инкриминираните събития, изпреварването е било забранено чрез надлежна сигнализация –наличие на знак В 24 и на двойна смесена линия М5.Установено е също, че зоната на осветеност на управлявания от него автомобил „*****“ е била около 80 м при движение на къси светлини; че е възприел наличието на движещия се пред него товарен автомобил „*****“ в момента, в който е бил на разстояние 60м от него /тази величина е приета от експертите, тъй като към момента на навлизане на подсъдимия в насрещната пътна лента, управлявания от него автомобил е бил на разстояние 40м. от т.а. „******“ като е прибавено и времето за взимане на решение от подсъдимия да отклони автомобила си наляво/; че дори и при изключително високата скорост, с която се е движел, ако е реагирал в момента на възприемането с екстремно спиране, е могъл да предотврати удар в товарния автомобил, при положение, че последния запази скоростта си на движение.При така установеното по фактите, няма как да се сподели тезата за извършена от подсъдимия „спасителна маневра“, изразяваща се в навлизането му в насрещната лента за движение, защото дори и да се приеме, че техническата неизправност на т.а. „******" е създала за подсъдимия внезапна, пряка и непосредствена опасност за движението му когато той е бил на разстояние 60м. зад него / условността е поради експертната констатация , обективирана в тройната САТЕ, според която светлоотразителните елементи на т.а. „******" са позволявали възприемането им на разстояние повече от 100м./, то първо тази опасност е била преодолима по начините, предвидени в чл.20, ал.2 от ЗДвП и второ - в резултат на извършената от подсъдимия маневра „изпреварване“ е причинена смъртта на трето лице – движещия се в насрещната пътна лента водач на л.а. „***“.Отделен е въпроса, че ако скоростта на движение на подсъдимия в инкриминирания пътен участък, /а и преди него/ е била в рамките на разрешената, т.е. около 90 км/ч за него е била налице техническата възможност, застигайки товарния автомобил, да намали скоростта си и да не последва удар с последния.Що се отнася до оплакванията на подс.У. основани на липсата на данни относно опасната зона за спиране, настоящия състав на ВКС ще отбележи, че такива данни са налице – опасната зона като величина е изчислена в основната АТЕ макар и при приетата от нея скорост на движение на л.а., управляван от подсъдимия от 137,38км/ч и тя е 153,8м. /безспорно при приетата в тройната САТЕ скорост на движение от 154км/ч, с която съдилищата по фактите са се солидаризирали посочените параметри биха били по- високи/.Действително, при тези параметри ударът между автомобила, управляван от подсъдимия и този, управляван от пострадалия е бил непредотвратим, тъй като разстоянието до мястото на удара /138м./ е по-малко от опасните им зони за спиране.Следва да се подчертае, че непредотвратимостта на удара е свързана с мястото на удара, а конкретното място на удара е резултат от отклонение на л.а „******“ на ляво. Ако водачът на това превозно средство не беше имал подобно поведение, до удар изобщо не би се стигнало, тъй като автомобилите биха се разминали. Оттук следва, че извършената от подсъдимия У. маневра е абсолютно неправомерна /както се посочи и по-горе/, а обстоятелството, че при избраното неправомерно поведение ударът е непредотвратим, е без правно значение.
В обобщение на казаното, настоящият съдебен състав счете, че с атакуваното решение в рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно с осъждането на подсъдимия за престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК, реализирано чрез нарушение на разпоредбите по чл.47, ал.3 и чл.63, ал.2, т.5 от ППЗдВП –деецът е предприел изпреварване при действието на забрана на знак В24 и при непрекъсната осева линия, и от тези нарушения в пряка причинна връзка е последвало ПТП с настъпила смърт на едно лице.Правните съждения на контролирания съд, обективирани на л.12 и л.16 от проверявания съдебен акт са изчерпателни и изцяло споделени от касационната инстанция, а това не позволява споделяне на защитната теза за неправилно установена форма на вината.Вярно е точно обратното, осъзнатостта в действията на подс.У. при предприемане на забранената от предписанието на пътната маркировка и на знак В24 маневра е убедително защитена от АС-Варна и отправената към последния критика на това основание е неоснователна.
Неоснователно е и оплакването, ангажиращо касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, в подкрепа на което са изложени доводи във всички сезиращи документи, както и в допълненията към тях.
ВКС ще отбележи, че явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидно негово несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, каквато хипотеза не е налице по настоящото дело.
На следващо място, касационният съд ще посочи също, че идентични с изложените в жалбите, инициирали настоящото производство съображения, аргументиращи явната несправедливост на наложеното на подс.У. основно наказание, са били поставени на вниманието на въззивния съд, който обосновано ги е приел за несъстоятелни.На л.18 -19 от мотивите към проверявания съдебен акт, въззивният съд е обсъдил подробно смекчаващите отговорността на подсъдимия У. обстоятелства като наред с отчетените от първоинстанционния съд е съобразил и доказателствата, относими към причинените увреждания на касатора вследствие на инкриминираното ПТП, налагащи продължително му лечение.Касационната проверка не констатира наличие на обстоятелства, които да са останали извън вниманието на проверявания съд и които да налагат включването им в комплекса от смекчаващи отговорността на подсъдимия такива.Вече беше отбелязано, че липсват данни за съпричинителско поведение от страна на св.Я., както е че няма основание за преоценка на доказателствата, поставени в основата на извода за приетата форма на вината „престъпна самонадеяност“, поради което правилно същите не са намерили отражение при индивидуализацията на наказанието на подс.У..В този смисъл, констатацията на проверявания съд, че основното наказание на касатора следва да бъде индивидуализирано при условията на чл.54 от НК при превес на отегчаващие отговорността му обстоятелства е споделена от касационният съд.Комплексът от смекчаващи отговорността на дееца фактори в конкретния случай не дава основание за приложението на чл.55 от НК, тъй като същите не могат да бъдат определени като многобройни или пък изключителни по своя характер.Неоснователно е твърдението, че въззивният съд е игнорирал или пък подценил в относителната им тежест обстоятелства, които смекчават отговорността на подс.У., съответно е надценил тези, които я отегчават.Прочитът на съдебните мотиви в тази част от съдебния акт установява, че въззивната инстанция в пълнота е обсъдила степента на обществената опасност на деянието и дееца, наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и правилно е заключила, че тези от втората група имат превес по своята относителна тежест . Възражението, че съдът е надценил отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства е несъстоятелно. Касационната проверка установява, че отегчаващите отговорността на У. обстоятелства са отчетени коректно и са оценени от проверявания съд в тяхното действително съдържание.Правилно към тази група е съотнесено предхождащото настоящото деяние поведение на подсъдимия, очертаващо го не само като недисциплиниран, но и като рисков водач на МПС, предвид констатираната повтаряемост при реализираните от него нарушения по смисъла на чл.21 от ЗДвП, както и предвид допуснатите нарушения по смисъла на чл.6, т.1 и чл.98 от ЗДвП.Неоснователно се поддържа от касатора, че тази съдебна констатация е изведена при нарушено право на защита на подсъдимия, с оглед съдебната позиция за недопустимост на претендирания косвен контрол върху административните производства, за които е ангажирана административно-наказателната отговорност на У..Оспорената позиция е в унисон с установената съдебна практика и отправения в тази насока упрек е несподелим.По- нататък, споделена е и констатацията на въззивната инстанция, според която инкриминираното деяние не съставлява инцидентна престъпна проява в живота на подсъдимия, което в съчетание с останалите отегчаващи отговорността му обстоятелства го характеризират като лице с висока степен на обществена опасност.На тази плоскост споделена от касационния съд е и преценката, че наложеното от първия съд основно наказание на подс.У. следва да бъде завишено с шест месеца и да бъде отмерено към максимума, предвиден в нормата на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК, разбира се при съблюдаване на чл.2 от НК.Внимателната оценка на всички обстоятелства, свързани със спецификите на деянието и самия деец, разгледани комплексно са оправдали заключението, че за постигане на всички цели по чл.36 от НК и най-вече за поправянето на дееца, е наложително същият да бъде отделен от обичайната си среда и да изтърпи ефективно наложеното му наказание от 5 години и шест месеца лишаване от свобода. В този смисъл, законосъобразно е преценено от предходните съдебни инстанции, че целите на наказанието ще се постигнат само чрез ефективно изтърпяване на наложеното наказанието на подсъдимия , тъй като очевидно приложението на чл.66 от НК за предходното му осъждане, което също е за транспортно престъпление, не е оказало достатъчно въздействие по отношение на специалната цел.Законосъобразно, на последно място се явява и активирането на наказанието от три месеца лишаване от свобода, наложено с присъда по НОХД № 74/2022г., в изпитателния срок по което подсъдимия е реализирал настоящото деяние. Изложените от въззивния съд в тази насока съображения на л.20 от проверявания съдебен акт са обосновани и изчерпателни, като касационния съд не намира необходимост да ги допълва.
В обобщение, в конкретния случай, редуцирането на приложената по отношение на У. наказателно-правна репресия, която действително е отмерена в размер близък до максималния, предвиден в особената норма на НК би било неоправдано, с оглед личностния профил на подсъдимия и с нищо не би допринесла за постигане целите, визирани в чл.36 от НК, които при непредпазливите престъпления са свързани преди всичко със „създаването на условия за утвърждаване на вътрешните задръжки и за надлежно насочване и центриране на вниманието, за да се избегне поведение, което може да предизвика нежеланите от дееца престъпни последици“. / Ненов, Иван. Наказателно право на НРБ. Обща част. София, Наука и изкуство.1972 /.

По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира касационните жалби за неоснователни, поради което счита, че атакуваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 52 от 28.04.2025 г., на Апелативен съд -Варна, постановено по ВНОХД № 366/2024г. по описа на съда.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :