Разлика между българско гражданство и български произход

Текстът на акта

Ключови фрази

12

Р Е Ш Е Н И Е

№ 269

[населено място], 19.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми март, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 126 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата А. Е. Б. срещу решение № 5169 от 12.10.2023 г. по в. гр. дело № 13115/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20008379 от 28.01.2022 г. по гр. д. № 17157/2021 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от А. Е. Б. срещу Министерство на правосъдието на Република България иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК вр. с чл. 3, ал. 2 от Закона за българите, живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ) за признаване за установено, че ищцата Б. е лице с български произход, като е реализирана и отговорността на последната за съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Касаторката поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди, че неправилно, в нарушение на материалния закон, въззивният съд е приел, че понятието „лице от български произход“ по смисъла на § 2, т. 1 от Допълнителните разпоредби към Закона за българското гражданство (ДР ЗБГ) е различно от понятието „български гражданин“ по смисъла на същия закон, като първото има етническо съдържание, при което намира, че са накърнени принципа на равенство на всички български граждани пред закона и забраната за дискриминация съгласно чл. 6 от Конституцията на Република България (КРБ). Счита, че единствено българското гражданство е от значение при установяване на българския произход по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, като приемането за значими на народност, език, култура, религия и други от посочените в чл. 6, ал. 2 КРБ социални признаци, спрямо които са недопустими ограничения или привилегии, би съставлявало неравно третиране в нарушение на конституционния принцип за равенство по чл. 6, ал. 1 КРБ и в нарушение на правото на Европейския съюз (ПЕС), като не навежда конкретни нарушени правни норми от последното. Поддържа, че тъй като е установено по делото, че дядото на ищцата е починал като български гражданин, независимо от турската му народност и притежаваното турско гражданство, то следва да се приеме, че внучката му е от български произход като имаща за възходящ от втора степен лице от български произход по смисъла на чл. 15, ал. 1, т. 1 вр. с ал. 2 ЗБГ. Счита, че в нарушение на процесуалните норми относно разпределението на доказателствената тежест в исковия процес, въззивният съд е заключил, че дядото на ищцата не принадлежи към българската народност, въз основа на установения факт за принадлежност на неговите родители към турската такава. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно, след което да бъде постановено ново решение, с което да бъде уважен предявеният установителен иск. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – Министерство на правосъдието на Република България подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Счита, че понятията „българско гражданство“ и „лице от български произход“ са различни по съдържание, като от значение за придобиване на българско гражданство по натурализация по облекчения ред на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ е принадлежността към българската народностна общност, към която се съотнасят използваните изрази „българин“ и „лице от български произход“ в КРБ, ЗБГ и ЗБЖИРБ. Моли атакуваното решение да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно и да му бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция, ведно с юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 5871 от 16.12.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по следния правен въпрос: Какво съдържание има понятието „лице от български произход“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ и идентично ли е то с понятието „български гражданин“ по смисъла на ЗБГ?.

По горепосочения правен въпрос , настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното:

Под понятието „гражданство“ според правната доктрина и съдебната практика се разбира особената и трайна връзка на едно физическо лице с определена държава, изразяваща се в съвкупност от взаимни права и задължения, които се определят от вътрешноправни норми на тази държава. Според ПЕС, приложимо в Република България от присъединяването й към ЕС през 2007 г., съществува и понятието „гражданство на Европейския съюз (ЕС)“, регламентирано в ДЕС и ДФЕС, което не замества националното гражданство по вътрешното право на държава-членка на ЕС, а е негово производно и само го допълва със специфични за гражданина на ЕС права. Такова е изразеното разбиране и в практиката на Съда на ЕС (СЕС) (например решение по дело C-689/21), според която всяка държава - членка на ЕС определя условията за придобиване и изгубване на своето гражданство, като е допустимо при изгубване на национално гражданство да бъде загубено и гражданството на ЕС.

Съдържанието на понятието „лице от български произход“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ следва да бъде изведено от контекста на националната регламентация за условията и реда за придобиване, загубване и възстановяване на българско гражданство, съдържаща се в КРБ и ЗБГ. Както е посочено в чл. 25, ал. 2 КРБ, лицата от български произход придобиват българско гражданство по облекчен ред. Тази конституционна норма се отнася до вторичния способ за придобиване на българско гражданство, какъвто е натурализацията (чл. 15 ЗБГ). Следователно българската конституция допуска по-благоприятно третиране на чужденци, които не са български граждани и произхождат от лица от български произход (от българи), но само в процедурата по придобиване и възстановяване на българско гражданство (чл. 15 и чл. 26, ал. 2 ЗБГ). Това правно положение не противоречи на ПЕС, доколкото както беше посочено по-горе, всяка държава – членка на ЕС има правомощието самостоятелно и независимо да определя условията и реда за придобиване, загубване и възстановяване на националното си гражданство. Горепосочената привилегия по отношение на чужденците от български произход, които не са български граждани, не накърнява принципа на равенство в правата на всички хора по смисъла на чл. 6, ал. 1 КРБ, доколкото не всички чужденци имат еднаква правна възможност да придобият българско гражданство, т.е. последната не е измежду основните защитими човешки права и свободи по българското и международното право. Тя не накърнява и принципа на равенство в третирането на всички български граждани по чл. 6, ал. 2 КРБ, доколкото се отнася до чужденци, които не са български граждани.

Според § 2, т. 1 ДР ЗБГ по смисъла на ЗБГ "лице от български произход" е лице, на което поне единият възходящ е българин. Съгласно чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация, без да са налице условията по чл. 12, ал. 1, т. 2, 4, 5 и 6 ЗБГ, т.е. по облекчения ред, предвиден в чл. 25, ал. 2 КРБ, ако е от български произход. Според чл. 15, ал. 2 ЗБГ, в производството за придобиване на българско гражданство по натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, с молбата се представят официални документи, издадени от български или чуждестранни органи, с които молителят удостоверява, че има родствена връзка с поне едно лице – негов възходящ до трета степен включително, което е от български произход. При съпоставката на § 2, т. 1 ДР ЗБГ с чл. 15, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗБГ се налага извода, че лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация по облекчения ред на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, ако поне единият му възходящ до трета степен включително е от български произход. Терминът „лице от български произход“ е използван и в чл. 26, ал. 2 ЗБГ, регламентиращ облекчен ред за възстановяване на загубено българско гражданство. Видно е, че законодателят борави с него при уредбата на натурализацията като способ за придобиване на българско гражданство, и то само при привилегированата натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ вр. с чл. 25, ал. 2 КРБ, респективно при възстановяване на изгубено българско гражданство, но не и при регламентацията на другите способи за придобиване на българско гражданство – по произход и по месторождение, както и при привилегированата натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 3 ЗБГ. При способа придобиване на българско гражданство по произход (чл. 8 и чл. 9 ЗБГ) и този по чл. 15, ал. 1, т. 3 ЗБГ, изискуемото произхождение на лицето е уредено като такова, произхождащо от български гражданин, а не от лице от български произход. Следователно не може да има съмнение, че употребеното в § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗБГ, както и в чл. 25, ал. 2 КРБ, понятие „лице от български произход“ не е идентично, а е различно по съдържание от понятието „български гражданин“. Касае се за различни способи за придобиване на българско гражданство. При способа придобиване на българско гражданство по произход и този по чл. 15, ал. 1, т. 3 ЗБГ, правнорелевантно е произхождането от лице с българско гражданство, а при способа натурализация по облекчения ред на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ – произхождането от лице от български произход. Ако двете понятия не бяха различни по съдържание, законодателят не би уредил тези различни способи за придобиване на българско гражданство поотделно и с отделни правни норми.

Гореизложеното се отнася и за използвания в ЗБЖИРБ термин „български произход“. При съобразяване, че ЗБЖИРБ и ЗБГ са приети приблизително по едно и също време, от едно и също народно събрание и че регулират отношенията на сходна категория лица с българската държава, съдържанието на понятието „лице от български произход“ не би могло да е различно в двата закона.

Термините "лице от български произход" („българин“) и "български гражданин" в чл. 25 КРБ и в ЗБГ не са идентични и имат различно съдържание. Не всяко лице с българско гражданство е от български произход, както и не всички лица с български произход притежават българско гражданство. Лице от български произход по смисъла на § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, което има право на привилегирована натурализация, е лице, което има поне един възходящ до трета степен включително, който е имал българско самосъзнание и е принадлежал към българската народност. Понятието „лице от български произход“ („българин“) няма юридическото значение на „гражданството“ и не се свързва с носителство на българско гражданство у възходящия сродник. В чл. 15, ал. 1 ЗБГ ясно са разграничени хипотезите на носителство на българско гражданство у родителя или осиновителя на чужденеца, от една страна (чл. 15, ал. 1, т. 2 и т. 3), и българският произход на възходящите сродници, от друга страна (чл. 15, ал. 1, т. 1), като различни основания за придобиване на българско гражданство по натурализация по облекчен ред. Българската нормотворческа традиция, в исторически аспект, начиная от 1911 г. с изменението и допълнението на Закона за българското поданство, обн. в ДВ, бр. 3 от 05.01.1904 г., (отм.), през Закона за българското поданство от 1940 г., (отм.), Закона за българското гражданство от 1948 г., (отм.), Закона за българското гражданство от 1968 г., (отм.), до сега действащия ЗБГ, признава различието на понятието „български гражданин“ и на понятието „лице от българска народност (български произход)“, като последното лице може да е и чужд гражданин. Народността е социална културно – историческа етнографска категория, представляваща общност от хора, живеещи на определена територия и отличаващи се от други подобни по общите език, бит, самосъзнание, религия, историческо минало, култура, традиции, обичаи и фолклор. Съзнанието за принадлежността към тази общност е самоопределяне от страна на индивида като такъв от определена народност. То може да бъде променено, но само занапред и само по отношение на субекта на променено самосъзнание. Народността на възходящите, в горепосочения смисъл на субективно съзнание за принадлежност към една културно-историческа етнографска общност, не може да бъде променена от низходящите. Те могат да се ползват от нея, доколкото законът позволява това.

В заключение, на поставения правен въпрос следва да се отговори в смисъл, че съдържанието на понятието „лице от български произход“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ вр. с чл. 25, ал. 2 КРБ е различно от съдържанието на понятието „български гражданин“ по смисъла на ЗБГ, като първото не притежава юридическото значение на особената и трайна връзка на едно физическо лице с определена държава, присъщо на „гражданството“. Легалният термин „лице от български произход“ означава лице с българско самосъзнание, принадлежащо към българската народност като културно – историческа етнографска общност от хора, живеещи на определена територия и отличаващи се с общите си език, бит, самосъзнание, религия, историческо минало, култура, традиции, обичаи и фолклор. Такова лице може да притежава, но може и да не притежава българско гражданство. Поради това за придобиване на българско гражданство по натурализация по облекчения ред на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ е ирелевантно установяването на българско гражданство на възходящия сродник. Необходимо е установяване на българския му произход в гореизложения смисъл.

По съществото на касационната жалба :

Предявен е установителен иск с правно основание чл.124, ал. 4, изр. 2 ГПК вр. с чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ за признаване за установено, че ищцата има български произход, тъй като нейният дядо М. Б. е роден в [населено място] в Република България като български гражданин и е починал в Република Турция като български и турски гражданин, а самата тя има българско самосъзнание, за което е подписала нарочна декларация. Правният интерес от предявения иск е обоснован с наличието на процесуални пречки за ищцата да подаде документи по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ и да придобие българско гражданство по натурализация по облекчения ред, тъй като има разминаване между декларираната народност на нейния дядо, отразена в акта му за раждане като турска, и гражданството му – като българско, както и с промените в ЗБГ от 2021 г., според които Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) вече не издава удостоверения за български произход.

Предявеният установителен иск за установяване на факт с правно значение е допустим по силата на изричната правна норма на чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ. Според формираната безпротиворечива практика на ВКС след изменението на ЗБГ, обн. в ДВ, бр. 21 от 12.03.2021 г. и отпадането на действащата до този момент административна процедура за издаване на удостоверение за български произход от ДАБЧ (определение № 68 от 22.02.2022 г. по ч. гр. д. № 328/2022 г. на ВКС, III г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определение № 2771 от 06.06.2024 г. по к. гр. д. № 4480/2023 г. на ВКС, III г. о. и определение № 2061 от 10.07.2023 г. по к. гр. д. № 634/2023 г. на ВКС, III г.о. ), споделяна от настоящия съдебен състав, допустимостта на иска по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. с чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК не е в зависимост от това дали молителят е представил документи от категорията на посочените в чл. 3 ЗБЖИРБ или не е, както и не е обусловена от провеждане на административно производство по чл. 29, ал. 4 ЗБГ. Този извод се налага както от категоричността на разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ, така и от отпадането на административната процедура пред ДАБЧ за установяване по категоричен начин на въпроса за българския произход с издаване на нарочно удостоверение, при което за молителя вече не съществува сигурност, че документите, с които той разполага биха били достатъчни, за да удостовери произхода си. Предвидената процедура по чл. 29, ал. 4 ЗБГ, приложима в случаите, когато едно лице представя официален документ, ползващ се с удостоверителна сила, но който не е достатъчен да установи твърдения от него български произход, не е ефективен начин за защита. Уредената в чл. 3 ЗБЖИРБ възможност българският произход да се доказва или с документи, издадени от български или чужд държавен орган, или от Българската православна църква (ал. 1), или по исков ред (ал. 2), изключва приложението на чл. 542 и сл. ГПК, регламентиращо охранителните производства за установяване на правно значими факти. В чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ е налице изричното препращане от законодателя към общия исков ред за установяване на съществуване или несъществуване на факт с правно значение, а именно българския произход, в хипотеза на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, поради което такъв установителен иск е допустим след изменението на ЗБГ, обн. в ДВ, бр. 21 от 12.03.2021 г., при наличието на общите предпоставки за допустимост на установителните искове.

От приетите по делото писмени доказателства, неоспорени от страните, се установява, че ищцата А. Е. Б. е гражданин на Република Турция, [дата на раждане] в [населено място], Република Турция, от майка Аслъ Ч. Гьокбайрак и баща Ертугрул Ю. Б.. Дядо по бащина линия на ищцата е М. Р. М. (Б.), [дата на раждане] в [населено място] (старо име Гюведже) в Република България, от родители – Ф. Ю. Х., на 33 г., и Р. М. А., на 36 г., които са били български поданици с турска народност и мохамеданско вероизповеданиe според отбелязването в съставения акт за раждане на М. Б. № 42 от 1933 г. от длъжностното лице по гражданското състояние в Република България, извършено след посещение на място за удостоверяване на раждането и пола на детето, при обявяване на раждането от бащата Р. А.. В графа „бележки“ на акта за раждане е отбелязано, че М. Б. (лице идентично с лицето М. Р. М.) е роден и починал като български гражданин. Последният факт е установен и с приетото по делото удостоверение с изх. № 460/10.04.2019 г. на Министерство на правосъдието на Република България, Дирекция „Българско гражданство“, издадено на основание чл. 39, ал. 1 ЗБГ. М. Б., заедно с майка си Ф. Х., са получили разрешение от Дирекция на Народната милиция в Народна Република България, според издадения изселнически паспорт № 6606 от 07.06.1950 г., да се изселят в Турция. В изселническия паспорт отново е удостоверено българското гражданство и турската народност на майката Ф. Х.. Последната с непълнолетния си син М., е напуснала България на 12.09.1950 г., според отбелязванията на компетентните гранични власти в документа на стр. 27 от първоинстанционното дело. На 31.01.1951 г. М. Б. е придобил турско гражданство с решение № 3/12416 на Министрески съвет на Република Турция.

При гореизложената фактическа обстановка, въззивният съд е приел като правно разрешение в атакуваното решение, че понятието „лице от български произход“, съдържащо се в разпоредбата на § 2, т. 1 ДР ЗБГ, идентично с понятието „българин“, отразява принадлежността на лицето към българския народ, разбирано като съзнание за принадлежност към исторически обособилата се на територията на страната група с общ език – български, обща история, общи български обичаи, български именни и културни традиции, т.е. неговия български произход, а не неговото гражданство, разглеждано като юридическата му връзка с Република България. Този извод е извел въз основа на систематическото тълкуване на § 2, т. 1 ДР ЗБГ с правилата за придобиване на българско гражданство по ЗБГ, съобразявайки, че българският произход е предпоставка за използване на облекчен ред за придобиване на българско гражданство по натурализация на основание чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, поради което е счел, че законодателят не поставя знак на равенство между термините „лице от български произход“ и „български гражданин“. Подчертал е, че същото разграничение е направено и в чл. 25, ал. 1 и ал. 2 КРБ, в който българският произход създава привилегия за придобиване на българско гражданство по облекчен ред. Решаващият съд е намерил за неоснователни доводите, че горепосоченото значение на думата „българин“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ има дискриминационен характер, доколкото лицата, позоваващи се на българския си произход, към момента на кандидатстването си по облекчен ред за придобиване на българско гражданство все още не са български граждани и не пребивават на територията на РБ, поради което на същите не се дължи еднакво третиране от държавен орган по признаците, посочени в чл. 6, ал. 2 КРБ, каквото се дължи между българските граждани и между българските граждани и чужденците, пребиваващи на територията на Република България по смисъла на чл. 26, ал. 2 КРБ.

Въззивният съд е приел, че е в тежест на ищцата да установи при условията на пълно и главно доказване, че нейният дядо М. Б. е имал български произход, като е счел, че това не е сторено по делото. Посочил е, че представеното удостоверение от Министерство на правосъдието на Република България, удостоверяващо, че дядо й е бил български гражданин, вкл. към момента на смъртта си, не установява българския му произход, тъй като има разлика между понятията „български гражданин“ и „лице от български произход“ в гореизложения смисъл. Намерил е, че в процеса не са представени доказателства, че М. Б. е владял български език или че е имал отношение към българския бит, култура и обичаи, че е имал българско самосъзнание и че се е самоопределял като българин. От друга страна е посочил, че са налице доказателства, които опровергават твърдението на ищцата за българския произход на дядо й М. Б.. От приетия като доказателство в процеса акт за раждане на последния е счел за установено, че М. Р. М. (лице, идентично с М. Б.) е роден в Царство България през 1933 г. от родители български поданици с турска народност и с мохамеданско вероизповедание. Посочил е, че последните обстоятелства са обявени от бащата на М., следователно, след като родителите му са се самоопределяли като лица с турска народност, с такава е и дядото на ищцата. Поради неустановяването на българския произход на възходящ на ищцата съобразно носената от нея доказателствена тежест досежно този правнорелевантен факт, според въззивния съд, не може да бъде изведен извод за наличието на български произход и на низходящата му внучка, при което предявеният установителен иск с правно основание чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ е отхвърлен като неоснователен.

Неоснователни са оплакванията на касаторката за нарушения на материалния и процесуалния закон като касационни основания за неправилност на обжалвания съдебен акт.

Съобразно дадения по - горе отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване по делото, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е допуснал твърдяното нарушение на материалния закон досежно приложението на § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ. Правилно е счел, че понятията „лице от български произход“ и „български гражданин“ са с различно, а не с идентично съдържание и от значение по предявения установителен иск е установяване на принадлежността на възходящия на ищцата от втора степен към българската народност като обособена културно – историческа етнографска общност. По този начин, разграничавайки двата правни термина, в съответствие с горепосочения отговор на правния въпрос и даденото тълкуване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е приел, че притежаваното българско гражданство от М. Б. не е достатъчно, за да бъде направен извод за наличието на български произход у това лице, който да обуслови придобиването на българско гражданство от неговата внучка на основание привилегированата натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ. Поради това, следва да се приеме, че не е осъществено наведеното в касационната жалба нарушение на материалния закон като основание за касиране на въззивното решение.

Правилен е изводът на въззивния съд относно носената от ищцата доказателствена тежест за установяване на българския произход на нейния дядо. Тя твърди този изгоден за себе си факт и следва да понесе тежестта за доказването му съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК и с доказателствените средства, посочени в чл. 15, ал. 2 ЗБГ и чл. 3, ал. 1 ЗБЖИРБ, доколкото твърдяният факт с правно значение, за чието установяване е предявен иска по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ, е предназначен да послужи в производство по придобиване на българско гражданство чрез привилегированата натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ. Това, което е установено от приетите писмени доказателства (акт за раждане на М. Б. № 42 от 1933 г., изселнически паспорт № 6606 от 07.06.1950 г., удостоверение с изх. № 460/10.04.2019 г. на Министерство на правосъдието на Република България, Дирекция „Българско гражданство“, удостоверение за идентичност на имена от 2021 г. на МВР на Република Турция, лист за роднински връзки, заверен от началник Дирекция „Гражданско състояние“ Ч., Република Турция от 08.03.2021 г., извлечение от документ за самоличност на ищцата, издадено от Република Турция, документ за граничен контрол на стр. 27 от първоинстанационното дело, удостоверение за раждане на ищцата и акт за смърт на дядо й от Дирекция „Гражданско състояние“, Република Турция) по несъмнен начин е българското гражданство на дядото на ищцата, което е придобито по месторождение в Република България през 1933 г. (тогава именувано българско поданство). Съгласно приложимия към момента на изселването на М. Б. и придобиването на турското гражданство ЗБГ (отм.), публ. ДВ, бр. 70/1948 г. и отм. ДВ, бр. 79/1968 г., според чл. 6, ал. 1 и ал. 2 и чл. 24 от същия, български гражданин не може да бъде едновременно гражданин и на друга държава, поради което с придобиването на турско гражданство на 31.01.1951 г. М. е загубил българското си гражданство. Към 31.01.1951 г. е в сила и новата ал. 2 на чл. 6 ЗБГ от 1948 г., публ. ДВ, бр. 272 от 18.11.1950 г., според която български гражданин от небългарска народност, който се изсели от страната, изгубва българското си гражданство със самото изселване. По силата на последната, на още едно допълнително основание, поради изселването в Република Турция, М. е изгубил българското си гражданство. Независимо от горепосоченото, съгласно издаденото от ответника удостоверение по чл. 39, ал. 1 ЗБГ, М. Р. М. (М. Б.), впоследствие е възстановил изгубеното българско гражданство, като към момента на смъртта си през 2012 г. е бил отново български гражданин. Фактът на притежаване или не на българско гражданство обаче е ирелевантен в настоящото производство за установяване на български произход. Относно правнозначимия факт на принадлежността на дядо си Б. към българската народност, ищцата не е ангажирала доказателства. Както правилно е преценил въззивният съд, приетите в процеса доказателства опровергават този релевантен факт, доколкото установяват принадлежност към друга народност – турската. По отношение на подписаната от ищцата декларация, че тя е с българско самосъзнание, а дядо й е българин по произход, следва да бъде посочено, че този писмен документ като частен диспозитивен документ не се ползва с доказателствена сила в исковия процес, доколкото съдържа изгодни за издателя си изявления. Освен това по отношение на самосъзнанието за принадлежност към определена народностна общност, в контекста на дадения отговор на правния въпрос по-горе, съдът следва да съобразява промяната в националното самосъзнание на възходящия родственик, от чийто произход ищецът черпи права, а не на низходящия ищец. Следователно не са допуснати твърдените от ищцата нарушения на съдопроизводствените правила при разпределението на доказателствената тежест относно правнорелевантните факти по спора, които да съставляват основания за касиране на съдебния акт.

С оглед гореизложеното обжалваното въззивно решение е валидно, допустимо и правилно, като не са осъществени релевираните от касаторката нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което то следва да бъде оставено в сила на основание чл. 293, ал. 1 ГПК.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата 180 лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5169 от 12.10.2023 г. по в. гр. дело № 13115/2022 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА А. Е. Б., гражданка на Република Турция, [дата на раждане] , да заплати на Министерство на правосъдието на Република България сумата 180 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.