Допускане на доказателства във въззивния съд с отговор на насрещна жалба

Текстът на акта

Ключови фрази

9

Р Е Ш Е Н И Е

№ 520

гр. София, 05.08.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2455 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Р. Т. С. срещу решение № 217/09.12.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 385/2022 г. на Бургаския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 797/27.07.2022 г. по гр. дело № 1428/2021 г. на Бургаския окръжен съд, предявеният от жалбоподателката срещу ЗК „Л. инс“ АД частичен осъдителен иск с правно основание чл. 432 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пътнотранспортно произшествие (ПТП) от 09.10.2020 г., е отхвърлен за разликата над сумата 180 000 лв. до претендирания по делото размер от 300 000 лв. (при общ заявен размер от 400 000 лв.), ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 31.03.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в касационната жалба се поддържа от страна на ищцата в молба от 29.05.2024 г.

Ответникът ЗК „Л. инс“ АД, в отговора си на касационната жалба излага само доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване; в откритото съдебно заседание, чрез процесуалния си пълномощник поддържа и съображения за неоснователност на жалбата.

С постановеното по делото определение № 1014/06.03.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: при липса на оплаквания и доводи във въззивната жалба за поддържане на доказателствено искане, направено с исковата молба и оставено без уважение от първоинстанционния съд, преклудира ли се възможността на ищеца да поддържа това свое доказателствено искане на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК с отговора на насрещната въззивна жалба на ответника.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК цели отстраняването на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са довели до непълнота на доказателствата по делото. Тя е способ за попълване на доказателствения материал от въззивната инстанция, когато допустими и относими доказателства са поискани от страната в рамките на преклузивните срокове, но не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения. Когато е сезиран с искане, включително и заявено в отговора на въззивната жалба, за да отстрани допуснатото процесуално нарушение, съдът е длъжен да събере относимите и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение. Това задължение на въззивната инстанция произтича от обстоятелството, че преклузията по чл. 266, ал. 1 от ГПК не може да настъпи когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато нарушение на процесуални правила. Законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и във фазата на въззивното производство по делото, когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, или когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Такива са и доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, или доказателства, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 от ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В тези случаи въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им. Признатата от закона възможност не само въззивникът, но и въззиваемият да се оплаче от пороци на обжалваното решение произтича от това, че с отговора той упражнява право на защита срещу жалбата, а то е проекция на правото му на иск. Всяка от главните страни в исковото производство има право на иск. Ищецът го упражнява чрез субективното право, заявено с иска, а ответникът – чрез заявените насрещни права, за които съгласно чл. 298, ал. 4 от ГПК решението поражда сила на пресъдено нещо (за прихващане и право на задържане) и/или чрез заявените възражения (изключващи, унищожаващи, погасяващи или отлагащи спорното право). Диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 от ГПК) допуска пред втората инстанция страните да пренесат спора, такъв какъвто са го очертали пред първата, или да изоставят част от своите доводи или възражения, включително по фактите от значение за спора. Насрещната жалба е правно средство, което също е предназначено да обезпечи действието на принципите на законност, равенство на страните и справедливо състезателно начало във въззивното производство, и е израз на доминиращото действие на диспозитивното начало при определяне на неговия обхват. Целта е да се предостави възможност на насрещната страна по въззивната жалба да включи в предмета на обжалване тази част на решението, която е неблагоприятна за нея, като по този начин пред по-горната инстанция се пренася произнасянето по целия предмет на решението. Съгласно чл. 263, ал. 2 от ГПК насрещната въззивна жалба се подава в срока за отговор и тя следва да отговаря на изискванията за въззивна жалба, т.е. – и с нея страната може да поиска събиране на доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК. С това процесуално право разполага и страната (без значение – ищецът или ответникът), която подава отговора на насрещната въззивна жалба, тъй като макар тя вече да е подала първоначалната въззивна жалба, процесуалното `и право във въззивното производство да се съберат всички посочени от нея доказателства, които не са събрани поради порцесуално нарушение на първата инстанция, не е преклудирано по отношение на тези от тях, които тя не е имала интерес да поддържа в подадената от нея първоначална въззивна жалба. Това са тези нейни доказателствени искания, които макар и оставени без уважение от първата инстанция поради допуснато процесуално нарушение, не са от значение за правилността на обжалваната с първоначалната въззивна жалба част от първоинстанционното решение, но са от значение (относими са) за правилното решаване на тази част от правния спор, която е пренесена пред въззивния съд с насрещната въззивна жалба. В този смисъл са: решение № 18/04.03.2022 г. по търг. д. № 454/2021 г. на I-во търг. отд., решение № 50001/21.02.2023 г. по търг. д. № 2399/2021 г. на II-ро търг. отд., решение № 255/11.07.2011 г. по гр. дело № 587/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 172/31.05.2014 г. по гр. дело № 6229/2013 г. на ІV-то гр. отд., решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 147/08.05.2014 г. по гр. дело № 5659/2013 г. на ІV-то гр. отд., решение № 50250/17.01.2023 г. по гр. дело № 667/2022 г. на ІV-то гр. отд., решение № 136/27.10.2023 г. по гр. дело № 3893/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. и др., както и разясненията, дадени в мотивите към т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос.

При извършената служебна проверка, съдът установи, че въззивното решение е валидно постановено, както и че то е процесуално допустимо в обжалваната част.

Предвид отговора на поставения по делото процесуалноправен въпрос, основателно е касационното оплакване по чл. 281, т. 3 от ГПК на ищцата, че в нарушение на процесуалната разпоредба на чл. 266, ал. 3 от ГПК въззивният съд е оставил без уважение доказателствените `и искания за допускане на комплексна психологична и психиатрична експертиза (КПсПхЕ) и разпит свидетел, направени още с исковата `и молба и поддържани в подадения от нея отговор на насрещната въззивна жалба на ответното дружество. Съображенията за този извод са следните:

Същите тези две доказателствени искания на ищцата са оставени без уважение и от първоинстанционния съд. С проекта си за доклад по делото, обективиран в определение № 1778/22.11.2021 г., окръжният съд е допуснал разпита на двама свидетели, но е оставил без уважение искането на ищцата за допускане разпита на трети свидетел за установяване социалното и професионалното `и положение и нейния статус в общността `и преди и след процесното ПТП, като е приел, че тези обстоятелства са извън предмета на доказване по спора. Със същото определение първоинстанционният съд е оставил без уважение и искането на ищцата за допускане на КПсПхЕ, като е изложил съображения, че от една страна за установяване на „този факт“ са допуснати гласни доказателства, а от друга страна, – че поради липса на медицинска документация, констатациите на вещите лица щели да се основават на изявленията на самата ищца. В първото по делото съдебно заседание, проведено на 20.12.2021 г., окръжният съд отново не е допуснал тези доказателства, като относно КПсПхЕ е приел, че психиатричното състояние на ищцата е част от общото `и медицинско състояние, както и че на същите въпроси, доколкото такива са поставени към допуснатата съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), може да отговори вече определеното вещо лице със специалност „съдебна медицина“; а относно разпита на свидетеля е приел, че същият не е необходим, предвид многобройните писмени доказателства и вече допуснатите гласни доказателства. В съдебното заседание от 18.07.2022 г., в което е приключено съдебното дирене, първоинстанционният съд за трети път е оставил без уважение искането на ищцата за допускане на КПсПхЕ, като се обосновал с приетите по делото „многобройни доказателства, касаещи здравословното `и състояние“.

С първоинстанционното решение по делото окръжният съд е уважил иска за обезщетението за неимуществените вреди до размер от 142 500 лв. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че справедливо обезщетение за претърпените от ищцата травми е в размер 300 000 лв., от който е приел, че ответното застрахователно дружество дължи половината – 150 000 лв., тъй като деликтът е причинен от двама водачи на моторни превозни средства (МПС), а само единият от тях е застрахован при ответника; съдът е намалил размера на обезщетението и с още 5 %, какъвто размер на съпричиняване е приел, че е налице поради това, че ищцата е пътувала без поставен обезопасителен колан. С въззивната си жалба ищцата е обжалвала първоинстанционното решение в частта, с която искът `и за обезщетението за неимуществените вреди е бил отхвърлен за разликата над присъдения размер от 142 500 лв. до пълния му предявен по делото размер от 300 000 лв., като са изложени оплаквания и съображения за неправилност на изводите на окръжния съд за намаляване размера на обезщетението – веднъж наполовина и още веднъж с 5 %. С насрещната въззивна жалба ответното дружество е обжалвало първоинстанционното решение в частта, с която искът за обезщетението за неимуществените вреди е бил уважен за разликата над сумата 80 000 лв. до присъдения размер от 142 500 лв., като са релевирани оплаквания и доводи за неправилност на определения от първоинстанционния съд размер на съпричиняването от 5 % – вместо 20 %, каквото е становището на ответника; както и за неправилност на приетия от окръжния съд справедлив размер на обезщетението от 300 000 лв., който ответникът е счел за несправедливо завишен, предвид събраните по делото доказателства за претърпените от ищцата травми, техният морфологичен характер и периода на възстановяване. С отговора си на насрещната въззивна жалба ищцата е навела съображения за неоснователност на горните оплаквания и доводи на ответника, като наред с това, позовавайки се на чл. 266, ал. 3 от ГПК, е заявила, че поддържа исканията си за допускане на КПсПхЕ и разпита на недопуснатия свидетел, като е навела подробни оплаквания и доводи, че първоинстанционният не е допуснал тези доказателства в нарушение на процесуалния закон, както и че по този начин е препятствана възможността на ищцата да докаже иска си за обезщетението за неимуществени вреди в заявения по делото размер.

