Обезщетение за лично ползване на съсобствени имоти при делба

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50132
София, 11.1.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4198 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. Д. срещу решение № 17 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решението от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд, в частта, с която Д. К. Д. е осъден да заплати на М. Б. Б. на основание чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС сума до размер на 45 314 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на допуснатите до делба имоти.

Жалбоподателят счита, че предявената срещу него претенция по чл.31, ал.2 ЗС е процесуално недопустима, тъй като липсва писмено поискване за заплащане на обезщетение; не е ясно за всеки един от самостоятелните обекти какво обезщетение се претендира; ресторантът може да бъде ползван само за търговска дейност от търговец, затова не може да се предявява иск за лишаване от ползването му срещу физическо лице, което не е страна по това правоотношение. Страна е съответният търговец, в случая ЕТ „К. Д. – И. Д.“, но срещу едноличния търговец иск не бил предявяван. По същество този иск бил неоснователен. Съдът не обсъдил всички доказателства и обстоятелства, които имат значение за претенцията по чл.31, ал.2 ЗС. Не бил съобразен отговорът на исковата молба, в който жалбоподателят изрично е заявил, че е осигурил достъп на ищцата и я кани да ползва имотите съобразно правата си, като на това предложение не е последвал отговор. Не било съобразено, че през по-голямата част от периода ищцата живеела и работела в Гърция, а след като се завърнала в България живее в [населено място] и при това положение не е имала нужда и реална възможност да ползва имотите. Не било съобразено, че ресторантът не работи от много години, а обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС се дължи от ползващия съсобственик. Жалбоподателят не бил длъжен да разработва този търговски обект, за да изплаща обезщетение на ищцата. Съдът не обсъдил възражението, че по делото няма данни кой е ползвал помещенията на втория етаж от сградата през процесния период, а освен това по-голямата част от първия етаж не бил довършен – бил само на шпакловка и замазка и не ставал за обитаване. Само една стая била довършена и тя се обитавала от майката на жалбоподателя съобразно правата ѝ приживе. Не е налице лично ползване от жалбоподателя по отношение на тази част. Не били обсъдени доказателствата, според които ищцата не е била възпрепятствана и винаги е имала възможност да ползва или обособена част от жилищния имот, или цял недвижим имот. Неин личен багаж се намира в жилището на първия етаж. Неправилно бил определен и размерът на обезщетението, като съдът не съобразил, че ресторантът не работи, а вещите лица определили това обезщетение като при работещ ресторант. Освен това първо съдът заявил, че не приема заключението на вещото лице К., а след това основал решението си на него.

Ответницата М. Б. Б. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна, защото не е имала достъп до цялата сграда с всички обекти в нея и правилно съдът присъдил обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС.

С определение № 111 от 15.03.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Срещу всеки съсобственик ли може да се упражни искът по чл.31, ал.2 ЗС, или само срещу ползващия съсобственик; 2.Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупна преценка.

По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното:

В мотивите на т. 4 на Тълкувателно решение № 5 от 24.06.2017 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС се приема, че причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците в хипотезата на чл.31, ал.2 ЗС е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ. Следователно искът по чл.31, ал.2 ЗС може да се упражни само срещу съсобственик, който лично използва вещта. Според Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. В мотивите е пояснено, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението ѝ за задоволяване на свои нужди или потребности, той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират.

Когато преценява дали е налице лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, съдът следва да изхожда от съвкупна преценка на всички доказателства по делото, като обръща внимание на това дали общият имот реално се ползва от някой от съсобствениците; кой от тях има ключ от него; дали някой от съсобствениците пречи на другите да ползват имота, независимо от това, че сам той не го използва по никакъв начин.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение състав на Разградския окръжен съд е потвърдил решение от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд, в частта, с която Д. К. Д. е осъден да заплати на М. Б. Б. на основание чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС сума до размер на 45 314 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на допуснатите до делба имоти, находящи се в [населено място]: ресторант с идентификатор ............. с площ от 197 кв. м.; жилище с идентификатор ............с площ от 197,80 кв. м.; жилище с идентификатор ................. с площ от 50 кв. м.; гараж с идентификатор ...........с площ 16 кв. м. От тази сума 610 лв. са обезщетение за имот с идентификатор ........../малкото жилище/, за периода 13.10.2016 г. – 10.05.2019 г., а 44 704,50 лв. са обезщетение за останалите имоти, за периода 10.05.2014 г. – 10.05.2019 г.

Въззивният съд е приел, че страните по делото Д. К. Д. и М. Б. Б. са бивши съпрузи. Ресторантът, малкото жилище и гаражът са допуснати до делба между тях при равни квоти, а голямото жилище е допуснато до делба при равни квоти между М. Б. Б. и майката на Д. - И. И. Д.. След смъртта на съделителката И. И. Д., настъпила на 10.09.2019 г., квотите на Д. и М. са равни във всички допуснати до делба имоти.

Прието е, че писмената покана на М. Б. по чл.31, ал.2 ЗС се съдържа в исковата молба. Съделителите, които ползват лично делбения имот, дължат на неползващия съсобственик обезщетение за това. От събраните по делото доказателства е установено, че ответникът Д. е живеел в процесната къща, в която се намират имотите, а до смъртта си през 2019 г. в нея е живяла и майка му И. И. Д.. Обсъдени са показанията на свидетелите К. и Д., според които през 2014г. М. е била в заведението на първия етаж, разговаряли, вечеряли, а след това ходили на басейн, но свидетелите не знаят дали тя е имала достъп до сградата. Приет е за неоснователен доводът на Д. Д., че след като М. е живяла и работила в друга държава, тя не е поискала лично да ползва имота. Като се е позовал на ТР № 7/02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 119 от 11.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3204/2008 г., II г. о., въззивният съд е приел, че фактическият състав по чл.31, ал.2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ, достатъчно е той да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение; че разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ; че за да се освободи от отговорност, последният следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право. В случая, поради едноличното ползване на имота от ответника и неговата майка, за ищцата М. Б. не е съществувала обективно възможност също да осъществява ползване съобразно правата си. Ответникът не е отправил насрещна покана до ищцата да ползва процесния имот и не ѝ е осигурил реален достъп до него. По размера на обезщетението съдът е кредитирал заключението на вещото лице инж.В. К., въпреки че не е възприел същото заключение в частта по оценката на имотите. Прието е, че в частта за обезщетението заключението е обективно и пълно, че оценката е извършена компетентно по метода на приходната стойност, но за разлика от другите СТЕ вещото лице е приложило при изчисленията и метода на дисконтиране на паричните потоци, който отчита много фактори на пазарните условия. Според това заключение средномесечният наем за имотите през процесните периоди е както следва: за ресторанта – 62 781 лв.; за голямото жилище – 15920 лв., за малкото жилище – 1220 лв., а за гаража – 10 708 лв. Общата сума е 90629 лв., от които на ищцата следва да бъдат заплатени 45 314,50 лв. Прието е, че претенцията се счита заявена от първото по делото заседание след допускане на делбата и от този момент се дължи законната лихва.

Настоящият състав на ВКС счита за правилен извода на въззивния съд, че предявеният иск по чл.31, ал.2 ЗС е процесуално допустим. Наличието на писмена покана до другия съсобственик за заплащане на обезщетение за ползване на общия имот не представлява процесуална предпоставка за предявяване на този иск, а се преценява при разглеждане на иска по същество. На следващо място - макар паричната претенция да е предявена общо за всички имоти, в случая отделните суми по чл.31, ал.2 ЗС са разграничени по размер в заключението на вещото лице и по този начин се внася яснота в размера на отделните претенции. Следва да се има предвид и това, че съгласно решение № 669 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 478/2009 г., IV г. о., не е необходимо в писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС да се посочват съсобствените части на ищците, начина на обезщетяване и размера на претендираното обезщетение. И на последно място – искът по чл.31, ал.2 ЗС се предявява срещу съсобственика, а не срещу третото лице – едноличен търговец, което развива търговска дейност в съсобствения имот. В случая съсобственици на ресторанта са М. и Д., а обстоятелството, че търговската дейност в него е осъществявана посредством едноличния търговец „К. Д. – И. Д.“, е ирелевантно както за допустимостта, така и за основателността на предявения иск. Искът по чл.31, ал.2 ЗС за лишаване от ползване на търговския обект е предявен срещу съсобственика Д. Д.. Този иск е допустим, а неговата основателност зависи единствено от това дали ищцата ще докаже в процеса, че имотът е ползван от ответника, независимо от това дали той е реализирал в него търговска дейност, или го е използвал за други нужди.

Законосъобразен е изводът на съда, че по отношение на търговския обект /ресторант/ и голямото жилище на първия етаж от сградата искът по чл.31, ал.2 ЗС е основателен. Налице е писмена покана по чл.31, ал.2 ЗС. По отношение на ресторанта, малкото жилище и гаража тази покана се съдържа в исковата молба от 10.05.2014 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд, предявена от М. Б. срещу Д. Д., а по отношение на голямото жилище писмената покана по чл.31, ал.2 ЗС се съдържа в исковата молба от 19.04.2016 г. по гр. д. № 746/2016 г. на Разградския районен съд, предявена от М. Б. срещу И. Д.. Двете дела са съединени за общо разглеждане с определение от 30.09.2016 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд. Писмените покани по чл.31, ал.2 ЗС по посочените дела определят началото на периода на търсеното обезщетение по отношение на конкретните обекти. Краят на периода е 10.05.2019 г., когато съдът е приел претенцията за разглеждане във втората фаза на делбата. Съвкупната преценка на разпитаните по делото свидетели сочи, че Д. и М. са развивали активна търговска дейност и са използвали ресторанта по предназначение до фактическата им раздяла през 2011 г. Ресторантът е бил открит през 1999 г. и е имал успех, но поради многото кредити, изтеглени за строежа на цялата сграда и за търговската дейност, се е наложило през 2001 г. М. Б. да замине на работа в Гърция. Тя се е завърнала в България през 2005 г., когато разбрала, че кредитите не се обслужват, че ресторантът запада и няма клиенти, че сградата се руши и че нейният съпруг живее с друга жена, за която теглил нов кредит – в този смисъл свидетелите Н. Ц., С. П., И. Б.-С.. Същите свидетели установяват, че М. Б. е изплатила кредитите, направен е ремонт на сградата и основно на ресторанта, който отново е започнал да работи пълноценно. М. Б. е работила като учител, а в свободното си време и в ресторанта. През 2010 г. М. отново е заминала за Гърция, тъй като отново средствата за осъществяваната дейност не са достигали. Фактическата раздяла между съпрузите е настъпила през 2011 г., когато М. отново се е завърнала в България. След 2011 г. тя не е била допускана в имота. При посещенията си в [населено място] по повод бракоразводното дело е отсядала в хотел, а когато е била в ресторанта е трябвало да заплаща сметката си като клиент на заведението - свидетелите С. П., И. Б.-С..

При тези данни няма как да се приеме, че след 2011 г. и след развода между страните М. Б. е могла да ползва ресторанта като съсобственик. След 2011 г. и някъде до 2014 г. дейността на ресторанта се е осъществявала еднолично от Д. Д. /посредством едноличния търговец, регистриран на името на майка му И. Д./, с когото М. Б. вече е била във фактическа раздяла и след това в развод. Вярно е, че в отговора на исковата молба Д. Д. е отправил предложение до М. за ползване на имотите. При създалите се между двамата отношения обаче това не е било възможно. М. Б. би могла да ползва ресторанта само съобразно правата си в размер на 1/2 ид. част, което предполага развиването на съвместна търговска дейност с другия съсобственик. Това не би могло да се случи след 2011 г., при липса на взаимно доверие и влошени отношения между съсобствениците. Няма данни по делото, предвид конкретните характеристики на ресторанта, той да е могъл да се използва поотделно от двамата съсобственици, като се разпредели ползването между тях. В подобна хипотеза се приема, че един иск по чл.32, ал.2 ЗС за разпределяне на ползването му би бил неоснователен, „защото съдът не може да предостави имота за ползване на един съсобственик и да лиши от ползване останалите“ – решение № 185 от 3.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1380/2010 г., I г. о. И на последно място – М. Б. не е могла да ползва ресторанта за други нужди, не като търговски обект, тъй като за това не е имало съгласие на другия съсобственик, а също и поради данните за недопускането ѝ в тази част на сградата. Обратно – видно от показанията на свидетелите Я. К. и В. Д. ресторантът е ползван от Д. Д., макар и не по предназначение, като в съботните и неделни дни той се е събирал с приятели да играят карти. Налице е лично ползване от Д. Д. по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС и Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, което обуславя основателност на предявения иск.

По аналогични съображения законосъобразен е изводът на съда, че искът по чл.31, ал.2 ЗС е основателен и за голямото жилище, намиращо се на първия етаж от сградата. До 2010 г. това жилище е било ползвано съвместно от съпрузите и майката на ответника И. Д.. След настъпването на фактическата раздяла между Д. и М. през 2011 г. обаче такова съвместно ползване е станало невъзможно. От една страна личните взаимоотношения между М. и И. са били много лоши – свидетелят Н. Ц., от друга страна съпрузите са били в развод и М. не е била допускана в жилището дори да си вземе багажа – свидетелката И. Б.-С.. Следва да се има предвид и това, че жилището е било съсобствено между М. Б. и И. Д. до смъртта на И. на 10.09.2019 г. При тези данни не може да се приеме, че след 2016 г. М. Б. би могла да ползва съвместно с Д. Д. и И. Д. този апартамент. В ТР № 7 от 2.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС е дадено общо разяснение, че ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. В практиката на ВКС тази постановка е развита предвид различните житейски хипотези, в които трябва да се преценява дали е налице действително пречене или не, при наличието на формално съгласие на ползващия съсобственик да допусне в имота и другите съсобственици. Така в решение № 104 от 8.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5821/2013 г., I г. о., е прието, че когато обективно е невъзможно всеки съсобственик да ползва общата вещ съобразно правата си, тогава преченето да се ползва веща от част от съсобствениците включва както реалното ползване на целия имот, така и невъзможността той да се ползва от други съсобственици. Формалното изразяване на съгласие другите също да се ползват от имота, при обективна невъзможност от реализирането на техните субективни права, не освобождава ползващият съсобственик от задължението му да заплати обезщетение за ползата, от който останалите са лишени. От същите съображения изхожда и решение № 291 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 212/2011 г., II г. о., в което се приема, че когато съсобственият имот е жилищен, съдът следва да съобрази възможно ли е според вида и броя на помещенията този имот да задоволява жилищните нужди на съсобствениците, всеки от които да ползва определени самостоятелни помещения и сервизи; че предоставяне на общо ползване на определени помещения е допустимо само при изрично съгласие на съсобствениците, респ. на част от тях; че ако според състоянието на имота е невъзможно същият да бъде ползван едновременно по предназначение от всички съсобственици, то разпределението следва да се осъществи при съобразяване на осъществяваното до момента фактическо ползване и заплащане на парично обезщетение на неползващия съсобственик докато трае така разпределеното ползване или се променят обстоятелствата, при които е постановено. В настоящия случай, предвид влошените отношения между М. Б. от една страна и И. Д. от друга и при липсата на данни за съгласие от тяхна страна да ползват общо сервизните помещения в голямото жилище, което е било съсобствено между тях, не може да се приеме, че М. Б. е имала реалната възможност да ползва това жилище според правата си в него. Що се отнася за състоянието на довършеност на апартамента – това е фактически въпрос, който има значение за определяне размера на обезщетението за лишаване от ползване по чл.31, ал.2 ЗС, а не за основателността на претенцията. Както е прието в решение № 119 от 11.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3204/2008 г., II г. о., след като е установено, че една вещ се ползва реално, то по правилата на формалната логика не би могло да се приеме, че състоянието ѝ я прави изцяло негодна за употреба. Ако подобно реално ползване е установено, състоянието на вещта следва да бъде отчетено само при определяне размера на дължимото обезщетение, тъй като неползващият вещта съсобственик има правото да получи парично обезщетение само за онова благо, което би получил, ако разполагаше с възможност да ползва вещта с оглед нейното състояние .

Незаконосъобразен обаче е другият извод на въззивния съд – че искът по чл.31, ал.2 ЗС следва да се уважи и по отношение на малкото жилище, находящо се на втория етаж от сградата, и за гаража, като за първия обект се присъдят 610 лв., а за втория – 5390 лв., което също е неправилен извод на въззивния съд. Основателно е оплакването в касационната жалба, че съдът не е обсъдил възражението, че по делото няма данни кой е ползвал тези имоти и че няма данни за личното им ползване от жалбоподателя или приживе от неговата майка. Свидетелските показания сочат, че ищцата М. Б. е искала да ползва голямото жилище, в което се намира неин багаж, но не е допускана в него. Тя е допускана в ресторанта само като клиент. Ресторантът и голямото жилище са ползвани лично от ответника Д. Д. и приживе от неговата майка И. Д.. Няма данни обаче те да са ползвали през процесния период малкото жилище и гаража, както и няма данни ищцата да е искала да ползва тези обекти и да не е била допускана в тях. Няма данни тя да е лишена от ключовете за тези обекти след завръщането си от Гърция през 2011 г. Ето защо по отношение на тези два обекта искът по чл.31, ал.2 ЗС е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Правилен е изводът на въззивния съд, че размерът на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС следва да се определи за всички обекти по заключението на вещото лице инж.В. К. от 01.07.2019 г., в което е съобразена степента на завършеност на големия апартамент и е използван метод за изчисление, който отчита много фактори на пазарните условия. Според това заключение средномесечният наем за имотите за периода 10.05.2014 – 10.05.2019 г. е както следва: за ресторанта – 62 781 лв.; за голямото жилище – 15920 лв., за малкото жилище – 10 708 лв., а за гаража – 2 372 лв. Половината от тези суми, в случай че искът по чл.31, ал.2 ЗС би бил основателен за всички обекти и за посочения от вещото лице общ период 10.05.2014 – 10.05.2019 г., е съответно 31 390,50 лв. за ресторанта, 7960 лв. за голямото жилище, 5352 лв. за малкото жилище и 1186 лв. за гаража. За голямото жилище обаче периодът на обезщетението не е 10.05.2014 – 10.05.2019 г., който е заложен от вещото лице, а 13.10.2016 г. – 10.05.2019 г. Това е така, защото искът за делба на това жилище е предявен на 19.04.2016 г. срещу надлежния материалноправно легитимиран ответник И. Д. /гр. д. № 476/2016 г., съединено впоследствие с гр. д. № 779/2014 г. на Р./, а исковата молба по това дело е получена от И. Д. на 13.10.2016 г. С тази искова молба е отправена поканата по чл.31, ал.2 ЗС, съответно датата на получаване на исковата молба е началният момент на периода на дължимото обезщетение. Погрешно въззивният съд е свързал периода 13.10.2016 г. – 10.05.2019 г. с малкото жилище, а не с голямото. Като се вземе за основа заключението на вещото лице инж.К., наемът за големия апартамент за периода 13.10.2016 г. – 10.05.2019 г. в действителност възлиза на 8237 лв., а половината от тази сума, която формира обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС, е 4118,50 лв. Общият размер на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС за ресторанта и за големия апартамент възлиза на 35 509 лв. /31 390,50 + 4 118,50/. Затова въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено до размер на сумата от 35 509 лв.

Освен че неправилно е присъдил обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за малкото жилище и гаража, въззивният съд е допуснал и други неточности при определяне на тези суми, което се е отразило и в диспозитива на постановеното от него решение. Невярна е фактическата констатация на въззивния /а и на първоинстанционния/ съд, че наемът за гаража е 10 780 лв., съответно обезщетението за този имот е 1/2 или 5354 лв. В действителност тези констатации се отнасят за малкия апартамент, видно от заключението на вещото лице инж. К.. Също така неправилно, приемайки, че наемът за малкия апартамент възлиза на 2372 лв. /това е наем на гаража/, съдът допълнително го е намалил, като е отчел погрешния период 13.10.2016 г. – 10.05.2019 г. и така е достигнал до сумата от 1220 лв., половината от която или 610 лв. е приел за дължимо обезщетение. И на последно място – неправилно за големия апартамент съдът е приел, че обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС възлиза на половината от сумата 15 718 лв. или 7 960 лв., стъпвайки на заключението на вещото лице, без да съобрази, че то е определило сумата на наема за периода 10.05.2014 – 10.05.2019 г., но тя следва да се редуцира, като се отчете действителният период 13.10.2016 г. – 10.05.2019 г. Така вместо да приеме, че за този обект обезщетението е 4118,5 лв., съдът неправилно е определил сумата от 7960 лв., т.е. присъдил е 3841,5 лв. повече.

Изброените грешки на въззивния съд следва да бъдат отстранени, като приетият за основателен общ размер на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС – 45 314,50 лв. бъде редуциран с 9805,50 лв., явяващи се сбор от неправилно присъдените суми: 5354 лв. обезщетение за гараж /в действителност за малък апартамент/; 610 лв. обезщетение за малък апартамент /в действителност за гараж/ и 3841,50 лв. – разлика между присъденото и реално дължимото обезщетение за големия апартамент.

С оглед приетото от настоящата инстанция въззивното решение следва да бъде отменено частично и искът по чл.31, ал.2 ЗС следва да бъде отхвърлен за сумата от 9805,50 лв., явяваща се разлика между приетия от въззивния съд общ размер на обезщетението по чл.31, ал.1 ЗС за всички обекти и сумата от 35 509 лв., приета от настоящата инстанция. Въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено до размер на сумата от 35509 лв., представляваща сбор от обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС за ресторанта – 31 390,50 лв. за периода 10.05.2014 – 10.05.2019 г., и обезщетението за големия апартамент – 4118,50 лв. съобразно действителния период на обезщетението за този имот - 13.10.2016 г. – 10.05.2019 г.

По разноските, претендирани от М. Б.:

Тъй като с настоящото решение се намалява сумата, която ще се присъди на М. Б. на основание чл.31, ал.2 ЗС, съответно следва да бъдат намалени и присъдените от първите две инстанции разноски по тази претенция. Разноските на ВКС също следва да бъдат определени съразмерно на уважената част.

За първата инстанция М. Б. е направила разноски в размер на 700 лв. за вещо лице и 3700 лв. за адвокатско възнаграждение. Адвокатското възнаграждение е общо – както по претенцията на М. Б. по чл.31, ал.2 ЗС, така и за защита срещу предявената срещу нея претенция на Д. Д. по чл.127, ал.2 ЗЗД, т.е. по 1850 лв. за всяка претенция. Общо разноските, свързани с иска по чл.31, ал.2 ЗС, са 2550 лв. При обща цена на иска по чл.31, ал.2 ЗС в размер на 84 000 лв., съразмерно на уважената част от иска разноските за първата инстанция възлизат на 1078 лв.

За въззивната инстанция М. Б. е направила разноски в размер на 3600 лв. От тях 604 лв. са държавна такса по нейната въззивна жалба, свързана само с иска по чл.31, ал.2 ЗС, и 2700 лв. адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на Д. Д. срещу начина на извършване на делбата, както и във връзка със споровете по чл.31, ал.2 ЗС и чл.127, ал.2 ЗЗД, т.е. по 900 лв. адвокатско възнаграждение за всеки спорен въпрос. Следователно разноските, направени само за спора по чл.31, ал.2 ЗС, са 1504 лв. Съобразно уважената част от иска следва да се присъдят 636 лв.

За касационното производство разноските, свързани само с иска по чл.31, ал.2 ЗС, са 2600 лв. Съразмерно на резултата по настоящото дело, следва да бъдат присъдени 2037 лв.

Общият размер на разноските за трите инстанции е 3751 лв.

За държавните такси, дължими на районния съд, с оглед окончателно определената част на дължимата сума по чл.31, ал.2 ЗС:

Предвид уважената част от иска по чл.31, ал.2 ЗС, Д. Д. следва да заплати на Разградския районен съд държавна такса в размер на 1420,42 лв., а предвид отхвърлената част от този иск, М. Б. дължи държавна такса 1939,64 лв.

Воден от изложеното , Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 17 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решението от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд по предявената от М. Б. Б. срещу Д. К. Д. по реда на чл.346 ГПК претенция по чл.31, ал.2 ЗС за разликата над 35 509 лв. до 45 314,50 лв., както и в частта, с която са присъдени разноски на М. Б. по претенцията по чл.31, ал.2 ГПК за първата и за въззивната инстанция, и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявената от М. Б. Б. срещу Д. К. Д. по реда на чл.346 ГПК претенция по чл.31, ал.2 ЗС за сумата 9805,50 лв., представляваща разлика между присъдената с решението от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд и потвърдена с решение № 17 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд сума от 45 314,50 лв. и действително дължимата сума 35 509,50 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 17 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд, в частта, с която Д. К. Д. е осъден да заплати на основание чл.31, ал.2 ЗС на М. Б. Б. сума до размер на 35 509 лв., включваща сумата от 31 390,50 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на ресторант с площ от 197 кв. м., представляващ ПИ с идентификатор ............по КККР на [населено място] за периода 10.05.2014 г. – 10.05.2019 г., както и сумата от 4118,50 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на апартамент с площ от 197,8 кв. м., представляващ ПИ с идентификатор ................ по КККР на [населено място] за периода 13.10.2016 г. – 10.05.2019 г.

ОСЪЖДА Д. К. Д. от [населено място], ул.“...-ми януари“ № 3, да заплати на М. Б. Б. от [населено място], съдебен адрес [населено място], [улица], адв. З. Н., сумата от 3751 лв. разноски за всички инстанции във връзка с претенцията по чл.31, ал.2 ЗС.

ОТМЕНЯ решение № 17 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд и потвърденото с него решение от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд в частта за дължимите на районния съд държавни такси по иска по чл.31,ал.2 ЗС и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Д. К. Д. от [населено място], ул.“...-ми януари“ № 3, да заплати по сметка на Районен съд Разград държавна такса в размер на 1420,42 лв. върху уважената част от претенцията по чл.31, ал.2 ЗС.

ОСЪЖДА М. Б. Б. от [населено място], съдебен адрес [населено място], [улица], адв. З. Н., да заплати по сметка на Районен съд Разград държавна такса в размер на 1939,64 лв. върху отхвърлената част от претенцията по чл.31, ал.2 ЗС.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: