Намаляване на застрахователно обезщетение при съпричиняване поради превишена скорост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 459

гр. София, 09.07.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в съдебно заседание на шести юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 3837/2023 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище в [населено място] против решение № 105 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 718/2022 г. на Окръжен съд – София.

Ответникът по жалба Т. Ц. В. чрез адв. К. я оспорва. Претендират се разноски по реда на чл. 38 ЗАдв.

Третото лице – помагач „Дженерали застраховане“ АД, с ЕИК[ЕИК] и седалище в [населено място] не взема становище по жалбата.

С въззивното решение, предмет на касационна проверка, е потвърдено решение № 74 от 30.06.2022 г. по гр. д. № 246/2021 г. на Районен съд – Етрополе (РС – Етрополе), с което „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Т. Ц. В. сумата от 22 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие (ПТП), настъпило на 15.12.2020 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 22.12.2020 г. – датата на изтичане на срока по чл. 429, ал. 3, вр. чл. 430, ал. 1 КЗ, до окончателното плащане на сумата и са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че в проведеното наказателно производство е установена вината на водача на лекия автомобил „Опел“ (който е застраховал своята ГО при ответника към датата на събитието) за настъпване на произшествието и че ударът между двете МПС е бил непредотвратим, независимо от поведението на водача В. (ищеца). Мотивирал е доводи, че в случая съпричиняване от последния на вредоносния резултат несъмнено не е налице. По спорния въпрос за вида на причинените на пострадалия увреждания и интензитетът на търпените от това болки и страдания в обжалваното решение е прието, че той е получил непълно изкълчване на ставата в дясно, поради удар в областта на дясното рамо, вследствие на вторичния удар на дясната част на автомобила в бетонен стълб. Изтъкнато е, че клиничната проява се е състояла в оток, силна болка и ограничаване на движенията. Според инстанцията по същество установеното дегенеративно заболяване на ставата при ищеца не е в причинна връзка с търпените болки, доколкото отключването им се дължи на процесната травма. Отречена е връзката между описаното телесно увреждане и извършваната от ищеца трудова дейност (в двуседмичния период между ПТП и рентгеновия преглед, който го е установил), от която то произтекло според твърденията и доводите на застрахователното дружество. При тези фактически данни втората съдебна инстанция е намерила да са се осъществили елементите от фактическия състав на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ, който е счетен за основателен. По отношение размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага е прието, че справедливото обезщетение се съизмерява със сумата от 22 000 лв., каквото е определил и присъдил първостепенния съд. Съобразено е и обстоятелството, че освен болковия синдром са налице и понесени от пострадалия морални страдания, поради затруднената му трудова реализация с оглед обезпечаване нуждите на семейството му. Развити са доводи, че непосочването на банкова сметка към писмената застрахователна претенция на пострадалия не освобождава застрахователя от отговорността да плати обезщетение, а е релевантно единствено за срока на произнасяне по претенцията. Изразено е разбиране, че в случая приложение намира разпоредбата на чл. 496, ал. 1 КЗ относно началния срок на дължимата лихва за забава в плащането на застрахователното обезщетение.

С определение № 1656 от 04.04.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса обуславя ли се определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от анализа (поотделно и в неговата съвкупност) на събрания по делото доказателствен материал за релевантния обективен принос или от преценката на избрани доказателства.

Относно въпроса, обусловил допускането на касационния контрол настоящият състав на ВКС, III г. о. намира следното.

По приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана трайна съдебна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 7 от ППВС № 17/63 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (решение № 97 от 6.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на II т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ІІ т. о., решение № 16 от 4.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на І т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на І т. о., решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ІI т. о., решение № 84/30.06.2022 г. по т. д. № 1125/2021 г. на І т. о., решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ІI т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на I т. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на II т. о. и др.), според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване. Изводът за това не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Дали поведението на пострадалия е допринесло за възникване на самото непозволено увреждане като правно значим факт, и/или за настъпване на вредата спрямо самия увредения подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като от значение е наличието на каузална връзка между поведението на последния и настъпилия вредоносен резултат. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. За да приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът трябва да се аргументира в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия и каква е конкретната степен на съпричиняване. В последователната съдебна практика на ВКС е разяснено още, че при определяне на степента на съпричиняване на съпоставка подлежи тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Тези правни разрешения се споделят изцяло и от настоящия състав на ВКС.

По касационната жалба.

Предвид отговора на правния въпрос, обусловил достъпа до касация обжалваното въззивно решение се явява частично неправилно. Основателен е касационният довод, че в нарушение на материалния закон (чл. 51, ал. 2 ЗЗД) въззивният съд е приел да отсъства съпричиняване от страна на пострадалия (ищеца В.) за настъпване на вредоносния резултат, тъй като ударът между двата автомобила е бил непредотвратим, независимо от неговото поведение.

Горният извод не се обосновава от събраните по делото доказателства, преценявани в тяхната цялост и взаимна връзка, включително и от анализа на механизма на процесното ПТП. В случая по делото е безспорно установено, че на 15.12.2020 г. в [населено място], при управление на лек автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“, с рег. [рег.номер на МПС] , М. М. в нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, чл. 25, ал. 2, изр. 1 ЗДвП и чл. 37, ал. 1, изр. 1-во ЗДвП, навлязъл в лентата за насрещно движение и не е пропуснал насрещно движещия се и управляван от пострадалия В. лек автомобил марка „БМВ“, модел „Х5“, с рег. [рег.номер на МПС] като с тези си действия предизвикал ПТП. В резултат на последното ищецът е получил телесни увреди, установени от заключението на съдебна експертиза. Горните обстоятелства осъществяват предпоставките на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ – деликт, причинен виновно от застрахован при ответника към релевантния момент водач на МПС по застраховката ГО (по който факт няма спор между страните), вреда и причинна връзка между непозволеното увреждане и вредата. Според заключението на автотехническата експертиза по делото лекият автомобил, управляван от ищеца В. се е движел със скорост от порядъка на 76.7 км/ч при ограничение на скоростта, валидно за населено място от 50 км/ч. Във връзка с механизма на процесното ПТП, вещото лице е констатирало, че под действието на инерционните сили лекият автомобил „БМВ Х5“ е продължил движението си, отклонявайки се надясно спрямо първоначалната си посока и ротирайки се достигал с дясната си част до бетонен стълб, намиращ се на тротоара като е последвал удар със стълба със скорост от порядъка на около 30 км/ч. Макар според заключението пострадалият да не е имал техническа възможност да предотврати произшествието, при конкретната преценка на всички факти и обстоятелства по делото обаче се налага извод, че самото съприкосновение между двата автомобила е било непредотвратимо, а не последвалият от това вследствие на инерционните сили удар на лекият автомобил „БМВ Х5“ в бетонен стълб, разположен на тротоара. Отделно от горното, в заключението по допуснатата съдебномедицинска експертиза се съдържат констатации, че получените от пострадалия В. травми са именно вследствие на вторичния удар на дясната част на управлявания от него автомобил в бетонния стълб, а не от първоначалното съприкосновение между двата автомобила.

При тези данни настоящият състав счита, че установените по делото факти от значение за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, преценени в тяхната съвкупност, обосновават несъмнен извод, че поведението на пострадалия се намира в пряка причинна връзка с реализираното ПТП, тъй като е допринесло за настъпването му, а също и на вредоносния резултат. В действителност, предвид установената скорост на движение преди удара от около 76.7 км/ч на управлявания от пострадалия В. автомобил, ударът с МПС, управлявано от виновния водач М. (застраховал своята ГО при ответника към датата на събитието), е бил непредотвратим, но при движение със съобразената за населеното място скорост на движение от страна на В., то вследствие на съприкосновението на автомобилите не биха се задействали инерционните сили, предизвикали отклонението на автомобила на пострадалия и последвалия удар в бетонния стълб. Това съждение почива на констатациите на вещото лице, че получените от В. травми в областта на дясното рамо са именно от последвалия вторичен удар на автомобила, който е управлявал. Във връзка с горните съображения, приносът на пострадалия е обусловен от това, че в нарушение на правилата за движение В. е управлявал автомобил с превишена скорост, в нарушение на ЗДвП и по този начин е допринесъл за настъпването на произшествието, от което са настъпили уврежданията му. Поведението на пострадалия непосредствено преди произшествието съставлява форма на съпричиняване на вредоносния резултат и възражението на ответника – застраховател, че дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съразмерно на доказания принос, е основателно. Съобразявайки механизма на реализиране на произшествието и поведението на участниците в него, настоящият състав на ВКС намира, че приносът на пострадалия е в размер на 50 %.

Размерът на дължимото обезщетение на неимуществени вреди е правилно определен – от 22 000 лв. и съответства на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, критериите за приложение на която разпоредба са подробно разяснени в задължителната за съобразяване от съдилищата практика на ВС, обективирана в ППВС № 4/68 г. и доразвита в множество решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. В случая въззивната инстанция е преценила всички релевантни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД и определеният от нея паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага, е справедлив и достатъчен. Предвид установения принос на пострадалия, обезщетението следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с 50 %, т.е. с 11 000 лв.

Съобразявайки изложеното, предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетяване на неимуществени вреди от деликт (процесното ПТП) се явява основателен и доказан до размера от 11 000 лв., поради което тази сума следва да се присъди на ищеца. Горното налага на основание чл. 293, ал. 2 ГПК отмяна на въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение в уважената част на предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 11 000 лв. до присъдените 22 000 лв. В останалата обжалвана част - с която искът е уважен за сумата от 11 000 лв., както и в частта на присъденото в полза на адв. П. К. от САК възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 1 428 лв. с ДДС решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила.

По разноските в производството по делото.

С оглед изхода на спора ответникът по касационна жалба (ищеца) дължи на дружеството - касатор (ответника) заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за трите инстанции, съразмерно с отхвърлената част от иска. В първоинстанционното производство ответното застрахователно дружество, видно от приложения списък по чл. 80 ГПК (л. 123 от делото пред първата инстанция), е направило разноски в общ размер на 1 290 лв., от които 540 лв. – юрисконсултско възнаграждение, 150 лв. – депозит за съдебномедицинска експертиза и 600 лв. – депозит за съдебно автотехническа експертиза. Пред първата инстанция дружеството е било представлявано от юрисконсулт, за което и съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК му се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение, като настоящият състав определя последното по реда на чл. 37 ЗПП, във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ (НЗПП) в размер на 300 лв. Така сторените от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД разноски пред първата инстанция възлизат в общ размер на 1 050 лв. като с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени съответно, т.е. в размер на 525 лв. Пред въззивната инстанция дружеството е претендирало разноски в размер на 980 лв. (л. 52 от въззивното дело) – юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв., както и държавна такса в размер на 440 лв. Редуцирайки претендираното юрисконсултско възнаграждение до сумата от 300 лв., в полза на застрахователя следва да бъдат присъдени разноски за пред въззивната инстанция в размер на 370 лв. – половината от общата сума от 740 лв. В касационното производство акционерното дружество е направило разноски в размер на 770 лв., от които: 30 лв. – д. такса за производството по чл. 288 ГПК, 440 лв. – д. такса за разглеждане на касационната жалба, както и 300 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Така дължими по правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК се явяват 385 лв. за настоящото производство, а общо за трите съдебни инстанции в негова полза следва да се присъдят разноски в размер на 1280 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, III г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 105 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 718/2022 г. на Окръжен съд – София и потвърденото с него решение № 74 от 30.06.2022 г. по гр. д. № 246/2021 г. на Районен съд – Етрополе в уважената част на предявения от Т. Ц. В. против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 11 000 лв. до пълния предявен размер от 22 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 15.12.2020 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 22.12.2020 г. до изплащането и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Ц. В. против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД със седалище [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 11 000 лв. до претендираните 22 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 15.12.2020 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 22.12.2020 г. до изплащането.

ОСТАВЯ В СИЛА горното въззивно решение в останалата му обжалвана част – с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен за сумата от 11 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат на описаното ПТП, ведно със законната лихва за забава, считано от 22.12.2020 г. до изплащането, както и в частта на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 1428 лв. с ДДС.

ОСЪЖДА Т. Ц. В., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [община] да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] сумата от 1280 (хиляда двеста и осемдесет) лева – разноски за три съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.