Осъждане за грабеж в условията на опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * неоснователност на касационна жалба * процесуални нарушения

Р Е Ш Е Н И Е

№ 179

София, 14 април 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

СВЕТЛА БУКОВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Даниела Машева

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 50/2025 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от защитника на подсъдимия Т. А. Е., против въззивно решение № 228/02.07.2024 г., постановено по ВНОХД № 335/2024 г. от Софийския апелативен съд.

Касационната жалба се позовава на всички основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като се излагат твърдения, че мотивите на съдебните актове не кореспондират с доказателствата по делото. Осъдителната присъда се основавала единствено на показанията на пострадалия В., които неправилно били възприети от предходните инстанции, оспорва се и извършеното от него разпознаване на Е. в досъдебното производство. Касаторът поддържа, че въззивният съд е пренебрегнал съществуващите по делото процесуални пороци, изразили се в несъблюдаване на разпоредбата на чл. 234, ал. 7 от НПК, за неправилно прилагане на чл. 248а от НПК от първата инстанция, както и за недопустимост същият съдебен състав да продължи съдопроизводствените действия след внасяне на поправения обвинителен акт. Изтъкват се съображения за неустановеност на предмета на престъплението, необоснованост на съдебно-оценителната експертиза, както и че разследващите органи не са направили опит чрез „СРС да установят клетките на телефона“, отнет от владението на В.. В заключение се обобщава, че няма никакви доказателства подсъдимият Е. да е извършител на грабежа, като според касатора съобразно разпоредбата на чл. 36 от НК присъдата не може да почива на предположения. Отправеното искане е за отмяна на съдебните актове и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение. Алтернативно, делото да се върне за ново разглеждане.

В съдебното заседание подсъдимият Т. Е. и защитата му поддържат жалбата по изложените в нея доводи и искания.

Частният обвинител В. Н. В. оспорва жалбата.

Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Софийският градски съд с присъда от 19.06.2023 г, постановена по НОХД № 1758/2022 г., признал подсъдимия Т. А. Е. за виновен в това, че на 17.10.2020 г. в гр. София е отнел чужди движими вещи (мобилен телефон „Хуауей, черен портфейл от естествена кожа и сумата от 800 лева), всичко на обща стойност 1 073, 10 лева от владението на В. Н. В., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 и чл. 29, ал. 1 б. „а“ и б. „б“ и при условията на чл. 54 от НК го осъдил на седем години и шест месеца лишаване от свобода.

На основание чл. 25 във вр. с чл. 23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание измежду наложените на подсъдимия по това дело и наказанието от шест години лишаване от свобода по НОХД № 3531/2021 г. на Софийския градски съд, а именно седем години и шест месеца, търпимо при първоначален „строг“ режим. От така определеното общо наказание е приспаднато времето, през което Е. е бил задържан, както и изтърпявал наказание лишаване от свобода по НОХД №3531/2021 г. Подсъдимият е бил осъден да заплати и сторените по делото разноски.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба, подадена от защитника на подсъдимия Т. Е.. С атакуваното по касационен ред решение апелативният съд е потвърдил първостепенния съдебен акт.

Касационната жалба е неоснователна. Макар в нея цифрово да са упоменати и трите касационни основания, не се откриват конкретни доводи, подкрепящи претенциите за нарушение на материалния закон и за несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Преди да се пристъпи към разглеждане на съдържащите се в жалбата оплаквания следва да се уточнят и допустимите предели на извършваната на този етап проверка. С изтъкваните от касатора твърдения за несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните доказателства практически се аргументира фактическа необоснованост и непълнота на доказателствата. Известно е, че необосноваността и непълнотата на доказателствата, когато не са резултат на отклонение от процесуалните изисквания, са извън посочените в чл. 348, ал.1 от НПК касационни поводи. ВКС, както нееднократно е заявявано в съдебната практика, не разполага с правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество и да формира нови фактически изводи и собствени констатации за доказаност или недоказаност на обвинението, извън предвидената в чл. 354, ал. 5 от НПК хипотеза, която не е налице. Касационната инстанция може да контролира единствено правилното приложение на материалните и процесуалноправните норми, но не и да подменя вътрешното убеждение на съдебните състави по същество.

В обхвата на касационния контрол попадат останалите възражения на жалбоподателя, но те са неприемливи.

За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната пред него присъда и след собствен анализ на доказателствените материали е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически и правни заключения.

Неубедително е поддържаното възражение, че е пренебрегнато допуснатото в досъдебното производство нарушение на чл. 234 ал. 7 от НПК за събиране на доказателства извън процесуалните срокове, определено в проверявания съдебен акт само като „неволна грешка“. Сезиран с идентично възражение апелативният съд детайлно е проследил всички действия в хода на досъдебното производство, представляващи събиране на доказателства, и е установил, че те с изключение на едно са извършени или в първоначално определения законов срок, или в този, продължен по реда на чл. 234 от НПК (виж, мотиви, л. 50-51 от досието на въззивното дело). По отношение на първия разпит на пострадалия В. съдът е отбелязал, че посочената в протокола за разпит дата – 17.08.2020 г., която е два месеца преди образуване на наказателното производство и преди датата на деянието, вероятно иде реч за „неволна грешка“. Независимо от тази констатация за допуснат технически недостатък при изписване на датата в протокола, втората инстанция е приела за основателно възражението на защитата за извършени действия по разследване извън срока, касателно този разпит. С оглед на това е изключила от подлежащата на обсъждане доказателствена база показанията на В., приобщени по реда на чл. 281 от НПК, поради невъзможност от категорично установяване на месеца на провеждане на разпита.

Неоснователни са и доводите за наличие на процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на делото във връзка с приложението на чл. 248а от НПК, които да са били пропуснати от въззивната инстанция при постановяване на атакуваното решение. Конкретиката на направеното оплакване може да бъде разгледано в две направления.

Първата претенция е за неправилно процедиране при отстраняване на очевидна фактическа грешка в съдържанието на обвинителния акт. Оспореното провеждане на процедурата по чл. 248а от НПК се поддържа с разбирането на касатора, че основният съд е следвало да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора. В съдебната практика, а и в теоретични разработки, вече е изразявано становище за същността на създадения специален процесуален ред по чл. 248а от НПК, който обслужва възможността по ефективен начин да бъде отстранено несъответствие в обвинителния акт от органа, който го е допуснал. В тази връзка е разяснено, че е възможно прокурорът ясно и недвусмислено да е формирал воля за предаването на съд на конкретно лице за конкретно престъпление, но в обстоятелствената или диспозитвната част на акта да е посочил по технически причини различна дата, да е сгрешил името на подсъдимия, на пострадалия и пр. В тази процедура прокурорът не променя обвинителната теза, а поправя очевиден порок, изразяващ се в несъответствие между съдържанието на волята си и нейното външно отразяване. Действащият процесуален регламент по чл. 248а от НПК предвижда прекратяване на съдебното производство само ако прокурорът не внесе обвинителния акт в определения от закона срок или не отстрани очевидните фактически грешки. По аргумент от чл. 248а, ал. 2 от НПК, ако прокурорът, изпълнявайки указанията на съда за отстраняване на очевидните фактически грешки, поправи обвинителния акт, съдебното производство не се прекратява, а продължава съобразно съдържанието на този обвинителен документ.

Посоченото принципно, пренесено към конкретното дело, установява, че съдът не е констатирал в разпоредителното заседание наличието на очевидна фактическа грешка в съдържанието на обвинителния акт (стр. 1 от същия, където вместо 2020 г. е посочено 2021 г.), но това е сторил в съдебното заседание, проведено на 27.02 2023 г. и е сложил началото на процедурата по чл. 248а от НПК, давайки 7-дневен срок на прокурора за отстраняване на тази очевидна фактическа грешка. В указания срок на 01.03. 2023 г. е бил внесен поправеният обвинителен акт и същият е бил връчен на подсъдимия Е. и неговата защита, видно от приложените книжа на л. 138 и л. 139 от досието на делото. В съдебното заседание, проведено на 21.04.2023 г., подсъдимият и неговата защита са заявили, че са запознати с този обвинителен акт и не са направили възражения по неговото съдържание. В съответствие с внасянето на коригирания обвинителен акт, основният съд е провел отново всички съдопроизводствени действия, започвайки отначало съдебно следствие за събиране на доказателствата. Ето защо не би могло успешно да се претендира, че е допуснато процесуално нарушение при това съществено, тъй като съдът не е прекратил съдебното производство, след като не са били налице предпоставките на чл. 248а, ал. 2 от НПК.

Вторият аспект на оплакването, макар защитата да се е ограничила в изказа си, разкрива твърдение, че след внасянето на поправения обвинителен акт е недопустимо същият съдебен състав да разгледа делото по същество. Така формулирано възражението насочва към процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла 348, ал. 3, т. 3 от НПК. Застъпената теза е неоснователна, защото не намира подкрепа в процесуалния закон. Същността на коментираната процедура, ограничаваща се само до установяване и отстраняване на очевидни фактически грешки, не предполага навлизане и обсъждане на обвинението. Поради това и законодателят не е предвидил като основание за отвеждане от разглеждането на делото по същество за съдията/съдебния състав, произнесъл се в изпълнение на регламентираната в НПК процедура по чл. 248а от НПК.

Възражението за допуснато противоречие в мотивите към първоинстанционната присъда е разгледано и обсъдено от въззивния съд. Твърденията, поддържащи претенцията, изразяват несъгласие с подхода на съдилищата от предходните инстанции да ползват при решаване на делото показанията на пострадалия В., които според касатора влизали в противоречие с изводите на видео-техническата експертиза. В отговор на възражението трябва да се посочи, че по принцип в НПК не се съдържа забрана за постановяване на осъдителен съдебен акт, когато отделни елементи от доказателствената съвкупност са с противоположна насоченост. В разглеждания случай съдебната мотивировка не разкрива съждения с взаимоизключващо се съдържание, за да се претендира наличие на някакво противоречие при обсъждане на доказателствените материали. Отделно от това, направената в жалбата интерпретация на аргументите, с които апелативният съд е отхвърлил идентичен довод, е дистанцирана от съдържанието на въззивното решение. Съдът е пояснил, че експертното заключение, според което предвид резолюцията на кадрите, ъгъла на снимане, разстоянието на камерите до обектите, не позволява лицева идентификация на заснетите лица, но това не влиза в конфликт и не опровергава показанията на В. и извършеното от него разпознаване на подсъдимия. Правилни в този аспект са съображенията, че възприятията на разпознаващото лице са различни от техническите възможности на определени технически устройства, като се има предвид и конкретните особености на изследваните видеозаписи, недаващи възможност за извличане на достатъчно на брой идентификационни признаци.

На следващо място, застъпената теза, че е недопустимо осъдителната присъда да се основава върху показанията на един единствен свидетел, е неоснователна. Критериите за доказаност на обвинението не са количествени, а качествени. При положение, че свидетелските показания са информативни, логични, последователни, изчерпателни и в тях не се откриват вътрешни несъответствия, няма процесуална пречка те да бъдат поставени в основата на осъдителната присъда, дори и когато са единственото доказателствено средство в подкрепа на обвинението. Въззивният съд не търпи упрек в тази насока. Преди да кредитира показанията на пострадалия като пряк доказателествен източник апелативният съд е анализирал тяхната вътрешна логичност, последователност и конкретност относно факта на извършеното деяние, авторството и механизма на осъществяването му. В рамките на този анализ възраженията на защитата против процесуалната стойност на доказателственото средство са получили аргументиран и обстоятелствен отговор във въззивното решение (л.52 - л.54 от ВНОХД), включително и при съпоставката с възможните фактически детайли, изводими при огледа (възпроизвеждането) на видеозаписа, извършен пред основния съд. Далеч от фактите по делото са твърденията на касатора, че споделеното от В. не дава ясна представа относно извършителя на деянието. Показанията на пострадалия, свързани с описанието на нападателя, са устойчиви и непротиворечиви. Обстановката, при която В. е бил ограбен – добра осветеност, взаимно разположение на дееца и пострадалия при упражняване на принудата (лице в лице), продължителност на възприятията, правилно са обсъдени като фактори, даващи възможност той да възприеме и запомни нападателя, който по-късно е разпознал. С необходимата задълбоченост е изследвана и процесуалната екзактност на извършеното в досъдебното производство „разпознаване на лица“. При провеждането му са спазени изискванията на чл. 170 и чл. 171 от НПК. Пострадалият В. е бил разпитан за обстоятелствата, при които е възприел извършителя на престъплението и по какви белези може да го разпознае. След този разпит е пристъпено към разпознаването, резултатът от който е закрепен в съответния протокол. Категорично и последователно и в хода на съдебното първоинстанционно производство пострадалият посочва присъстващия подсъдим като лицето, което го е нападнало. Не е допуснато процесуално нарушение, свързано с правото на защита на Е. в досъдебното производство, произтичащо от качеството му на обвиняем. Към момента на извършване на обсъжданото следствено действие подсъдимият не е имал никакво процесуално качество, а и законът не забранява провеждане на разследване преди възникване на процесуалната фигура на обвиняем. Важно е да се посочи и това, че преди да се пристъпи към привличането му като обвиняем подсъдимият е бил уведомен относно правото му на защитник и в тази връзка той е заявил, че иска назначаването на такъв, посочвайки точно определен адвокат, което искане е било удовлетворено (л. 73- л. 77 от досието на досъдебното производство). Назначеният защитник е участвал при предявяване на постановлението за привличане на Е. като обвиняем и последвалия го разпит.

В жалбата са повдигнати възражения по предмета на престъпното посегателство, конкретно на отнетия мобилен телефон, за който липсвали доказателства да е бил в притежание на В. към момента на деянието. Заявява се, че съдилищата са обмисляли само информацията, съдържаща се в показанията на пострадалия и оценителната експертиза на телефона, изготвена по неговото описание. За да се възприеме за налично, че отнетото имущество е било във владение на жертвата, не би било излишно да има писмени документи за придобиването на вещта, но законът не изисква непременно такова доказване и не изключва възможността това обстоятелство да се установи и посредством гласни доказателствени средства, вкл. и чрез показанията на пострадалото лице. Затова, възприемайки свидетелстването на В. за надежден източник на факти относно марката и модела на мобилния телефон, съдилищата не са допуснали процесуално нарушение. Освен това, в досъдебното производство пострадалият е предоставил документи (снимка на кутия от мобилен телефонен апарат и копия на договор с мобилен оператор и декларация за приемане на общи условия), които косвено подкрепят неговите твърдения. В оспореното решение няма разсъждения, които да са лишени от доказателствена и логическа обосновка относно предмета на престъпното посегателство, поради което и поддържаните доводи в тази насока са лишени от основание.

Останалата част от възраженията в жалбата, отнасящи се до изтъкване на факти, като напр. – неизземване своевременно на записи от охранителни камери, близки до местопрестъплението, непосочване на марката на отнетия телефон, че разследващите органи не са използвали специални разузнавателни средства, въздигнати като фактори, изискващи оправдаването на подсъдимия, са неприемливи. Част от тях не намират и опора в материалите по делото. Видеозаписи от охранителни камери са приложени по делото и тяхната информативност е обсъждана в общия доказателствен контекст. В диспозитива на присъдата, противно на заявеното, са описани марката и модела на мобилния апарат. По повод на аргумента за неизползване на специални разузнавателни средства в хода на разследването се отбелязва, че релевантните по делото факти могат да се установяват с всички, предвидени в НПК средства и способи. Процесуалният закон не предписва с какви доказателства трябва да бъдат установени едни или други обстоятелства, а местонахождението на мобилния апарат по време на отнемането му, за което неясно се спори, е факт, установен и чрез показанията на пострадалия.

В обобщение може да се заключи, че въззивното решение не е засегнато от претендираните в жалбата пороци от процесуално-правен характер, при това съществени такива, които да изискват отмяната му по касационен ред.

Въведеният касационен повод по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК е декларативен, като не са представени конкретни доводи за незаконосъобразност на оспореното решение. В рамките на установените фактически положения правилно е прието, че поведението на подсъдимия от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК. Материалният закон е приложен правилно и искането за оправдаване на Е. е неоснователно.

Споменатата разпоредба на чл. 36 от НК, въпреки придадения в жалбата неин смисъл, би могла да се отнесе към претенция за несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Настоящият съдебен състав не съзира основание за ревизия на санкцията. Същата е определена под средния размер, предвиден за престъплението по чл. 199, ал.1, т. 4 от НК. Семейният статут на подсъдимия, приет като единствен смекчаващ фактор, е отчетен по най- благоприятен за него начин на фона на относителната тежест на отегчаващите обстоятелства, подробно обсъдени от предходната инстанция. Други обстоятелства, имащи значение за индивидуализацията на наказанието, подлежащи на касационно обмисляне не се изтъкват.

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 228/02.07.2024 г., постановено по ВНОХД № 335/2024 г. от Софийския апелативен съд.

Настоящето решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.