С постановеното по реда на чл. 267 от ГПК определение № 449/19.10.2022 г., както вече беше посочено, апелативният съд е оставил без уважение тези доказателствени искания на ищцата, като е изложил съображения, че с подадената от ищцата въззивна жалба не се въвеждат твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, в резултат на които да не са установени твърдяни релевантни факти, относими към размера на търпените неимуществени вреди, или такива факти да са установени неправилно, а напротив – с първоинстанционното решение е определен размер на справедливо обезщетение от 300 000 лв., който напълно съвпада с посочения от ищцата. Поради това апелативният съд е приел, че недопускането от окръжния съд на исканите доказателства за размера на обезщетението не съставлявало нарушение по чл. 266, ал. 3 от ГПК, като отново е изтъкнал, че такова не се и твърди във въззивната жалба на ищцата. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд също е изложил съображения, че всички релевантни за спора факти, които са били въведени от ищцата като предмет на делото, били приети от първоинстанционния съд за доказани, поради което отново е приел, че отклоняването на доказателствените `и искания не довело до нарушение на нейни процесуални права.

Така изложените съображения на апелативния съд са в противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпорс, респ. – и неправилни – необосновани и в нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК. Въззивният съд не е съобразил, че именно защото първата инстанция е приела за справедливо (по смисъла на чл. 52 от ЗЗД) обезщетение в претендирания размер от 300 000 лв., ищцата не е заявила с въззивната си жалба оплаквания и доводи в тази насока, а следователно – тя не е имала и интерес да релевира с жалбата си допуснатите от окръжния съд процесуални нарушения, поради които той не е събрал исканите от нея КПсПхЕ и разпит на свидетел. Тези доказателствени искания на ищцата са за установяване на претърпените от нея неимуществени вреди вследствие процесното ПТП, поради което те нямат отношение към фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд за възприетото от него намаляване на обезщетението (наполовина и с още 5 %), обусловили постановяването на обжалваната с въззивната жалба на ищцата, отхвърлителна част на първоинстанционното решение за разликата над сумата 142 500 лв. до сумата 300 000 лв. по частичния иск за обезщетението за неимуществените вреди. Оставените без уважение от първата инстанция доказателствени искания на ищцата са относими към установяването на обстоятелствата, въз основа на които съдът определя справедливия размер на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД, която част от правния спор – за разликата над сумата 80 000 лв., е пренесена пред въззивния съд едва с подадената от ответника насрещна въззивна жалба, поради което ищцата – с подадения от нея отговор на тази жалба, своевременно е направила искането си за събирането на тези доказателства във въззивното производство, сочейки в тази връзка процесуалните нарушения на първоинстанционния съд, т.е. – в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ЗЗД. В нарушение на тази процесуалноправна норма и напълно необосновано въззивният съд, без да извърши преценка дали първата инстанция е допуснала сочените от ищцата процесуални нарушения, е приел, че такива не са налице, само поради това, че те не са посочени с въззивната жалба на ищцата и че първоинстанционният съд е възприел за справедлив размер на обезщетението, заявеният такъв по делото от ищцата, като сам апелативният съд е определил по-нисък размер по чл. 52 от ЗЗД, възлизащ на 200 000 лв.

Основателни в тази връзка са и касационните доводи на ищцата, че първата инстанция действително е допуснала процесуалните нарушения, сочени в отговора на насрещната въззивна жалба. Поисканата още с исковата молба КПсПхЕ е била необходима за установяване на психо-емоционалното състояние и на психиатричното здравословно състояние на ищцата – наред с, и вследствие множеството `и травматични увреждания от процесното ПТП и продължителното `и лечение, като за извършването на тази експертиза са необходими специалните знания на вещи лица със специалности „психология“ и „психиатрия“. Следователно, първоинстанционният съд в нарушение на чл. 195, ал. 1 от ГПК, в проекта си за доклада по делото е приел, че за тези обстоятелства е допуснал гласни доказателства – двама свидетели, а в откритите съдебни заседания – че за същите обстоятелства била допусната СМЕ по делото, която е изготвена от вещо лице със специалност „съдебна медицина“, както и че били събрани „многобройни доказателства, касаещи здравословното състояние“ на ищцата. В тази връзка, самото вещо лице, изготвило СМЕ, в съдебното заседание от 18.07.2022 г. е посочило, че исканата психиатрична експертиза би могла да даде по-големи подробности за психичното и психиатрично състояние на пострадалата ищца. Неправилно окръжният съд е приел и че констатациите на вещите лица по исканата КПсПхЕ щели да се основават само на изявленията на самата ищца, като не е съобразил, че по делото още с исковата молба е представена и е приета многобройна медицинска документация, допуснати са и са разпитани двама свидетели, като е поискан разпит и на трети свидетел, а и поначало няма пречка експертизата да бъде извършена само въз основа изследване на пострадалата ищца от вещите лица. Социалното и професионалното положение на ищцата и нейният статус в общността `и преди и след процесното ПТП са сред релевантните обстоятелства за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществените вреди (в този смисъл са и разясненията, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г.), поради което първоинстанционният съд е допуснал и нарушение на чл. 159, ал. 1 от ГПК, като не е допуснал поискания от ищцата свидетел за установяване на тези релевантни обстоятелства и неправилно е приел в проекта си за доклада, че същите били извън предмета на доказване по спора. Останалите двама свидетели по делото са допуснати и разпитани за други релевантни обстоятелства, поради което в откритото съдебно заседание окръжният съд, в нарушение и на чл. 159, ал. 2 от ГПК е приел, че разпитът на третия свидетел не бил необходим предвид вече допуснатите гласни доказателства и многобройните писмени доказателства.

Като не е обсъдил и съобразил така допуснатите процесуални нарушения от първоинстанционния съд, и като не е събрал и във въззивното производство своевременно поисканите от ищцата КПсПхЕ и разпит на свидетел, въззивният съд на свой ред е допуснал съществено нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК, тъй като делото е останало непопълнено с тези необходими за установяване на действително претъпените от ищцата процесни неимуществени вреди доказателства, които – ако бяха събрани и обсъдени от апелативния съд, биха могли да обусловят извод за справедливия размер на процесното обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, различен от възприетия в обжалваното въззивно решение.

Основателни са и касационните оплаквания и доводи на ищцата, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице съпричиняване от нейна страна на вредоносния резултат в размер 10 %. За да достигне до този извод, въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба от страна на ищцата не се оспорва, че тя действително е пътувала без поставен обезопасителен колан, с какъвто е била оборудвана седалката `и. От заключението на СМЕ съдът е установил, че уврежданията са причинени от удари, реализирани в части или детайли, стоящи пред пострадалата ищца в купето на автобуса. Апелативният съд е посочил и че в съдебно заседание вещото лице е пояснило, че уврежданията е по-вероятно да бъдат получени, ако пострадалата е без колан, като в по-малка степен това важи за счупването на таза, което е резултат от действието на сила по надлъжната ос на бедрата, т.е. от удар в областта на коленете, които са били в близост до предната седалка. Въззивният съд е приел, че от горното следва, че при предприето пътуване с колан травмите биха били значително по-леки и нарушението на чл. 137а от ЗДвП е съпричинило резултата в размер на 10 %. Жалбоподателката-ищца основателно поддържа, че така изложените лаконични съображения на апелативния съд са необосновани, като и в нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, той не е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, релевантни за наличието или липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Това процесуално нарушение също е съществено, тъй като при обсъждането на всички релевантни обстоятелства, въззивният съд би могъл да достигне до различни изводи и относно основателността на възражението на ответника за наличието на съпричиняване, респ. – относно размера на последното.

В заключение, съгласно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, въззивното решение, като неправилно в обжалваната му част – постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които налагат извършването на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, следва да бъде отменено в тази част и делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва да допусне поисканата от ищцата КПсПхЕ, която да даде заключение по задачите, формулирани в исковата молба (с изключение на тази по т. 5.6, която е неотносима), като съдът следва да предостави възможност и на ответника да постави задачи на експертизата, а ако прецени за необходимо – и служебно да формулира такива. Въззивният съд следва да допусне и искания от ищцата разпит на свидетел за установяване социалното и професионалното `и положение и нейния статус в общността `и преди и след процесното ПТП, като даде възможност и на ответника да ангажира гласни доказателства за същите обстоятелства. При постановяване на новото въззивно решение по делото апелативният съд следва да формира изводите си относно справедливия размер на обезщетението за неимуществените вреди, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, както и относно наличието и размера, или липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата ищца, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, след съвкупна преценка на всички относими доказателства по делото, включително и на новосъбраните такива, респ. – като извърши преценка и анализ на всички установени от доказателствата, релевантни обстоятелства. Съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 217/09.12.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 385/2022 г. на Бургаския апелативен съд, в обжалваната част, с която предявеният от Р. Т. С. срещу ЗК „Л. инс“ АД частичен осъдителен иск с правно основание чл. 432 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е отхвърлен за разликата над сумата 180 000 лв. до претендирания по делото размер от 300 000 лв. (при общ заявен размер от 400 000 лв.), ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 31.03.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението.

ВРЪЩА делото на Бургаския апелативен съд за ново разглеждане в посочената част от друг негов състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: